Джек Лондон
Мексиканецът (4)

IV

Почти никой не забеляза Ривера, когато излезе на ринга. Само тук-там прозвучаха слаби, много разпръснати и равнодушни ръкопляскания. Зрителите не вярваха в него. Той беше агне, доведено на заколение и оставено на милостта на великия Дани. Освен това зрителите бяха разочаровани. Бяха очаквали стихиен двубой между Дани Уорд и Били Карти, а сега трябваше да се задоволят с този малък новак. Нещо повече, те даваха израз на неодобрението си за промяната, като се обзалагаха две и дори три срещу едно в полза на Дани. А където зрителите залагат парите си, там е и тяхното сърце.

Младият мексиканец седна в своя ъгъл и зачака. Бавно се влачеха минутите. Дани го караше да чака. Това беше стара хитрост, но тя винаги действуваше на младите, неопитни боксьори. Ставаше им страшно да седят ей тъй, изправени пред собствените си опасения и коравосърдечните, обвити в тютюнев дим зрители. Обаче този път хитрината не оказа желаното въздействие. Робъртс беше прав. Ривера не познаваше страх. Макар да беше много по-изострено впечатлителен, с много по-чувствителни и обтегнати нерви, той не изпитваше безпокойство. Атмосферата на предрешеното поражение, която витаеше в неговия ъгъл на ринга, не му влияеше. Секундантите му бяха гринго, и то съвсем непознати. Освен това бяха измет — мръсна утайка на боксьорските кръгове, безчестни и некадърни. И бяха потиснати от увереността, че техният ъгъл ще загуби.

— Е, сега трябва да внимаваш — предупреди го Хагърти Паяка. Паяка беше главният му секундант. — Гледай да се държиш колкото можеш по-дълго, така ми е наредил Кели. Ако не утраеш, вестниците пак ще пишат, че срещата е била нагласена работа, и пак ще отложат датата на бокса в Лос Анджелес.

Всичко това не можеше да подействува насърчително. Но Ривера не обръщаше внимание на нищо. Той презираше платените боксови мачове. Те бяха омразна игра на омразни гринго. Беше се заловил за нея в качеството на тренировъчен чувал в залите за тренировка само защото нямаше какво да яде. Това, че беше създаден за бокса, нямаше никакво значение за него. Той го мразеше. Едва след като влезе в Хунтата, започна да се бие за пари и тогава разбра, че тези пари се печелят лесно. А и не беше измежду първите синове человечески, намерили сполука в призвание, презирано от самите тях.

Ривера не се мъчеше да разбере всичко това. Знаеше само едно, че трябва да победи в тази среща. Друг изход не можеше да има. Защото зад него стояха и го вдъхновяваха в този стремеж много по-мощни сили, отколкото можеше да си представи някой в тази претъпкана зала. Дани Уорд се биеше за парите и за безгрижния живот, който тези пари носеха. Ала нещата, за които се биеше Ривера, изгаряха мозъка му: това бяха пламтящи, страхотни картини, които, седнал самотен в своя ъгъл на ринга в очакване на обиграния си противник, виждаше да минават пред Широко отворените му очи така ясно, както ги бе преживял.

Виждаше белите стени на работещите с водна сила фабрики в Рио Бланко. Виждаше шестте хиляди работници, гладни и изнемощели, и малките деца по на седем-осем години, които се трудеха в дълги смени за десет цента,на ден. Виждаше живите мощи, мъртвешки бледите лица на работниците от бояджийското отделение. Спомняше си, че бе чувал баща си да нарича бояджийското отделение „дупката на самоубийците“, защото една година работа там означаваше смърт. Виждаше малкото патриоти и майка си, която готвеше и шеташе в примитивното си домакинство, но намираше време да го гали и обича. И баща си, едър, с големи мустаци и широки гърди, най-добрият между хората, който обичаше всички с толкова любвеобилно сърце, че преливащата от него обич стигаше и преститаше и за майката, и за малкия мучачо, който играеше в ъгъла на латиото^[1]. В онези дни той не се казваше Фелипе Ривера. Казваше се Фернандес, по името на баща си и майка си. А те го наричаха Хуан. По-късно се бе преименувал сам, понеже бе открил, че името Фернандес е омразно за полицейските префекти.

Едрият сърдечен Хоания Фернандес! Голямо място заемаше той в спомените на Ривера. По онова време нищо не разбираше, но сега, като погледнеше назад, разбираше всичко. Можеше да си го представи как работи като словослагател в малката печатничка или дращи безкрайни, припрени, нервни редове на своето затрупано с книжа писалище. А можеше да си представи и онези загадъчни вечери, когато работници идваха потайно в тъмата като злосторници и дълги часове приказваха с баща му, докато той, малкият мучачо, не винаги спеше в своя ъгъл.

Сякаш някъде отдалеч Ривера чу Хагърти Паяка да му казва:

— Да не се проснеш още в началото. Такива са нарежданията. Остави се да те напердашат, та да си заслужиш парите.

Минали бяха десет минути, но мексиканецът все още си седеше в своя ъгъл. Дани не се виждаше никакъв — явно искаше да използува хитрината до краен предел.

А в паметта на Ризера проблясваха нови спомени. Стачката или по-право локаутът, понеже работниците от Рио Бланко се бяха притекли на помощ на стачкуващите си събратя от Пуебла. Гладът, пот ходите в планините за събиране на горски плодове, корени и билки, с които всички се хранеха и от които се превиваха и измъчваха от болки в стомаха А сетне кошмарът: празното място пред магазина на компанията; хилядите гладуващи работници; генерал Росалио Мартинес и войниците на Порфирио Диас и изригващите смърт пушки, които никога сякаш нямаше да спрат да изригват и да давят прегрешенията на работниците в собствената им кръв. Ами онази нощ! Той видя отворените вагони, накамарени с труповете на убитите, да се отправят за Вера Крус — за храна на акулите в залива. Сега пълзеше отново през страшните купища, търсеше и намираше баща си и майка си, обезобразени, с изпокъсани дрехи. Особено ясно си спомняше майка си: подаваше се само лицето й, а тялото беше затрупано под десетки други трупове. Пушките на войниците на Порфирио Диас затрещяха отново и той отново се притисна до земята и запълзя настрана като подгонен планински койот.

До слуха му достигна гръмогласна врява, напомняща рева на морето, и Ривера видя Дани Уорд да се задава по централния проход, начело на своята свита от треньори и секунданти. Зрителите поздравяваха с бесни крясъци любимия си герой и бъдещ победител. Всички повтаряха неговото име. Всички бяха на негова страна. Дори секундантите на самият Ривера проявиха нещо подобно на радост, когато Дани се мушна пъргаво между въжетата и излезе на ринга. Лицето му непрекъснато се разтягаше в нескончаеми усмивки, а когато Дани се усмихваше той правеше това с всяка своя черта, с бръчиците около очите и с дълбините на самите си очи. Лицето му беше жива реклама на добродушие и доброжелателство. Той познаваше всички. Шегуваше се и се смееше и поздравяваше приятелите си оттатък ринга. Онези, които бяха по-далече, не можеха да обуздаят възхищението си и високо крещяха: „Дани!“ Тази радостна овация, израз на обич, трая цели пет минути.

Никой не обръщаше внимание на Ривера. Ако се съдеше по зрителите, той въобще не съществуваше. Подпухналото лице на Хагърти Паяка се наведе до неговото.

— Да не се уплашиш — предупреди го Паяка. — И помни нареждането. Трябва да издържиш. Да не лягаш. Ако легнеш, имаме нареждане да ти теглим един бой в съблекалнята. Разбра ли? Трябва да се биеш и толкоз!

Зрителите започнаха да ръкопляскат. Дани се запъти през ринга към Ривера, наведе се, хвана дясната му ръка с двете си ръце и я разтърси с буйна сърдечност. Сияещото от усмивка лице на Дани се надвеси над неговото. Зрителите зареваха, възхитени от тази проява на спортен дух от страна на Дани. Той поздравяваше своя противник като обичан брат. Устните на Дани замърдаха и зрителите, изтълкували недоловимите думи като добродушно спортно приветствие, отново заврещяха. Само Ривера чу тихо изречените думи.

— Е, дребно мексиканско плъхче — изсъска Дани през весело усмихнатите си устни, — сега ще ти взема душицата.

Ривера не се помръдна. Само очите му пламнаха от омраза.

— Стани, куче! — изрева някой през въжетата зад гърба му.

Тълпата започна да го освирква и да му дюдюка заради неспортсменското държане, но той си седеше, без да се помръдне. Наново избухнали ръкопляскания поздравиха Дани, когато се върна в своя ъгъл.

Щом Дани се съблече, в залата се разнесоха възхитени „оо!“ и „аа!“. Той имаше прекрасно тяло, от което лъхаше непринудена ловкост, здраве и сила. Кожата му беше бяла и гладка като на жена, Целият беше изтъкан от изящество, гъвкавост и мощ. Доказал то бе в безброй мачове. Всички спортни списания поместваха негови снимки.

А когато Хагърти Паяка смъкна пуловера през главата на Ривера, из залата се понесе стон. Тялото му изглеждаше много мършаво поради мургавата кожа. Той имаше мускули, но те не биеха на очи, както мускулите на неговия противник. Това, на което зрителите не обърнаха внимание, бяха широките му гърди. Освен това те не можеха да предугадят колко издръжлива е всяка жила в неговата плът, как мигновено се подчинява всяка клетка на мускулите му, колко изтънчени са нервите, които свързват всЯка част от тялото му във великолепен боен механизъм. Това, което виждаха, беше само едно осемнадесетгодишно момче с кафява кожа, с явно момчешко телосложение. Друго — нещо беше Дани. Дани беше двадесет и четири годишен мъж и тялото му беше тяло на мъж. Разликата стана още по-очебийна, когато двамата застанаха един до друг в центъра на ринга,, за да получат последните напътствия на съдията.

Ривера забеляза, че Робъртс седи непосредствено зад журналистите. Треньорът беше по-пиян от друг път и затова говореше още по-бавно.

— Не му мисли много, Ривера — проточи Робъртс. — Той не може да те убие, помни това. Ще се нахвърли върху теб от самото начало, но ти не се плаши. Само се отбранявай, прикривай се, а после го хвани в клинч. Няма да може много да те осакати. Ти само си представяй, че се упражнява с тебе в залата за тренировки.

Ривера с нищо не показа, че го е чул.

— Ей, че навъсено хлапе — промърмори Робъртс на своя съсед. — Винаги си е бил такъв.

Но Ривера не гледаше вече с обичайната си омраза. Очите му бяха заслепени от видението на безброй пушки. Всяко лице в залата, докъдето му стигаше погледът, чак до най-горните места по един долар, се беше превърнало в пушка. Той виждаше и дългата мексиканска граница, пустинна, обгоряла от слънцето, затаила болка, а по цялото й протежение окъсани чети, които чакаха само оръжие.

Върнал се в своя ъгъл, мексиканецът чакаше, без да седне. Секундантите му се бяха измъкнали през въжетата заедно със сгъваемото столче. В отсрещния ъгъл на квадратния ринг, с лице към него, стоеше Дани. Гонгът удари и мачът започна. Зрителите зареваха от възторг. Никога още не бяха виждали мач да започва с такъв устрем. Вестниците са били прави. Това беше бой за разчистване на лични сметки. С един скок Дани измина три четвърти от разстоянието, за да стигне противника си; по всичко личеше намерението му да „изяде“ мексиканчето. Нахвърли се отгоре му не с един удар, не с два, не и с десет. Той се превърна в нанасящ удари пумпал, в унищожителен вихър. Ривера никакъв го нямаше. Бе съсипан, погребан под лавина от юмручни удари, нанасяни от всички възможни ъгли и положения от признат майстор на това изкуство. Беше смазан, притиснат до въжетата; съдията ги раздели и той отново се намери притиснат до въжетата.

Това не беше боксов мач. Беше клане, касапница. Всеки зрител, освен редовните посетители на боксови състезания, би изчерпал цялото си вълнение в тази първа минута. Дани наистина показваше какво може да направи и го показваше по великолепен начин. Зрителите бяха безкрайно сигурни в изхода на срещата, безкрайно възбудени и пристрастни към своя любимец и съвсем не забелязваха, че мексиканецът все още се държи на крака. Те забравиха Ривера. Почти не го виждаха, така се изгуби той в зверското нападение на Дани. Тъй измина една минута, две минути. Сетне, когато двамата се разделиха за миг, всички видяха ясно мексиканеца. Устната му беше цепната, носът му кървеше.

Когато се обърна и със залитане влезе в клинч, на гърба му като червени резки проличаха кървавите ивици, където го бяха ожулили въжетата. Но едно нещо зрителите не забелязаха: това, че не беше запъхтян и че в очите му гореше същият студен пламък. Твърде много боксьори, които се стремяха да станат шампиони, бяха упражнявали върху него това зверско нападение в жестоката мелница на тренировъчните зали. Ривера се бе научил да го издържа срещу възнаграждение от половин долар за един път до петнадесет долара на седмица — сурова школа — и бе усвоил суровата й наука.

После се случи нещо изумително. Вихрената, умопомрачителна схватка изведнъж свърши. Ривера стоеше сам. Дани, страшният Дани, лежеше по гръб. Тялото му потръпваше от усилията да се върне в съзнание. Не се беше олюлял и свлякъл бавно, нито залитнал и рязко рухнал на земята. Дясното кроше на Ривера го бе покосило изневиделица като смърт. Съдията блъсна мексиканеца назад с едната си ръка, наведе се над падналия гладиатор и започна да брои секундите. Зрителите на боксови мачове имат обичая да посрещат хубавия нокаут с гръмки одобрения. Но сегашните зрители не сториха това. Случилото се беше твърде неочаквано. Те следяха отброяването на секундите в напрегнато мълчание и сред това мълчание прозвуча ликуващият глас на Робъртс:

— Нали ви казах, че се бие еднакво добре и с двете ръце!

На петата секунда Дани се обърна по очи, а когато бе отброена седмата, се надигна на едно коляно, готов да скочи, щом отброят „девет“ и преди да кажат „десет“. Ако коляното му още допира пода на „десет“, ще го сметнат за „повален“ в нокаут. В същия миг, когато коляното му се отдели от пода, ще го сметнат за „станал“ и в този миг Ривера има право да се опита да го повали отново. Ривера не искаше да рискува. Щом коляното се вдигнеше от пода, щеше да нанесе нов удар. Той заобиколи падналия, но съдията застана помежду им; Ривера знаеше и това, че той отброява секундите твърде бавно. Всички гринго бяха против него, дори съдията.

„Когато казаха «девет», съдията рязко блъсна Ривера назад. Това не беше честно, но даде възможност на Дами да стане и на устните му отново заигра усмивка. Свил се почти одве, закрил с ръце лицето и корема, той умело влезе в клинч. Според всички правила на играта съдията трябваше да ги раздели, но не го направи; Дани се впи в противника си като пиявица и с всеки миг се съвземаше все повече. Последната минута на рунда изтичаше. Ако издържеше до края, щеше да има цяла минута да се съживи в своя ъгъл. И той издържа докрай, усмихнат въпреки своето отчаяно и безизходно положение.

— Неувяхващата усмивка! — подвикна някой и зрителите високо и с облекчение се разсмяха.

— Господ да те пази от удара на този жълтокож — едва изрече седналият в ъгъла си Дани на своя треньор, докато секундантите бясно го масажираха.

Вторият и третият рунд бяха сдържани. Дани, коварният и обигран цар на ринга, задържаше, прикриваше се и се бранеше с единствената цел да се съвземе от зашеметилия го в първия рунд удар. В четвъртия рунд вече бе дошъл на себе си. Макар да беше замаян и смутен, доброто здраве му помогна да възстанови силите си. Но не се опитваше да прйбегне до зверската си тактика. Мексиканецът се бе оказал истинска хала. Вместо тази тактика Дани, взе да прилага всичките си боксьорски познания. Благодарение на разните уловки, сръчността и опита си той държеше положението и макар че не можеше да нанесе някакъв решаващ удар, се залови да бъхти и изтощава противника си. Срещу всеки м удар на Ривера нанасяше по три, но това бяха само наказателни, а не убийствени удари. Убийственото в тях беше техният брой. Дани се проникна от уважение към умението на това хлапе да нанася изумителни крошета и с двата свой юмрука.

При отбраната Ривера прибягна към объркващия противника ляв прав. Едно след друго, в нападение след нападение, той изхвърляше напред лявата си ръка и все повече разбиваше устата и носа на Дани, Но Дани владееше безброй похвати. Именно поради това го смятаха за бъдещ шампион. Той-умееше свободно да преминава от един към друг стил в боя. Сега положи всички усилия да премине в близък бой. Беше особено опасен в такава схватка и тя му даде възможност да избегне левите прави на противника. С това няколко пъти предизвика див възторг у зрителите и увенча схватката с великолепно откъсване, крачка назад и ъпъркът, който вдигна мексиканеца във въздуха и го стовари на пода. Ривера си почиваше, застанал на коляно, и аз“ ползуваше броенето до сетния миг, а в душата си беше дълбоко убеден, че за него съдията брои секундите много бързо.

В седмия рунд Дави отново сполучи да нанесе своя жесток вътрешен ъпъркът. Ривера само се олюля, обаче в последвалия миг на беззащитна безпомощност с нов унищожителен удар Дани го изхвърли през въжетата. Тялото на Ривера се стовари върху главите на седящите долу журналисти и те го избутаха обратно на края на подиума пред въжетата. Тук той остана да си почива на едно коляно, докато съдията припряно отброяваше секундите. Вътре, край въжетата, през които Ривера трябваше да се промъкне обратно на ринга, където го чакаше Дани. А съдията нито се намеси, нито отблъсна Дани. Зрителите бяха загубили и ума, и дума от възторг.

— Убий го, Дани, убий го! — ревяха те.

Десетки гласове подхванаха този вик и той се превърна в настървен вълчи вой.

Дани правеше всичко, каквото можеше, ала Ривера не дочака съдията да отброи „девет“; той неочаквано се мушна през въжетата след осмата секунда и благополучно влезе в клинч. Сега съдията се втурна да ги раздели по такъв начин, че да го разкрие за противника и да даде на Дани всички предимства, които може да даде един пристрастен съдия.

Но Ривера издържа и мъглата в съзнанието му се разсея. Всичко си вървеше по реда. Тия хора, омразни гринго, до един бяха непочтени. А най-лошото беше, че виденията продължаваха да проблясват и да се разгарят в ума му: безкрайна железопътна линия; проточила се през пустинята. Дига и американски полицаи; затвори и участъци, скитания край водохранилищата — цялата мизерна и гнетяща панорама на одисеята му след Рио Бланко и стачката. А след това видя как, блестяща и славна, великата червена революция залива родината му. Виждаше пушките пред очите си. Всяко омразно лице беше пушка. Той се биеше за пушките. Пушките — това беше сам той. Революцията — това беше той. Биеше се за цяло Мексико.

Зрителите започнаха да негодуват против Ривера. Защо не иска да изяде полагащия му се бой? То се знае, че ще бъде бит. Защо тогава се съпротивлява така упорито? Много малко хора се интересуваха от него и те бяха онези, неизменен, определен процент комарджии, които залагат слепешката, на късмет. Макар убедени, че Дани ще излезе победител, все пак бяха заложили парите си за мексиканеца при ставки четири срещу десет и едно срещу три. Немалко беше заложено и за това колко рунда ще издържи Ривера. Бесни суми бяха хвърлени с убеждението, че няма да изтрае седем рунда, дори шест. Спечелилите тези облози, отървали се благополучно от паричния си риск, сега наред с всички други насърчаваха общия любимец.

Ривера не се оставяше да го бият. В осмия рунд противникът му напразно се помъчи да повтори своя ъпъркът. В деветия Ривера отново слиса зрителите. При един клинч той се отскубна от Дани с бързо, гъвкаво движение и в късото разстояние, което ги делеше един от друг, дясната му ръка излетя от кръста нагоре. Дани се строполи на пода и потърси спасение в броенето на съдията. Тълпата бе омаяна. Дани бе надминат с най-добрия си удар. Прочутият му десен ъпъркът се бе стоварил върху самия него. Ривера не се опита да го нападне, когато се вдигна на „девет“. Съдията открито се изпречваше на пътя му, макар че винаги се дърпаше настрана при обратното положение, когато Ривера беше този, който трябваше да стане.

В десетия рунд Ривера приложи два пъти десния ъпъркът, замахвайки от кръста си към брадичката на противника. Дани започна да изпада в бяс. Усмивката не слезе от лицето му, но той се върна към свирепите си нападения. Както и да сипеше удари, Дани не успяваше да сломи Ривера, а Ривера всред този зашеметяващ ураган го просна три пъти подред на пода. Дани не се съвземаше вече толкова бързо и към единадесетия рунд положението му стана сериозно. Но от този миг до четиринадесетия рунд започна да прибягва до всички хитрости на своята наука. Държеше се и се прикриваше, биеше се пестеливо и се мъчеше да събере сили. Наред с това се биеше толкова подло, колкото може да се бие един опитен боксьор. Прилагаше всички хитрости и уловки, които знаеше: уж случайно влизаше в клинч, притискаше ръкавицата на Ривера с лакътя към тялото си, запушваше му устата със своята ръкавица и му пречеше да диша. Често в клинчовете, с усмивка на разцепените си устни, той мърмореше на ухото на Ривера неописуеми и мръсни оскърбления. Всички, от съдията до сетния зрител, бяха с Дани и помагаха на Дани. А те знаеха какви намерения имаше той. Поставен натясно от изненадалия го неизвестен противник, Дани залагаше сега всичко на един удар. Разкриваше се, правеше финтове, симулираше и подлъгваше, за да издебне онзи миг, който щеше да му даде възможност да стовари един удар с всичката си сила и да промени хода на борбата. Както бе направил преди него друг, по-голям боксьор, и Дани би могъл да нанесе двоен удар, ляв и десен, в слънчевото сплитане и в челюстта. Можеше да го направи, защото беше известен с това, че силата на удара му не намалява, докато се държи на крака.

Секундантите на Ривера не се грижеха много много за него през почивките. Кърпите им привидно се движеха, но не вкарваха почти никакъв въздух в запъхтените му дробове. Хагърти Паяка му даваше съвети, ала Ривера знаеше, че тези съвети са коварни. Всички бяха против него. Той беше обкръжен от предателство. В четиринадесетия рунд мексиканецът отново повали Дани и докато съдията броеше, той стоеше и си почиваше с отпуснати надолу ръце. В отсрещния ъгъл бе забелязал подозрителни шушукания. Видя Майкъл Кели да си пробива път към Робъртс, да се навежда до ухото му и нещо да му шепне. Ривера имаше котешки слух, изострен от живота в пустинята, и дочу откъслеци от разговора. Искаше да чуе повече и когато противникът му стана, направи тъй, че да влезе в клинч до самите въжета.

— Трябва — долетя до слуха му шепотът на Майкъл и той видя Робъртс да кимва, — Дани трябва да победи… иначе ще загубя цяло богатство. Заложил съм сума ти пари… мои собствени. Ако хлапето издържи и петнадесетия рунд, аз съм разорен. Момчето ще те послуша. Направи нещо.

След този миг Ривера се отърси от всякакви заблуждения. Опитваха се да го измамят. Той отново повали Дани и пак застана с отпуснати ръце, за да си почине. Робъртс се изправи.

— Видя му сметката — рече той. — Върви си сега в своя ъгъл.

Робъртс каза това с нетърпящ възражение тон както често бе говорил на Ривера в залата за тренировки. Но Ривера го изгледа с ненавист и продължи да чака Дани да се вдигне. През време на едноминутната почивка Кели, посредникът, дойде да говори с Ривера.

— Стига толкова, да те вземат дяволите! — Захриптя той с дрезгав шепот. — Трябва да загубиш, Ривера. Послушай ме и аз ще изградя бъдещето ти. Следния път ще те оставя да биеш Дани. Но сега трябва да загубиш.

По очите на Ривера пролича, че го е чул, но той не направи никакъв знак на съгласие или отказ.

— Защо мълчиш? — сърдито попита Кели.

— Все едно, ще загубиш — обади се Паяка Хагьрти. — Съдията няма да те остави да победиш. Послушай Кели и лягай.

— Лягай, момче — замоли се Кели, — и аз ще ти помогна да станеш шампион. Ривера не отговори.

— Ще ти помогна, честна дума, момче.

При удара на гонга Ривера долови някаква надвиснала над него заплаха. Зрителите нищо не усетиха. Каквато и да беше тази заплаха, тя беше в ринга, много близо. Дани като че бе възвърнал предишната си сигурност. Самоувереното му държане уплаши Ривера. Крояха му някакъв капан. Дани се хвърли напред, но Ривера избягна схватката. Направи крачка настрана и се отърва. Противникът му искаше клинч. По една или друга причина клинчът му трябваше, за да изпълни замисъла си. Ризера отстъпваше, обикаляше, но през цялото време беше сигурен, че рано или късно ще стигне до клинч и ще се хване в подготвяния капан. Отчаян, той реши да отдалечи този миг. Престори се, че е готов да влезе в клинч при следващото изхвърляне на Дани. Вместо това, в последния миг, тъкмо когато телата им щяха да се вкопчат, Ривера пъргаво отскочи назад. Незабавно в ъгъла на Дани закрещяха, че е направил фаул. Ривера ги бе излъгал. Съдията нерешително се спря. Той не можа да изговори решението, което вече трептеше на устните му, защото писклив момчешки глас изкрещя от галерията:

— Хлапашка работа!

Дани открито изруга Ривера и се хвърли срещу него, но Ривера леко отстъпи. В същото време Ривера реши да не му нанася повече удари по тялото. С това се лишаваше наполовина от възможността да победи, ала знаеше, че ако въобще победи, то ще е само в случай че замахне с всичката останала у него сила. Даде ли им най-малък повод, ще му отсъдят фаул. Дани забрави всяка предпазливост. Цели два рунда той преследва и бъхта младежа, който не смееше да влезе в близък бой с него. Нанасяше му удар след удар. Ривера приемаше десетки удари, за да избегне гибелния клинч. При това върховно последно усилие на Дани зрителите наскачаха прави и просто полудяха. Те не разбираха нищо.

Виждаха само едно — в края на краищата техният любимец побеждава.

— Защо не се биеш? — злобно крещяха те на Ривера. — Страхливец! Страхопъзльо! Открий се, куче такова! Открий се! Убий го, Дани! Убий го! Сега не може да ти избяга! Убий го!

В цялата зала Ривера беше, без никакво изключение, единственият човек, запазил хладнокръвието си. По темперамент и кръв той беше най-буен и невъздържан между тях; но беше изживял толкова неизмеримо по-големи вълнения, че тази развихрена страст на десет хиляди гърла, надигаща се вълна подир вълна, не представляваше за него нещо повече от кадифената прохлада на летен здрач.

Дани продължи нападенията си и в седемнадесетия рунд. Ривера се сви и клюмна под един тежък удар. Ръцете му безпомощно увиснаха и той залитна назад. Дани реши, че сега му е дошло времето. Момчето беше в ръцете му. Така, с преструвка, Ривера го хвана неподготвен и със замах му нанесе страшен удар по устата. Дани се строполи. Когато стана, Ривера го повали със съкрушителен десен удар по врата и челюстта. Така го повали три пъти. Никой съдия не би имал основание да обяви тези удари за неправилни.

— О, Бил! Бил! — умолително викаше Кели на съдията.

— Не мога — плачливо му отговори това длъжностно лице. — Той се бие точно по правилата.

Смазан от бой, но безстрашен, Дани все още се вдигаше. Кели и другите около ринга започнаха да викат полиция, за да спрат тази касапница, при все че секундантите на Дани отказваха да го признаят за победен. Ривера видя един дебел полицейски капитан да се провира тромаво между въжетата и не можеше да разбере какво значи всичко това. Гринго прибягваха до толкова много мошеничества в тази игра! Изправил се на крака, Дани тъпчеше безпомощно като пиян пред него. И съдията, и капитанът вече бяха протегнали ръце към Ривера, когато той нанесе последния удар. Не се наложи да прекратяват мача, защото Дани вече не стана.

— Брой! — дрезгаво викна Ривера на съдията. Когато броенето свърши, секундантите на Дани го вдигнаха и го занесоха в неговия ъгъл.

— Кой победи? — натъртено попита Ривера.

Въпреки нежеланието си съдията хвана облечената с ръкавица ръка на Ривера и я вдигна високо във въздуха.

Никой не поздрави Ривера. Мексиканецът отиде сам в своя ъгъл, където секундантите му още не бяха сложили столчето. Той се облегна на въжетата и изгледа с ненавист помощниците си, плъзна поглед по-нататък и наоколо, докато обхвана всичките десет хиляди гринго. Коленете му трепереха, той хлипаше от изтощение. Омразните лица се люшкаха напред-назад пред него; гадеше му се. Тогава се опомни, че те представляваха пушки. Тези пушки бяха негови. Революцията можеше да избухне.

[# Тортиля (исп. — царевична питка. Б. пр.]