Джек Лондон
Първобитният звяр (6)

VI

Венецът на неговата кариера бързо приближаваше. Великият шампион беше заявил публично, че е готов да се срещне с Глендън, щом той се справи с тримата или четирима кандидати за шампионата, които стояха между тях. В течение на шест месеца

Пат успя да отстрани Кид Макграт и Джон Макбрайд от Филаделфия; оставаха само Нат Пауърс и Том Канъм. И всичко щеше да бъде наред, ако някаква девойка от обществото не се беше впуснала в журналистиката от любов към приключенията и ако Стъбнър не се беше съгласил на едно интервю с жената репортьор от вестник „Къриър джърнъл“, издаван в Сан Франциско.

Дописките й се поместваха винаги под името Мод Сенгстър — всъщност това беше истинското й име. Фамилията Сенгстър беше богата и известна. Нейният основател, старият Джейкъб Сенгстър, навремето беше нарамил вещите си и отишъл да работи като ратай на Запад. Открил беше в Невада неизчерпаеми залежи боракс и започнал да извозва рудата с кервани мулета, докато построил железопътна линия за целта. После беше хвърлил печалбите от боракса за покупката на стотици и хиляди квадратни мили гора за строителен материал в Калифорния, Орегон и Вашингтон. По-късно, съчетавайки политиката с бизнеса, беше подкупил държавни дейци, съдии и котерии, ставайки крупен промишлен магнат. Накрая беше умрял в почести, разочарован, оставил името си — мръсно петно, върху което бъдещите историци да пускат димна завеса — заедно с няколкостотин милиона, за които четиримата му сина да се карат. Последвалите съдебни, икономически и политически борби между тях вълнуваха и забавляваха Калифорния в продължение на цяло поколение и завършиха със смъртна омраза и скъсване на отношенията помежду им. Най-младият, Тиодор, по средата на жизнения си път преживя нравствен прелом, разпродаде животновъдните си ферми и расовите коне за надбягване и се хвърли в борба против всички продажни ръководители на своя роден щат, включително против повечето милионери, в донкихотовски опит да прочисти щата от безчестието, насадено от стария Джейкъб Сенгстър.

Мод Сенгстър беше най-голямата дъщеря на Тиодор. В Сенгстъровия род мъжете по правило бяха бойки натури, а жените — красавици. Мод не правеше изключение. Пък и сякаш беше наследила от Сенгстъровия род малко от вируса на земята, защото, когато стана пълнолетна, извърши

сума неща, които не бяха редни за една жена с нейното положение. Макар че беше партия за женитба една на десет хиляди, тя остана неомъжена, Живя в Европа, но не си доведе мъж с благородническа титла и отхвърли предложенията на голям брой местни кандидати. Увлече се по спорта, спечели първенството на тенис в щата и със своите ексцентричности държеше нащрек седмичните печатни издания на отбраното общество; заради облог вървя пеша от Сан Матео до Санта Крус и веднъж предизвика сензация, като игра поло в мъжки тим

на едно закрито състезание в Бърлингейм. Между другото беше се увлякла по живописта и държеше ателие в латинския квартал на Сан Франциско.

Всичко това нямаше особено значение дотогава, докато не се изостриха пристъпите на баща й „да я вкара в пътя“. Пламенно независима, несрещнала още мъжа, на когото с готовност би се подчинила и отвратена от кандидатите си, Мод не изтърпя бащината намеса в нейния живот и увенча всичките си прегрешения пред обществото, като напусна дома си.

Постъпи на работа в „Къриър Джърнъл“. Започнала с двадесет долара седмично, заплатата й бързо се покачи на петдесет. Работата й беше главно да пише отзиви в областта на музиката, театъра и художествените изложби, макар че тя не се отказваше и от обикновените журналистически набези, ако обещаваха да са достатъчно интересни. Така например тя успя да изтръгне голямо интервю от Морган в един момент, когато го гонеха безуспешно десетина от най-великите нюйоркски журналистически светила; тя слезе на дъното на залива „Златните врата“ във водолазен костюм и летя с Рууд, „Човекът-птица“, когато той счупи всички рекорди за продължителен полет, като кацна чак в Ривърсайд.

Но не би трябвало да се смята, че Мод Сенгстър беше загрубяла амазонка. Напротив, тя беше сивоока, стройна млада, жена, двадесет и три или двадесет и четири годишна, със среден ръст и необикновено малки ръце и крака за спортистка или какъвто и да е друг вид жена. Освен това умееше далеч по-добре от повечето спортистки да бъде изящно женствена.По нейно предложение стана така, че редакторът й възложи да вземе интервю от Пат Глендън. Като не се смята това, че веднъж в Палас Грил беше зърнала за миг боксьора Боб Фицсимънс във фрак, тя никога в живота, си не беше виждала боксьор професионалист. Пък и не беше любопитна да види — поне до деня, в който младият Пат Глендън пристигна в Сан Франциско, за да, тренира за мача си с Нат Пауърс. Тогава я заинтригува вестникарската му слава. Първобитния звяр — сигурно си заслужава да се види! От онова, което беше чела за него, тя си го представяше като човек страшилище, безкрайно тъп, мрачен и свиреп като звяр от джунглите. Наистина поместените във вестника негови снимки не показваха такива качества, но все пак личеше огромната му физическа сила, която би могло да се очаква, че ще им съответствува. И тъй в часа, определен от Стъбнър, Мод, придружена от вестникарския фотограф, се запъти към тренировъчната зала „Клифхаус“.

А собственикът на недвижими имоти тъкмо си имаше неприятности — Пат се бунтуваше. Седнал, преметнал големия си крак през ръчката на креслото, похлупил Шекспировите сонети на коляното си, той разпалено ораторствуваше против съвременната, жена.

— За какво им трябва да си пъхат носа в бокса? — питаше той. — Тук не им е мястото. Та какво ли разбират от бокса? Не ми стигат досега мъжете репортьори. Аз не съм ви мечка тука! Тая жена идва да прави от мен зрелище. Не мога да понасям жени в тренировъчната и не Ме интересува, че е репортьор.

— Но тя не е обикновен репортьор — възрази, Стъбнър. — Чувал ли си за Сенгстърови? Онези, милионерите?

Пат кимна с глава.

— Е, тя е от тях. От висшето общество е и тъй нататък. Би могла ей сега, ако поиска, да се намира тв компанията на Блингъм, вместо да работи за пари. Баща й струва петдесет милиона като нищо.

— Тогава за какво работи във вестника? Да заема само мястото на някой безработен бедняк.

— В конфликт е с баща си. нещо се скарали по

времето, когато той се зае с чистката в Сан Франциско. Тя се махнала. Направо напуснала дома си и се хванала на работа.. И да ти кажа едно нещо, о Пат, тя си играе с английския език, както поиска. — По цялото крайбрежие няма журналист, който да се мери с нея, когато седне да пише.

Пат започна да слуша с интерес и Стъбнър продължи:

— Пише и поезия, едни такива стихчета, също като тебе, само че май нейните са по-добри от твоите, защото веднъж издаде цяла книжка със стихове. Тя дава отзиви за представленията. Взема интервю от всеки голям артист, който попадне в този град.

— Срещал съм името й във вестниците — забеляза Пат.

— Срещал си го я. И тя ти прави чест, Пат, като идва да те интервюира. На тебе това няма да струва никакъв труд. Аз ще съм тук и сам ще й дам повечето сведения. Нали знаеш, винаги съм го правил.!        Пат го погледна с благодарност.

— И друго нещо, Пат: не забравяй, че трябва да се примириш с тези интервюта. Ами това е част

от работата ти. Това е голяма реклама, а ни идва безплатно. Да я купим, не можем. Тя заинтригува хората, събира публика, а публиката е, която носи приходите. — Той млъкна, ослуша се, после погледна часовника си. — Трябва да е тя. Ще ида да я посрещна и да я доведа. Ще й пошушна да бъде кратка, нали знаеш, няма да продължи дълго. — На вратата той се обърна: — И бъди учтив, Пат, не мълчи като риба. Отговаряй й, когато те пита.

Пат остави сонетите на масата, взе вестник и си даде вид, че се е задълбочил в него, когато Стъбнър и Мод влязоха. Той стана. Срещата разтърси и двамата. Щом сините очи срещнаха сивите, сякаш мъжът и жената извикаха едновременно от радост, сякаш всеки от тях беше намерил нещо дълго търсено и очаквано. Но това трая само миг. И двамата бяха очаквали да видят толкова различни неща у другия, че в следния момент ясният зов за взаимност отстъпи място на смущението. Като всяка жена Мод първа се овладя, и то без да даде вид, че й се е случило нещо. Тя прекоси по-голямата част от разстоянието, което ги делеше, за да се ръкува с Глендън. Колкото за него, той едва ли разбираше какво говори, когато ги запознаха. Ето, това беше жена, истинска жена! Откъде да знае, че на света може да има такова същество. Малкото жени, които беше забелязал, съвсем не подсказваха, че съществува такова нещо. Интересно какво би казал за нея старият Пат, дали тя е онази, за която му беше препоръчал да се държи с двете ръце. Пат си даде сметка, че по някаква случайност задържа ръката й. Той я погледна с любопитство, очарован и смаян от нейната крехкост.

Тя от своя страна се мъчеше да заглуши отзвука от първия ясен зов. Ненадейният й порив към чуждия човек — това! е само някакво странно преживяване, нищо повече. Та не е ли той първобитният звяр на ринга, огромният тъп мъжкар побойник, който бъхтеше своите ближни — мъжкари от същия тъп вид? Тя се усмихна на начина, по който Пат продължаваше да държи ръката й.

— Моля ви, пуснете ръката ми, господин Глендън — каза тя. — Аз. . . тя ми трябва, нали разбирате?

Той я погледна с недоумение, проследи погледа и към ръката, която беше сграбил, и изведнъж я пусна с неловка привързаност, а кръвта видимо нахлу в лицето му.

Тя забеляза изчервяването и й мина през ума, че той не изглежда такъв недодялан звяр, какъвто си го беше представяла. Не можеше да си представи звяр да се изчерви от каквото и да е. Почувствува също, че й харесва у него липсата на лекота, с която да измърмори някакво извинение. Смущаваше я обаче начинът, по който той я поглъщаше с очи. Беше се загледал в нея като насън, а страните му все повече и повече пламваха.

В това време Стъбнър й подаде стол и Глендън се отпусна машинално в креслото си.

— Той е в отлична форма, мис Сенгстър, в отлична форма — говореше менажерът. — Нали така, Пат? Никога не си се чувствувал по-добре, нали?

Това досаждаше на Глендън. Веждите му се свиха недоволно и той не отговори.

— Отдавна исках да се срещна с вас, господин

Глендън — каза мис Сенгстър. — Никога досега не съм взимала интервю от боксьор, така че, ако не се справям умело, вярвам, ще ми простите.

— А може би по-добре отначало да го видите как работи — предложи менажерът. — Докато се преоблече за ринга, мога да ви разправя сума неща за него, и то най-нови. Ще повикаме Уолш и ще покажем два-три рунда, а, Пат?

— Нищо няма да покажем — изръмжа Глендън грубо, точно тъй, както подобава на първобитен звяр. — Продължавайте интервюто.

Но интервюто никак не вървеше. Повечето говореше Стъбнър, той даваше идеите, а това беше достатъчно, за да ядоса Мод Сенгстър, докато Пат не отваряше и уста. Тя изучаваше финото му лице, ясносините раздалечени очи, правилния, почти орлов нос, твърдите целомъдрени устни, по мъжки прекрасни, с извити нагоре ъгълчета, които далеч не предвещаваха някаква мрачност. Загадъчна личност, си каза тя, ако е вярно това, което пишат за него вестниците. Напразно търсеше белезите на звяра и напразно се опитваше да установи допир с него. От една страна, твърде малко знаеше за професионалните боксьори и за ринга, а от друга — откриеше ли някаква тема за разговор, бълващият сведения Стъбнър я грабваше веднага.

— Трябва да е много интересен животът на боксьора — каза тя по едно време и добави с въздишка: — Как бих желала да зная повече неща за него. Кажете ми, защо се биете? Не, да оставим настрана паричния въпрос. — Това тя каза, за да отстрани от разговора Стъбнър. — Прави ли ви удоволствие, като се биете? Вълнува ли ви, че си мерите силите с други мъже? Аз надали зная как да изразя това което искам да кажа, но моля, бъдете търпелив с мен.

Пат и Стъбнър заговориха едновременно, но за първи път Пат взе връх над менажера си.

— Отначало не ми беше интересно…

— Беше му страшно лесно, разбирате ли — прекъсна го Стъбнър.

–.. .Но по-късно — продължи Пат, — когато се срещнах с по-добрите боксьори, с истинските, големите, умните, при които трябваше повече…

— Да се мобилизирате? — подсказа тя.

— Да, точно така, повече да се мобилизирам, почувствувах, че ме интересува… дори много. И все пак не е чак толкова увлекателно за мен, колкото би могло да бъде. Видите ли, макар че всеки мач е като задача, която трябва да разреша с ума и мускулите си, все пак за мен изходът никога не е под съмнение…

— Никога не е допуснал негов мач да се решава по точки — заяви Стъбнър. — Печелил е всеки мач с нокаут.        о,

— И тази сигурност от изхода на боя, тя е, която ми ограбва онова, дето си мисля, че е най-вълнуващото удоволствие — завърши Пат.

— Може би ще почувствуваш нещичко от това „вълнуващо удоволствие“, като излезеш срещу Джим Ханфорд — додаде менажерът.

Пат се усмихна, но не каза нищо.

— Разправете още нещо — помоли Мод, — нещо за чувствата, които ви вълнуват, когато се биете.

И тогава Пат озадачи менажера си, мис Сенгстър и себе си, като подхвърли:

— Струва ми се, че не искам да говоря с вас по такива въпроси. Сякаш има по-важни неща, за които вие и аз имаме да си приказваме. Аз…

Той спря внезапно, съзнавайки какво говори, но без да разбира защо го казва.

— Ами да — възкликна тя с жар, — така е! Личността на човека, тя прави интервюто интересно.

Но езикът на Пат си остана вързан, а Стъбнър се отплесна да сравнява статистически тежестта, размерите и обема на неговия шампион с данните на Сандоу, на Страшния турчин, на Джефрис и на другите съвременни силни мъже. Това слабо интересуваше Мод Сенгстър и тя даде да се разбере, че й е скучно. Очите й случайно попаднаха на сонетите. Тя взе книгата и погледна въпросително Стъбнър.

— На Пат е — каза той. — Пат се увлича по такива фантазии и по цветна фотография, и по художествени изложби и тем подобни. Но, за бога, не публикувайте нищо по този въпрос. Ще му съсипете реномето.

Тя погледна Глендън с укор и той веднага се смути. Това й се стори възхитително. Този стеснителен младеж с тяло на гигант, един от кралете на бокса, четеше поезия, ходеше по художествени изложби и правеше опити с цветна фотография! Не, без съмнение тук нямаше никакъв първобитен звяр. И тя разбра, че неговата стеснителност се дължеше на чувствителност, съвсем не на глупост. Сонетите на Шекспир! Това беше благодатна тема за проучване. Но Стъбнър не й даде да се възползува от случая и отново занарежда безкрайните си статистики.

Няколко минути по-късно тя съвсем несъзнателно засегна най-плодотворната от всички теми. Откакто бе открила сонетите, първоначалното й силно влечение към него беше започнало да оживява. Великолепната му фигура, красивото му лице, целомъдрените устни, ясните очи, финото чело, което ниско подстриганата руса коса не скриваше, атмосферата на здраве и чистота, която лъхаше от него — всичко това по-скоро подсъзнателно я привличаше тъй, както никога не беше я привличал мъж; а въпреки това в ума й продължаваха да се въртят лошите слухове, които беше чула само преди един ден Ь редакцията на „Къриър джърнъл“.

— Вие бяхте прав — каза тя. — Има нещо по-важно, за което трябва да говорим. Искам вие да разрешите нещо, което ме мъчи. Имате ли нещо против?

Пат поклати отрицателно глава.

— Ако говоря откровено? Грубо откровено? Слушала съм понякога мъжете да говорят за този или онзи мач и за шансовете да спечелят, ако заложат пари; и макар че навремето не обръщах внимание, струваше ми се, че по общо признание съществуват доста мошеничества и измами, свързани с бокса. Сега, като гледам например вас, чувствувам, че е трудно да го възприема. Как можете вие да бъдете съучастник в подобна измама? Бих могла да разбера, че харесвате спорта заради самия спорт, както и за парите, които той ви носи, но не мога да разбера…

— Нищо няма за разбиране — намеси се бързо Стъбнър, а устните на Пат се разтеглиха в лека, снизходителна усмивка. — Това са все бабини деветини, тия приказки за сделки, за предварително уговорени резултати от мачовете и тем подобни глупости. Нищо вярно няма в това, мис Сенгстър, уверявам ви. А сега да ви разкажа как открих господин Глендън. Едно писмо, което получих от баща му… Но Мод Сенгстър не даде възможност да бъде отвлечена от темата и се обърна към Пат.

— Слушайте. Спомням си особено един случай. Беше някакъв мач преди месеци. Забравила съм състезателите. Един от редакторите на „Къриър джърнъл“ ми каза, че има намерение да спечели добри пари. Не каза, че се надява, а че има намерение! Повери ми, че е от „вътрешните“ и че залага на броя на рундовете. Каза, че боят ще завърши в деветнадесетия рунд. Това беше вечерта преди мача. А на другия ден той победоносно ми обърна внимание на факта, че мачът е завършил точно в този рунд. Не взех никакво отношение — ни добро, ни лошо. Тогава професионалният бокс не ме интересуваше. Но сега ме интересува. Навремето това ми се струваше съвсем съвместимо със смътната представа, която имах за бокса. И тъй, виждате, че не всичко е бабини дезетини, нали?

— Зная този мач — каза Глендън. — Беше между Оуън и Мъргуедър. И наистина, Сам, той завърши в деветнадесетия рунд. А тя каза, че е чула да се споменава този рунд предишния ден. Как си го обясняваш, Сам?

— Ами как ще си обясниш, когато човек изтегли от лотарията билет, който печели? — изплъзна се менажерът, докато напрягаше ума си какво да отговори. — Точно там е работата я. Хора, които следят боксьорите в каква форма са, условията им, секундите, правилата и тем подобни, често налучкват колко рунда ще трае мачът, тъй както има й хора, за които се знае, че са печелили на конни състезания при шанс едно на сто. И не забравяйте: за всеки, който печели, има друг, който губи, има друг, дето не е налучкал правилно. Мис Сенгстър, уверявам ви, честна дума, предварително нагласени сделки, такова нещо в бокса направо… не съществува.

— Какво е вашето мнение, господин Глендън? — попита тя.

— Също като моето — побърза да отговори Стънър вместо него. — Той знае, че това, което казвам, е дума по дума истина. Никога в живота не се е боксирал другояче освен честно. Нали. т така, Пат?

— Да, така е — потвърди Пат и най-странно за Мод Сенгстър беше, че сама бе убедена в неговата правдивост.

Тя прокара длан по челото, сякаш да се отърве от недоумението, което замъгляваше мислите й.

— Слушайте — каза, — снощи същият редактор ми спомена, че предстоящата ви среща е нагласена до там, че се знае дори в кой рунд ще завърши.

Стъбнър беше в паника, но думите на Пат го спасиха от необходимостта да отговори.

— Тогава редакторът лъже — изгърмя за първи път гласът на Пат.

— Но за предишния мач не излъга — предизвика го тя.

— В кой рунд каза той, че ще завърши моят м с Нат Пауърс?

Преди тя да успее да отговори, менажерът се намеси.

— Стига, Пат, глупости — извика той. — Млъкни, това са обикновените слухове около ринга. Да продължим интервюто.

Глендън не го и погледна; очите му, устремени в нейните, не бяха вече меко сини, а сурови и заповедни. Сега тя беше сигурна, че се е натъкнала на нещо потресаващо, нещо, което щеше да обясни всички загадки. Същевременно я вълнуваше повелителното в гласа и погледа му. Това бе истински мъж, който би могъл да сграбчи живота в ръцете си и да изтръгне от него каквото пожелае.

— Кой рунд каза редакторът? — повтори Пат въпроса си.

— За бога, престани с тези глупости, Пат — намеси се Стъбнър.

— Моля, дайте ми възможност да отговоря каза Мод Сенгстър.

— Аз и сам мога да говоря с мис Сенгстър добави Глендън. — Ти излез, Сам. Иди, погрижи се за онзи фотограф!

Последва напрегнат, мълчалив миг; погледите

им се срещнаха, после;менажерът се запъти бавно към вратата, отвори я и обърна глава, за да слуша.

— А сега, кой рунд каза редакторът?

— Дано не греша — промълви тя с трепет, — но съм съвсем сигурна, че каза шестнадесетия рунд.

Тя видя как изненада и гняв пламнаха по лицето на Глендън, видя гнева и укора в погледа, който той метна към менажера си, и разбра, че ударът й е попаднал в целта.

А за гнева му имаше причина. Той помнеше, че бяха обсъждали въпроса със Стъбнър и бяха решили да покажат на публиката зрелище, достойно за парите й, без да продължават ненужно мача, и да го завършат в шестнадесетия рунд. А ето че някаква жена от редакцията на вестник спомена тъкмо този рунд.

Стъбнър стоеше на прага полумъртъв и блед и очевидно правеше усилия да се държи на крака.

— После ще се видим с теб — каза му Пат. — Затвори вратата след себе си.

Вратата се затвори и двамата останаха сами. Глендън не продума. Лицето му откровено изразяваше тревога и смущение.

— Е? — запита тя.

Той стана и се изправи с целия си ръст над нея, след това пак седна, като навлажни устните си с език.

— Ще ви кажа нещо — проговори той най-сетне. — Мачът няма да завърши в шестнадесетия рунд.

Тя не отвърна нищо, но нейната недоверчива и подигравателна усмивка го жегна.

— Вие само почакайте, мис Сенгстър, ще видите, че този ваш редактор греши.

— Искате да кажете, че програмата ще бъде променена? — запита тя дръзко.

Той потрепери от остротата на думите й.

— Не съм свикнал да лъжа — каза той сухо, — дори пред жени.

— Нито мен излъгахте, нито пък отрекохте, че програмата ще бъде променена. Може би съм глупава, господин Глендън, но не виждам каква разлика има дали мачът ще свърши в този или онзи рунд, щом като е предварително нагласено и се знае.

— Аз ще ви определя рунда и никоя друга жива душа няма да знае.

Тя вдигна рамене и се усмихна.

— Цялата работа ми прилича много на подшушнат съвет — къде да се заложи при конни състезания. Нали знаете, така стават тези неща. Освен това аз не съм съвсем глупава и разбирам, че тук има нещо нередно. Защо се разгневихте от това, че Споменах рунда? Защо се разгневихте на вашия менажер? Защо го изпъдихте от стаята?

Вместо да отговори, Глендън отиде до прозореца, сякаш да надзърне навън, там промени решението си, полуобърна се и тя, без да гледа, почувствува, че изучава лицето й. Той се върна и седна на мястото си.

— Казахте, че не съм ви излъгал, мис Сенгстър, й сте права. Не съм. — Той млъкна, подбирайки с мъка точни думи, за да обясни положението. — А мислите ли, че можете да повярвате на това, което ще ви кажа? Ще повярвате ли на честната дума на… професионален боксьор?

Тя кимна сериозно, като го гледаше право в очите, уверена, че това, което ще й каже, е истина.

— Винаги съм се бил честно и почтено. Никога в живота си не съм докосвал нечестно спечелени пари, нито съм се опитвал да участвувам в нечестни сделки, Това е; сега да продължа. Вие ме разстроихте страшно с това, което ми казахте. Не зная как да разреша въпроса. Не мога да отсъдя прибързано. Не зная, но, изглежда, работата е лоша. Ей това ме тревожи. Защото, видите ли, Стъбнър и аз обсъдихме заедно този мач и помежду си се уговорихме борбата да завърши в шестнадесетия рунд. Сега вие ми говорите за същия рунд. Как е узнал онзи редактор? От мен не е! Трябва Стъбнър да е издал работата… освен ако… — той спря, за да обмисли въпроса, — освен ако онзи редактор има просто щастлив нюх. Не мога да взема отношение. Ще трябва да си отварям очите, да чакам и да,се уверя сам. Всяка дума, която ви казах, е истина. ето ръката ми като гаранция.

Той отново стана от стола и се изправи над нея. Тя също стана и малката й ръка потъна в широката му длан. Погледнаха се откровено, право в очите,

след това и двамата неволно сведоха поглед,към стиснатите си ръце. Тя почувствува, че никога не е съзнавала тъй ясно своята женственост. Поразителен беше контрастът на двата пола, подчертан от тези две длани — едната крехка, мека, женска, другата тежка, мускулеста, мъжка. Първи проговори Глендън.

— Колко лесно е да ви причини човек болка — каза той и в същото време тя почувствува как здравото му ръкостискане се отпусна и превърна почти в ласка.

Мина й през ума, че старите пруски крале обичали да имат гвардейци гиганти; тя се изсмя на неуместната асоциация, като изтегляше ръката си.

— Радвам се, че дойдохте — каза той, после неловко побърза да добави обяснение, което се опровергаваше от топлия блясък на възхищение в очите му. — Искам да кажа, че се радвам, защото може би ми отворихте очите за нечестните сделки, които са се вършили.

— Вие ме изненадахте — възкликна тя. — Струваше ми се толкова общопризнат фактът, че професионалният бокс е,пълен с поквара и нечестни сделки, че не мога да разбера как е възможно вие, един от главните му представители, да не знаете това. Мислех си, че е в реда на нещата да знаете всичко, а сега ме убедихте, че никога не сте го и сънували. Вие сигурно сте различен от другите боксьори.

Той кимна с глава.

— Предполагам, че това обяснява нещата. Ето какво се получава, като страни човек от бокса — от другите боксьори, от уредниците и от спортната публика. Лесно им е било да ми хвърлят прах в очите. Но остава да се види дали действително са ми хвърляли прах, или не. Разбирате ли, аз лично ще установя това.

— И ще го промените? — запита тя с почти затаен дъх, уверена някак си, че той може да направи всичко, каквото реши.

— Не, ще напусна ринга — беше отговорът му. — Ако играта е нечестна, не искам да имам вече нищо общо с нея. И едно е сигурно: този, предстоящият мач с Нат Пауърс, ще завърши не в шестнадесетия

рунд. Ще оставя боят да продължи до двадесетте рунда. Вие само гледайте.

— И не бива да казвам на редактора?

Тя беше вече станала и се готвеше да си тръгне.

— В никакъв случай! Ако е само догадка от негова страна, да се примири със съдбата си. Но ако има; нещо гнило:в цялата работа, заслужава да загуби всичко, което залага. Това нека да остане малка тайна между вас и мен. Знаете ли какво ще направя? Ще ви съобщя рунда. Няма да се въздържа до двадесетте. Ще сваля Нат Пауърс в осемнадесетия.

— А аз никому няма да пошушна — увери го тя.

— Ще ми се да ви помоля за една услуга — нерешително рече той. — Може би е голяма услуга. Изразът на лицето й показа мълчаливо съгласие, сякаш услугата бе вече дадена, и той продължи:

— Зная, естествено, че няма да споменавате в интервюто за тези тъмни сделки. Но аз искам много повече. Искам изобщо да не публикувате нищо.

Тя го стрелна с проницателните си сиви очи, после сама се зачуди на отговора си.

— Разбира се — съгласи се тя. — Няма да бъде

публикувано нищо. Нито ред няма да напиша.

— Така си и знаех — просто каза той.

В първия миг я разочарова липсата на благодарност, но в следващия беше доволна, че не й благодари. Почувствува различната основа, на която той уреди тяхната едночасова среща, и стана .дръзка във въпросите си.

— Откъде знаехте? — запита тя.

— Сам не разбирам. — Той тръсна глава. — Не мога да го обясня. Приемам го като нещо .съвсем

естествено. Някак си ми се струва, че зная много неща за вас и за мен.

— Но защо да не публикувам интервюто? То е добра реклама, както казва вашият менажер.

— Зная — отговори той бавно. — Но не искам познанството ни да е свързано с това. Мисля, че ще бъде оскърбително, ако го публикувате. Не искам да смятам, че съм се запознал с вас служебно. Ще ми се да запомня разговора ни тук като разговор между мъж и жена. Не зная дали разбирате какво искам да кажа. Но така го чувствувам. Искам да запомня срещата като между мъж и жена.

Докато говореше, очите му я гледаха, тъй, както мъж гледа жена. Тя чувствуваше неговата сила и пулс, чувствуваше се необяснимо непохватна в говора и неумела пред този човек, който се славеше като вързан в езика и тромав. Явно той умееше да говори направо по същината на въпроса и по-убедително от повечето мъже и най-убедително й подействува не друго, а собствената й вътрешна увереност, че това е само наивна и проста откровеност от негова страна, а не преструвка и поза.

Той я изпрати до колата и я развълнува отново, когато се сбогува с нея. Ръцете им бяха пак стиснати, когато каза:

— Някой ден ще се видим. Аз искам да ви видя. Някак си имам чувството, че между нас не е казана последната дума.

И докато колата потегляше, тя усети, че и у нея има подобно чувство. Не беше това последната й среща с този твърде вълнуващ Пат Глендън, господар на ринга и първобитен звяр.

В тренировъчната зала Глендън срещна разтревожения си менажер.

— Кой те караше да ме пъдиш? — запита Стъбнър. — Свършени сме. Страшна каша забърка. никога не си оставал сам пред репортьор и сега ще видиш, като излезе това интервю в печата.

Глендън, който го наблюдаваше с хладна насмешка, понечи да се обърне и отмине, после се разколеба.

— Няма да излезе никакво интервю в печата — каза той.

Стъбнър го погледна.

— Помолих я да не го публикува — обясни Глендън.

Тогава Стъбнър избухна.

— Да не мислиш, че ще хвърли такава сочна сензация в коша?

Глендън настръхна и гласът му стана груб и неприятен.

— Нищо няма да публикува! Тя ми каза! А да се съмняваш, значи да я наричаш, лъжец.

Ирландският гняв гореше в очите му и затова, пък и заради несъзнателното яростно свиване на юмруците му Стъбнър, който познаваше тяхната сила, не посмя повече да се съмнява.