Вики Баум
Това, което мъжете не знаят (7)

Петък. Той

Преговорите с членовете на Съюза на вносителите на плодове продължиха до обед. Нетърпението на Франк постепенно нарастваше и едва подписали договора, той се втурна по стълбите, буквално скочи в едно такси и се отправи към северната гара. Току-що сключената сделка бе още в съзнанието му, но въпреки това успя да насочи мислите си към пристигането на Евелин. Вълнението, а и опасението, че ще закъснение го правеха още по-нетърпелив. Няколко пъти помоли шофьора да увеличи скоростта. Пътят сякаш нямаше край. Безпомощността на Евелин му бе добре позната. При евентуално закъснение от негова страна беше твърде вероятно да се разминат.

Най-после таксито спря пред гарата. Евелин! Вече усещаше сладостните мигове на предстоящото приключение с тази, незнайно как и за самия него, завладяла го жена. Плати и се насочи към перона. Влакът бе пристигнал преди две минути.

— Франк! — чу гласа й и се огледа. Постъпи глупаво, като търсеше с очи бялата рокля, с която беше облечена и трите пъти, когато я видя, дори при раздялата им на берлинската гара.

— Евелин! — стори му се някак чужда и непозната в черния си костюм. — Къде е багажът ви?

Показа му носача, търпеливо чакащ отстрани с куфарчето й. Хвана я подръка и тръгнаха заедно.

Не беше очаквал, че ще му направи толкова различно впечатление — сякаш бе друга жена, не онази, която страстно бе прегръщал в задушната съблекалня. Но в крайна сметка това нямаше значение — тя беше в Париж, имаха целия ден и дългата нощ, за да възвърнат отново предишната близост помежду си.

В таксито Франк предпазливо докосна ръката й и силно я стисна. Усети как тялото й за миг се напрегна. Все още не беше я целунал. Бракът с Пърл го научи да сдържа чувствата си.

Асансьорът спря на втория етаж — трябваше да продължат нагоре пеша. Следваше Евелин и това му позволи да я огледа по-внимателно. Беше много по-хубава, отколкото си мислеше — пепеляворусата коса, стройната фигура, стегнатите бедра, походката…

— Е, пристигнахме най-после! — каза Франк, отваряйки вратата на стаята си. Освободи бързо носача и след миг вече я прегръщаше. Тя обаче се отдръпна смутена и приближи до камината.

— Жозефина! — възкликна, сякаш поздравяваше някоя позната.

— Коя?

— Жозефина Бохарне — отвърна, докосвайки гипсовия бюст.

— Тази прочута немска образованост! — усмихна се Франк. След малко попита: — Колко време ви е възможно да останете? — всъщност зададе въпроса формално, самият той заминаваше на следващия ден с „Беренгария“.

— Утре вечер трябва да си бъда вкъщи.

— Със самолет това не представлява никакъв проблем.

— Нека не говорим за утре! — в гласа й звучеше молба.

Кимна разбиращо, след това взе куфара й и го занесе в спалнята. Едва отворил вратата, го лъхна миризмата на рози, изпълнила цялата стая. Евелин притисна лице към букета.

— О, благодаря!

Франк с мъка сдържа усмивката си — личеше си намесата на собственичката на хотела — щорите бяха полуспуснати, сега и тези цветя…

— За съжаление имаме обща баня. Моята стая е от другата й страна — закашля се и добави: — Тук ни смятат за съпрузи.

— Вие сте пълна противоположност на женен мъж!

— Така ли мислите? — вече съжаляваше, че макар и неумишлено, не беше споменал за брака си. Но сега не беше нито времето, нито мястото да й разказва за Пърл, пък и това съвсем не я засягаше.

— Сигурно се чувствате уморена от пътуването. Искате ли да се изкъпете?

Предложението бе направено съвсем навреме и Евелин го прие с благодарност. Отвори малкия си куфар и занесе принадлежностите си в банята.

— Само побързайте, скъпа, иначе ще закъснеем за обеда — в това отношение французите много държат на точността.

А сега, след като Евелин беше вече тук, трябваше да се обади на Марион и да отмени уговорената среща с нея.

„Това не е много честно“ — помисли си гласно, но не можеше със сигурност да твърди за коя от двете жени бяха предназначени думите му.

— Франк! — чу гласа на Марион в слушалката. — Цял ден не съм те виждала! Флора прави големи приготовления за довечера.

— Скъпа, случи се нещо непредвидено.

— Лошо ли е?

— Прецени сама — пристигна жена ми. Срещата ни довечера отпада, а утре сутринта заминаваме и няма да можем да се сбогуваме.

Марион не отговори веднага, но новината явно не й допадна.

— Прати ми телеграма, преди отново да дойдеш в Париж.

Франк промърмори някакво обещание — нетърпението вече го обземаше. Вратата на банята се отвори и Евелин спря на прага, като го гледаше въпросително. Марион обаче не спираше да говори:

— Радвам се, че те видях. Лек път и приятно прекарване в Америка…

— Довиждане — бързо прекъсна този словесен поток и затвори. Погледна Евелин — изглеждаше освежена. Целувайки я, усети вкуса на червило — именно то липсваше на малката берлинчанка.

— А сега да вървим да обядваме — каза Франк.

Собственичката на хотела го задържа, подавайки му телеграма. Беше от Лондон, от Пърл.

„Корсар не може да дочака търпеливо минутата, когато ще се запознаете!“

Замисли се за миг — кой ли е този Корсар? След това се сети — новото им куче. Усмихна се. Евелин стоеше до него и го наблюдаваше.

— По работа — обясни той.

— Жените много ви глезят!

Женската проницателност винаги го изненадваше.

— Да не би да ревнувате?

Тя не отговори. Излязоха от хотела и той хвърли телеграмата в първото попаднало му кошче за боклук.

Франк се гордееше, че знае в Париж хубав малък ресторант, който не се посещаваше от англичани — „Ше Росе“. Именно там заведе Евелин. Избраха маса за двама. Докато тя с интерес разглеждаше обстановката, огледа менюто и даде поръчката на сервитьора.

В главата му се въртяха различни мисли. Беше пристигнала веднага след настоятелната му молба. Сама по себе си тази постъпка значеше много, но от друга страна, чувствителното и крехко създание до него малко го притесняваше. Това беше една неангажираща любовна авантюра, а се държаха така, сякаш беше първият ден от медения им месец.

Вече привършваха десерта, когато до масата им се приближи мъж с типично немски черти и заговори Евелин. Франк го изгледа с пренебрежение — имаше рядка коса, на едната му буза личаха три белега. Говореше гърлено и малко високо. От дамската тоалетна излезе непривлекателна висока жена и се присъедини към непознатия. Съжали Евелин, че й се налагаше да контактува с подобни хора. Най-после ги оставиха сами. Плати и двамата излязоха на улицата. Изглеждаше объркана и разстроена, но тъй като не му обясни нищо, реши тактично да не й задава въпроси. Тръгнаха мълчаливо надолу по улицата. След известно време каза нерешително:

— А сега какво?

— Да, сега какво?

— Сигурно знаете какво правят в Париж влюбените по това време на деня, нали? — не забеляза леката червенина, появила се на лицето й. — Спуснати щори, хладни чаршафи… Обичате ли да се любите през деня?

В думите й звучеше увереност, придобита може би от личен опит. Говореше като изкусен познавач на любовното изкуство и това малко го изненада.

Заваля. Спря такси и тръгнаха към Пре Кателон в Болонската гора. Помогна й да слезе, плати и хвана ръката й. Вървяха един до друг по мокрия пясък. Вече не валеше.

„Жалко“ — мислеше Франк. Навярно ако можеше да посвети времето си изцяло на Евелин, щеше да преживее нещо вълнуващо, неповторимо, но…

— Вие сте загадка за мен — чу гласа й. — Разкажете ми нещо за себе си — откъде сте, с какво се занимавате… Не зная почти нищо за вас.

— Прилича на интервю — отбеляза с усмивка и започна да разказва.

Никога по-рано не бе говорил за себе си така директно, затова мисълта му беше малко накъсана. Кантората в Ню Йорк пътуванията по различни търговски въпроси, яхтата в Лонг Айланд, Южна Каролина и посрещаните там коледни празници с огньовете на открито… Ловът, ездата, портокаловите плантации в Южна Калифорния и Санта Барбара, годините, прекарани в Китай, във Филипините, в Куба войната… За всичко това Франк казваше по няколко думи, но разказът му истински се оживи, когато намеси и бизнеса с портокалите.

— Значи обичате работата си?

— Да, мисля, че да.

— Разказвайте още… каквото и да е… дори и незначително…

— Нима не казах достатъчно?

— Не… — Евелин замълча и го погледна в очите. — Когато зная повече, ще ми бъде по-лесно да си спомням за вас… след като се разделим… утре…

— Слушайте, скъпа. Ние сме заедно — сега. „Утре“ не съществува — сякаш думите му можеха да спрат времето.

Тя не реагира на забележката му и продължи:

— Вие, американците, гледате на нещата с други очи. А освен това вероятно в живота ви има и жени, нали?

— Безсмислено е да крия. Понякога — да.

— А има ли между тях една, която да значи за вас повече от останалите? Искам да кажа, изневерявате ли на някого днес с мен?

— Да — не закъсня отговорът му. Не обичаше да лъже, а и считаше, че е излишно.

— Вие също имате съпруг, нали? Той знае ли, че сте в Париж?

Евелин кимна утвърдително.

— А факта, че сме заедно, нима знае и това?

Този път въпросът му остана без отговор, Франк притегли Евелин към себе си. „Обичам ви!“, прошепна нежно. Погледна часовника си. Влакът му тръгваше за Шербург в осем и половина сутринта. Вече се мръкваше, а тя се държеше така, сякаш не знаеше, че времето им е ограничено. Спря минаващото покрай тях такси.

— В хотела ли? — верен на добрите си маниери, попита Франк.

— Не, преди това искам да отида в Сент Шапел.

Това го обезкуражи. Смътно си спомняше това място. Колата минаваше покрай Сена, през моста Сен Мишел, и най-накрая спря пред една стара сграда.

— Стотици пъти съм идвал в Париж и никога не съм влизал тук.

— А аз не бих искала да пропусна тази възможност. Вървеше напред, чувствайки се като у дома си, пресече малкото дворче и влезе в параклиса.

Бяха последните и единствени посетители, Франк почувства, че тишината и особеното очарование на обстановката му въздействат и се опита да им противостои. „Всичко е много впечатляващо, но и барът в Риц съвсем не е по-лош“, помисли си, преди синьото сияние, царящо в параклиса, да го завладее и проникне в него.

Евелин стоеше неподвижно. Приближи се до нея, прегърна я през кръста и вече не можеше да се владее. Обзе го нетърпеливо, почти грубо желание, също както тогава — в съблекалнята. Тя се притисна до него.

— Желая ви. Струва ми се, че не съм се любила истински, откакто…

Не успя да довърши думите си. Франк вече я водеше към таксито.