Бу Бергман
Мечтата (1)

I

В една влажна и снеговита вечер в средата на декември по склона на хълма Кунгсбакен слизаше слаб мъж с дълга шия и уморено лице. Имаше светли очи и рядка брадичка. Влачеше десния си крак и нервно барабанеше със скръстените си на гърба ръце.

Улица „Дротнингатан“ се простираше пред него, осветена от фенерите и обгърната в мъгла. Във въздуха кръжаха едри, рехави снежинки. По хълма с мъка се изкачваше дилижанс и червени отблясъци от фенерите падаха върху задниците на конете, мокри от пот. Пешеходците се движеха в два потока: един нагоре и друг надолу, а там, където се сливаха, образуваха водовъртеж от хора, който тутакси се разсейваше. Навсякъде се чувствуваше предколедна атмосфера.

Фабиан Левис вървеше по пътя си, без да се отбива никъде, както правеше вече четиридесет години. Живееше все в тази къща на улица „Нортюлсгатан“, където се бе родил, и досега помнеше времето, когато светът му се ограничаваше, от една страна, с градската застава, а от друга — с улица „Стрьомгатан“, които бяха за него като Северния и Южния полюс. Стиснал ръката на бавачката, той извършваше дълги експедиции, като особено интересен бе пътят към южния полюс — приказно пътешествие, изпълнено с най-удивителни приключения и с толкова нови неща, че после не стигаше цяла седмица за въпросите, които задаваше. Той и сега обичаше не по-малко „Дротнингатан“, а може би дори повече, за него тя си оставаше улицата на откритията — наистина тези открития правеше най-вече за себе си, но пък никоя друга улица не го подтикваше за това. И разбираше защо. Дългите, прави улици съвсем не притъпяват мисленето, както смятат мнозина, напротив, те будят мозъка и въображението. Опъната като стрела от хълма Кунгсбакен до реката, тясна, със спокойни редици от къщи по двете си страни, тази улица бе особено подходяща за съсредоточен размисъл. Затова Левис я обичаше. Би искал само да бе два пъти по-дълга, да се простира безкрай.

Като стигна до крайбрежния булевард, трябваше непременно да вземе решение: накъде да поеме — надясно, наляво или назад. А на Левис не му се искаше да взема никакви решения. Как да се уверим, че не бъркаме? Може би напълно противоположната постъпка би била не по-малко правилна? Левис изобщо не разбираше как хората предприемат каквото и да било, освен ако обстоятелствата не, ги тласкат към това. Та нали да действуваш, е равносилно на това да хвърлиш камък от върха на планина: той може да се търкулне в скална цепнатина, но може да повлече след себе си и други камъни, цяла лавина, която ще донесе гибел и разрушение за непознати, без човекът, който го е хвърлил, да им желае зло. Сам Левис всеки момент също може да бъде повлечен от такава лавина. Кой знае? И дали именно сега, докато купува вечерния си вестник от будката под червения мавритански фенер, не се е случило нещо у дома му или на хиляди мили оттук. Или бог знае къде: някому нещо е хрумнало, някой е написал нещо на къс хартия или се е родил човекът, дето ще погуби Левис — но нищо не можеш да направиш, нищо. Остава само да чакаш съдбата си.

Левис бе на мнение, че човек никога не бива да е сигурен в своята безопасност. От нещастията не е в състояние да те предпази и най-надеждната полицейска охрана. От времето, когато започна да мисли съзнателно, винаги го гнетеше страх, отначало в училище от уроците и бележките, а сетне от всичко на света: от жените, парите, приятелите, началниците, дребните неуспехи и проблясъците на щастие, които веднага потушаваха със съмнение, защото гледаше на тях като на капани, където го тика измамната радост, та всъщност да го погуби. Радостта обезоръжава. Неговият житейски принцип бе въоръженият неутралитет, готовността да се брани от всекиго, който би поискал да го хване под ръка и да го измъкне на разходка, да го развесели или да го запознае с нов поглед върху света. И тъй като плахостта и неумението да се налага, пък и физическият недъг — сакатото стъпало, винаги го бяха терзали, хората започнаха да му се струват източник на световните злини. Подобно на героя от „Пер Гюнт“ той винаги живееше „сам за себе си“, решен никога да не предприема нищо сериозно.

Принадлежеше към онези хора, които смесват мечтата с действителността. Просто всичките му подтици, чувства и желания се ограничаваха със собственото „аз“ и дори мисълта, че те могат да се предадат на други, би му се сторила също тъй нелепа, както и вярването в материализацията на духовете и в подобни щуротии. Беше едновременно студен и чувствителен, склонен да фантазира и лишен от предразсъдъци. Вечно вглъбен в себе си, регистриращ всички излитания и падения на душата си, тъй както се регистрират борсовите колебания, той правеше крайно неопределено впечатление на хората, които го смятаха прикрит и неискрен. Неговата неувереност се предаваше и на околните.

Постепенно престанаха изобщо да му обръщат внимание. Той работеше като счетоводител във фирма, търгуваща с колониални стоки, и вършеше скромните си служебни задължения с мълчаливо усърдие; понякога го хвалеха — благодареше и се връщаше в канцеларийката си. Но все си стоеше на същата длъжност. Никой не се сещаше да го повишава, защото и той самият не мислеше за това.

— Господин Левис — казваше му собственикът на фирмата, — вие сте извънредно необходим човек. Просто сте незаменим.

Първия път Фабиан почервеня до корените на космите си и единствено чувството на благодарност му попречи да поиска увеличение на заплатата. Но тъй като впоследствие чу тази оценка още много пъти, почти винаги, когато Никодеми, неговият господар, се дотъркулваше в кантората, димейки с дебела пура след, особено вкусна закуска, той разбра истинската стойност на подобно благоволение и сметна, че всъщност не ще да е толкова необходим. И така, разбира се, изчезнаха всякакви надежди за по-голяма заплата.

Но все пак увеличиха му заплатата и той започна всеки месец да отделя по малко пари. Обядваше в ресторант, където за крона можеше да получи пиле, а закуската и вечерята си приготовляваше сам на примуса у дома. Прозорците на двете стаички, които му бяха останали от квартирата на родителите, гледаха към залива Брунсвикен, но живописната гледка се накърняваше от приюта за слабоумни. В тези стаички се намираше всичко, което притежаваше: малко старинни мебели, няколко книги, дребни вещи. На специална полица бяха поставени лулите му — „Бисмарк“ и „Ангелче“. Пушеше ги поред. Когато беше в лошо настроение, посягаше към „Бисмарк“, а когато в душата му бе ведро, вземаше „Ангелче“, за да го развесели още повече.

Така си живееше сам, без приятели и без жени. Жените му вдъхваха страх и въжделения, но страхът почти винаги надделяваше. Когато на улицата дочуваше тихия, сребрист звън на смеха им, гърлото му пресъхваше. Но никога не ги заговаряше. Те принадлежат към друга, особена раса, мислят и постъпват по съвсем друг начин. Никога, по нито един въпрос мъжът и жената не са на едно мнение. И си спомняше темата на старинния схоластичен диспут: жената човек ли е, или не? Той би отговорил, че тя е нещо повече и същевременно нещо по-малко от човек.

Веднаж изживя любовна история, не много сериозна, но тя изигра значителна роля в живота му, защото си остана единствена. Влюби се в едно момиче, а и то се влюби в него, защото и двамата бяха млади, а край нея нямаше по-подходящ обект. Вечер седяха един до друг и той развълнувано шепнеше:

— Ева, представи си, че внезапно умра!

И ридаеше над самия себе си.

— Не зная какво ще правя тогава — отговаряше Ева и след година се сгоди за директора на музикалното училище.

Тя наистина не знаеше какво да прави, макар Фабиан да беше жив, така че сега той нямаше защо да умира. Продължаваше да живее, а след известно време дори се зарадва на нейната измяна. Тя го закали, даде му мъжество. От нея черпеше сила за злобата и глухото презрение, на които сам се чудеше. Но жените продължаваха да се смеят и да мятат искри с очи, без някоя от тях да го оцени по достойнство. А той нямаше нито един бял косъм и с течение на годините видът му бе станал по-представителен.

Животът течеше покрай него, вече бе на четиридесет години. Будеше се нощем и си говореше сам на себе си: скоро всичко ще свърши. Какво е направил? Има ли какво да помни? С какво ще живее, когато не ще може повече да работи? Да се рови в миналото си. Но и зад него няма нищо. Само безкрайна пустиня, в която сам зася мними опасности, за да я запълни с нещо. Не, той още не бе започнал истински да живее.

Най-ценните сили са разпилени, а още не бе започнал да живее. Толкова пари харчи за препитанието си, но за да се впусне в живота, трябва да е богат. В банката имаше няколкостотин крони. И мисълта му, подобно на сламка към водовъртеж, се устремяваше към тези пари. Поне две седмици да поживее истински, да изпита какво е! С цялата си плът и кръв, с всяка своя фибра и клетчица на организма си! Но затова трябва да замине. В Стокхолм той е Фабиан Левис, счетоводител във фирмата „Никодеми & Ко“, а искаше да бъде човек! Какъв е тук! Жалко същество, неразривно свързано с мръсната канцеларска мебел и с миризмата на стари книжа. Безлично име — едно от милионите други имена. Жадуваше да се откъсне от привичната обстановка, да вдигне котва и да отплува надалеч.

Тъй изникна думата — Париж! В тези пет букви можеше да потъне. Стремеше се нататък с цялата си душа: като събере хиляда крони, ще замине. Ще изхарчи в Париж и последното си йоре, парите ще му стигнат за две седмици. Вече пести две години и през пролетта ще се отправи на път. Париж е най-хубав през пролетта. В паметта му изплуваха откъси от романи, от картини, видяни по изложби, и той вече си представяше булевардите, синия цигарен дим, напластен над масичките в кафенетата; „Льо Боа“ под лилавите пролетни корони на дърветата, Сена, бледите жени в ниски, безшумно плъзгащи се каляски, нощните, ярко осветени улици, баловете в „Мулен дьо ла галет“, цигулките в „Максим“. Ресторантите на Форен, Гийом, Жербо, Бак Пари го чакаха. За шейсет-седемдесет франка на ден ще може да види доста. Не може да се каже, че е отблъскващ. Вярно, понакуцва, но стига да поискат, жените могат да не забелязват такива неща. Графиня Гвичиоли била сляпа за недъга на Байрон, защото го обичала, а ако Фабиан не съумее да обае жените със страст, ще им покаже няколко луидора и резултатът ще бъде същият. Сега се стремеше към приключения, твърде дълго ги бе чакал. Поне веднаж в живота си да им се насити.

Това бе мечта. Тя се роди преди две години и успоредно със закръглянето на сметката в банката ставаше все по-ясна и отчетлива — като изображение в магическо фенерче. Той вече живееше с нея: обед в „Континентал“, вечеря в „Америкен“, bon soir, Clire, bon soir Pauline. Само след няколко месеца това не ще бъде вече само мечта. Най-сетне ще вкуси от истинския живот. Ще избяга оттук и ще види свят, хора, въздух, всичко. Ще минат две седмици, ще се завърне, пак ще надене провисналия си сив редингот, но поне ще има за какво да си спомня. Развлечението е сериозна работа и като всяка работа е съпроводено с известни рискове, но той ще ги приеме. Просто ще си вземе двуседмичен отпуск. Докато крачеше по „Дротнингатан“, Фабиан се чувствуваше като смел изследовател, който привършва подготовката за дълго пътешествие.

Той тръгна към площад „Гюстав Адолф“, над който се стелеше светла мъгла. Тя се сгъсти и фенерите осветяваха площада като две мътни луни. Хората изникваха и изчезваха като сенки. Влезе в едно кафене, за да изпие чаша кафе и да прегледа „Фигаро“, който винаги носеше лъха на Париж и на широкия свят.

В раздела за светска хроника прочете:

„Във вторник виконтеса дьо Ларошфуко даде вечеря на трийсет души в къщата си на улица «Клебер». Сред поканените бяха господин дьо Трюи със съпругата си, барон и баронеса де Парламина, графиня Верде, мис О’Хаган, княз Волконски, барон дьо Вофрелан, виконт д’Елва и др.“

После хвърли поглед към рубриката на произшествията:

„Касапинът Емил Мойар, живущ на улица «Сен Кроа дьо ла Бретонри», срещнал вчера на площад «Сент опортюн» любовницата си Роза Лабиш, която го била напуснала преди известно време.

Мойар извадил от джоба си револвер и изстрелял няколко куршума в нещастницата, като я улучил в гърдите и стомаха. После два пъти стрелял в главата си.

Пострадалите са откарани в «Отел Дйо». Състоянието на Мойар е безнадеждно.“

„Състоянието на Мойар е безнадеждно“ — повтори; си на ум Левис, докато гледаше към обгърнатия в мъгла площад.

Изпита радост от тази новина. Струваше му се, че Париж не би бил Париж, ако Мойар оцелее.