Пер Родстрьом
Да гребеш без весла

Искаше да прекара една спокойна вечер у дома си. Целия ден я предвкусваше с удоволствие. Дори бе решил на другия ден да се обади, че е болен, за да не ходи на работа, и с тази задна мисъл си купи малка бутилка „Ренат“ и малка бутилка сладък вермут. Тъй като винаги усърдно четеше рекламите, за момент се поколеба дали да не отдаде нужното и на културата, като си купи половинка „Вино Тинто“, но се отказа.

По пътя прочете четири илюстровани списания и когато приключи с тях, дойде ред на новата книжка от библиотека „Хиена“, озаглавена „Господи, убийство!“, която разгърна, след като се прехвърли в следващия автобус. Около седем пристигна у дома си. Живееше в новия и още незавършен жилищен комплекс „Щастливото торфище“.

Пое по улица „Чубрица“, после сви нагоре към „Джоджън“, за да кривне оттам към „Мащерка“, дето живееше. Би могъл да пресече Площада на подправките, но от поставеното там голямо и бяло скулптурно изображение на скилидка чесън винаги му се гадеше. Докато чакаше асансьора, той разглеждаше разсеяно масивния парапет от ковано желязо, който разполовяваше целия вход на кооперацията. Интересен парапет беше. В тясно сътрудничество със скулптора, архитектът го бе замислил като функционален. През лятото на него можеха да се подпират велосипеди, а през зимата — ски? Сега обаче нямаше нито велосипеди, нито ски. Беше есен. Вместо това по него бяха разлепени реклами за томболи с художествени предмети, обяви за вечерни курсове по испански и италиански, както и един позив за събиране на книжни отпадъци в полза на Дружеството за благоустройство на предградията — ДБП.

Влезе в асансьора, натисна копчето и се заоглежда в огледалото. Вляво, върху имитиращата дървена ламперия облицовка някой се бе опитал да изреже наименованието на най-обикновен полов орган, но бе стигнал до половината. Беше се получило нещо като „кч“. Той извади червената си химикалка. Наплюнчи върха й и добави една нула след двете букви. „Кч0“. Кобен час нула. Той прихна. Безпричинно, разбира се. После излезе от асансьора и се отправи по коридора до входната врата на своя апартамент. Извърна глава наляво, за да не гледа стълбата, която водеше към горните етажи. Трудно възприемаше художествената украса, запълнила стените чак до дванадесетия етаж.

Всички кооперации в „Щастливото торфище“ си имаха художествена украса. „Един, млад колектив“, „група дейни таланти“, „няколко млади творци с отношение към човека“, „психо-социални художници“ бяха получили възможността да се проявят в предградието. Спомняше си тия определения за тях от вестниците. Всичко бе планирано по времето, когато в столицата се издаваха четири големи всекидневници. Сега бяха останали само два. „СВЕНСКА ДАГБЛАДЕТ“, орган на работодателите, който се четеше от работодателите, а това ще рече Централната организация на шведските профсъюзи, правителството и Акционерното дружество на съюза на обединените работодатели. И освен него вестникът на всички останали „ДАГЕНС ЕКСПРЕС-НЮХЕТЕР“ заедно с профсъюзното приложение. Тиражите бяха респективно 140 000 и 1 400 000.

Той отвори вратата и влезе в антрето, където свали палтото си и го окачи на едната от двете закачалки. След това отиде в кухненския бокс и врътна ключа на електрическата печка, като в същото време с другата си ръка запали лампата в банята. Под краката му прошумя пощата, пусната през процепа на външната врата. Вдигна я, влезе в стаята и се отпусна на дивана. Писмата бяха шест.

Едното беше от Гражданския задочен университет, ГЗУ, което примамваше с безплатни курсове по руски, при условие обаче да се попълни формуляра за участие в разширения курс по испански с латиноамериканско произношение. „За вас, които искате да постигнете повече в живота.“ Второто писмо бе изпратено от Съюза за всенародно образование по домовете — СВОД, който обещаваше три седмици безплатен курорт на Канарските острови срещу купуване в срок от три месеца на издадените в 12 тома произведения от Ян Фридегорд, на 12 тома Вилхелм Муберг, плюс събраните стихове на Линдегрен — всички в джобни, евтини издания. Освен това трябваше да се отговори със седем думи на въпроса: „Защо купувам антологии?“ и след това да се приеме посещението на комисия, която да се увери, че лицето наистина притежава някаква антология.

Третото писмо идеше от Сдружението „Изкуството е храна“ — СИХ, в което предлагаха безплатно пътуване до Китай на онези, които само с три думи могат да формулират призив за украса на домовете с литографии. За членуване в сдружението се изискваше потвърдено притежаване поне на три литографии, една от които да не е фигурална композиция, та по този начин да се подкрепя новото изкуство. Четвъртото писмо съдържаше предложение за пътуване до Канарските острови и триседмичен безплатен престой там, при условие че кандидатът съумее да посочи защо винаги прибягва до услугите на пътническото бюро „Пътувайте из цял свят“, когато отива на Канарските острови. В петото писмо, адресирано лично до него, питаха защо досега не е станал член на Дружеството за благоустройство на „Щастливото торфище“ — ДБЩТ.

Внезапно го осени идея. Стана и излезе на площадката на стълбите и извика асансьора. Влезе в него, изтри нулата и написа вместо нея главно Ч. Така че се получи кчЧ. Кобният час на Часа. Вече бие, и то съвсем близо, съвсем близо. Изсмя се високо и се прибра в апартамента си, плочата на електрическата печка се бе нагряла. Отвори една консервена кутия с „ЛЮБИМАТА СУПА НА ВСИЧКИ“, която е „най-подходяща за ядене пред телевизора“, седна в банята и я изяде там, за да не цапа стаята си, едновременно спалня и всекидневна. Приятно му бе в банята. Тя блестеше с плочките и чистотата си, но все пак носеше някаква индивидуална атмосфера. В нея можеше да избяга от всичко, тук нямаше нужда от книги, от картини, от телевизор, от радио, тук си седеше на клозета, тук ядеше, тук се чувствуваше човек, беше си накиснал чорапите във ваната и те плаваха в хладката вода на дъното й. Надлъж и нашир в широкото метър и половина помещение бяха опънати въжета за простиране. По тях висяха гащи и ризи, пешкири и един стар вестник. Той пусна капака над клозета, седна отгоре му и започна да яде. Когато седеше в банята, бе сякаш сред много хора. Чуваше всичките си съседи. Някой пееше, друг облекчаваше естествените си нужди, трети си правеше гаргара, тръбите шумяха, той открехна вентилационния отвор и до слуха му долетяха женски гласове, гласове на прекрасни жени, които като че виждаше да се пудрят под мишниците. Да, да, наистина бе приятно в банята. Светът е толкова близко. Той лакомо изгълта супата и отново влезе в стаята. Включи телевизора, но толкова високо, че да се чува у съседите. Знаеше, че Йонсонови нямат телевизионен апарат.

После отново седна на дивана, загаси лампата и сега единствената светлина идеше от малкия екран. Откъм улицата се чу как рагарски^[1] автомобил бясно профучава през площада. Някой извика. Той се ослуша за полицейска сирена. Но трябваше да мине малко време. Точно три минути. Питаше се колко далеч ще избяга бандата тази вечер. Нека поразмисли, ето вече минаха три минути, следователно автомобилът й е стигнал до голямото кръстовище при Сьодеркрансен. После ще се спусне към пътя за Сьодертелйе, със скорост 120 км в час. Но полицията може би ще развие 150. Да, разбира се, ще ги стигнат, преди да успеят да се отклонят по пътя за Хюдинге. Рекордът бе поставен от сина на Гюставсон. С плимута си бе отхвърчал чак до кръстопътя между пътищата за Нюнесхамн и Сьодертелйе. И ако не се бе блъснал там с една симка, може би щеше да мине и моста. Момчетата още говореха за Роле Гюставсон. Дори полицаите признаха неохотно, че Роле е карал по-бързо от тях.

Той стана от дивана и отиде до прозореца. През площада се зададоха няколко жени в износени палта, които обличаха, за да обикалят по домовете. Бяха служителки от ведомството на социалните грижи. Всеки ден парламентът гласуваше нови разпоредби и закони за повишаване на жизненото равнище. Всеки ден все повече се увеличаваше броят на онези служители от ведомството, които ги нарушаваха. Законите изпреварваха възможностите. Когато ги приемаха, никой не мислеше за необходимите средства. Тези жени някак му напомняха ученичките от детските му години. Малки, сиви същества, подтичващи в зимното утро, много преди всички останали. Малки, сиви, сгърбени дечица, с парче шоколадов марципан в уста, които бързаха за утринната молитва в училище, та да не им пишат забележка.

Жените долу се разделиха на площада и всяка се запъти към дадена врата на жилищната сграда.

Той погледа малко телевизия. Най-напред показаха лекция по бродиране. После му съобщиха, в нова програма, че котките имали осемнадесет пръсти на лапите си, а не двадесет, както и че осмоногата сепия е съвършено безопасна. Прожектираха и един ням филм от 20-те години, на който зрителите трябваше да се смеят, а после — приключенски филм от края на 50-те години, който пък трябваше да следят сериозно.

Времето, мислеше той, каква фантастична свръхвяра имаме в него. В продължение на 30 години се присмивахме на модата от 20-те години, сякаш тя бе някакво неизменно комично понятие. В края на 50-те години дори не забелязахме, че сме престанали да се смеем.

Времето, мислеше той, като че ли хората считат за положително морално качество да си роден тридесет години по-късно от собствените си родители. От телевизионния екран някой високопарно, но увлекателно разказваше за едно от столетията на Средновековието. Споменаваше за чума, суеверие и жестокост.

Времето, мислеше той, е толкова несправедливо. Онова столетие например е напълно беззащитно. Точно както е и нашето. След 600 години някой ще говори за двадесетия век, за войните, които сме водили. От всички ще остане само Айнщайн. Беззащитно е времето. И това, което трябва да браним, не е страната или градът, където живеем, а нашето време.

Единственото, което можем да защищаваме с оръжие, е нашето място във времето, за да покажем, че сме истински деца на нашата епоха. Желаем ли в действителност да сме такива? Като се размислим, желаем ли наистина да бъдем деца на нашето време? Не желаем ли по-скоро да защищаваме нашето време, като покажем, че то би могло да бъде по-друго?

Изключи телевизора, запали лампата и се огледа. Шест литографии, три от които изобразяваха човешкия живот. После хвърли поглед към библиотеката. Два метра книги от библиотека „ФИБ“, един метър — от „Винг“, половин метър — от изданията на клуба „Тиден“, два метра — БФБ. Руски класици, австрийски класици, шведски класици, френски класици, индийски класици. Но рядко му оставаше време за четене.

Спомни си за една книга, която му бе препоръчал някога учителят. „Прочети я“, бе му казал той. И след няколко седмици: „Е, Андершон, прочете ли онази книга?“ Не, не за съжаление. Изобщо не я прочете. Препоръката бе унищожила книгата. Двадесет години по-късно я откри случайно, прочете я, хареса му, но сякаш усети в устата си блудкав вкус. Искаше му се сам да открие нещо. Сам да се увери, че осмокраката сепия не е опасна. Сам да разбере, че е така.

„Съвсем не искам да ми казват, че котката има осемнадесет пръста на лапите си. Искам да имам котка, за да видя това. Дайте ми котка, питайте ме и аз ще ви отговоря. Щом нямам котка, не ме интересува колко пръсти има. Пък вече имам и причина да не си взема котка. Защото сега зная колко са пръстите й.“

Седна край телефона и избра един номер. Спомни си за купения алкохол. Позвъни на Андерш. Може би Андерш би дошъл да пийнат заедно. На телефона отговори жената на Андерш: „Няма да може“, защото Андерш се е затворил в работилничката си и строи самолетоносач.

Тогава позвъни на Йоста. Йоста пък отишъл на курс по италиански. Йоне си беше у дома, но не му се излизаше.

Остави слушалката и поседя известно време до телефона. След това посегна към портфейла си. 60 крони. Ще му стигнат. Облече палтото си и излезе. Тръгна към площада, който бе нещо като център на комплекса „Щастливото торфище“. Украсен бе със скулптурни творби, стените на домовете бяха боядисани в светли тонове, а на ъгъла се намираше „Корсо“ — малкото ресторантче в италиански стил на предприятие „Сара“. Влезе вътре и тъй като бе сряда, той си поръча осо буко, обичаше домашно приготвени блюда. Естествено имаше и програма. Изпълняваше я италианското дуо Каприви. Той свиреше на пиано, а тя пееше „Пиколисима серената“, после пък двамата изпяха „Да летиш“. Все стари шлагери, знаеше ги още от края на 50-те години. В ъгъла бе седнал мъж, пиеше грог и вече се бе натряскал. Оберкелнерът се извини, като подчерта, че шведите въобще не можели да пият културно.

Думите му обаче не направиха ни най-малко впечатление на човека от ъгъла, той продължи бавно да се налива и внезапно запя, а по лицето му потекоха сълзи кой може да плава без попътен вятър, кой може да гребе без весла?

Тогава го изхвърлиха.

Чаша кафе еспресо и малък коняк „Стрега“, преди да си тръгна, реши той, наведен над красивата покривка, изпъстрена с изображения на „Наклонената кула“ в Пиза. После плати и излезе отново на площада.

Вървеше бавно край скулптурите, без да обръща внимание на заплахите и ругатните, с които го обсипваше банда младежи, укрити в кухината на огромна бяла скулптура. Мяркаха се отблясъци от фосфоресциращите знаци, които бяха пришили на черните си кожени якета.

Хич не го беше еня за тях.

Затананика:

Кой може да плава без попътен вятър,

кой може да гребе без весла.

Боже, мислеше си той, та нали именно това всички ние трябва да научим. Да плаваме без вятър и да гребем без весла. Според мен това е невъзможно.