Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Colorado Couplet (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Terms of Surrender, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране
?
Разпознаване и корекция
Слава (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2010)

Издание:

Шърл Хенке. Условие за капитулация

ИК „Калпазанов“, Габрово, 1994

Редактор: Стефка Димитрова

Коректор: Милка Недялкова

ISBN: 954–17–0076–4

История

  1. — Добавяне

Първа глава

Файв пойнтс, зимата на 1873 година.

Рийс се научи да краде, когато Барт се разболя. Барт, с блещукащите зелени очи и забавния уелски акцент, вече беше мъртъв. Рийс загуби представа за времето, откакто пристигна в Ню Йорк. Дните минаваха неусетно. Мракът и светлината се замъгляваха в едно в тесните улички на Файв пойнтс. Той потрепери в тънките си евтини дрехи, докато клечеше в сянката, обзет от спомени, въпреки обещанието си към Барт, че ще забрави всичко.

Миналата година през пролетта, в един приятен слънчев ден, той напусна миньорския град Ронда и пое към пристанище Кардиф в Уелс. Слънцето топлеше гърба му, а белите му дробове бяха пречистени от въглищния прах. Рийс Дейвис вървеше бързо по набраздения от колела път, без да обръща внимание на мазолите по краката си. Всяка крачка го отдалечаваше от бедняшкия гроб на затъпелия му от пиянство баща. В Ронда той беше известен като момчето на Том Дейвис, сина на градския пияница, мършавия сирак, чиято майка бе починала, когато беше още едва проходил. Напипа парите в джоба си и те му вдъхнаха увереност. В Америка никой няма да знае за миналото му. Там ще стане богат и властен и тогава ще се върне за Тара.

При мисълта за красивата дъщеря на собственика на мината, четиринадесетгодишното момче намали ход, но само за миг. Сега Тара беше далеч, но един ден той щеше да се върне. Когато забогатее. Точно в този момент чу изскърцване на стара каруца, която се движеше тежко надолу по пътя.

— Искаш ли да те закарам, момче? — бе извикал приятелски Барт.

Така станаха приятели. Също като Рийс, Барт бе тръгнал за Кардиф и оттам — за Америка. Също като Рийс, той се бе трудил непосилно в мините, но много по-дълго. На тридесет и седем години вече кашляше лошо, но бе спестил достатъчно пари, за да види легендарния Ню Йорк. Рийс бе получил малък подарък от Тара, която се боеше от възмездието на баща си към младия й приятел. Тя тикна парите в ръцете му и го помоли да бяга, преди хората на баща й да го набият, задето е дръзнал да ухажва дъщерята на собственика на мината.

Рийс и Барт бяха замислили големи планове. Мръсните, знойни каюти на парахода, с който прекосиха Атлантическия океан, не ги уплашиха, но Ню Йорк успя да го направи. Той беше много по-голям и по-богат от Кардиф, но широките булеварди, теглените от четири коня карети и богато облечените пешеходци бяха далеч от кварталите, където живееха емигрантите — в съвсем различен свят. С малкото останали от пътуването пари, Рийс и Барт наеха стаичка на Четвърта улица в източната част на града — без мебели и мрачна, но чиста. Барт говореше английски добре и си намери работа като коняр, а Рийс се зае със зле платеното задължение да мете улиците. Прекарваха вечерите по бреговете на река Ийст, където събираха дива мента. Почистваха я, правеха китки и ги продаваха на скъпите хотели в центъра, за да припечелят нещо допълнително. Барт се ограничаваше и мечтаеше за по-добри дни, а Рийс упражняваше английския си.

Момчето още си спомняше деня, в който се увери, че Барт ще умре. Миналата есен, когато зимните ветрове започнаха да тресат ъглите на неугледните постройки по Четвърта улица, кашлицата на Барт, позатихнала през лятото, отново се усили. Получил бе пристъп по време на работа и храчеше кръв. Собственикът на конюшнята се изплаши от ужасната туберкулоза и го освободи от работа. След две седмици спестяванията им се стопиха и хазяинът ги изгони. Настъпи люта зима и леденият дъжд замръзваше по тънките дрехи на гърба им. Жалкото възнаграждение на Рийс като уличен метач не беше достатъчно, за да си намерят свястна квартира и те обикаляха из южната част на града. Всяка стая, която наемаха, беше още по-сиромашка от предишната. Накрая двамата попаднаха в една ужасна уличка наречена „Улица на убиеца“, в мазето на стара сграда, обитавана от крадци и проститутки. Ако Рийс считаше въгледобивите мини в Уелс за мрачни и опасни, то в сравнение с Файв пойнтс в Ню Йорк, те им се виждаха като истински рай.

Стаичката имаше студен пръстен под и бързо се напълваше с вода, когато ледът се топеше в каналите навън. Един пияница издъхна в съседната стаичка, като се удави във водата, докато размразилите се канални мръсотии бавно се просмукваха в мазето. Тялото стоя там цяла седмица. За щастие, времето отново се застуди и трупът замръзна, преди вонята му да прогони Рийс и Барт на улицата.

Барт храчеше тъмна, сетне яркочервена кръв. Рийс се опита да проси от облечените в редингот банкери по Бродуей, но момчето със силен уелски акцент скоро откри, че те съвсем не са щедри. Цареше финансова паника, а предградията преливаха от чужденци, които много американци обвиняваха за икономическите си неволи.

Рийс започна да наблюдава сръчните джебчии, които действаха сред елегантните контета в жилищната част на града и опита това занимание. Едва не го набиха с бастун при първия му набег, но отчаяно нуждаещ се от храна и пари за наем, той се отказа от незадоволителната си работа на метач и започна да упражнява изкуството да краде.

Щандовете на открито на италианските зеленчукопродавци бяха най-лесната плячка, но с месарските магазини на германците беше по-трудно. Уелсците ядяха вегетарианска храна през повечето време. Една нощ на Рийс му провървя и успя да отмъкне портфейл и златен часовник. Двамата с Барт щяха да пируват с тлъст телешки джолан и пита сладък черен хляб.

Рийс се втурна в стаичката с придобивките си, но завари Барт да лежи неподвижен върху мръсните дрипи в ъгъла. Едно докосване до леденостуденото му лице бе достатъчно за отдавна свикналото със смъртта момче, за да разбере, че приятелят му е мъртъв. Скованото, тихо достойнство на изтощеното тяло на Барт разтърси душата на момчето така, както ничия друга смърт. Той седя сгушен до тялото цяла нощ, като напълно забрави за телешкото и хляба.

На следващия следобед старият ирландец, управител на сградата, дойде да събере парите за наема. Той извика полицаите, за да отнесат тялото. Изтерзаният от мъка Рийс гледа вцепенено, с пресъхнали очи. Така и не разбра къде погребаха Барт. След два дни изгониха зашеметеното от скръб момче.

Приклекнал зад ъгъла, със зачервени от студения февруарски вятър ръце и лице, Рийс се опитваше да забрави, че Барт е починал и че е останал сам. Само да можеше да съсредоточи мислите си върху Уелс и Тара! Но крайниците му бяха схванати, а стомахът му се бунтуваше и го теглеше към настоящето. Не беше ял цял ден. Той се изправи и се вгледа в късчето небе над тясната уличка. Скоро щеше да се стъмни напълно и да стане време за дебнене.

Прекрасните мечти на Барт дадоха смелост на Рийс. Той мина по „Уърт стрийт“ към Бродуей и започна да се разхожда по самонадеяния начин, който бе усвоил като предизвикателство към предградията. Беше твърде едър, за да се промъкне лесно в сянката, но и твърде млад, за да бъде прибран от уличните банди. Барт го бе научил да се боксира. Рийс Дейвис можеше да се представи добре, ако го хванеха натясно, но беше прекалено опасно да се бие и гледаше да избягва това. Той действаше по тъмно и печелеше достатъчно от кражби, за да яде и дори да си купи чифт свестни обувки от евтин магазин на площада „Чатам.“ Повечето деца на емигрантите от предградията ходеха боси в жестоката жега и смразяващия студ.

„Ако искам да се върна за Тара, трябва да спечеля пари, много пари — не само колкото за храна“ — прошепна той на глас в сгъстяващия се мрак, като упражняваше английския си. Имаше добър слух и прекарваше колкото може повече време в жилищната част на града, където живееха „истинските“ американци. Искаше да говори английски толкова добре, колкото сръчно обираше чантите им.

Остро къркорене на червата в корема му прогони величавите мисли за бъдещето. В този миг съзря един човек, който излизаше от луксозно заведение. Той беше облечен в дебела кожена шуба, носеше елегантна шапка и се клатушкаше по улицата към един файтон.

Най-важното беше да се изчака сгодния момент. Рийс хвърли бърз поглед надясно и наляво и пристъпи към действие. Мина разстоянието от малко населената улица в бърз зигзаг и блъсна с всичка сила по-едрия възрастен мъж в стълба за осветление. Една от ловките му ръце се мушна в топлата шуба, докато с другата привидно придържаше олюляващия се мъж. Рийс напипа издутия портфейл в предния ляв джоб и сръчно го измъкна.

Сетне измънка някакво извинение и препусна в противоположна посока, като мислеше, че се е отдалечил на достатъчно разстояние. Пияницата беше твърде напреднал с чашките, за да усети липсата на портфейла и сигурно щеше да го потърси едва когато пристигнеше вкъщи и потърсеше пари да плати на файтонджията. Внезапно свирка раздра нощната тишина.

Полиция! Появила се изневиделица ръка го сграбчи за оръфаната яка. Рийс се метна, заслепен от паника, и се отскубна. Тънкото му палто се скъса и полицаят в синя униформа остана с парче плат в ръка, а Рийс зави зад ъгъла и се отправи към тъмните тесни улички във Файв пойнтс. Щом шестетажната стара сграда се появи пред очите му, той спря да тича и притисна портфейла до задъханите си гърди. Белите му дробове поеха студения, зловонен въздух.

След десет минути той вече се пазареше със стария Мик Друъри за преспиване и мазна храна.

— Мога да платя, човече, но не искам да ме ограбиш — негодуваше Рийс, докато ирландецът невъзмутимо протягаше месестата си червена длан за половината долар, който бе поискал.

Рийс не обърна внимание на човека, който го блъсна, като мислеше, че се е засилил към бара за пиене. Сетне вратът му настръхна, когато почувства студено, бодливо парче плат върху кожата си.

— Точно попадение, ако мога да се изразя така, момче.

Гласът имаше силен ирландски акцент, беше тих и мелодичен и принадлежеше на полицай.

Рийс се обърна и видя едрия полицай, който стоеше непоклатим между него и най-близкия изход и развяваше уличаващото парче плат от палтото му.

— Идвай с мен, момко. И без да правиш номера, чу ли?

Макар че носеше дебела палка до бедрото, едрият полицай не посегна заплашително към нея, а само улови слабата ръка на Рийс изненадващо нежно и го изведе навън от пивницата, където нервно чакаше още един полицай.

— Още един бездомник за сестра ти ли, Лиъм? — Попита намусено партньорът му.

— Може би да, може би не — беше спокойният отговор.

Рийс усети как краката му омекват при мисълта за градския затвор, където мъже, жени и деца се надпреварваха с плъховете за отвратителната помия и живееха сред собствените си изпражнения. Файв пойнтс беше помиярник, но поне можеше от време на време да излиза оттам.

Докато съпровождаха нацупения младеж по улицата, двамата униформени полицаи, изглежда, мислеха какво да правят с него.

— На колко години си, момче? — Попита ирландецът.

Ниският му, слаб партньор се изкикоти:

— Предполагам достатъчно голям, за да заработва пари в приюта за бедни.

Рийс долови враждебността на американеца и чувството на келтско родство с ирландеца, погледна го и отговори:

— Навърших четиринадесет през лятото.

Полицаят янки изсумтя.

— Ха! Как не. Едър е колкото мен. Не може да е толкова малък, Лиъм.

— Не бъди толкова сигурен — отговори остро Лиъм, като измери с поглед кокалестите ръце и крака, прикрепени към мършавото тяло на момчето. — Можеше да бъде и още по-едър.

Рийс беше пет фута и девет инча. Беше по-висок от враждебно настроения полицай и усети раздразнението, с което начумереният янки се отнасяше към добродушния ирландец.

Лиъм опипа кокалестата ръка на Рийс и попита:

— И кога яде за последен път?

— Вчера. Тъкмо си поръчвах вечеря, когато ме нападнахте — отговори предизвикателно Рийс.

Изпита странна неловкост, че някой е разбрал колко бедно преживява.

— Поръчваше си вечеря с парите на един почтен човек — обвини го по-ниският полицай, като потупа портфейла, който бе взел от момчето.

— Няма да бъда с теб, когато връщаш парите на онзи почтен човек, Робърт. Не се и съмнявам, че той вече е ожаднял и се нуждае от пари, за да попълни течността в тялото си — отговори иронично Лиъм.

— Сестра ти е глупачка, че прибира такива боклуци. Той ще й пререже гърлото за парче хляб.

С въздишка на отвращение Робърт тръгна, като се подчини на началника си без желание.

Рийс го гледаше как се отдалечава и изпита огромно облекчение. Поне няма да го заведат в приют за бедни. Ирландецът имаше сестра, която прибира бездомни деца. Веднъж две богато облечени дами от Благотворителното дружество ги бяха посетили с Барт и им донесоха храна. Намери ги за много мили, макар че непрекъснато говореха за „прераждане.“ Само че двамата с Барт бяха принудени да се преместят и повече не ги видяха. Рийс погледна насила към приветливото червендалесто лице на едрия полицай.

— Водиш ме там, където богатите дами те карат да се молиш, преди да те нахранят ли?

Лиъм О’Ханлон се усмихна:

— Не си много далеч от истината, момко, но що се отнася до богатите — единствените ирландци в Ню Йорк, които са богати, са престанали да бъдат ирландци. Странен акцент имаш, момче. Откъде си? Не си шотландец, нали?

— От Уелс съм — отговори обидено Рийс.

— Имаш ли роднини тук?

— Вече не. Имах един… приятел, но него го няма вече.

Момчето наведе глава и млъкна.

Полицаят оглеждаше Рийс, докато вървяха. Обликът на квартала леко се промени, когато се придвижваха по Бродуей и завиха по една тясна уличка на запад. На следващата пресечка се издигаше бяла, облицована с дъски сграда на два етажа, която изглеждаше неподдържана и западнала. Беше разположена по-навътре от улицата и се перчеше с малък двор отпред и празно кално пространство в съседство. На кованата от желязо арка над официалния вход пишеше: „Католическо сиропиталище Свети Винсент, Монахини на милосърдието от Свети Винсент и Свети Павел.“

— Монахини! Сестра ти е монахиня? — изграчи Рийс.

В Уелс, където богатите се придържаха към официално установената религия, а по-нисшите класи бяха нон конформисти, се гледаше с недоверие на църквата.

— Франсес Роуз, светата жена, е и двете, момче. Да, сестра ми е монахиня. Мисля, че ако й дадеш възможност, ще ти хареса.

Рийс се изкачи с разтреперени крака по скърцащите дървени стъпала. Въпреки че бяха католици, къщата изглеждаше несравнимо по-добре от приюта за бедни.

Докато влизаха, радостен вик се изтръгна от малката Сандра Рут Бърнс, която се хвърли в обятията на Лиъм О’Ханлон. Сестра Елизабет Ан надникна в дългия тесен коридор към предната част на сградата.

— Брат ти се върна, сестро, и по вида му разбирам, че пак ти води някакво грубиянче — каза тя загрижено.

Откакто бяха приютили Евън Манион, слабата млада монахиня ставаше все по-недоволна от по-големите момчета, които им водеше Лиъм.

Франсес Роуз изтри спокойно ръце в протритата си синьо — сива пола, отмести поглед от яхнията, която разбъркваше, и присви очи в очакване да види Лиъм. Той даде на Сандра Рут бонбон и я отпрати. Влезе в ярко осветената кухня и сестра му го попита:

— И кого ни водиш?

Тя извади очилата си от джоба и си ги сложи. Те се поклащаха заплашително на върха на късия й, валчест нос.

— Хайде, представи се, момко — каза му строго той.

Макар че в стаята беше топло, Рийс почувства, че вратът му е още по-горещ.

— Рийс Дейвис, мадам… искам да кажа сестро или както там ви викат — добави той предизвикателно и намусено, вперил поглед във внушителната й прическа и колосаната шапчица.

Сестра Франсес Роуз О’Ханлон беше дребна, четвъртита жена с лице на булдог и проницателни сиви очи, които можеха да прережат и диамант. Самото й присъствие в пълната с крещящи момчета стая, въведе абсолютна тишина за секунди. Енергична, упорита и проницателна, монахинята имаше добро сърце.

— Викат ми сестра Франсес Роуз — осведоми го набързо тя, без да обръща внимание на грубостта му. — Тази разтреперана трепетлика до мен е сестра Елизабет Ан и много се радваме да се запознаем с теб, Рийс Дейвис. Искаш ли малко яхния? Тъкмо привършвах с подправките. Тя е за утре на обяд, но нищо няма да й стане, ако я опиташ сега. Изглежда се нуждаеш от силна храна — добави тя, като отговори сама на въпроса си и му сипа пълна чиния.

Притеснената слаба монахиня, която също носеше бяла шапчица и избеляла синя одежда, направи знак на Рийс да седне на очуканата дървена маса в средата на стаята. Елизабет Ан сбърчи нос от миризмата на мръсните му дрехи и каза:

— Ще стопля вода за къпане.

И излезе от стаята.

Сестра Франсес Роуз сложи чинията пред него. Отначало Рийс поглъщаше парчетата месо и зеленчуците почти без да ги дъвче, като пренебрегваше опарената си уста, за да успокои още по-силното парене в стомаха си. Накрая забеляза двата чифта лъснати черни обувки, заковани от двете страни на стола си, вдигна глава и видя първо полицая, после монахинята.

— Няма ли да кажем молитва или нещо такова? — Попита той, като избърса устни с ръкава на мръсното си палто. — Онези дами от Благотворителното дружество ме караха да пея — предложи услугите си той, като погледна нервно към тежкото пластмасово разпятие, което висеше на варосаната стена отсреща.

Почувства родство с нещастната фигура на кръста. Лиъм се ухили, Франсес Роуз — също.

— Мисля, че в случая Господ може да изчака за благодарностите, докато се нахраниш и се изкъпеш — отговори сухо тя.

Къпането съвсем не беше неприятно, особено когато беше на пълен корем. Всъщност, когато дребничкото, пълничко момче на име Пол му донесе чифт закърпени, но чисти панталони и мека памучна риза, Рийс се почувства почти добре. Някои от предишните мечти, които бяха споделяли с Барт, се появиха отново, докато се обличаше и приглаждаше назад косата си. Задачата обаче се оказа безполезна, защото непокорните кестеняви къдрици не се подчиняваха на гребена. Той въздъхна, огледа се за последен път в напуканото огледало в малката баня и тръгна след Пол към кабинета на монахинята.

Лиъм бе излязъл. Докато Рийс разглеждаше отрупаните с книги стени и скулптури на светци, с които беше пълна стаята, нервността му се възвърна. Непреклонната на вид дребна монахиня стана и го огледа от петфутовата си височина. Явно доволна от онова, което видя, тя кимна и колосаната й бяла шапчица леко се поклати.

— Лиъм каза, че си от Уелс и че си тук едва от година. Съвсем сам си и преживяваш, като крадеш във Файв пойнтс.

Франсес Роуз седна зад очуканото си бюро от борово дърво и направи знак на неспокойното момче да си вземе стол.

Рийс седна сковано.

— Крадях, за да живея, сестро. Имах почтена работа като метач, но Барт се разболя…

Думите започнаха да се изливат от устата му отначало като оправдание. Сетне се отприщиха като язовирен бент, подпомаган от няколкото проницателни и спомагателни въпроси от страна на възрастната монахиня. Рийс завърши разказа си, като добави искрено:

— Благодаря за дрехите и храната.

Сетне се поколеба, защото тя бе попитала за толкова малко неща, а той доброволно бе разказал много.

— Трябва ли да стана католик, за да остана тук?

Усмивка пробегна по устните й:

— Родителите ти какви бяха, Рийс?

— О, миньорските семейства около Ронда бяха методисти, имаше и неколцина презвитерианци. Мама почина, когато бях много малък. Тя беше методистка. А единствената религия на баща ми беше онова, което намираше на дъното на бъчонката с бира — добави с горчивина той. — Мисля, че аз нямам църква.

— Научи ли се да четеш и пишеш в Уелс?

— Малко, но само на уелски — отговори Рийс. — Изпратиха ме да работя в мините, когато станах на осем години.

Той отново погледна към книгите по стените зад бюрото.

— Само богатите и властните можеха да четат.

— Ти искаш да притежаваш власт и мислиш, че можеш да я получиш, като четеш книги ли? — Попита тя и проследи погледа на любознателните му сини очи, които кръстосваха стаята.

— Да. Искам да се върна у дома един ден — да покажа на бащата на Тара, че съм достатъчно добър за нея — и достатъчно богат — наблегна той.

Франсес Роуз кимна мъдро. Значи такова е положението.

— Уелс е далеч оттук, Рийс — каза тихо тя, като си спомни за отдавнашното си детство в зелена долина в Южна Ирландия. — Малцина от нас се завръщат у дома. Може би Господ те е предупредил за нещо тук.

— Значи трябва да стана католик — отговори той с примиренческа въздишка, но не и разстроен.

Дали ще е лошо?

— Ще ни караш ли да пеем псалми и да запомняме наизуст цели глави от Новия завет като дамите от Благотворителното дружество?

— Е, не веднага. Засега ще оставим пеенето на хористите, а преди да запомниш нещо наизуст, трябва да се научиш да четеш и пишеш на английски.

Рийс се вгледа в усмихнатите й очи и рече:

— Сестро, споразумяхме се.

Оказа се, че Рийс има хубав баритон и наистина започна да пее в хора на сестра Мери Джоузеф, но не и преди да преодолее няколко препятствия в „Свети Винсент“, първото, от които беше подлият уличен грубиян на име Евън Манион.

Също като Рийс, Евън беше крадец, спасен от милосърдието на Лиъм, но за разлика от него беше най-младият член на банда и бързо се бе възползвал от възможността да организира по-малките момчета в сиропиталището в свита от свои почитатели. В края на първата седмица от престоя на Рийс, след утринното богослужение, което много му харесваше, той тръгна след другите момчета към трапезарията и седна на обичайното си място. След молитвата зарови лице в димящата паница с горещи овесени ядки с мляко. Щом децата се наредиха на опашка, за да оставят празните си чинии на масата до вратата на кухнята, Манион внезапно изби чинията от ръцете на Рийс и тя полетя към пода.

Рийс се наведе да събере счупените парчета със зачервено от притеснение лице. Сетне вдигна очи към досадника. Манион се хилеше. По-малкият Рийс присви сините си очи и прошепна:

— Нарочно го направи.

— И какво от това? — отговори нахакано Евън и наперено отмина.

Сестри Франсес Роуз и Елизабет Ан наблюдаваха размяната на реплики от другата страна на стаята.

— Казах ти, че от по-големите момчета от Файв пойнтс нищо няма да излезе. Те имат ужасно влияние върху по-малките. Ами вчера например хванах Франки Луиджър да дъвче тютюн! Позеленя като пролетна ябълка и ми каза, че Евън го е накарал — разказваше вбесена Елизабет Ан.

Франсес Роуз само кимаше и гледаше как Рийс почиства.

По време на обяд Елизабет Ан се втурна в кабинета на игуменката и изпищя истерично:

— Бият се — новото момче от Уелс и онзи кавгаджия Манион!

Франсес Роуз стана спокойно, измъкна един здрав бастун от цикория иззад бюрото си и се отправи към трапезарията. Дори и да изпитваше известни опасения за слабия Дейвис, изправен пред якия Манион, те бързо се изпариха.

Инстинктите на Рийс се бяха изострили, докато обикаляше по улиците на Ню Йорк. Когато Евън отново го спъна и той полетя към пода заедно с чинията си, Рийс стана, целият омазан с лепкав сос. Този път трябваше да действа! Той се обърна към досадника и му нанесе няколко бързи силни удара. Уроците по бокс на Барт — неговото наследство — дадоха резултат.

— Добра левачка има — отбеляза сестра Франсес Роуз доволно.

— Ти си знаела, че може да се бие — укори я Елизабет Ан.

— Да кажем, че само се надявах, че ще бъде Божи инструмент за едно малко сурово наказание.

Франсес Роуз наблюдаваше как Рийс нанася серия от къси внезапни удари с дясната ръка и поваля Евън с мощен удар на лявата.

— Дори чичо Шон не би го направил по-добре! И той действаше с левачката.

Елизабет Ан се прекръсти ядосано.

— Баща ти е комарджия, чичо ти — боксьор, а по-големият ти брат — работник в каменна кариера в онази безбожна дива пустош на запад.

— Може би трябваше да се присъединя към ордена, за да се моля за всичките си умрели роднини! — сряза я Франсес Роуз.

Тя тръгна към момчетата, които вече се боричкаха на пода. Останалите крещяха, но се отдръпнаха встрани, за да направят път на монахинята — както водите на Червено море при вдигнатата ръка на Мойсей. В стаята настъпи мъртва тишина и двете момчета разбраха, че са извършили голямо нарушение. В присъствието на Божия гняв те се разделиха и се изправиха на крака.

Ръката на Рийс беше подута и имаше няколко наранявания и ожулвания, но Евън се намираше в определено по-тежко състояние — устната му беше сцепена, дясното око — насинено, а от носа му бликаше кръв. Сестра Франсес Роуз спокойно отпрати другите деца, каза на сестра Мери Джоузеф да донесе чиста вода и бинтове и подаде на Евън голяма кърпа, за да спре кръвоизлива от носа си.

— Вероятно е счупен — отбеляза сухо тя.

По плоското му грозно лице нямаше нищо, но тя беше сигурна, че в бъдеще ще получи много по-лоши рани.

— Отиди при отец Райън утре и се изповядай — нареди му тя.

После се обърна към Рийс и му направи знак с бастуна да я последва.

Влязоха в кабинета й и тя погледна нещастното момче, което се влачеше бавно, уверено, че ще бъде изгонено от единственото светилище, в което бе попадал.

— Имаш вроден чар, Рийс Дейвис. Сега по-малките ще тръгнат след теб, а не след Евън. Може би няма да е добре, ако си в една стая с дребосъците, които учат азбуката. Мисля, че не трябва да влизаш в час.

— Но аз трябва да се науча да чета на английски — възрази Рийс.

— Аз ще те науча да четеш по-бързо отколкото читанката, а в замяна, ти дръж под око Евън и някои от кавгаджиите около него.

На лицето на дребната монахиня пробегна лека усмивка.

— Но първо мисля, че ще е по-добре да те науча на едно-две неща от изкуството за мъже.

Момчето се изчерви, когато сестра Франсес Роуз зае боксова позиция с вдигната лява ръка.

— Така. След последователните удари с лявата ръка, имаш навика да я отпускаш точно преди да нанесеш удара. По този начин се откриваш за правия десен удар на противника. Чичо Шон, бог да го прости, щеше да ти откачи главата.

Образованието в предградията на Ню Йорк, подобно на това в миньорските райони в Уелс, беше привилегия предимно за богатите. А Рийс отчаяно искаше да стане богат. Умната възрастна монахиня му предостави възможност и той се вкопчи в нея като удавник за сламка.

Той четеше до късно през нощта и откри цял един нов свят, населен с прекрасни хора — от Юлий Цезар до Свети Франсис от Асизи, от Христофор Колумб до Джордж Вашингтон. Но най-много от всичко Рийс обичаше разказите за Дивия запад и златотърсачите. Сестра Франсес Роуз, от своя страна, насърчаваше пламенното му желание да потегли към чистия въздух на Скалистите планини. Тя му разказваше разни истории и му четеше писма от починалия си брат Рори, който забогатял в Колорадо по време на Треската за злато през 1859 година и дарил на сиропиталището „Свети Винсент“ състоянието си.

Един ден, докато Рийс седеше, вперил поглед в неясните очертания на далечните църковни куполи и разнебитените сгради в Ню Йорк, Франсес Роуз го наблюдаваше от прага на кабинета си. Станаха четири години, откакто живееше при тях. Лиъм се оказа прав за ръста му. На осемнадесет години Рийс беше висок повече от шест фута и имаше широк гръден кош и стройно, мускулесто тяло. Мършавото бездомно дете бе наедряло. Движенията му обаче бяха грациозни. Танцуващите пламъчета в тъмносините му очи съответстваха на очарователния му, леко дрезгав, мелодичен глас, в който още се долавяше уелският акцент.

— Мечтаеш за гърнето със злато, а? — Попита тя.

Рийс се обърна, но остана замислен за миг.

— Не, само си мисля колко е мръсен градът тук и колко чист — в центъра. Тази сутрин разтоварвах доставките на мистър Кавендиш — в дома на Астор, на Пето авеню, Тридесет и четвърта улица. Накараха ме да пренеса кутиите вътре. Някакви красиви нови чаши. Сложих ги в килера за порцелана. Какъв ти килер — беше голям колкото цялата ни кухня. Вътре нямаше нищо друго, освен шкафове със стъклени вратички от пода до тавана, пълни с красоти — дори една кристална купа, достатъчно дълбока, за да се удавиш! В този миг влезе една от дъщерите на мисис Астор. Беше облечена в бледосиня коприна, сестро — в коприна сутринта!

— А ти трябваше да се върнеш тук — отбеляза внимателно тя. — Колкото Тара ли беше красива, Рийс?

Той се обърка за миг, сетне се засмя:

— Дори по-красива. Господи, откога не съм виждал Тара… — добави той и сви рамене. — Сигурно вече е омъжена отдавна. Тя беше цяла година по-голяма от мене и единствена наследница на баща си.

— Отказа се от мечтите си да се върнеш в Уелс, а от другите мечти, Рийс?

През последните няколко месеца, докато той работеше извън сиропиталището, тя беше доловила неспокойствие у него. Време беше да замине, но тази мисъл я натъжаваше.

Той се усмихна и разтопи сърцето й.

— Имам много мечти и то благодарение на теб.

— Големи ласкатели сте вие от Уелс.

Монахинята седна до една масичка с изтъркана ленена покривка с цвят на слонова кост и сръчно извади и разбърка колода карти.

— А сега ми разкажи за плановете си, докато раздам по пет карти по любимия си начин — без да обръщам първата и последната.

— Ти винаги печелиш — каза Рийс, изведнъж изненадан от факта, че събеседничката му остарява.

Тя се усмихна, докато раздаваше вторите карти — двойка на него и дама за себе си.

— Има ли по-добър начин да науча невеж младеж като теб на математика? Виж колко много научи! А сега внимавай. Аз залагам. Ако спечеля, ще отидеш на богослужение утре и ще се изповядаш на отец Райън довечера.

— Съгласен — отговори Рийс и махна с ръка.

— Дали не си въобразявам, че имаш да разказваш доста на добрия отец, особено за онова девойче Макгрегър от пивницата надолу по хълма?

— Само няколко невинни бири с приятелка — отговори уклончиво той.

Монахинята изсумтя недоверчиво. Рийс бе ухажвал няколко дами от разстояние, но през последната година смени тактиката. Хубавите млади градски момичета с прекалено леко поведение, за да са подходящи за Рийс, намираха красивия младеж от Уелс за изключително привлекателен. Добре че никоя не успя да го хване в клопката на брака! Монахинята го погледна с проницателните си очи и рече:

— Надявам се, че ще изповядаш всичко за „невинните бири“ на отец Райън.

— Само ако си дадеш още една дама — отговори шеговито той, като погледна дамата в ръцете й.

— В тази колода има много повече дами, отколкото онези, с които се срещаш в последно време.

Тя раздаде третите карти и двамата заложиха. Франсес Роуз имаше само шестици и дамата й още не беше подкрепена с нищо в тази игра с пет карти. Рийс беше роден комарджия, също като обичния й баща, беше съобразителен и лицето му беше безизразно по време на игра. Дано само бе обикнал църквата като баща й. Но от деня на кръщаването си набожността му се заключаваше първо само да й се подчинява, а после да й се хареса. Тя бе приела този факт благосклонно, като се молеше на Свети Иуда — покровителя на невъзможното — да насади поне малко набожност в младежа. Сега, когато усещаше, че скоро ще ги напусне, тя установи, че религиозното му възпитание се е изплъзнало от ръцете й.

Тя сви рамене и раздаде четвъртите карти. Рийс имаше вале и тройка, наред с чифта. Тя изтегли още една шестица и увеличи залога. Той прие и зачака спокойно за последната карта, която пак нямаше да обърне. Тя сподави победоносното сумтене, когато видя последната си карта — дама пика! Чифт. Увеличи залога.

Той прие и увеличи още. Тя направи същото. Той вдигна още веднъж. Макар че играеха на пенита, които винаги отиваха в касата на сиропиталището, тя пак се вълнуваше. Как само блъфира! Тя видя последния му залог и го прие. Рийс свали картите си — два чифта!

Сестра Франсес Роуз О’Ханлон реши, че щом Свети Иуда е твърде зает с пътуването на Рийс, то Свети Христофор — покровител на пътешествениците — ще навакса за бездействието си. А ако светците покровители не помогнеха, помисли си иронично монахинята, то дяволът си знаеше работата!