Ларш Йорлинг
Приключение в издателския бранш

Не съм човек на перото, освен когато се отнася до сметководство, и описанието ми на времето, което прекарах в затвора, може би не ще отговори на известни литературни изисквания. Ще представлява единствено отчет за това, как приложих на практика житейския си принцип, като се съобразих с условията, към които принудително трябваше да се приспособя…

Все пак съм склонен да изтъкна, че съвсем нямам намерение да подлагам на критика хуманността в затворите. Несъмнено на мен бяха предоставени щедри възможности, а именно да върша сделки — това не бих, могъл да отрека. Все пак нека подчертая, че обстоятелствата в действителността извън затвора са далеч по-благоприятни. Макар печалбата, пресметната в проценти, да изглежда голяма, тя трябва да се разглежда във връзка с по-ограничения пазар и с по-големите рискове за вложения капитал.

Доколкото си спомням, винаги съм живял съгласно принципа, че всеки нов ден трябва да носи някаква печалба, например като купя нещо на по-ниска цена и го продам на по-висока, отколкото предварително съм очаквал. Също така аз постоянно се стремях да повишавам репутацията си в обществото.

Затова за мен бе тежък удар, когато ме арестуваха и осъдиха на три години затвор и принудителна работа. Тежко пострадаха не само моята икономика и репутация, но неприятният обрат на събитията сериозно разклати и здравето ми. Все пак аз се съвзех и реших да не се вайкам над съдбата си, а да мобилизирам всичките си сили в новосъздадената ситуация.

В ареста свободно разполагах с частните си средства за покупка на тютюн и други подобни и докато бях там въобще, не почувствувах нужда от пари в брой. Също така можех да запазя и гражданските си дрехи.

В централния затвор обаче, дето бях прехвърлен след произнасянето на присъдата, бе другояче. Замених своите дрехи с тамошните сиви, сиво-синкави и сиво-зелени (цветовете варираха съобразно степента, в която бяха протрити). Не ми бяха по мярка, ризата бе много голяма, панталонът и връхната дреха — твърде къси за мен. Надзирателят, който ме снабди с тях, съжаляваше, но заяви, че в момента нямало други по-подходящи. По-късно обаче схванах действителното положение: новите дрехи се пазеха от ония затворници, които имаха достъп до склада, за клиенти, готови да дадат прилично възнаграждение.

Изобщо в затвора владееше търговски дух, предприемчивостта се вихреше навсякъде. За всичко, което бе „екстра“, трябваше да се заплащат такси, които гъвкаво следваха конюнктурата; в тежките условия, при които бяхме принудени да работим, тази гъвкавост всъщност бе жизнена необходимост. Забелязах, че аз, въпреки моя уж богат опит, имам още много да уча, за да вникна в методиката на различните браншове и в политиката на определяне на цените. Поради липса на повече място не съм в състояние да разказвам за всичко, а ще се спра най-вече на това как сам основах един доходен отрасъл.

В началото естествено не бях особено добре. Трябваше да живея в „общо помещение“, както наричаха старите, всъщност осъдени на срутване килии, големи само два пъти по метър и половина, чийто единствен прозорец бе решетката на вратата към коридора. Веднага след вписването ми като затворник бях повикан в колегията, група служители, която планира и следи надзираването на затворниците. Разпределиха ме в работилницата. Не бе това, което очаквах, и в никакъв случай не останах доволен. Все пак не протестирах, това би било безсмислено и само щях да си навлека неразположението на управата. Реших да изчакам.

От неспособността ми да превръщам мислите и преживяванията в думи следваше пълната липса на интерес към четенето. Нямам нужния за това вътрешен покой, моята нагласа е съвсем практична. Но за компенсация на драго сърце прелиствах понякога тъй наречените булевардни списания; нямам никакво основание да крия това.

Разбира се, тия списания в затвора бяха забранени и все пак те се разпространяваха в голямо количество. Надзирателите съзнаваха напълно ясно това, но> гледаха на него през пръсти. При визитациите, т.е. изненадващите претърсвания на килиите, при които се изземваше всичко забранено, тия списания си остават ха по местата, макар често да бяха изложени съвсем открито.

Но те въпреки всичко не бяха на висота, оставяха глождещо чувство на неудовлетвореност. Снимките в тях бяха премного нагласени, нямаха нищо общо с нашата действителност и затова не я обогатяваха. Описанията към тях бяха много безвкусни и стереотипни и твърде нашироко кръжеха около темата.

За ония, които искаха нещо по-пряко, по-насочено към целта, имаше специални разкази, писани на пишеща машина, които минаваха от ръка на ръка. Те отговаряха на всички изисквания за яснота и концентрация, но за съжаление бяха съчинени на толкова лош шведски език, че отблъскваха по-изискания читател. А пък представляваха и стари истории, които в продължение на много години бяха разпространявани в затвора.

Аз, който винаги съм се стремял към намиране на обекти за експлоатация, видях в това положение своя шанс. Тук щях да имам добри възможности хем да направя престоя си в затвора по-доходоносен, хем да облекча живота на съзатворниците си. Защото, макар да ми липсваше практически опит за писателска дейност, смятах, че имам достатъчно сили за това. Снабдих се веднага с хартия, каквато държаха надзирателите във всеки коридор, и седнах да пиша.

Темата бе ясна и за по-малко от една седмица направих десет нейни варианта. Три от тях бракувах, останалите седем щяха да свършат работа. Те представляваха само практиката в различни среди и с различни изходни точки; главните лица бяха тези, за които бях чел в една книга за любовната техника, писана от лекар, а това пък беше гаранция за компетентно и безвредно съдържание. Описанията наистина бяха подбрани, но именно медицинските подробности изключваха всякакви неприлични моменти. Тъй както не може да се твърди, че действителността е неприлична, така и въпросните описания бяха напълно издържани. Въздържах се да описвам перверзни от какъвто и да било род. Настроенията в един затвор са премного лабилни, трябваше да имам пред вид относително големия брой сексуални престъпници. Можеше да се предполага, че те самите са засегнати и че на свой ред са причинили страдания на други хора. В бранша, към който се насочих, бе следователно особено необходимо да съзнавам отговорността и да приспособявам произведенията си към изискванията на съответния читателски кръг, като не биваше да забравям, че има индивиди, върху които те биха оказали известно зловредно въздействие. В това отношение моето положение бе по-деликатно, отколкото на много други.

Но нека не изпреварвам събитията.

Междувременно, докато анализирах пазарната обстановка и докато писах първите седем разказа, изминаха няколко седмици. Работата ми в работилницата се заплащаше сравнително добре, а аз бях сдържан в разходите си. Парите, които спестих, реших да инвестирам в хартия и да наема пишеща машина.

Докато преписвах на чисто моите разкази, с четири копия от всеки един, пуснах в ход заемна кампания. Тя беше проблем, защото преди всичко трябваше да се избягнат незаконните заемания, като се сведе до минимум броят на абонатите. Би било най-практично да въведа някакъв ред и да подвеждам от време на време някого под отговорност за нарушаването му и да изключвам виновния от по-нататъшни заемания: във всеки отделен случай тогава бих бил принуден да търся доказателства и все пак да поема риска, че съответният виновник, разгневен по понятни причини, ще доведе случая и моята дейност до знанието на директора на затвора. Накрая разреших проблема по такъв начин, че максималното време за заемане бе една нощ, като разказите се вземаха едва привечер и трябваше да бъдат връщани на следната сутрин. Не можех да се преборя обаче с обстоятелството, че най-често бяха по двама в килия поради липса на места в затвора.

Таксата за еднократно заемане бе много ниска, пет цигари, тъй като исках да привлека колкото е възможно по-голяма читателска публика.

Следователно моята библиотека първоначално обхващаше съвсем скромната цифра седем заглавия и тридесет и пет екземпляра. Скоро се оказа, че съм подценявал нуждата от добра литература от този род. Жаждата за четиво надмина всички предварителни сметки. Дълго преди да дойде времето за затваряне, което означаваше осем и половина часа вечерта, когато, ни заключваха за през нощта, почти всички налични екземпляри бяха вече заети и аз бях принуден да връщам мнозина, дошли твърде късно. Някои вечери, особено съботните, се образуваше опашка още преди да съм успял да започна раздаването. Макар да бе по-хитро да задържам бързото разрастване на търговията пред вид на по-нататъшното й развитие, за да използувам тогава намалената цена като средство за стимулиране на пазара, аз отбягвах да повиша таксата за заемането, отчасти, разбира се, и поради страх от анонимен донос, но все пак основното ми съображение бе да организирам по-добро обслужване.

Обстоятелството, че още от първия ден започна оживен оборот, ме доведе до извода, че моите разкази задоволяват една реална нужда. Наистина те не можеха да достигнат литературната стойност на книгите в затворническата библиотека, но пък и никога не съм имал такива намерения. Чувствувах се спокоен, защото бях убеден, че съм успял да хигиенизирам пазара: търсенето на друга порнография бързо спадна.

Длъжен съм да заявя, че никога не съм конкурирал библиотеката. Имахме, общо взето, едни и същи клиенти, това се доказа от едно проучване по системата „Галъп“, което направих впоследствие с помощта на някои назначени за целта хора, и посещението в библиотеката не бе намаляло. Напротив, по-скоро обратното, но увеличението му от четири процента бе толкова незначително, че не можеше да се установи някаква връзка с моята дейност, а пък очевидно спадна търсенето на криминални романи.

Успехът, който в еднаква степен и радваше, и бе донякъде неочакван, ми донесе печалба до четири-петстотин цигари седмично. Но също така създаде и някои проблеми, обусловени от специфичната среда. Така например се увеличи значително рискът да ме разкрият. А издателската ми дейност постепенно се разширяваше все повече и повече и лесно можеше да бъде разкрита при внезапен обиск на килиите. Складът от цигари накрая също се превърна в проблем: продавах ги, доколкото можех, но той непрекъснато нарастваше. Рискът от нахлуване в килията ми и от кражби естествено също се увеличаваше, защото всички знаеха, че крия значителни ценности.

За да намаля до известна степен този риск, реших да увелича популярността си, поради липса на нормална застраховка, като организирам свободно четене за затворниците от изолационното отделение. На теория, разбира се, тази част от затвора трябваше да бъде напълно отделена от останалата сграда, но както често се случва, теорията и практиката рядко се покриват.

Тази идея се посрещна с всеобщо одобрение. Всички съзнаваха, че рано или късно — по законите на статистическата необходимост, ще попаднат в карцера и следователно можеха да гледат отсега с по-голямо спокойствие на бъдещето.

Това, което още не знаех, но за което по-късно получих косвени доказателства, бе именно, че е невъзможно да се развива широка дейност, каквато бе моята, без надзирателите да узнаят за нея. Всъщност това стана ясно само няколко дни след като основах предприятието си. Все пак те не предприеха нищо. Обясних си го с онази враждебност между различните групи от надзирателския персонал, каквато лесно възниква в един затвор. Повечето изпитваха тихо злорадство и отбягваха да вземат отношение. Ако въобще забелязах някаква реакция, то тя се изразяваше най-вече в особено подчертана любезност към мен.

Една хубава килия — това бе единственото, което не можех да си купя, инак нямах никакво основание да се оплаквам. Сдобих се с нови дрехи, които накарах шивача да прекрои и ми седяха отлично. Правех всичко възможно, за да изглеждам добре, винаги бях спретнат и прилично обръснат. Благодарение на умело организираното незаконно постъпление на стоки отвън аз съумявах да си доставям повече от нещата, които престоят в един затвор официално изключва. Та дори и спиртни напитки, стига да исках за разтуха в събота вечер; поръчката трябваше да направя една седмица предварително, ако желаех определена марка, но обикновена ракия винаги имаше в склада.

Не можах обаче да променя нищо в дупката, която обитавах. От нея, както и от работата в работилницата, бях единствено сериозно недоволен. Нормално изчакването на нова килия отнемаше около три месеца, но имаше възможност за известно заобикаляне на правилото. Например опит за убеждаване на лекаря да ти издаде удостоверение, че поради някакви причини (най-често от психическо естество) страдаш в отредената ти килия. Но методът не беше надежден: лекарят бе стар, отдавна работеше тук и трудно се оставяше да го придумат. А старшият надзирател, който разпределяше освободените килии, хич не държеше на подобни удостоверения.

Бях вече решил да изчакам полагаемите се три месеца, за да не си навлека излишни затруднения и да насоча вниманието към себе си, когато настъпи нещо неочаквано и благоприятно. Като пряка последица от дейността ми с взетата под наем пишеща машина, предложиха ми работа като писар, тоест служител в канцеларията. Един ден, когато съгласно регламента стоях край машината си в работилницата (през цялото време работех безукорно), повикаха ме при ръководителя на работилниците. Той имал нужда от писар и естествено предпочитал човек с известен опит; случайно дочул от един надзирател, че постоянно пиша, прегледал някои от моите съчинения и решил, че имам необходимата канцеларска практика.

Естествено приех предложението. Заплащането щеше да бъде наистина по-малко, но въпреки това новата служба представляваше повишение. Пък и бях икономически независим. Много по-голямо значение, отколкото заплатата имаше по-голямата свобода, с която щях да се ползувам като писар. И още по-важно: незабавно щях да се прехвърля от тясната си дупка в светла, прясно боядисана килия, с голям прозорец, обърнат на югоизток, с хубав изглед към градината и езерото отвъд зида на затвора.

Нещо извънредно удобно бе, че сега получавах право да сложа катинар на вратата, заради книжата, които евентуално щях да съхранявам в своята килия. Това означаваше, че рискът за обир намаляваше, а и вероятността надзирателският персонал да претърсва килията ми в мое отсъствие изцяло отпадаше. Разбира се, принуден бях да предам втори ключ от катинара в канцеларията на надзирателския персонал, но така го изпилих, че да не може да се употреби. На този стар изпитан трик ме научи моят предшественик в килията, а аз го предадох от своя страна на затворника след мен.

Щом се пренесох, веднага започнах подреждането, снабдих се с пердета, с килимче, с настолна лампа и със специална канцеларска лампа, с драперия и няколко стайни цветя. Освен това наредих да ми сковат проста, но удобна писалищна маса, както и една етажерка. По-късно си купих портативна пишеща машина и специален шкаф за моята библиотека.

Новото ми положение повиши както самочувствието ми, така и безопасността ми.

Сега имах вече всичко, което можех да искам, и печелех повече, отколкото ми трябваше. И пак не бях доволен. Измъчваше ме обстоятелството, че много възможности за разширяване на начинанието оставаха неизползувани; бих казал дори, че това накърняваше естетическото ми чувство. Исках работата да потръгне още по-добре, гризеше ме стремежът към някакво съвършенство. Струваше ми се, че ще измамя клиентелата си, ако се задоволя с постигнатото. Тяхното желание за все по-нови неща бе напълно естествено, защото нали аз бях този, дето пробуди нуждите им и допринесе за повишаването на качествените им изисквания? Трябваше да мисля и за всички ония, които все още прибягваха до лошокачествена порнография, тоест хората, които бяха в килиите по други крила на затворническия комплекс.

Следователно, за да разширя сферата на разпространение, за да обхвана предварителния арест, както и болницата на затвора, наех срещу възнаграждение един от затворниците, който разнасяше лекарствата из затвора. Поради увеличените разходи цената в тези нови отделения трябваше да се повиши на осем цигари, с три от които заплащах на наетия човек; тъй че моята печалба не се увеличаваше. Действително тя бе прилична благодарение на все по-голямото търсене. Но не бива да се забравят все по-големите рискове.

За да се оправя с едно евентуално спадане на интереса към моята продукция в централния затвор, аз лаех художник, та да мога да издавам илюстрована и съвсем нова поредица разкази. Художникът, който бе наистина даровит и при други обстоятелства би могъл да има голям успех в тази област (той обаче използувал свободното си време да разбива каси), изпълни всички мои изисквания за естественост и нагледност на изобразявания материал.

Това всъщност е само описание на моята търговска дейност, но аз искам да кажа в скоби, че между мен и този художник се създаде топло приятелство, което трая през време на целия ми престой в затвора. Като всички хора на изкуството той срещаше трудности в приспособяването си към предписанията и клинчеше, доколкото можеше, от всякаква редовна работа. По тази причина често оставаше без цигари. А тъй като аз понякога бях затрупан с този зид стока, делях наличностите с него; и двамата гледахме на това като на един вид творческа помощ. Част от онова, което получаваше, след това се връщаше чрез заемната каса. Аз никога не смесвах личния си живот с издателската си дейност, не отпусках нито безплатни заеми, нито кредит. Условията на средата, рисковете при твърде големи задължения и при спрян кредит или завистта налагаха необикновена предпазливост.

Тъй като рисунките в тази първа илюстрована поредица бяха правени на ръка и това оскъпи изданието, таксата за заемане на екземпляр трябваше да бъде увеличена на десет цигари. Въпреки стопроцентовото повишение на цената (което всъщност за ареста и за болницата бе само 62,5%) поредицата се ползуваше с успех. Особено една от тях, озаглавена „Анета и балетът на летни кънки“, се ползуваше с предпочитанията на мнозина.

Веднага след като издадох тази поредица, в която имаше три заглавия, сключих много изгоден договор с един от чистачите, който ми даде възможност да използувам циклостилната машина на дирекцията на затвора. Това споразумение ме освободи от много работа. Нужно бе само да пиша восъчните листове, което можех да правя през редовното си работно време; най-често в канцеларията бе много спокойно, докато затова пък моето свободно време бе пренапрегнато.

Дотогава издавах по десет екземпляра от отделно заглавие, сега обаче можех да вдигна тиража, центърът на дейността ми се пренесе върху продажбата, значи, можех да огранича контролния апарат, поглъщащ време и разходи. И макар заемната служба да развиваше небивала досега дейност, издателството имаше по-солидни приходи.

След още един месец назначих друг човек, писар като мен, за редактор и съавтор, което се оказа необходимо с оглед на чисто административните задачи, които все повече отнемаха времето ми, както и за бързо растящата продажба, която изискваше повече нови заглавия и производство на равни интервали.

Работната група нарасна на шестима души, заедно с фотографа, който след известно време бе включен в нея и с един ръководител на пласмента, станал необходим вече след няколко месеца. Въпреки това или тъкмо поради това аз трябваше да посветя цялото си работно; време на предприятието, за да функционира то съвсем гладко. Освен туй лично аз се бях нагърбил с рекламата.

През цялото това време трябваше да служа като писар. Работата ми харесваше и я вършех добре, най-голямо задоволство на моя шеф, макар всъщност да нямах време за нея. За да се справя с тази моя амбиция, граничеща с идеал, постепенно се принудих да преотстъпя цялата авторска работа върху моя редактор, въпреки че с тази страна на моята дейност особено се бях сраснал.

Фотографът сам изложи своята идея. Истински фотограф, с добра подготовка, той от няколко години бил станал сутеньор на едно момиче, което в пристъп на ревност го издало на полицията и го осъдили на една година затвор с принудителна работа. Дълго време той бе един от моите най-добри клиенти и когато сподели хрумването си, аз проявих привиден интерес, въпреки че първоначално не видях някакви големи перспективи.

Той предложи да илюстрираме нашите разкази с фотографии. Станало тъй, че неговото момиче дълбоко се разкайвало за постъпката си и редовно го посещавало в затвора. Нейното разкаяние явно е било толкова силно, колкото предишната й ревност, и тя обещала да ни бъде на разположение като модел. Проявила готовност също така да посрещне разноските по купуването на фотографически апарат, тъй като по-нататък щяло да й излезе по-евтино, ако фотографът получи възможност да упражнява професията си, за да се издържа сам.

Изпитвахме, непрекъсната нужда от нещо ново, което е обичайно за този занаят, и колкото повече размислях върху неговото предложение, толкова повече чувствувах как то ме привлича. Накрая реших, след като се посъветвах с останалия персонал, който също имаше интерес от процъфтяването на предприятието, да поема риска. Няколко дни по-късно бе направена първата снимкова серия по време на едно извънредно посещение — при редовните посещения в затвора не можеше да се фотографира, защото надзорът бе много по-строг. Момичето взе след това снимките със себе си, даде да ги промият и копират, а после пак контрабандно ги внесе в затвора.

Новата поредица, която разпространихме в ограничен тираж, пожъна изключителен успех. Поради особено високите разходи и трудностите, свързани с фотографирането, бяхме принудени да; поставим относително висока цена: двадесет цигари на заемане, сто и двадесет или петстотин — при продажба. (За да избегнем нелоялна конкуренция под форма на пиратско заемане, желаещите започваха да заемат две седмици преди продажбата. Най-често сега се занимавахме с продажба, но станеше ли дума за особено скъп обект, както в този случай, продължавахме заемната дейност, повече като един вид обслужване, тъй като имахме намерението да мислим преди всичко за многото анонимни читатели с ограничени доходи, които не биваше да принуждаваме да гледат само неилюстровани евтини издания.)

Обстоятелството, че много от затворниците познаха момичето от фотографиите, ги направи още по-примамливи.

В тези мащаби продължаваше дейността ми през цялото време, докато бях в затвора. Преди да получим достъп до циклостилната машина, издавахме 28 заглавия и 236 екземпляра, а след това — 73 заглавия и 8540 екземпляра. Общо 101 заглавия в 8776 екземпляра. Като ги разпределим „на глава от населението“, а ние бяхме най-много 550 души (в пределите на нашия район за пласмент), ще получим ярко доказателство за литературния интерес сред затворниците. Правилно обработени, тия цифри (плод на проучване по системата „Галъп“, което предприех в сътрудничество с един доктор по философия, също затворник, със специалност психология, та проучването да бъде възможно най-основно и правилно), както и други, с които разполагам, могат да представляват голям интерес за социологията.

След като бях излежал половината от наложеното ми наказание, предложиха ми прехвърляне в затвор „на открито“ с право на излизане, аз обаче успях да отклоня предложението.

Всъщност нямах затруднения с персонала си и във всички случаи мъчнотиите бяха значително по-малко, отколкото се страхувах в началото. Като изключим една или друга злоупотреба, които естествено бях включил в моите сметки, не се случи нищо по-особено освен това, че фотографът, който при един случай бе изгубил известна сума пари (около сто и тридесет крони, при игра на карти), предложил на печелившия един сеанс с момичето си, нашия модел, като текущо платежно средство, понеже не можел да се издължи в определеното време. Предложението бе прието незабавно. Но планът веднага стана общоизвестен и се наложи да се намеся и предотвратя тази история. Като се вземе пред вид избухливият характер на момичето и това, че подобен случай лесно пробужда завист, че би създал пример за подражание, последицата от всичко това би могла да бъде истинска катастрофа. Не само над предприятието, но и над перспективата за моето условно освобождаване от затвора надвиснаха черни облаци.

Сега поне всичко се оправи — с помощта на увещания и с това, че аз заплатих сумата, проиграна от фотографа.

Бих искал да разкрия една малка любопитна подробност: „контрабандирането“, което обикновено върви отвън навътре, в моя случай най-често следваше обратната посока. Това се дължеше на обстоятелството, че пазарът се насити с цигари, кафе и други неща, които постъпваха в касата ми (часовници, сватбени пръстени, автоматични писалки и пр.), което на свой ред бе свързано с непрекъснатия приток от ареста, където хората можеха да купуват свободно своите стоки, но не разполагаха с пари в брой. А непрестанното постъпване на стоки оттам се дължеше и на обстоятелството, че там, за разлика от централния затвор, хората седяха в килиите си по цял ден, а това естествено насърчаваше литературните им интереси, както и нуждата за тяхното задоволяване.

За да се освободим от тези излишества, без да правя нелоялна конкуренция и да създавам мъчнотии на други бизнесмени, аз „контрабандирах“ в обратна посока, като ги изнасях от затвора.

След като излежах две трети от наложеното ми наказание, бях условно пуснат на свобода и поставен под наблюдение през останалата година. Разполагах тогава с основен капитал, възлизащ на четиринадесет хиляди крони. Направих също данъчна декларация за този доход; и понеже той бе придобит в продължение на две години, данъкът се оказа незначителен.

Не зная дали моята дейност, с оглед на обкръжаващата ме среда, е била незаконна. Но затова пък мога да отговарям за методите: те бяха строго търговски и чисти. Никога не бягах от отговорността, която дейността ми налагаше. И сумата, която декларирах за данъчно облагане, напълно отговаряше на истината.

При продажбата на моето предприятие непосредствено преди освобождаването ми аз не можах по понятни причини, поради липсата на капитали на пазара, да изтегля навън ценното, склада, списъка на клиентите и почтения ентусиазъм. Принуден бях да взема една част от ценностите под формата на дял от печалбата, а поверих на своя добър приятел — художника — да пази интересите ми.

За съжаление моят заместник не показа необходимата гъвкавост: кратко време след като бе поел работата, всичко бе разкрито. Инспекторът на затвора залови и него, и печатарите тъкмо в момента, когато ново заглавие се слагало под печат. Така моят заместник получи възможността да размисли върху допуснатите пропуски — в карцера. Надявам се, че той, както и много други преди него, е убивал времето си в четене на собствените си разкази. В такъв случай по-лесно е съумявал да ги укрива, отколкото другите в това отделение на затвора: след множество все по-застрашителни конфискации, които опъваха нервите ни, бяхме отпечатали специално, намалено по формат издание, предназначено именно за карцера.