Серия
Бригадата (13)
Оригинално заглавие
Поцелуй Фемиды, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 12 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и редакция
Dave (2010 г.)

Издание:

Александър Белов. Целувката на Темида

Руска, първо издание

Редактор: Лилия Анастасова

Художествено оформление на корица: Димитър Стоянов — Димо

ИК „Ера“, 2005 г.

ISBN: 954-9395-21-9


Пролог

Разговорът не завърши така, както го бе замислил. Журналистът, който неслучайно минаваше за акула на перото, беше блестящ стратег и винаги имаше за резерва два, че понякога и три варианта за завършване на важни преговори. Да речем, за предпочитане бе вариант „А“. Но ако не се осъществеше, разиграваше вариант „Б“, който също беше добър и му позволяваше да обърне ситуацията в своя полза. Но днес не се задейства нито единият, нито другият вариант…

Щом нещата бяха стигнали дотук, журналистът би предпочел да го напсуват по каруцарски. Това поне щеше да е ефектно и правдоподобно — самозабравил се капиталист, враг на демокрацията и свободата на словото, изгубва човешки облик, започва да тропа с крака, да пръска слюнки и запраща гарафата по представителя на независимата преса. Или поне да му тресне един в носа! Това можеше да се опише красиво на страниците на „Камбана“. Но проблемът се състоеше в това, че олигархът не губеше човешки облик и из кабинета му не хвърчаха гарафи…

Белов изслуша аргументите на журналиста, помълча малко, загледа се през прозореца, уморено потърка чело и… съвсем спокойно му даде да разбере, че разговорът е приключил. Стана, отвори вратата към приемната и изрече:

— Върви на майната си! — А след това, обръщайки се вече към секретарката си, вежливо добави: — Люба, ако обичате, изпратете Леонид Сергеевич.

Цялата тази работа приличаше на виц, като се имаше предвид къде точно трябваше да изпрати госта дребничката секретарка, която толкова дълго след края на работния ден седеше като помияр пред вратата на господаря си…

Тъй че за съжаление ефектният финал се провали. Още повече, че докато напускаше приемната, едрият посетител се спъна в килима и едва не падна. Секретарката Люба се спусна към него и с готовност подложи рамото си, сякаш хилавото й телце можеше да предотврати падането на този як Шварценегер.

— Сам ще се оправя — отблъсна я раздразнено журналистът и излезе навън. Стори му се, че зад гърба му се разнесе тих смях.

За пръв път в живота си почувства какво означава душевна болка. Никой не обича да е смешен, още повече — един истински мъж. А да не говорим за истински мъж, който е и представител на творческа професия.

Хората, които не са запознати с журналистическата кухня, наивно смятат, че в живота има само истина и лъжа. Добрият журналист пише истината, лошият лъже и трети вариант като че ли няма. А в действителност истинският майстор е онзи, който добре владее невижданото по острота и въздействие оръжие, наречено интерпретация. С помощта на това вълшебно нещо е възможно, без да се „повреди“ нито един факт, общата картина да се промени толкова пъти и в такава посока, колкото и в каквато е необходимо. Журналистът прекрасно владееше изкуството на интерпретацията, иначе никога нямаше да види онова високо обществено положение, което бе достигнал само на трийсет и няколко години. Тъй че всичко тепърва му предстоеше, в смисъл, че от негова страна щеше да последва ответен удар. Задължително!

„Както и да е, изгубих сражението, но не и войната — опита се да се успокои посетителят. — Най-добре се смее този, който се смее последен.“

 

 

Журналистът напусна кабинета на директора. И тръгна по пустия коридор, съпроводен единствено от кънтящия звук на собствените си крачки. На завоя до черното стълбище, което също беше съвсем пусто, той залитна и удари много болезнено рамото си в ръба на стената. По дяволите! Май че днес не беше във форма. Няколкото чашки водка „Абсолют“, които бе обърнал една след друга в кабинета на генералния директор, не би трябвало да повлияят на координацията на движенията му. Журналистът се гордееше със способността си да пие водка. Той изобщо много се гордееше със себе си, а пък способността си да пие водка смяташе за едно от най-големите си достойнства. Пиеше със сондьорите и металурзите, с пилотите и еленовъдите. А най-важното бе, че я пиеше на една нога с ръководители на различни нива, като се започнеше от майсторите на цехове и се стигнеше до представителите на най-висшия ешелон на властта. Но докато го правеше, никога не забравяше защо е дошъл и какво иска да постигне. Когато си тръгваше, винаги се държеше на краката си.

Ала този път нищо не излезе — нито от разговора, нито от почерпката. По време на беседата им неговият събеседник Белов фактически не пи нищо и уж понечи да вдигне чашата, но моментално я остави настрана, сякаш се гнусеше от компанията.

Журналистът отново изпита огромно желание да му отмъсти. Въображението му веднага си представи как можеше да изглежда фолиото. Да речем, отляво щяха да пуснат разтърсващата снимка на някой просяк… Дори щеше да е по-добре на снимката да е някоя старица. Беззъба. Стои пред църковната врата с протегната ръка. А отляво олигархът, да речем, щеше да плюска черен хайвер с лъжица. А ако не успееха да намерят снимка на олигарха, плюскащ черен хайвер с лъжица, в краен случай можеха да заснемат луксозната му кола. А през цялото фолио с големи букви можеше да се изпише нещо от сорта на „Рожденият ден на богаташа“!

Срещата с олигарха беше определена за този ден още преди една седмица. Но на портала за автомобилите, където гостът пристигна с джипа си в уговорения час, никой не го посрещна. Престарялата пазачка излезе покашляйки от будката си и дълго се блещи в златистата табелка с надпис „Преса“. След това отново влезе в будката си, върна се обратно и му подаде ключа от гаража.

— В момента там е отключено, а когато си тръгвате, заключете и ми върнете ключа — рече му тя, но щом видя, че посетителят пое в друга посока, се разтревожи: — Не натам, господине! Трябва да завиете надясно, където си оставят колите заместниците.

Той доста трудно откри паркинга за автомобилите на заместниците и остави джипа си до някакво очукано БМВ. Разглезеният от славата журналист се засегна, че никой не се суети край него и не го съпровожда до приемната. Вече бе свикнал да му се подмазват, защото пресата беше огледало, а всеки се стремеше да придобие съответното изражение на лицето, когато се гледаше в огледалото… А сега накъде? Най-сетне се досети, че задната врата на гаража води право към черното стълбище, а оттам можеше да стигне до сградата на заводската администрация…

 

 

В кънтящата тишина на коридора се разнесе звук, който напомняше изщракване на затвор на автомат „Калашников“… Посетителят изведнъж чу не само своите, а може би и нечии чужди стъпки, но и собственото си хрипливо дишане. Дали пък просто не му се струваше? Да, той не се чувстваше добре, не можеше да фокусира погледа си и сякаш нарочно губеше рефлекси. Явно умората си казваше думата.

Всичко можеше да се очаква от този Белов с неговото престъпно минало. Казваха, че той лично гръмнал в гората някакъв доносник, който се бил издънил. Страх обзе журналиста, а лепкава струйка пот се плъзна между лопатките му.

И кога ли, мама му стара, щяха да свършат тези безкрайни преговори? Стори му се, че се е озовал в лабиринт, че сто пъти е преминал през този отрязък от пътя и че му е съдено да загине тук, сред тези тухлени стени, боядисани в охра. В един момент се поддаде на паниката си, ускори крачка и дори се затича, но сетне спря… Трябваше да се вземе в ръце и да се ориентира…

Ох, ето го и изходът към гаража! Журналистът с облекчение блъсна малката поцинкована врата и влезе в тъмния бетонен бокс. Вратата се затвори зад гърба му с тежко хлопване. Той започна да опипва стените, за да намери електрическия ключ. Отново го обзе страх… Ох, слава богу, мъждивата лампа на тавана светна. Освен неговия джип в гаража нямаше друг автомобил.

Преодолявайки слабостта си, той отключи портала с ключа, който му даде пазачката, и отвори една след друга тежките му врати. Нахлулият есенен въздух му вдъхна сили. Дяволите да го вземат този Белов с неговия битов аскетизъм! Наистина ли е толкова трудно в комбината да се направи един човешки гараж поне за ръководството! Можеха да не се стискат чак толкова и да сложат нормална врата с дистанционно управление, както е прието в цивилизованите страни. Журналистът закрепи отворените крила на вратата, върна се в джипа и завъртя ключа на двигателя… Моторът заработи почти безшумно — ето защо трябваше да се уважават колите чуждо производство… Каква е тази работа! Едното от крилата на портала бавно се затвори… Странно!

Псувайки наред, журналистът мъчително се измъкна от джипа и отново отвори крилото на вратата, като този път го закрепи по-здраво с дръжката на една лопата, която откри наблизо. И се помъкна обратно към автомобила си, едва тътрейки крака…

Но онова, което видя точно пред себе си на светлината на запалените фарове, беше още по-странно. Този път и двете крила на вратата се оказаха плътно затворени… Дланите му върху волана му се сториха като чужди, а и ръцете му, и самият волан му изглеждаха твърде малки, сякаш ги гледаше през обърнат бинокъл…

 

 

В това положение с изписана изненада на лицето бе открит три часа по-късно. Мъртъв… Едва когато секретарката Люба си отиде, а директорът на комбината напусна последен територията му, пазачката си спомни за посетителя, който пристигна с джипа и който така и не й върна ключа от гаража. Възрастната жена надуши, че става нещо лошо, повика дежурния охранител и двамата тръгнаха заедно да го издирват.

Порталът на гаража се оказа заключен с ключа, който след това откриха в джоба на загиналия. Двигателят на джипа работеше. Журналистът седеше в купето, паднал върху волана. Съдебномедицинският експерт, който пристигна след милицията, констатира смърт от отравяне с изгорелите газове. Съдейки по всичко, сърдечен пристъп бе попречил на журналиста да слезе от автомобила и да отвори вратата на гаража. Както се казва, налице беше типичен нещастен случай…

 

 

Приятелите и колегите му, които се бяха събрали на панихидата, най-подробно обсъдиха проблемите на наднорменото тегло, а също и на постоянните стресове и пиянства, които съпътстваха трудната журналистическа работа.

Без съмнение известната журналистка Троегудова, която пристигна специално от столицата в Красносибирск за погребението на колегата си, не беше удовлетворена от официалната версия и изгради своя. За заглавие на некролога, подготвен за централния вестник, тя сложи фразата „Задушеното творчество“, а като подзаглавие изписа коварния въпрос: „На кого е изгодна смъртта на главния редактор на независимия вестник?“

Ала никой, дори събратята й по перо, не взеха насериозно нейните фантазии. Първо, защото за разлика от московските си колеги местните журналисти много добре знаеха, че смъртта вследствие на отравяне с изгорели газове е доста често явление по северните ширини, особено през зимата. И второ, защото всички бяха наясно, че изпод златното перо на Троегудова излизат предимно сензационни статии. И тя можеше да поднесе дори счупването на някоя детска люлка като коварен замисъл на специалните служби или като международен заговор…