Елин Пелин
Ян Бибиян (15) (Невероятните приключения на едно хлапе)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 94 гласа)

Информация

Източник
Словото (Елин Пелин, „Събрани съчинения в шест тома“, Том пети; „Български писател“, С. 1973)

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Ян Бибиян от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Ян Бибиян.

Ян Бибиян
АвторЕлин Пелин
Първо издание1933 г.
Оригинален езикбългарски
Жанрроман

Ян Бибиян е първият български фантастичен роман за деца от българския писател Елин Пелин. Романът се състои от две части – „Ян Бибиян. Невероятни приключения на едно хлапе“ (1933) и „Ян Бибиян на Луната" (1934).

„Който и да си ти, драги читателю – пише Елин Пелин, – от тази книга ще научиш как Ян Бибиян се сдружи с малкото дяволче Фют, как то замени главата му с глинена, как след това попадна във вълшебното царство на Великия магьосник Мирилайлай и как след чудни и смели приключения се спаси. Неговите страдания и борбата му да се освободи от злото облагородиха душата му, калиха волята му, направиха го смел и предприемчив. Така той се качи на Луната и можа да постигне мечтата, която от векове е движила непримирими учени с буйна фантазия.“

Творческа история

Публикуван е под формата на подлистници към вестника за деца и юноши „Пътека“. Първата част – „Ян Бибиян. Невероятни приключения на едно хлапе“ – излиза в бр. 2 от 1933 г., а „Ян Бибиян на Луната“ – в бр. 3 от 1934 г.

Произведението е писано по време на излизането, което води до редица изменения, поправки и корекции както от Елин Пелин, така и от редакторите на следващите издания. Първото самостоятелно издание е направено през 1933 г. – „Ян Бибиян. Невероятни приключения на едно хлапе“ (София, издателство „Хемус“, 168 стр., илюстрации: Минчо Никифоров). Следват преработените издания на „Ян Бибиян“ от 1941 г. и 1946 г., а през 1948 г. издателство „Народна младеж“ прави пълно издание на романа с последните нанасяни в него корекции, като илюстрациите са нови, на същия художник – Минчо Никифоров.

През 1983 г. романът е адаптиран като комикс в списание „Дъга“ от художника Росен Манчев.

Романът е филмиран през 1985 г. Режисиран е от Васил Апостолов. В него участват Микаел Дончев (Ян Бибиян), Маргарита Апостолова (Фют), Цветана Манева (Майката на Ян Бибиян) и Георги Калоянчев (Попът).

Жанрова диференциация

Първата част жанрово е междинна между приказка за деца и фентъзи. Втората е класическа научна фантастика (като изключим епизодичната поява на дяволчето Фют – основен герой от първата част).

Сюжет

Сюжет на „Ян Бибиян. Невероятни приключения на едно хлапе.“

Внимание: Материалът по-долу разкрива сюжета на произведението!

Още в началото Ян Бибиян се запознава с дяволчето Фюти и откриват, че заедно могат да творят какви ли не пакости. Заживяват в една пуста воденица, Ян Бибиян се отдава на бели и кражби, с които си набавят храна и в които влага цялата си кипяща енергия. Една нощ дяволите се събират на съвет и бащата на Фют споделя притеснението си, че приятелството на детето му с човешко момче може да направи Фют за посмешище и да опропасти чудесните му заложби да изпитва наслада от творенето на зло.

Фют и Ян Бибиян срещат Калчо. Той е направен от грънчаря чичо Горчилан и тъй като е глинено момче, слънцето изпича и напуква тялото му, а раните от това го болят. Ян Бибиян не само не го съжалява, но и откъсва нарочно част от бедрото му, за да му причини още повече болка.

В същото време майката и бащата на Ян Бибиян се тревожат за него, казали са им, че е мъртъв, търсят го и плачат. Една врана ги успокоява, че ще го пази и ще бди над него, защото е спасил живота ѝ. Разказва, че е омагьосано от злия магьосник Мирилайлай момиче, което е било дъщеря на богат чифликчия. Но по време на разходка със семейството са били нападнати от разбойници в гората, тя е успяла да избяга, а родителите ѝ били убити. Загубила се и когато вече мислела, че ще умре в тия гъсти дебри, се появил Ян Бибиян и я извел до града. Там я осиновил морски офицер, който имал чудно красива дъщеря. Но една нощ, докато двете момичета гледали бурята над пристанището, от водите излязъл огромен кораб, две ръце се проточили от него и ги грабнали. Това бил страшният Мирилайлай. По-голямата, Лиана, той направил своя жена и затворил в подземното си царство, а по-малката – Иа – превърнал в черна врана.

Междувременно старият дявол, недоволен от приятелството на Фют и Ян Бибиян, разменя глинената глава на Калчо с тази на Ян Бибиян. Отначало момчето се чувства много добре с такава празна от мисли глава, но постепенно започва да недоволства. Тогава Фют решава да го отвлече в дяволското царство и полита с него към върха на една планина, от който се спускат с шеметна скорост. Ян Бибиян, като не успява да спре дяволчето, докопва опашката му и я откъсва. Фют надава страшен рев и така се разтриса, че Ян Бибиян пада и полита в пропастта, но от сигурна смърт го спасява враната, която го хваща и отнася в някаква друга подземна земя – навсякъде има черни огледала и един грамаден трон – тронът на магьосника Мирилайлай, от който излизат много ръце и излъчват синкаво сияние. Момчето успява да намери врата, излиза през нея и се озовава в пустиня с много други врати. Иззад една от тях явно се намира преизподнята, защото се чува как дяволите се карат на Фют и го бият. Докато една дяволска опашка е у човек, никой дявол не може да ходи по земята и да пакости. Тогава Ян Бибиян се сеща, че е забравил опашката в царството на Мирилайлай и се връща точно когато някакво старче с книга в ръце се е навело да я вземе. Момчето грубо го изблъсква, а опашката завързва и скрива като колан около кръста си под ризата.

Книгата, която е изтървало старчето, е „Книгата на живота“. В нея буквите са като човечета, плезят се, разхождат се и се кривят, но въпреки това е възможно да се чете текстът. Ян Бибиян сяда и прочита тази книга.

Следват ред премеждия, при които Ян Бибиян успява да се пребори чрез силата на дяволската опашка първо в Желязната гора със слугите на Мирилайлай – люлючетата, предвождани от Лю-лю, след това измамва злия магьосник и го убива. В своята брада Мирилайлай има железен, сребърен и златен косъм (типично приказен мотив) – когато се завържат, се появяват трите му жени. За да освободи сестрата на враната, Ян Бибиян откъсва и трите косъма. Оказва се, че железният косъм е грозната жена, златният е страшната, която яде човешки очи, а сребърният е Лиана, която обича да ѝ пеят и е най-красива от всички. Ян Бибиян я спечелва с чудния си глас и мелодиите, които знае. Открива му се кладенчето с живата вода – когато напръсква с нея жените на Мирилайлай, те се превръщат в тютюн и отровни гъби. Живата вода раззеленява дърветата в Желязната гора и те разцъфват, а птичките по тях се превръщат в деца, отвлечени и омагьосани някога от Мирилайлай. С една китка добрата Лиана пръска всичко и разваля магиите. Люлючетата се оказват мравчици, а злият Мирилайлай става на грамаден мях, който Ян Бибиян рита и пръсва. Накрая от магията е освободена и враната – тя отново се превръща в момичето Иа.

Всички се завръщат на горната земя. Там Ян Бибиян среща Фют – измършавял и в крайно окаян вид. Намират Калчо, за да си върне героят главата и се оказва, че глиненото момче се е грижило много старателно за човешката си глава – лицето е умито, чисто, косата е сресана старателно. Ян Бибиян се засрамва. Връща на Фют опашката и когато Калчо се потапя в реката, защото слънцето много го е напекло, дяволчето разменя главите им. Калчо остава на дъното и водата започва да разтапя тялото му, Фют иска да го оставят да умре, но Ян Бибиян не позволява, вади го и с китката, с която е пръскала с жива вода Лиана, напръсква Калчо. Така преминава от страната на злото към страната на доброто окончателно. Косъмът от дяволска опашка, който тайно е скрил от Фют и вързал като гривна на ръката си, Ян Бибиян връща на дяволчето и с това показва, че повече не иска да има нищо общо с него. Завръщат се в родния град с Калчо като приятели. Бият камбани.

„Ян Бибиян на Луната“

Ян Бибиян вече е 15-годишен младеж. След завръщането му от царството на магьосника Мирилайлай е станал за пример – грижовен към родителите си, работлив, винаги помага с каквото може. Превърнал се е в любимец на градчето и се е сприятелил с глиненото момче Калчо, превърнато в жив човек в края на предишната книга. С приятеля си Ян Бибиян споделя, че го тегли към звездното небе, но когато Калчо предлага Фют да ги заведе, отхвърля идеята и казва, че иска сам да изобрети и построи машина, с която да стигне там. Става чирак на Франц Техниката. Бързо научава в тънкости устройството на автомобилите и моторите, учи дори френски език по учебник.

Един ден в полето до града каца повреден самолет. Ян Бибиян помага на пилотите да го поправят и за награда се вози с тях до столицата, а оттам се връща с влак. Става „местният герой“ и единственият човек от градчето, който е летял. Бащата на Лиана и Иа го праща в морско машинно училище.

Две години по-късно вестниците съобщават, че Ян Бибиян е изобретил нов вид машина за летене. Тя се задвижва от радиовълни, произвеждани в нея от космически лъчи и слънчева светлина, развива от 30 до 30 000 км/мин. В нея се побират самолети, с които да се придвижват пилотите по повърхността на Луната, оръжия с размерите на фотоапарати, стрелящи със задържащи на разстояние предметите лъчи и в същото време стрелящи с гюлета и способни да ги връщат обратно. Във вътрешността на кораба се събират запаси за 10 денонощия. Името на изобретената от Ян Бибиян машина е „Светкавица“. През цялото време с радиовълни се поддържа връзка със Земята и Ян Бибиян си говори спокойно с Иа, а тя го чува ясно, като че ли е до нея.

Полетът минава безпроблемно, Луната се оказва с тънък атмосферен слой, още преди кацането виждат лунните жители - лунаги. Появил се е местен жител, яхнал нещо, което служи за крилат кон и прилича на голямо насекомо. Самият туземец е с тъмнокафяви прешленести крака и ръце, управлява животното с юзда, пръстите му имат от долната си страна големи колкото орехи мехурчета „като мазоли“. Вместо уши лунните обитатели имат антени, които при мъжете са много дълги. Устни липсват, а устата е силно издадена напред. Клепките са като две люспи, а очите – сякаш разположени в кутии. Имат сплескан нос. Ян Бибиян и Калчо стават гости на един от четирите лунни царе – Ягага. Той има жена – Ягагада и две дъщери – Шагада и Дагада. Двамата земляни получават водач – Магу, който по време на действието проявява склонност към пиене на донесеното от родната планета на Ян Бибиян и Калчо вино.

За лунните жители родната им планета се нарича Маха, а Земята – Ваха. Те обитават 4 царства и непрекъснато враждуват помежду си. Ян Бибиян успява да постигне мир и получава много злато и скъпоценности в знак на благодарност. А най-скъпият дар на цар Ягада е, че иска дъщерите му да станат съпруги на земните гости. Всички опити на героите да се откопчат от тази царска милост се оказват неуспешни. Предприемат експедиция за картографиране на невидимата страна на Луната. Откриват голяма планина, която е цялата от диаманти. Наричат я „Пръстенът на Лиана“. С помощта на фотографски апарат и друга техника Ян Бибиян и Калчо нанасят непознатите за учените места. Натъкват се на огромни, люспести 20-метрови гущероподобни животни с дълги шии, подобни на динозаври. Оказва се, че те са обект на религиозен култ, има жреци, които се грижат за тях и съхраняването им, но който ги е зървал, няма право да се жени или омъжва според суеверието на лунагите и може да донесе нещастия на близките си. Така, като се връщат и разказват какво са видели, Ян Бибиян и Калчо неочаквано се спасяват от набезите на преданите си и лудо влюбени бъдещи съпруги, които избягват от тях с панически писъци. Двамата се връщат на Земята, където Иа вече ревнува Ян Бибиян и го дразни всеки път като си говорят с това, че бившият му приятел Фют, костюмиран и напомаден, е започнал често да я посещава и ухажва. 

Вижте също

Външни препратки

Чудната книга

Когато Ян Бибиян влезе отново в черния огледален салон да търси опашката на дяволчето, той остана изумен и отначало много се уплаши. Тук, гдето царуваше страшно мълчание, гдето не бе се мярнало никакво живо същество, сега той видя страшен човек. Това беше един старец с бяла брада, дълга до пода, с червена широка наметка на плещите си. Той носеше в ръце грамадна книга. Такава голяма книга Ян Бибиян никога не беше виждал.

Тоя чудноват старец вървеше бавно, като че дебнеше някого. Тъкмо когато Ян Бибиян притваряше вратата зад себе си, старецът се наведе да вземе нещо от земята. Това беше дяволската опашка, която Ян Бибиян бе изпуснал и оставил тук.

Ян Бибиян не остави да му вземат опашката. Той се хвърли срещу стареца, бутна го назад, хвърли се на пода и с цялото си тяло легна върху опашката и я натисна здравата. Той очакваше, че старецът ще води борба с него, и затова здраво стисна опашката в ръка, като си каза:

— Ще умра, но опашката не давам!

Ала старецът не само че не искаше да води борба, а се уплаши много от внезапното нападение на Ян Бибиян, извика силно, изтърва огромната книга, побягна и изчезна, като че потъна в земята.

Ян Бибиян разгледа наоколо и като видя, че няма никой и че в черния салон настъпи тишина, взе опашката и стана. И за да не изгуби вече тая скъпоценна опашка, той я препаса отдолу под ризата си и хубаво се закопча.

Но самотата тоя път му се видя страшна. Желанието да се махне оттук загриза сърцето му. При това той огладня, а най-страшното бе, че ожадня. Така силно му се допи вода, както никога досега не му се е пило.

И като не знаеше какво да прави, той си спомни за черната врана, която толкова пъти му даваше съвети, и извика:

— Га, га, га!

Отведнъж из черния салон се разнесе рязък шум от криле и черната врана кацна на трона.

— Жаден съм — извика Ян Бибиян.

Още неизрекъл последните думи, враната изчезна. И след малко тя донесе в човката си една орехова черупка, пълна с вода.

Ян Бибиян бързо изпи тая малка глътчица и жаждата му мина веднага.

— Гладен съм — каза след това Ян Бибиян.

Враната пак изчезна. След малко тя отново се върна, като носеше в човката си едно гроздено зърно.

Ян Бибиян грабна зърното и го изяде. И веднага усети, че е наситен.

Тогава той падна на колене пред враната и почна жално да й благодари и да й се моли:

— Черна врано, непозната сестрице, коя си, каква си — не знам, но понеже се грижиш за мене, спаси ме оттук! Избави ме! Искам да изляза пак на земния свят, да намеря главата си и да се върна при родителите си, за които ми е много мъчно и които знам, че много страдат за мене.

Враната наведе замислено глава, очите й станаха тъжни. Тя се обърна към книгата, която странният старец изпусна на пода, посочи я с глава и каза:

— Чети тая книга и когато я прочетеш цялата, тогава ще се спасиш!

Като каза това, враната пак изчезна, сякаш потъна в земята.

Ян Бибиян остана пак сам. Обкръжи го пак страшната тишина. Той се приближи до голямата книга, която лежеше на пода, и прочете заглавието й. С големи златни букви върху сребърната подвързия, обсипана с брилянти, бисери и всякакви безценни камъни, пишеше: „Аз съм книгата на живота“, а под това заглавие пишеше по-ситно: „ Който ме чете — не ожаднява, който ме изучи — не огладнява“.

Какво можеше да прави тук Ян Бибиян! Самичък, изгубен сред тая тишина, той би се пукнал от скука. И той отвори голямата книга и се зачете. Най-първо той се почуди на странното писмо. Буквите в тая книга бяха малки живи човечета, които, наредени едно до друго, образуваха думи, редове и страници. Всички тия малки човечета бяха хубави, весели и облечени в разноцветни, пъстри облекла. Някои от тях се смееха, други плачеха, трети се плезеха, четвърти се блещеха. При все това Ян Бибиян разбираше тия букви, това писмо му се хареса, всяко от тия човечета му стана познато.

И той се увлече в четене.

Отначало четеше тихо, на ума си, после почна шепнешком и най-после гласно.

В тая книга бяха написани чудни приказки. В нея се разправяше за живота на разни хора от всички времена, от всички страни, от всички народи и от всички раси. Тук се разправяше за вечната борба на хората с природата, за техния вечен труд да изкарат прехраната си, да се издигнат, да станат по-богати и по-добри. Тия приказки бяха толкова увлекателни, че Ян Бибиян четеше неуморно, без да вдигне глава.

Когато прехвърли така няколко страници, той внезапно се спря, защото между два листа намери дебел слой влажна пръст. Той изтърси тая пръст на купчина пред себе си и пак почна да чете. Ала между други два листа той намери няколко житни зърна. Ян Бибиян изтърси тия житни зърна върху купчинката пръст и като повдигна глава, усети, че е гладен.

— Ах! — въздъхна Ян Бибиян.

Тогава две букви, А и Б, изскочиха бързо из книгата, разтичаха се насам-натам из залата, излязоха из една малка, колкото дупката на ключалката врата и след малко се върнаха, като носеха в ръцете си големи блюда, пълни с най-хубаво ядене.

— Заповядай, Ян Бибиян!

— Благодаря ви, А и Б! — каза Ян Бибиян, като пое ястията.

А и Б се изправиха пред него, а той почна да се храни с такъв апетит, че буквите-прислужници отстъпиха настрана от страх да не бъдат погълнати заедно с вкусната храна.