Мери Балоу
Съблазнителката Хариет (1)

Глава първа

— Хариет, скъпа! — Лейди Форбс сложи ръце на гърдите и изгледа с възхищение младата си приятелка. — Изглеждаш чудесно. Всички ще са луди по теб до края на вечерта. Нали, Клайв? Няма ли да е така?

Сър Клайв Форбс се обърна от бюфета, където наливаше питиетата, и погледна към дамата, която току-що бе влязла в хола и се бе изчервила от притеснение.

— Изглеждаш много красива, Хариет — кимна той, усмихвайки се любезно, докато прекосяваше стаята, за да й подаде питието. — Но като си помисля, не помня някога да не е било така.

— Благодаря. — Хариет, лейди Уингъм, се засмя малко нервно и взе предложената й чаша. — Все още се чувствам малко странно, облечена в тези светли цветове след цяла година в черно. Още по-странно е, че нося нещо толкова… оскъдно — тя погледна надолу към почти голите си гърди и рамене. — Но ме увериха, че този модел е последния вик на модата.

— Дори и да не беше — изрече сър Клайв галантно, — ти бързо щеше да го направиш, Хариет.

— Трябва да ми имаш доверие — намеси се лейди Форбс. — Не ти ли обещах, когато най-накрая склони да дойдеш в града за сезона, да те вкарам в крак с модата. Не че поех тежка задача. Ти все още си прекрасна като момиче, въпреки че вече трябва да си на…

— Двадесет и осем — уточни Хариет и направи гримаса. — Смешна възраст, на която да влизам във висшето общество.

— Но все още си чудесна — каза лейди Форбс. — Освен това вдовиците са винаги интригуващи. Особено, когато са млади и красиви.

— И богати — добави сър Клайв и намигна.

— И това помага — съгласи се лейди Форбс. — Моля те, седни, скъпи. Ние подранихме, но Робин сигурно скоро ще дойде. Ще ти хареса като кавалер. Той добре разбира, че за теб Лондон и сезонът са новост и че си дошла тук, за да се срещнеш с джентълмени.

— О, не е така… — запротестира Хариет.

— Нека си го кажем направо — приятелката й вдигна ръка, за да я прекъсне. — Разбира се, че е така, скъпа. Ти си млада и си вдовица вече повече от година. Годфри, мир на праха му, не беше нито млад, нито енергичен човек.

— Аз го обичах — промълви Хариет тихо и седна, внимавайки да не измачка дантелите на балната си рокля.

— Това беше очевидно — каза сър Клайв внимателно. — Ти беше изключително мила с него. Но Годфри вече не е между нас. Той щеше да бъде първият, който би поискал да се радваш на удоволствията на живота.

— Да, така е — съгласи се Хариет. — Но не търся отчаяно негов заместник. Имам Сюзън, все пак.

— Дъщерите не могат да заместят липсата на съпруг — постанови лейди Форбс. — Освен това Сюзън има нужда от баща.

— Идва някой — намеси се сър Клайв. — Трябва да е Робин. Хариет, скъпа, виждам, че те притеснихме. Пристигна само преди седмица и си на път да посетиш първия си бал в Лондон, а ние вече говорим как ще си намериш съпруг. Това, което искаме да те посъветваме, е да се забавляваш. Без съмнение ще го направиш. Няма да ти липсват партньори.

В този момент икономът влезе в хола и съобщи за пристигането на мистър Робин Хемънд. Хариет се изправи и направи реверанс, когато той й бе представен. Не го бе срещала преди. Беше кестеняв джентълмен със свежо лице, приблизително на нейната възраст. Елегантно облечената му фигура показваше признаци на напълняване. Робин бе братовчед на Аманда и любезно се бе съгласил да придружи Хариет на бала на лейди Авинглей.

Той се поклони и огледа с възхищение бледосинята й бална рокля, ушита специално за случая.

— Виждаш ли, Робин? — започна лейди Форбс безцеремонно, когато съпругът й му подаде питие. — Казах ти, че е красавица, нали?

— Разбира се, Аманда — съгласи се мистър Хемънд и се изчерви.

След петнадесет минути четиримата бяха в каретата на сър Клайв на път за къщата на граф Авинглей на Бъркли скуеър. Хариет потрепваше под шала си отчасти от вечерния хлад, отчасти от напрежение. Все още не можеше да повярва, че четиригодишният й брак с Годфри й бе отворил вратите към такива изискани кръгове. Бяха живели толкова скромно и тихо в Бат, че тя едва осъзнаваше значимостта на факта, че той бе барон. И до неговата смърт, петнадесет месеца преди това, тя бе напълно неосведомена, че той е бил много богат мъж. Макар че, разбира се, той винаги беше много щедър към нея. Непрекъснато бе настоявал тя да има красиви и модерни дрехи. Беше оставил щедра зестра на дъщеря им. Всичко останало бе завещал на Хариет.

Без дори да бе напълно наясно с това, Хариет все пак се бе издигнала в обществото. Баща й, макар и джентълмен, беше обикновен провинциален свещеник. След неговата ранна смърт майка й разполагаше с пари колкото да живее пестеливо в Бат. Хариет, от своя страна, бе принудена да приеме работа като компаньонка, макар да бе много щастлива със своята работодателка. Клара бе повече приятел, отколкото работодател. Но тяхната връзка приключи след женитбата на Клара и бременността й — присъствието на Хариет бе станало безпредметно, въпреки че Клара по всякакъв начин я бе увещавала да остане. Но имаше и друга причина да напусне…

— Както изглежда пристигаме в подходящо време — каза мистър Хемънд, като наведе глава към прозореца и погледна напред. — Сигурно има пет карети пред нашата.

— Тогава трябва да сме търпеливи — изрече сър Клайв. — Струва ми се, че този бал ще бъде най-посетения от началото на сезона.

— Обикновено е така — съгласи се жена му.

Хариет потръпна отново и трябваше с усилие на волята да накара зъбите си да престанат да тракат. Не бе в Лондон за първи път. Мистър Съливан, съпругът на Клара, ги бе довел веднъж на кратко посещение и им бе показал всички забележителности. А един паметен ден ги бе завел и на театър. При повечето от техните разходки, един негов приятел кавалерстваше на Хариет. Лорд Арчибалд Вини — висок, рус, красив, чаровен. Хариет преглътна и си припомни какво наивно и трогателно момиче бе тогава, макар да беше на двадесет и две години. Когато той започна да й прави предложение, тя, въпреки че бе нащрек, все пак бе помислила, че й предлага брак. Аристократ, наследник на херцогство, предлагащ женитба на млада наивна компаньонка! Хариет почувства неудобство от своето минало. Той й предлагаше много великодушно carte blanshe.

Най-сетне каретата им се изравни с отворените врати на резиденцията Авинглей. Изчакаха докато лакеят спусна стълбичката на каретата. Сър Клайв подаде ръка на съпругата си и й помогна да слезе на тротоара, а след това мистър Хемънд помогна на Хариет. Тя погледна стъпалата, водещи към ярко осветения коридор. Изглеждаше препълнен от лакеи с ливреи и разкошно облечени гости. Изведнъж тя вече не се чувстваше натруфена. В края на краищата нямаше да бие на очи. Но стомахът й се сви и тя прие с благодарност предложената от мистър Хемънд ръка. На внушителната възраст от двадесет и осем години Хариет посещаваше своя първи бал в Лондон и се чувстваше възбудена и притеснена като момиче.

Лорд Арчибалд Вини, помисли си тя, оглеждайки се нервно, когато влязоха в претъпканата зала и лейди Форбс я поведе към стаята за дамите. Дали е в Лондон? Ще присъства ли на бала на лейди Авинглей? Дали е женен? Не бе чувала нищо за него откакто Клара се бе завърнала в Лондон от къщата си в провинцията преди шест години и бе изпратила по спешност Хариет у дома, в Бат, за да не се вижда с него и да не се поддава на изкушението да приеме неговите предложения. Клара знаеше за сляпото й увлечение и никога не бе споменавала Арчибалд в писмата си, макар да пишеше често. Но Хариет трябваше да се съгласи, въпреки че би било далеч по-лесно да отрече истината, че до голяма степен той бе причината да приеме предложението на Аманда да прекара няколко месеца в Лондон по време на сезона, след като годината на траур за Годфри бе изминала.

Звучеше смешно. Беше смешно. След шест години тя все още се вълнуваше и изпълваше с копнеж само при мисълта за него. Бе дошла в Лондон да се забавлява, да осъществи една своя моминска мечта, която съвсем доскоро изглеждаше неосъществима. Дошла бе да пазарува и да прави посещения, да общува и да танцува. Да изживее младостта, която бе преминала някак си скучно. Бе дошла, защото бе вдовица и беше разбрала, че скучното вдовство не дава чувството за сигурност и не носи задоволство, които доста по-скучният брак й бе донесъл. Бе дошла, защото Годфри бе мъртъв и нищо не можеше да го върне, макар тя да бе оплаквала горчиво неговата загуба. Бе дошла, защото Сюзън щеше да се радва на промяната в обстановката и да се наслади на някои от удоволствията на градския живот. И разбира се, защото можеше — макар да не бе сигурно — отново да зърне лорд Арчибалд Вини.

— Не — каза лейди Форбс с въздишка и усмивка, обръщайки се от огледалото, пред което току-що бе оправила косата си и деколтето на роклята си, — няма нищо, което можеш да направиш, за да изглеждаш по-добре, Хариет, скъпа. Човек не може да премине границата на съвършенството. О, да можех да бъда млада и красива отново! Макар че винаги съм била само едното от двете — изсмя се тя тихо. — Харесва ли ти Робин? Доста е скучен, трябва да призная, но съм много привързана към него.

— Той е много мил — погледна я Хариет. Мистър Хемънд бе положил усилия да разговаря с нея и да й помогне да се чувства по-добре, както в дома на сър Клайв, така и в каретата. — Чувствам се като недодялано момиче, Аманда.

— Въобще не възнамерявам да споря с теб — изрече строго лейди Форбс, — но мога да те уверя, че въобще не изглеждаш недодялана, Хариет. Ще бъдеш приета много добре, помни ми думите!

Щеше да се окаже много права. Аманда Форбс бе само съпруга на баронет и като такава бе доста ниско в социалната стълбица, поне що се отнася до висшето общество, но баща й бе виконт, титла, която брат й бе наследил и бе достатъчно предвидлива да завързва и поддържа влиятелни познанства. Тя и сър Клайв бяха посещавали всяка година Бат и бяха приятели на лорд Уингъм. Лейди Форбс се бе привързала към младата и красива жена на барона и сега се бе отдала на намерението си да направи вдовицата му популярна, а и да й намери подходящ съпруг. Не можеше да се надява да привлече някой с ранг над барон, разбира се, защото въпреки богатството и титлата си, Хариет не бе родена благородничка. Но сигурно имаше десетки необвързани и напълно подходящи джентълмени, които биха били радостни да се свържат с такова богатство, красота и чар — макар Хариет да имаше дете.

Така че лейди Форбс бе много заета да осигури джентълмени, които да са готови да бъдат представени на Хариет и да танцуват с нея. И, разбира се, тя трябваше да пристигне с кавалер, тъй като не бе младо неомъжено момиче, а зряла жена и вдовица.

Сега лейди Форбс погледна с почти завистливо одобрение своята по-млада приятелка и протеже, когато се обърнаха да излязат от дамската стая и да се присъединят към своите кавалери в редицата на чакащите да бъдат представени. Беше напълно сигурна, че Хариет ще се справи много добре.

Преди първия танц с мистър Хемънд, Хариет се чувстваше възбудена и щастлива. Четирима джентълмени бяха помолили Аманда да бъдат представени и трима от тях бяха ангажирали Хариет за следващите танци. Дори никой друг да не я поканеше, вече си бе осигурила четири танца през вечерта, с четирима различни джентълмени. Страхът, който подозираше, че изпитват всички жени по време на първия си бал — че само ще стоят подпрени на стените — бе погребан още преди да са започнали танците.

Хариет се усмихна на мистър Хемънд, когато той я поведе за първия танц и се помоли да не забрави стъпките на танца от притеснение. Но не трябваше да мисли за такива неща. Не танцуваше за пръв път. Годфри често я бе водил на приеми в Бат и винаги я бе окуражавал да танцува, макар неговото слабо сърце да не му позволяваше той самият да й кавалерства.

Ще се забавлява, помисли тя решително. От сега нататък, до края на сезона, когато щеше да се върне вкъщи със Сюзън, щеше да се отдаде на удоволствия — макар няколкото бързи погледа към залата да я убедиха, че той не е тук. Тя и не очакваше друго. А и бе по-добре, че го няма. Не можеше да очаква нищо друго, освен мъка, ако го видеше отново.

Бяха минали шест години. Без съмнение той вече се бе оженил. Беше глупаво, но след шест години тя все още изпитваше болка. Господи, през това време се бе омъжила и бе станала майка! Не трябва да мисли за него. През тези години бе свикнала да си спомня за него, ако въобще си го спомняше, като за горчиво — сладък спомен. Би било добре да продължи така.

Музиката започна и Хариет откри, че краката й се движат грациозно и леко в стъпките на танца. Отвърна на усмивката на мистър Хемънд. Беше наистина много приятна усмивка, която й вдъхна кураж. Аманда й бе избрала много добър кавалер.

 

 

— Не мога — отговори с въздишка херцогът на Тенби на своя приятел, когато той го попита дали ще отидат направо в стаята за игра на карти. Изкачваха се по стълбите на резиденцията на лорд Авинглей. Пътят им бе чист, тъй като преднамерено бяха дошли късно, за да избегнат навалицата. — Сериозно съм решил да отида да пазарувам жена.

Лорд Брус Инграм го погледна с известен интерес и се засмя.

— Заканваш се да правиш това от четири или пет години, Арчи — каза той. — Наистина ли дойде времето?

— Дойде — отговори херцогът. — По Коледа баба ми намери за уместно да информира цялата фамилия, че това може да е последната й Коледа, тъй като през август ще навърши осемдесет години. Като правило тя винаги държи да се увери, че присъствам, когато подхване този разговор. А насаме ми напомни за обета, който е дала пред смъртния одър на дядо ми преди шест години — да не умира, докато аз не се оженя и жена ми не роди първото ни момче.

Лорд Брус направи съчувствена гримаса.

— Единственият начин, по който мога да й помогна да спази обета си преди следващата Коледа — продължи херцогът, — е да замъкна някое сладко същество до олтара и след това незабавно да започна да работя по въпроса за наследника. — Той се прозя зад украсената си с дантели ръка.

— Трябва да призная, че идеята е донякъде привлекателна — отбеляза лорд Брус, обръщайки се със своя приятел на върха на стълбите по посока на балната зала. — На този свят могат да се вършат и по-малко интересни работи.

Негова светлост се намръщи, недоволен от лекомисления му тон.

— Не е толкова лесно да се втурнеш към олтара с някое младо сладко същество — започна той, — тъй като не всяко младо сладко същество ще свърши работа, Брус. Още от детството ми е внушавано, че само жени с подобаващо висок ранг ще са подходящи за херцогини. С други думи, нищо под графска дъщеря. И защо ли дъщерите на виконтите и надолу често са толкова привлекателни и красиви, докато дъщерите на графовете и нагоре са неизменно обратното!

Лорд Брус се засмя.

— А — възкликна той. — Пропуснали сме представянето. Да благодарим на Господа и за това.

— И без съмнение сме пропуснали също първите два или три танца — добави с въздишка херцогът. — Дадох обещание на баба си. Обещах, че ще се оженя преди септември и че жена ми ще забременее преди следващата Коледа. При тези обстоятелства старото момиче се задължи да остане живо дотогава и да се увери, че няма да направя непростимата faux pas^[1] да придобия първо момиче.

— Сезонът бе открит само преди седмица — напомни лорд Брус. — Не си ли се разбързал много, Арчи?

— Ти мислиш така. — Херцогът говореше навъсено и надменно. — Отлагах твърде дълго. Но тази вечер съм сериозен, Брус. Колко време, предполагаш, ще мине, докато фактът стане общоизвестен?

— Десет минути — предположи приятелят му с усмивка. — Не се появяваш толкова често в балните зали. Новината ще се разчуе веднага щом поканиш някоя дама на танц. Всички мамчета ще изпаднат в екстаз.

Херцогът се намръщи, когато двамата се изправиха на прага на залата и се огледаха наоколо. Вече бе забелязан. Почувства много погледи върху себе си и срещна някои от тях, като продължи да се оглежда с престорено безразличие. Подръпна шнура на монокъла си, макар да не го повдигна към окото си. Без съмнение и Брус получаваше своя дял от погледите, тъй като и той не беше малка брачна награда и бе също толкова непозната гледка на пазара за съпрузи. Но негова светлост, херцогът на Тенби, дори за момент не повярва, че той самият не е главния обект на интерес. Устните му се изкривиха от отвращение.

Нямаше никакво желание да се жени. Преди да наследи титлата си се бе убеждавал, че няма смисъл да мисли за женитба, тъй като все още беше наследник на херцогство. След това, когато дядо му почина, се бе убеждавал, че двадесет и шест години са твърде млада възраст и че трябва да почака, докато стане поне на тридесет. Вече бе на тридесет и две и беше престанал да си търси извинения. Бе се опитал да не мисли за брак. Или за противното задължение да прави наследници.

Само веднъж в живота си сериозно се бе замислял за женитба. Доста налудничаво — единствената причина за това бе, че момичето бе непреклонно и отказваше да легне с него като любовница, а той много желаеше да легне с нея. Тогава си бе мислил, че това е любов. После бе разбрал, че е било само страст. Но тогава бе стигнал опасно близо до брака. Дядо му бе умрял точно навреме. Беше се наканил да тръгне след момичето и да му предложи брак, когато бе повикан при, както се оказа, смъртния одър на дядо си. До времето, когато всичко отмина — и погребението, и всички ангажименти по траура, и докато свикне с новото си положение като херцог на Тенби и глава на семейството, той се бе излекувал от лудостта си. За всеобщо добро. Баба му и майка му и всичките лели, чичовци и братовчеди щяха вкупом да получат сърдечен удар, ако се бе оженил за толкова нископоставено момиче. И ако бе направил нещо толкова плебейско — да се ожени по любов.

— Ето я дъщерята на Кингсли — посочи с поглед лорд Брус. — Току-що слязла от училищната скамейка маркиза — кобилка, Арчи. Какво повече можеш да искаш? Малко трудно е обаче да се каже за коя част на коня повече напомня.

Херцогът позволи на очите си да спрат за момент върху въпросното младо момиче.

— Нелюбезно, Брус — отговори той. — Но, често казано, мисълта да дефлорирам едно дете ме кара да потръпвам. Сигурно рано е напуснала училището.

— Момичето на Барторп тогава — продължи лорд Брус малко по-късно. — Дъщеря на граф. Можеш да си позволиш да паднеш до там, Арчи. Това е третият й сезон, разбира се. Човек започва да се пита какво ли не му е наред на момичето.

— Може би нищо повече от факта, че е различна от другите — каза херцогът, обръщайки поглед към лейди Филис Рийдър, дъщеря на графа на Барторп. — Или може би обича да привлича вниманието. Без съмнение тя беше гвоздея на последните два сезона.

— По-добре е да се ожени тази година, преди да е остаряла — подхвърли лорд Брус. — Не може да очаква цял живот да е обект на внимание. Не изглежда зле, Арчи.

— Хм — промърмори херцогът. — И добре възпитана. Бил съм в нейна компания един или два пъти. Бих могъл да направя и по-лош избор, предполагам. Баба ще бъде на седмото небе. Лейди Филис е една от десетте жени в списъка, които имат нейното безусловно одобрение.

— Добре, тогава — засмя се приятелят му от все сърце. — Какво чакаш, Арч? Определено очакват да направим нещо. Всички искат да видят дали ще влезеш в балната зала и ще танцуваш или просто ги дразниш и ще се обърнеш и изчезнеш в игралната зала за останалата част от вечерта.

Херцогът докосна шнура на монокъла си и сви устни.

— Само ако животът бе толкова лесен — избъбри той. — Ще се поклоня на лейди Филис и на графинята. И ще поканя момичето на танц, ако нямам късмет да е ангажирана. Един момент, Брус. Дай ми време да се окопитя.

Той огледа отново залата, без желание да помръдне. Знаеше, че щом веднъж стъпи вътре и се поклони на някоя неомъжена дама под тридесет години, ще е направил една безвъзвратна стъпка. Слухът, че херцогът на Тенби най-накрая търси херцогиня, ще се разпространи дори преди да е направил тази стъпка и този поклон. Присъстваха няколко жени, които той не познаваше. Новият сезон бе довел няколко нови лица в града, както ставаше винаги. Някои от тях бяха дори красиви. Може би трябваше да разбере кой точно е в града, преди да се впусне в нещо, което може да бъде изтълкувано като ухажване на определена жена.

Тази например, помисли си той, и очите му се спряха върху една млада жена, която току-що свърши танца си и се усмихваше с приятен и непредвзет ентусиазъм на двама следващи кавалери, които се приближиха към нея в един и същ момент. Дребна, стройна като момиче, изискана, русокоса, облечена в изключителна бледосиня рокля с дантели. Тя му напомни за…

Херцогът на Тенби пусна шнура на монокъла, за да сграбчи инкрустираната със скъпоценни камъни рамка и да го вдигне към окото си. Жената — или момичето — бе извърнала главата си така, че успя да види само меките и блестящи къдрици на косата й, гладката кожа на гърба над дълбоко изрязаната рокля и загатнатите стройни форми под широките й гънки. Възхитително! Изчака я да обърне главата си, забравил за момент факта, че самият той е внимателно наблюдаван.

И тогава тя обърна главата си и той изведнъж видя цялото й лице — тя се усмихваше на един от своите бъдещи партньори с блестящи очи.

Херцогът пусна монокъла си и без да каже дума, се обърна и бързо излезе от балната зала. Лорд Брус Инграм се появи до него след няколко секунди. Смееше се.

— Успя ли вече да се уплашиш, Арчи? — попита той. — Знаеш ли, сякаш съм чувал някъде, че е позволено да танцуваш с дама и без да си длъжен да й направиш предложение на следващата сутрин. Разбира се, можеш просто да се опълчиш на баба си и да й наредиш да живее през следващите десет години, ако иска да види наследника ти. В края на краищата ти си глава на семейството, Арч. Твоя работа е да даваш нареждания, не нейна.

— Ще ми направиш ли една услуга, Брус? — попита херцогът със странно развълнуван глас. — Върви да играеш карти. Ще се видим по-късно.

Лорд Брус отметна глава назад и весело и гръмогласно се изсмя, привличайки любопитните и доста неодобрителни погледи на хората, които стояха на площадката пред балната зала.

— Притеснявам те, Арч — каза той. — Но ще направя каквото искаш, стари приятелю. Трябва да призная, че и аз се чувствам малко нервен, стоейки така в балната зала. — Той потупа приятеля си по гърба. — Не търси твърде дълго. Чувал съм, че на човек могат да му излязат и пришки по краката. — Той изчезна по посока на игралната зала.

Негова светлост не му обърна повече никакво внимание. Трябва да съм сбъркал, помисли си той. Беше му много позната. Забелязал бе това още щом очите му се спряха на нейните. Същият цвят. Същата дребна стройна фигура. Същото лице. Различно бе само това, че лицето на тази жена бе засмяно и оживено. Не точно, че тя флиртуваше, но определено това бе лице на жена, която знаеше, че е красива и привлекателна. Хариет Поуп никога не бе изглеждала така. Спокойно! Херцогът спря да крачи и затвори за миг очи. Тя се бе изчервявала лесно и много очарователно. Забавлявал се бе, нарочно и съзнателно карайки я да се изчервява.

Не, разбира се, жената в балната зала не беше Хариет. Хариет бе прислужница, компаньонка. Компаньонка на съпругата на Фреди, докато тя бе в дома на родителите си в Бат. Преди шест години. Той преднамерено не бе питал за нея нито Фреди, нито жена му. Не бе пожелал да знае. Жената в балната зала не беше платена компаньонка. Ако беше такава, то тя щеше да бъде облечена далеч по-семпло и щеше да седи скромно в сенките заедно с другите придружителки.

Съвсем естествено бе да се сети за единствената жена, с която някога сериозно бе възнамерявал да се свърже, когато мислеше за обещанието, което бе дал на баба си — да си намери съпруга през следващите няколко месеца.

Хариет! Жената, която видя в залата, го накара да побегне като момче и сърцето му да запрепуска лудо. Сякаш тогава, преди толкова много години, наистина е бил влюбен в нея. Сякаш това не е било само страст и желание да проникне в тялото на момичето. Макар че още тогава тя не бе момиче. Шест години по-късно тя не можеше повече да прилича на тази жена в балната зала. Насили се да я погледне още веднъж. Хариет Поуп би трябвало да наближава тридесетте.

Той отново тръгна бавно и небрежно към вратата.

Но този път не му бе позволено да стои сам и да наблюдава на спокойствие хората в залата. Домакинята се появи до него почти веднага, щом той се изправи до вратата. Усмихна му се любезно и се извини, че не го е поздравила при пристигането му.

— Не че не те забелязах, Тенби — започна тя. — Кой не би забелязал такъв рус бог? Особено когато той изглежда толкова изискан в черно. И когато отгоре на това е херцог. — Тя го потупа по ръката с ветрилото си. — Не ми казвай, че ще удостоиш моята бална зала с честта да танцуваш в нея. Няма да мога да понеса такъв успех.

Херцогът й се усмихна.

— Толкова безнадежден случай ли съм, Кло? — попита той. — Коя е дамата в бледосиньо, моля? — Кимна леко по посока към дамата, която не бе успял да види отново.

— Лейди Уингъм — отговори графинята. — Съпругата на барон Уингъм. Тук е за сезона. Има известен успех тази вечер.

— Представи ме, Кло, ако обичаш — помоли той, — преди танците да са започнали отново.

— Мисля, че има още малко време, преди да започнат — кимна тя, хващайки го под ръка. — Чудя се дали лейди Уингъм осъзнава каква рядка чест ще й бъде оказана. Без съмнение всички дами в залата ще позеленеят от завист, Тенби.

Негова светлост не я слушаше. Тя отново се бе обърнала и говореше на трети джентълмен. Наистина много приличаше на Хариет. Когато се приближиха и лейди Авинглей се обърна към нея по име, тя вдигна поглед към тях.

Усмихвайки се, Хариет Поуп го погледна в очите и след това се вторачи в тях, без да се усмихва. И след това се изчерви.