Богомил Райнов
Черните лебеди (2)

Събота

Тя бе скитала дълго бог знае къде и се бе срещала с бог знае какви хора и се бе разправяла за бог знае какво с тия хора или се бе опитвала да избяга от тях, но сега цялата тази бъркотия бе останала назад, преодоляна и забравена, и тя бе стигнала до някакво тъмно и глухо място, което нямаше очертания и измерения, а бе само полумрак и гробен хлад.

Тя обикаляше насам и натам из това място, като се опитваше да се оправи и да намери изход, и търсеше някакъв белег — сграда или дърво, — по който би могла да налучка пътя, защото смътно си спомняше, че и някога по-рано, някога много отдавна, е попадала в това тъмно място и някак си е налучквала пътя.

Оттук нейде се минаваше, съобразяваше неуверено тя. Минаваше се през един поток, а после започваше стръмнината, тази безкрайна стръмнина, която бе едничкият изход, защото — Виолета едва сега се сещаше — мрачното място, дето бе попаднала, не бе нищо друго, а дъното на бездната. Трябваше да намери стръмнината, защото тя бе едничкото спасение, тази ужасна стръмнина, която ту бе покрита с храсти и тръне, дето те обгръщаха и дърпаха назад като сухи костеливи ръце, ту представляваше безкраен и пепеляв сипей, по който отчаяно пълзиш в сивата здрачевина и който непрестанно се срива под нозете ти.

Тя продължаваше да се лута без посока в това тъмно и студено място и напразно търсеше да се оправи, когато ненадейно забеляза в полумрака пред себе си строгия правоъгълник на огромна врата. Значи, съм в преддверието, сети се тя, значи, затова мястото ми се видя познато. Тя направи още няколко крачки към огромната врата — макар отлично да знаеше, че е плътно затворена, — като се опитваше да си спомни кой е начинът да се измъкнеш от преддверието, в случай че вратата, както винаги, се окаже затворена.

Вратата, разбира се, бе затворена, туй се виждаше ясно дори в тоя полумрак и дори от това разстояние и Виолета се огледа безпомощно, като си мислеше, че трябва да намери някой, който познава тия места и би могъл да я упъти. И също както някога, много отдавна или много скоро, с изненада съзна, че е съвсем сама в това глухо преддверие и дори баща й го няма, и напразно се опитваше да съобрази защо не вижда тук нито баща си, нито някой от хилядите други. Може би защото никой от другите не искаше да признае, че принадлежи към тези от преддверието. Може би защото всички те, другите, се бяха изпокрили в мрачните ъгли на помещението, където само тя, каквато си беше мършава и зиморничава, стоеше и зъзнеше в закърпеното си трико пред огромната тържествена и неумолима врата.

А би трябвало това преддверие да е пълно с такива като нея, да гъмжи от навалица като чакалня на гара, защото нали ако малцина са призвани, то много и много други са звани, но ето че от тия много и много тук не се виждаше никой, и тя тъкмо си казваше това, когато забеляза, че пак е сгрешила, защото до нея ненадейно бе изникнал баща й, облечен в своя стар шлифер и загърнал в него кутията с цигулката, като че носи бебе.

Не е издържал да се спотайва в тъмното и да ме гледа как стоя тук сама — каза си Виолета. А баща й се наведе към нея и започна да й шепне доверително нещо, нещо тъй тихо и объркано, нещо в смисъл, че не бива да се чака повече, защото колкото повече чакаме, толкова по-трудно става да се мине през вратата.

— Но тя е затворена — възрази Виолета.

Вместо отговор баща й я хвана с лявата ръка, понеже с дясната стискаше до гърдите си цигулката като някое бебе, и двамата поеха бавно към вратата, съвсем бавно и мъчително, сякаш газеха в дълбока вода, и когато стигнаха до вратата, Виолета с изненада видя, че тя е леко открехната — чудно как досега не съм забелязала, че е открехната, — и двамата се промъкнаха през тази едва открехната огромна врата, за да се изтръгнат от мразовития полумрак на преддверието и да проникнат в отвъдния свят.

Само че отвъдният свят беше бездната.

Бездната започваше почти веднага след вратата и Виолета стоеше с баща си на самия ръб на скалата, а по-нататък бе страшната тъмнина на пропастта.

— Трябва да се прелети — каза едва чуто баща й.

Тя го гледаше скована от страх и дори не можеше да събере сили, за да запита „как ще се прелети?“

— Ето така — обясни баща й, като остави цигулката върху скалата. — Ето така, също като че правиш гран жете… Ето така: еполман кроазе, пета позиция, левият крак напред.

Левият крак? — съобразяваше тя объркано. — Кой точно? Татко даже не знае, че имам два леви крака.

Тя съобразяваше или се опитваше да съобразява, но баща й, раздразнен от нейната нерешителност, вече я подбутваше нетърпеливо напред към бездната и тя си каза да става каквото ще и политна, също като че прави, гран жете, но едва политнала, се усети скована от ужас и тялото й внезапно натежа като олово и тя се срина надолу към тъмното и празното и едва успя в последния миг да се залови с ръце за ръба на скалата и да опре нозе в някаква хлъзгава издатина, и потънала в ледена пот, отчаяно затупка с палци по издатината, но все повече се плъзгаше, додето загуби почва под краката си, додето се откъсна от скалата и рухна в бездната: и падаше, падаше, падаше… чак до острата тръпка, на събуждането.

Тя и този път се събуди, потръпваща от току-що преживения страх, и отворила очи, с облекчение разбра, че мракът наоколо й не е мракът на пропастта, а на стаята. Дано само не е изкрещяла в съня си.

Тая нощ ти пак нещо извика… — бе казала неотдавна една заран Мими. — Какво става с тебе, насън? Колят ли те?

— Падам.

— А! Падаш… И аз съм го имала този кошмар: летиш, а после падаш. Затова избягвай да летиш… И ако полетиш, без да искаш, побързай да се събудиш. Тогава няма и да падаш.

Сега тя лежеше, притворила очи, като си казваше, че трябва да забрави лошия сън и наново да заспи, защото утре я чака тежък ден. Тия кошмари, всичките, водеха началото си от приказките на баща й. Тя търсеше опора в съветите на баща си, тия съвети, повтаряни и преповтаряни години наред, за да й вдъхват кураж. Но странно, макар и изричани с обич и грижа, тия съвети постепенно се бяха превърнали в травми. С течение на времето баналните думи бяха добили плът и форма, за да се преобразят в кошмари — кошмарите на преддверието, на сипея, и на бездната.

Преддверието бе адажиото. Също както и сипеят. Едно адажио на безизходицата. А алегрото бе бездната. Алегрото, на катастрофата.

Додето лежеше тъй, притворила очи и очакваща да дойде сънят, тя поведе разговор с баща си. Когато разговаряше с него така, в просъница, той, бе значително по-откровен, ала и по-строг, отколкото наяве. Достатъчно строг, за да й каже без церемонии:

— Ти не изпълни подвига.

— Изпълних го, доколкото бе по силите ми. Изпълних го с всичките си възможности.

— Въпросът не е дали са всичките или половината. Въпросът е дали са достатъчни. За подвига е нужен много по-голям шаг. И много по-висок па дьом. Да, ти не изпълни подвига.

Навярно скоро щеше да се развидели, защото когато отново заспа, в съня й също започна да се развиделява и стръмнината, преддверието, бездната бяха останали далеч назад, тя бе ги напълно забравила, тя бе освободена от всякакви спомени, тя бе без минало, като всички щастливи хора, и се движеше леко и свободно по някаква пътека, между високи треви и разцъфнали храсти, движеше се с радостно предчувствие, защото знаеше, че нейде хей там, дето свършва пътеката, започва синьото и ведро пространство, едно синьо и топло пространство, в което ще влезе като в езеро от светлина, за да заплува по течението на топли ветрове, звучащи като музика.

Някакъв властен звук внезапно я сепна. Това не бе музиката. Това бе будилникът.

Звънът бе остър и настойчив, нахален като всяка реалност и неотменим като новия ден. Без да отваря очи, Виолета протегна ръка и спря механизма, но синьото на просъницата се бе вече разсеяло. Опита се да го върне, макар и още само за миг, ала през притворените клепачи проникваше не синьото, а кафяво-червената мрачина на студиото.

Завесата с големите есенни цветя бе спусната. Мими още спеше. Слава богу. Подир такива вечери в компанията на Васко, на Таня и на водката тя винаги спеше до късно и, по-точно, додето не я събудеха.

Виолета отметна одеялото, стана и като потръпваше от студ, се отправи към банята. На тая телефонна кабина това й бе хубавото, че бързо се затопляше. Достатъчно е да поработи малко душът с горещата вода, и банята се затопля. Но Виолета пусна водата почти хладка, за да остане нещо в бойлера и за Мими. Можеше да замести недостига на топлина с една фрикция с онова конопеното кесе. Така бе и по-здравословно.

Върна се в студиото и бързо се облече, за да не допусне студът отново да я обгърне. Бельото й бе ледено и даже черният пуловер не топлеше, а чакаше ти да го стоплиш.

Свари кафе, не от онова бакалското, а от другото и едва тогава взе да буди приятелката си:

— Мими, ставай… трябва да тръгваме…

Мими отпърво не даваше признаци на живот, сетне неприязнено изръмжа, а на края събра сили да промърмори:

— Тръгвай…

И едва когато Виолета взе да облича мантото, приятелката й рече малко по-ясно:

— Ако оная злоба пита за мене, кажи, че не съм добре…

Оная злоба едва ли щеше да пита. Щеше да се задоволи да отбележи за формалност отсъствието и — и толкова. Тя отдавна я беше отписала мислено.

Мими се появи отново на хоризонта едва към края на обеда в стола. Естествено — пак в компанията на Таня и Васко и естествено — подир обичайното киснене в кафенето. Вечният сънен кръговрат — студиото, кафенето, столът, а сетне, за разнообразие — операта, кафенето, студиото или при наличието на по-солидни авоари — ресторантът и барът.

Тримата се настаниха край масата, дето Виолета се хранеше сама, и Таня не се сдържа да отбележи:

— Тоя, Пламен, пак е цъфнал с оная дунда…

Виолета бе зърнала Пламен и дундата още като влизаше и те си бяха кимнали за поздрав, защото тя и Пламен всъщност никога не бяха се скарвали и при среща продължаваха да си разменят поздрави, а понякога дори и по някоя дума в смисъл как си и как върви работата. Сетне тя бе седнала с гръб към тях, за да не ги гледа и да не ги смущава. Колкото до нея самата, не виждаше причини да се смущава и да се вълнува, защото цялата тая история бе отдавна обърната страница.

Една окончателно приключена история. Една история с точка и край. И все пак, когато се сбогува с ония тримата и ги остави да се оправят с яхнията и компота и си тръгна към къщи, Виолета разсеяно мислеше дали Пламен е научил кой ще играе в утрешното представление и дали ще дойде да я види на представлението и усети, че и се иска той да бъде някъде там на третия или на четвъртия ред, за да може добре да оцени партията й. Искаше й се да дойде на спектакъла не за да му натрие носа — баща й още много отдавна й бе казал, че е глупаво да натриваш някому носа, — а за да разбере, че тя съвсем не е гол инат и голо самочувствие и че с Пламен и без Пламен все тъй следва пътя си и успехите по този неин път съвсем не са рядкост.

Пламен водеше културния отдел в съвета, така че имаше отношение и към балета, поне колкото към другите изкуства, което не бе бог знае какъв духовен багаж, но не бе и съвсем нищо. Една вечер Васко, доста пийнал и доста ядосан, че Пламен не си дава труд да отговаря на заяжданията му, бе извикал:

— А какво знаете вие, чиновниците, за изкуството, вие, дето ни ръководите?

— Имаш пред вид чиновниците изобщо или специално мене? — бе запитал Пламен.

— Да речем, че имам пред вид тебе.

— Тогава си в грешка. Мога да свиря на пиано котешкия марш, мога да играя хоро, мога даже да пея, макар и доста фалшиво.

— Добре, че си го признаваш.

— Е, да, и това е последното ми предимство. Поне разбирам, за разлика от някои други, че изкуството, не е лесна работа и не се усвоява по кръчмите.

Тук Васко се бе опитал да извади като добавъчен аргумент юмрука си, но понеже действието се развиваше в ресторанта, не им позволиха да се сбият и скандалът се размина.

Пламен не си въобразяваше нищо особено, макар да не бе чак толкова бос, колкото се представяше, и си вършеше своята работа, защото, както сам казваше, ако някои са призвани да правят изкуство, то други са длъжни да се занимават с бумагите на изкуството. Той не бе от хората, жадни да се тикат, дето не им е мястото, беше прекалено спокоен, дори малко сънлив, за да се тика, дето не му е мястото, с две думи, не отговаряше нито по нрав, нито по външност на жаркото си име. И когато веднъж в стола се приближи до масата на Виолета и поиска разрешение да седне, съвсем не приличаше на тип, решил да се натрапи, дето не му е мястото, а просто имаше вид на човек, който бърза да се нахрани, за да се върне в бюрото си.

Тя го погледна бегло, кимна едва-едва и отново наведе очи към чинията. Бе още на супата с топчета, но отбираше само топчетата, защото от цяла чиния супа се пълнее. Пазеше се от излишно ядене до степен да се усеща винаги гладна, нещо, с което на края свикваш, особено, ако се въоръжиш с мисълта, че по-добре е да си гладна, отколкото да ти се повдига от пресита. Всъщност тя нямаше особена склонност към пълнеене, нещо, което трудно би могло да се каже за Пламен. Той бе прехвърлил 30-те, а килограмите му вероятно бяха тройно повече от годините, но при високия му ръст това не личеше особено. Имаше хубаво мургаво лице със сериозен израз, дължащ се донейде и на очилата в тъмни рогови рамки, и както седеше срещу нея, погълнат в изследване на собствената си чиния, съвсем не изглеждаше на човек, настроен за флирт.

— Видях ви оная вечер в „Кармен“ — благоволи все пак да подхвърли той между супата и второто. — Хареса ми.

Второто бе тоя ден телешко с картофи, което заплашваше да я остави съвсем гладна, тъй като Виолета по принцип избягваше в интерес на линията всякакви картофи, а що се отнася до месото — колко месо може да има в една порция.

„Хареса ми.“ Той не беше уточнил какво точно му е харесало — операта или нейния танц. Нито бе благоволил да се представи, но това бе по-дребно опущение. В тоя град даже хората, които не се познаваха лично, се знаеха какво представляват и на кея й беше известно, че този е някаква клечка в съвета.

— Радвам се — избъбри едва чуто тя, докато отделяше двете късчета телешко от купчината картофи.

С тия фрази се ограничи и целият разговор. Щеше да се ограничи, ако не се бе случило да излязат едновременно от стола и ако вън на улицата Пламен не бе погледнал часовника си и не бе забелязал:

— Още цял половин час… Ако и вие имате половин час, бихме могли да изпием по едно кафе.

Оказа се, че тя също разполага с един скромен резерв от свободно време, тъй че се отбиха в „Ален мак“ и изпиха въпросното кафе и през цялото време не се случи нищо особено и не се размениха повече от няколко къси реплики и никоя от тях не съдържаше нещо такова, та да бъде запомнена и отбелязана в аналите на историята, макар че Виолета и до днес още ги помнеше. Какво чудно, че ги помнеше. Те съвсем не бяха толкова много, та да ги обърка или да ги забрави, и всички бяха от рода на фразата, която той по едно време й бе отправил:

— Няма ли да се наметнете? Тук е доста хладно.

Не беше хладно, а направо студено, защото тази есен студът бе подранил, без да обръща внимание на канцеларския срок за пускане парното. Тя обаче поклати глава и не пожела да се наметне, най-вече защото мантото й беше доста охлузено. Това тъмносиньо манто тя си го беше купила при паметното повишение в ранга на солистка, но от повишението бяха минали вече доста години, цели пет години, и палтото беше доста изтрито и добре, че беше тъмносиньо, та на улицата това не личеше, но тук, вътре в заведението, се хвърляше на очи и тя предпочиташе да бъде по пуловер и дънки, не че пуловерът и дънките са бог знае какъв тоалет, но във всеки случай са нещо по-артистично и дори да са малко износени, това също е артистично.

Изобщо през целия този половин час не се случи нищо особено, освен че започна тяхната дружба, в която също нямаше нищо особено и която се разви тъй неусетно и естествено, сякаш двамата отдавна се бяха познавали и отдавна бяха решили да започнат дружба, но до тоя момент бяха отлагали, понеже разни други неща ги отвличаха и понеже знаеха, че тая дружба така или иначе им е писана и няма начин да не дойде с времето си.

Тя дойде, тяхната дружба, съвсем естествена и съвсем абсурдна. Естествена, защото сякаш отдавна се бяха познавали и отдавна се бяха очаквали, и абсурдна, защото и външно, и всякак другояче изглеждаха като съюз на антиподи. Тя лично съвсем не се вълнуваше от това обстоятелство и знаеше от изкуството, че нещата могат да се свързват не само по принципа на хармонията, а и по закона на контраста, но тази истина, изглежда, не бе добила още достатъчна популярност поне тук, в тоя град, и затуй случваше се, когато двамата се движеха по улицата, някой подрастващ шегобиец да извика подире им по адрес на Пламен:

— Ей, гледай да не я счупиш бамбината, какъвто си дебелак…

Тя и без туй си бе слабичка, а когато крачеше до огромния си кавалер, изглеждаше още по-крехка, като момиченце, което таткото е повел към първия училищен ден. Би могло да се каже, че таткото съвсем добродушно приема погледите и забележките на околните, ако допуснем, че изобщо ги забелязваше, но той едва ли ги и забелязваше, изпълнен с доволство, че води до себе си своето малко момиче.

„Няма ли да се наметнете? Тук е доста хладно.“

На нея винаги й бе хладно, дори и през летните месеци, понеже летните месеци ги прекарваше в оная усойна софийска квартира на баща си. „Това е, защото нямаш никакъв запас от мазнини — казваше Мими. — Ти наистина прекаляваш с тия режими.“ На нея винаги й бе хладно, особено в тоя град и в това начало на сезона, което не предвещаваше нищо повече от студове и сняг и дребни роли.

И може би защото й бе хладно, така се случи, че още първата вечер стигнаха до ергенската му стая и тя прие да влезе, като че се касаеше за нещо, по което и не струва да се умува. Той обаче гледаше далеч по-сериозно на събитието и додето стигнат до стаята, трябваше да вземат сума предпазни мерки, за да не разбудят хазяйката, макар че Виолета не виждаше какво чак толкова страшно има в туй, че ще разбудят хазяйката — като се събуди, пак ще заспи, — но мъжете са такива страхливци и Пламен очевидно се тревожеше не толкова за съня на хазяйката, колкото за своето реноме или за нейното, или за реномето и на двамата, защото в провинцията, знаеш, не е като в София и хората умират да си чешат езиците.

В провинцията наистина не беше като в София и всичко се научаваше, често пъти даже преди да е станало, а понякога и изобщо без да стане, така че още следващите дни те постепенно изоставиха конспирацията и това бе постигнато без специални уговорки, също както и всичко друго, и те заживяха тъй, сякаш вече са се разписали в съвета или още утре ще се разпишат, с което предизвикаха досадата на градските клюкари, защото какъв смисъл да разбулваш една интимна тайна, щом тя вече е престанала да бъде тайна.

Виолета не бе мислила за бъдещето на отношенията си. Тя изобщо нищо не бе мислила, не бе си казвала ето добра възможност да се снабдя с приятел, след като Мими и всички други си имат приятел, нито бе съобразявала, че всъщност вече е време да каже сбогом на ергенския данък, а бе тръгнала с Пламен, като че това бе нещо тъй естествено и отдавна уговорено, та дори няма място за обсъждане.

Тя не бе загубила ума си по тоя едър мъж с телесни излишъци и оскъден речник, по тоя сънлив Пламен, дето се боеше да не разбуди хазяйката. Що се отнася до самия него, подобна опасност за разбуждане бе напълно изключена. Запазваше цялата си сънна невъзмутимост дори и в мига на прегръдката. Но това не я дразнеше. Нищо у него не я дразнеше, даже безкрайните му мълчания. Свикна съвсем неусетно да запълва мълчанието му със собствените си приказки, тя, която бе известна в града с крайната си необщителност. Говореше за работата си и за неуспехите и за несигурните надежди. Веднъж дори се отплесна в подробности за отношенията между балерините.

— Ето че взех и да сплетнича…

— Време беше да почнеш — промърмори Пламен.

— Защо?

— Защото вече бях решил, че не си за тази професия. В тия ваши професии съперничествата и боричканията са неизменна част от програмата.

— Мерси.

— Казвам го не като укор, а като констатация.

Той изобщо не бе по укорите и се ограничаваше най-вече с констатации, когато речеше да наруши мълчанието си, но въпреки безучастния тон, констатациите му понякога звучаха като укор.

— Струва ми се, че одеве сбърка нещо в соловата партия — бе забелязал той, когато една вечер се прибираха след представлението.

— Сбърках, да.

И понеже Пламен мълчеше, добави:

— Уж не разбираш от балет, а си забелязал.

Той не отговори и продължи да крачи бавно, вперил поглед в тротоара, като че се боеше да не се спъне в някоя плоча.

— Тебе не ти ли се случва да сбъркаш? — запита тя, раздразнена не от бележката, а от мълчанието му, в което сякаш се таеше нещо многозначително.

— Случва се — сви той апатично пълните си рамене. — На всички ни се случва. Само че на сцената това по̀ личи.

Иначе никога не се произнасяше за играта й, макар да посещаваше повечето спектакли, и в това също имаше нещо многозначително. Пламен не бе по фалшивите похвали, значи, щом мълчи, не намира нищо достойно за хвалба. Веднъж тя му зададе въпроса, който още от началото на дружбата им се въртеше в главата й:

— Помниш ли, когато се запознахме… Ти ми каза, че си ме видял в „Кармен“ и ти е харесало…

— Е, и?…

— Само не поясни какво всъщност си харесал: операта или мен…

— Тебе, естествено.

— Можеше да го кажеш още тогава.

— Боях се да не те засегна.

— Коя жена се засяга от комплименти.

— Да, но вие, артистките, не сте като другите. Ако призная, че съм те харесал именно като жена, а не като балерина… Знам ли…

Той наистина не знаеше. Във всеки случай не знаеше достатъчно, иначе би й спестил това признание. Но каква полза, дори да го бе спестил? Когато двама души са постоянно заедно, мислите на единия постепенно проникват у другия, даже и през мълчанията.

Това, че не я ценеше като балерина, бе още една горчивина, наред с толкова други и подир толкова други, и тая горчивина трудно можеше да се изличи с декларацията, че е харесвана като жена. Но Виолета преглътна горчивината, като по навик я причисли към всички останали неща, които; взети заедно; съставяха подвига, защото в края на краищата можеш да накараш насила някого да се ожени: за тебе, но няма начин да го принудиш насила да те харесва.

Колкото до брака, тоя проблем не я занимаваше не защото бе съвсем без значение, а защото смяташе, че той ще се уреди от само себе си и че двамата няма за къде да бързат. Ако трябваше да се бърза, то бе по съвсем друга линия, обаче там нещата вече не зависеха от нея.

Пламен, изглежда, бе на същото мнение по въпроса за брачната церемония, поне даваше вид, че е на същото мнение в течение на цяла година, и ако нещата бяха продължили в тоя дух, двамата вероятно щяха още да бъдат заедно. Само че те не продължиха в тоя дух.

— Какво ще кажеш, да минем тия дни да се разпишем… — бе подхвърлил нехайно той веднъж в стола към края на обеда и по-точно в мига на десерта — едно малеби с розов сироп в тенекиени купички, от тия дето приличат на легенчета за бръснене, едно малеби, което, що се отнася до Виолета, бе осъдено да остане непокътнато.

— Това втори десерт ли е? — запита тя със същия нехаен тон.

— При положение, че се въздържаш от първия…

— Вярно: след като оставям първия, разумно е да приема втория. Инак ще остана съвсем с пръст в устата.

Той не добави нищо повече, сякаш разговорът по въпроса бе просто една подробност, предварително известна и на двамата. И чак когато излязоха на улицата, погледна часовника си и каза почти като онзи път в деня на запознаването:

— Имам още половин час. Бихме могли да изпием по едно кафе.

И също като онзи път денят бе есенен и хладен, защото времето бе направило пълния си кръговрат и бе изминала точно година от началото на дружбата им и те тръгнаха бавно към кафенето, подтиквани нетърпеливо от острия ветрец, който премяташе опадалите сухи листа по тротоара и, изглежда, се дразнеше от невъзмутимостта на тоя масивен мъжки гръб, дето е чисто губене на време да го подтикваш.

Кафенето в този час бе почти пусто, ако не се смята една компания, разгуляла се по никое време и разположила се в дъното на заведението, по-далеч от любопитните погледи и от светлината на деня.

— Разписването е неизбежна подробност — уточни Пламен, когато се настаниха край малка масичка до витрината. — Но след като тази подробност бъде отметната, ще трябва някак си да уредим бита си.

Тя не намери за нужно да отговори, защото какъв смисъл да отговаряш на баналности. Но тъкмо баналността на декларацията й се стори подозрителна. Пламен не беше любител на празните фрази.

— Изобщо искам да поговорим по някои въпроси, които досега не сме обсъждали, защото те идват на дневен ред едва с тая подробност — разписването.

— Слушам, господарю мой.

Той понечи да каже нещо, ала замълча, тъй като келнерката бе донесла кафетата. Почака я да се отдалечи, отпи скъпернически от чашата си и изтърси:

— Имам пред вид професията ти. Струва ми се, че най-добре ще направиш да я зарежеш.

— Какво?

— Мисля, че го казах доста високо.

— Напротив: съвсем ниско. Толкова ниско, че сам не се чуваш какво приказваш.

Той премълча, отпи отново от кафето и едва тогава забеляза:

— Имай пред вид, че не ти сервирам импровизации. Разсъждавам по тия неща вече цяла година.

— Цяла година… за да решиш въпроса за професията ми?

— Смятах, че тази година е нужна преди всичко на тебе.

— За какво? За да стана твоя робиня, господарю мой?

— За да ти уври главата — поясни той спокойно.

Тя се взираше в недокоснатата чаша пред себе си и сякаш се питаше има ли смисъл да продължава разговора. Сетне отмести поглед към улицата навън: скучната редица подкастрени и вече пооголени дървета, под тях редицата на гъсто паркираните една до друга коли, сякаш оставени тук на доживотен гараж, а по-насам, до самата витрина, тротоарът, по който есенният вятър подмяташе сухи листа.

„Няма ли да се наметнете? Тук е доста хладно.“

Този път не го каза. Вероятно смяташе, че е казал каквото е трябвало да каже и сега е нейният ред.

— Трябваше да почнеш с тоя въпрос, а не с оня за разписването — произнесе Виолета с безцветен глас.

— Тоя или оня… какво значение… те вървят в пакет.

— Ако беше почнал с този, нямаше да стигнем до другия. Щяхме да се скараме само по един въпрос, вместо да се разделяме по два.

— Нямам никакво намерение да се разделяме.

Каза го с обичайната си сънливост, ала без сянка на колебание.

— Защото си убеден, че ще отстъпя?

— Защото вярвам, че ще се вразумиш.

— Понеже проектът ти е изцяло в мой интерес.

— Именно. Не твърдя, че за мене е без значение дали ще напуснеш операта, или не… Но това е от значение най-вече за тебе.

— Една бездарна балерина… дето напразно си блъска главата в стената…

— Не съм казал, че си бездарна. И не го мисля. Но колкото до стената, смятам, че не си далеч от истината.

Подир което този мълчаливец, който скъпеше всяка своя дума, внезапно се разбъбри и изля поток от приказки. При други обстоятелства тя би оценила тая бъбривост като плюс в своя полза: сънният флегматик, непроницаем за вълненията, най-сетне се бе пробудил, разтревожен от опасността, че може да я загуби. Защото усещаше по нейните фрази, неочаквано остри и непривично враждебни, че тя вече се откъсва от него, че се оттегля и отдалечава, че всичко, което бе изглеждало до този момент като сигурно и предначертано, изведнъж рухва, сгромолясва се, превръща се в пепел — тяхната дружба, техният брак, тяхното общо бъдеще.

Стремеше се да щади самолюбието й, приемаше таланта й като нещо съвсем очевидно — какъв смисъл да я дразни тъкмо сега — и наблягаше най-вече на другото: изтощителната борба за отдавна заети места, които никой няма намерение да ти отстъпва, за да ти прави удоволствие и до които даже да стигнеш някога, това ще се случи тъй късно, че ще има значение не за изкуството ти, а за пенсията. И после, този всекидневен, изнурителен хамалски труд, и тия свирепи режими, от които си станала на кожа и кости, и всекидневните унижения, мъмрения и подвиквания, като че ли си товарно добиче, и изтощителните съперничества, и оскърбителните преценки на колежките — тия преценки не стигат може би до ушите ти, но обилно, се леят зад гърба ти — и неизбежното износване, което с годините ще става все по-отчетливо… И всичко това за какво?…

Той замълча, понеже въпросът бе тъй формулиран, че съдържаше в себе си и отговора или понеже се бе уморил от собствените си приказки.

— Вече ми става ясно, че не импровизираш — кимна тя, като отмести поглед от витрината към недокоснатата чаша. — Ясно ми е, че тази аргументация от сума време си я трупал… даже и приказките по мой адрес от страна на колежките…

Той мълчеше.

— Навярно си готов и с последния си отговор.

— Какъв отговор?

— Ами не чакаш ли да те запитам: като ме караш да се откажа от една професия, каква друга би ми предложил? Само домакиня и майка или и нещо отгоре?

— Мислил съм и по това наистина.

— И какво намисли?

— Затова отлагах тоя разговор, защото нищо не бях намислил…

— Че няма ли там в съвета поне едно секретарско място?

— Не ставай зла — рече той спокойно. — Исках да кажа, престани да бъдеш зла…

Тя замълча, решила да прекъсне това безполезно пререкание, но не можа да се стърпи и след минута подхвърли:

— Ами ако аз ти предложа да смениш своята професия? В края на краищата за тебе това е по-лесно. Един администратор дали ще ръководи изкуството, или някоя кравеферма…

Тя прехапа език, решила, че наистина става зла. Можеха да се разделят и без да се нагрубяват. Той също мълчеше, без да дава вид, че е засегнат. Вероятно не беше и засегнат. Вероятно гледаше на нея като на дете, обзето от лекомислен детски гняв.

— Може да съм тъп даже и за кравеферма — рече най-сетне той. — Кравефермата също си има трудности, макар кравите да не играят балет. Но колкото и да съм тъп, все пак разбирам, че не е лесно да се смени една професия, особено ако тя е и призвание. И именно затуй едва днес стигнахме до тоя разговор.

— А защо изобщо трябваше да стигаме до него?

— Намерих решението. Отвори се една възможност да напуснеш операта, без да изоставяш професията. Към културния дом се създава кръжок по балет и ни трябва щатен ръководител. Ще бъдеш сред млади хора, ще ги учиш на изкуство, а те ще те гледат в очите, ще те боготворят…

Тя слушаше уморено, а той вероятно бе сметнал тая умора за признак на примирение, защото известно време продължи да повтаря своите „ще те гледат в очите“… „ще те боготворят“, макар повторенията съвсем да не влизаха в привичките му.

— Престани — произнесе най-сетне Виолета. — Признавам, че тоя вариант с кръжока е по-великодушен от секретарско място. Признавам и всичко друго, което пожелаеш — че съм зла, несправедлива и най-вече бездарна… но аз съм това, което съм, и не виждам никаква възможност да се променя. Избрала съм веднъж завинаги своя път, разбираш ли, фатално съм го избрала и с теб или без теб…

— Само че аз не мога без теб, Виолета.

Каза го без излишен патос и с обичайния си сънлив тон, и все пак репликата я накара да вдигне очи от чашата и да го погледне бегло.

— Можеш.

— Не, не мога. Досега не съм ти го казвал… не виждах смисъл… не допусках, че ще стигнем до там, да обсъждаме такива неща, като „с теб или без теб“. Но сега, след като сме стигнали до там…

— Остави сантименталностите, не ти приличат на физиономията — рече сухо тя, понеже почваше да се размеква и искаше да си даде кураж. — Ти ми постави днес два въпроса и аз ти казах на първия „да“, а на втория „не“ и оттук нататък решението е в твои ръце.

Той сне очилата, извади кърпичка и акуратно взе да ги бърше, сякаш внезапно установял, че образът на околния свят е почнал да става твърде мъгляв. После отново оседла едрия си меланхоличен нос и рече като на себе си:

— Ще трябва да помисля.

Тя не възрази.

Пламен извади от джоба една монета, погледна я, сетне прибави към нея още една и повтори съвсем без нужда:

— Ще трябва да помисля.

— Добре де, помисли! Не съм хукнала да се разписвам нито с тебе, нито с някой друг. Имаш достатъчно време за мислене.

— Да те изпратя ли? — запита той, когато вече бяха на улицата.

— Не си прави труда. И без това твоят половин час прекалено се разтегна.

И те се разделиха с бегло кимане, сякаш им предстоеше да се видят отново още тази вечер, макар и двамата да знаеха, че няма да се видят нито тази вечер, нито следващата.

„Няма ли да се наметнете? Тук е доста хладно.“

Тя усещаше, че не е хладно, а направо студено в тая ветровита есенна улица, по която бързаше в тънкото си старо манто, същото това тъмносиньо манто от миналата година и от по-миналата и изобщо от времето на последното й повишение. И за да не й бъде чак толкова студено, мъчеше се да не мисли за студа и да разсъждава по други неща, съвсем неотложни неща, като обстоятелството, че заради тоя разговор се бе лишила от следобедната почивка и сега трябва да бърза направо на репетиция.

Тя бързаше по пустата ветровита улица, като се опитваше да мисли за други неща, а не за студа, но въпреки туй усещаше, че зъзне, и това зъзнене бе вътре в нея и я пронизваше чак до сърцето и колкото да се стараеше да обуздае тръпките, те не изчезваха, а нарастваха и тя напразно си казваше, нека върви там да размисля, нека се маха, прав му път, щом иска да ме прекроява според еснафския си вкус. Тя се мъчеше да се ожесточи и да се пребори по тоя начин с тръпката, обаче не успяваше, защото ожесточението вече бе минало и тя знаеше, че Пламен съвсем не се опитва да я прекроява по каприза си и че даже да мисли за себе си — кой не мисли за себе си, — това не му пречи да мисли и за нея и думите му за тая безполезна борба и за това неизбежно изхабяване не са чак толкова далеч от истината.

Той я обичаше и тя, колкото да се ожесточаваше, нямаше сили да отрече, че той я обича, че е едничкият човек след баща й, който я обича. Той не бе като ония предишните, които случайно бяха пресичали пътя й и мимоходом се бяха натрапвали, за да я видят как изглежда под трикото или да впишат в листата на успехите си и една балерина. Той бе за нея топлината подир толкова дни на хлад и на зъзнене, топлината й, когато почиваше в силната му спокойна прегръдка, и когато го посвещаваше в грижите си подир толкова дни на самота, и дори когато просто мълчаха заедно.

А сега — отново студът и отново студените тръпки. В края на краищата, това не е по нейна вина, а още по-малко по негова. Това си е просто течението на живота, на нейния опак живот, неизбежната част от подвига, между всички останали изпитания. Нали такава им е работата на изпитанията — да се изпречват на пътя ти — и нали такава е твоята цел — да ги преодоляваш. И щом така трябва и щом нищо друго не ти остава, ще зъзнеш и ще продължаваш нататък.

Той я потърси едва подир две седмици след един спектакъл на „Кармен“ и те вечеряха заедно, а после заедно прекараха нощта в ергенската му стая и Виолета отпърво чакаше да чуе докъде е стигнал в размислите си, додето разбра, че нищо няма да чуе. Разбра го още по време на вечерята, но това не й попречи да го придружи до квартирата и да остане там до заранта, без всякакво желание да го затруднява с въпроси.

После той отново пропадна за две седмици и тя не го виждаше да се мярка даже и в стола, а сетне пак цъфна ненадейно една вечер и гостуването в квартирата се повтори. Така тяхната връзка, макар и съвсем разнебитена, продължаваше още цяла година, и Пламен все не намираше време да каже какво е намислил по оня въпрос, а Виолета също не го питаше, защото съвсем ясно бе, че ако е намислил нещо, то съвсем не е в нейна полза, и че ако все още я търси, то е само защото не може да превъзмогне старите чувства, а тя не намираше сили да се отдръпне, защото подир всяка порция самота срещите с него й носеха поне мъничко от оная топлота, която толкова й липсваше.

Той не можеше да заглуши лесно старите чувства, но упорстваше и разумът, макар и бавно, малко по малко печелеше терен — къде могат жалките чувства да се борят с такова нещо като разума — и Пламен все по-рядко я търсеше и порциите самота ставаха все по-обилни, додето настъпи ваканцията и това бе краят, окончателният и неизбежният, една ода на мълчанието и тъгата подир тия невесели вариации, едно прощаване без сбогом, един необявен епилог, настъпил естествено и внезапно, също като първата среща.

После Мими й каза, че бил тръгнал с някаква друга.

— От балета ли е?

— Ами! От балета!… Секретарка е в съвета… Той повече и не заслужава.

Това бе все пак шик от негова страна, че не бе тръгнал с друга балерина, и й беше спестил добавъчните подигравки. Макар че дали ще тръгне с тая или с оная — от това на тебе няма да ти стане нито по-топло, нито по-студено.

„Няма ли да се наметнете? Тук е доста хладно.“

Тя се бе свила на леглото и бе отправила невиждащ поглед към празното на насрещната стена, озарено от розовото ветрило на лампата. Плацът на стената бе съвсем свободен за видения, а от грамофона се носеше мелодията на танца на лебедите от второ действие, но виденията все още не се появяваха заради тая стара история. Една съвсем приключена история, една история с точка и край, но която идва да те безпокои тъкмо в момента, когато най-много ти е нужно спокойствие, понеже си на прага на голямото изпитание.

Сега не е време да се разкисваш в спомени за скърби и разлъки. Сега е време да си даваш кураж и да черпиш увереност от малките си успехи. Все пак истината е, че си имала и своите малки успехи, макар и не в сърдечната област. Няколко солови партии в оперните спектакли, а също и онази на тържественото събрание.

Тържественото събрание бе организирано миналата година от комсомола по някакъв юбилеен повод и трябваше да има своята художествена програма, в която по традиция бе включено и балетно изпълнение. Подобни изпълнения също по традиция бяха привилегия на Олга, тъй като всичко следваше да бъде на най-високо ниво. Само че тоя път примата се заяде нещо за хонорара и ядоса онези от комсомола с претенциите си и партията бе предложена на Виолета.

Тя се готвеше тъй старателно за този дует от пет минути, че отегчи Васко, който щеше да бъде неин партньор и който достатъчно бе рутиниран в това па де дьо, дето го бе правил толкова пъти с примата, така че Васко я остави да си репетира сама и изобщо й внуши да не се притеснява излишно, защото всичко ще си мине, както му е редът, на съвсем прилично ниво.

Той не разбираше, че ако тя се упражнява с часове всеки ден, то не е за някакво си мизерно прилично ниво, а за нещо много повече. Не се и опита да му го обясни, понеже знаеше, че ако се опита, Васко ще й се изсмее:

— И за какъв дявол ти е това „много повече“? За да блеснеш? Но пред кого? Че тия в салона толкова разбират от балет, та могат да забележат, че си сбъркала само ако не дай, боже, паднеш.

Но тя се стремеше с цялото си същество към своето „много повече“ и понякога й се струваше, че не може такъв стремеж, такъв силен стремеж да не прерасне в умение и тя се напрягаше и продължаваше упражненията и дори имаше мигове, когато й се струваше, че е само на косъм от голямата сполука, но едва усетила нейната замайваща близост, усещаше и другото — отвратителната неумолимост на преградата, невидима, ала непреодолима, като студеното стъкло, в което мухата се блъска с глупава настойчивост. Тя се блъскаше известно време упорито и отчаяно в това студено стъкло, додето усетеше, че нозете й се подкосяват от отмала и коленете затреперват, а майото е залепнало от пот на гърба й и се повдига.

А подир туй започваше отначало. И пак отначало. И все отначало. Докато най-сетне взе да й се струва, че ако не е стигнала напълно своето „много повече“, то поне е възлязла далеч отвъд мизерното прилично ниво.

Но когато настъпи решителната минута и застана зад кулисите в очакване режисьорът да й даде знак, почувствува, че е съвсем гипсирана от напрежение, че ръцете и нозете й са станали дървени, че всичко постигнато на репетициите се е стопило само за миг.

А сетне оркестърът поде нейната мелодия и тя излезе на сцената като в сън и като в сън усети, че светлият кръг на прожектора я улавя в сиянието си и като в сън видя тази полутъмна и стихнала зала и някакъв странен полъх я пое и обгърна и тя изведнъж изпита онова неописуемо състояние, когато тялото ти олеква и усилието прераства във волност и въздухът те понася в лекото си течение, сякаш плуваш в пространството, сякаш летиш, носиш се, издигаш се и виеш из въртопите на звуци и чувства, превръщаш се в сърдечен трепет и в сърдечна болка, в ликуване и в агония, в отблясък на невидимото и в олицетворение на неизразимото.

Когато най-сетне замря върху подиума и гръмнаха аплодисментите, стори й се, че не е на себе си, сега, след като подир толкова усилия най-сетне бе дошла на себе си, бе разкрила себе си, бе поднесла на тия хора, изпълнили салона, малката искрица красота, която всички носим в сърцето си.

— Това беше триумф, детето ми — каза й Мими подир спектакъла. — Ти закопа примата, зарови я и й сложи, кръста отгоре. Това беше истински триумф.

Тя така се радваше на триумфа си, че тази нощ, за пръв път от толкова време, преспа, без да сънува кошмари. Но ако се радваше най-много на нещо, то бе, че най-сетне бе съумяла да преодолее преградата. Значи, преградата не беше фатална. Значи, можеш да я превъзмогваш и без да имаш феноменален шаг и изключителен падьом.

А сега бе дошло време да се повтори номера. Вярно, че партията на Черния лебед бе значително по-трудна от онова скромно па де дьо. И че даже опитни балерини нарочно опростяваха тази партия, за да могат все пак да я изпълнят някак си. Точно както правеше Мими на репетициите. Мими бе не лош Черен лебед, само че от средна категория. Да получиш шанса на такава партия и да я изпълниш като Мими, това значеше да проиграеш шанса.

Грамофонът свиреше както винаги силно и Виолета дори не чу влизането на Мими. Затуй пък репликата прозвуча достатъчно ясно:

— Теменуго, пак ли си в транс? Ти наистина почваш да ме плашиш.

— Не съм в транс. Преговарям наум.

— Преговаряш наум? Че малко ли сме ги преговаряли тия роли с крака, та ще преговаряш и наум? Не, ти наистина ще откачиш.

— Репетицията е в пет — напомни Виолета, като видя, че Мими събува обувките и се готви да легне.

— Има време — отвърна приятелката й, обтегна се на кушетката и придърпа върху себе си одеялото. — Само малко да си почина… пък ако сбъркам да заспя, ще ме събудиш.

Тя затихна за някое време, но после отново подхвана:

— Тук си е направо студено… Изглежда, че в понеделник ще трябва да купим печка… Ония още не са намерили реотан, одеве минах.

Виолета вече бе ставала и бе спряла грамофона. Върне ли се Мими, най-добре да изчезваш.

— Искам да ида по-рано, за да се загрея.

— Сега пък ще се загрява… — измърмори недоволно Мими. — Ще се загрееш на репетицията.

— Все пак искам да ида по-рано.

— Не, ама ти от вчера наистина не си на себе си — рече Мими, като изпъшка и седна на леглото. — То бива мерак, бива, но твоето никъде го няма. Ами че такова напрежение даже за ролята ти не е полезно. Отпусни се, успокой се… аз ли ще те уча…

Сетне оправи с небрежен жест косите си и рече примирено:

— Хубаво де, ще тръгваме.

Балетмайсторът бе решил да преговори някои партии на сцената, понеже спектакълът отдавна не бе игран и понеже директорът държеше всичко да бъде на високо ниво зарад високите гости и понеже вместо безпогрешната Олга щяха да се явят две дубльорки, от които не знаеш какво можеш да очакваш.

— Почти като генерална — подхвърли Мими, след като свърши своето изпълнение и застана задъхана до Виолета.

— Шефът каза „добре“ — обади се Васко. — На негов език това значи „отлично“.

Балетмайсторът, застанал малко по-нататък, наистина бе промърморил „добре“, което дявол знае какво значеше, но в най-лошия случай бе едно примирение.

На сцената бе започнала репетиция на па дьо сис от трето действие и Виолета даваше вид, че наблюдава танца, за да скрие неловкостта си, че самата тя е наблюдавана. Няколко момичета от ансамбъла, застанали по-далеч зад кулисите, поглеждаха към нея и към Мими и нещо си шушукаха.

— Одумват ни — рече полугласно Мими, която имаше очи за такива подробности.

— Понеже я няма Олга, одумват нас.

— Ядосваш ли се? — запита снизходително Васко.

— Напротив, радвам се. Откога мечтая да почнат най-после и на мене да ми завиждат.

— Само че не ви завиждат, а ви правят разбор. Ще ви сравняват с Олга и ще ви правят разбор подразни я балетистът.

Те продължиха тоя полугласен и безсмислен разговор, те умираха да си чешат езиците с повод и без повод, но Виолета вече не слушаше. От дъното на сцената прииждаше някакъв лъх на хлад и на плесен. Тоя мирис на плесен и тия празни разговори и тези хора, скупчени зад кулисите, около тази странна стая с трите стени, сред чието ярко осветено пространство измислени същества вършеха своите измислени действия. Погледната оттук, фееричната приказка изглеждаше скърпена от летви и боядисано платно, от сухи нареждания, суетня и проза. Такава проза… И все пак всички тези същества се въртяха като омагьосани около това ярко осветено помещение, около тая измислена стая, призвана да приютява измислици, и в същото време реална, властна и притегателна като магнит.

Вариациите на шесторката бяха към края си. Идваше кодата, а сетне и нейната партия. Партията на Черния лебед.

— Готови ли сме? — чу тя до себе си балетмайстора.

Гласът звучеше добродушно и окуражително.

— Боя се малко за фуететата — смънка тя.

— Какви фуетета? — Този път гласът бе висок и с нотка на раздразнение. Оставете фуететата, направете ми пике в манеж. Нямаме време за експерименти.

Той все пак бе достатъчно тактичен, за да каже „нямаме време за провали“, макар че вероятно го мислеше. Тя забеляза, че момичетата от ансамбъла се подсмиват подигравателно, а Мими й прави окуражителен знак: „натрий му носа на този сухар“.

„Не прави нищо само за да натриваш някому носа“, бе казал баща й. Но в момента тя нямаше и сили да натрива някому носа. Думите на балетмайстора я бяха попарили и тя се усещаше съвсем вцепенена. Съвсем вцепенена си — казваше си. — Отпусни се, не мисли за тия наоколо, дето се хилят, нито за себе си, нито за нищо. Не мисли за нищо, просто се отпусни и влез във видението, в твоето видение, в красивата илюзия, дето всичко е истина…

Тя долавяше като в сън началните тактове на адажиото и като в сън виждаше, че вече е на сцената и по-късно като в сън влезе в пируетите на вариацията, без да мисли за тях, без да съобразява, сякаш това не бе конгломерат от заучени движения, започващи и свършващи по план, а нещо спонтанно, нещо от самата нея, като ритъма на диханието, като неспирния поток на битието, като виталните токове на влечение и отблъскване, на срещане и разминаване, на нежно сливане и на внезапен сблъсък, додето оркестърът гръмна в забързания ритъм на кодата и тя се понесе във вихъра на фуететата, и не тя самата, а някакъв автомат в нея безучастно ги отброяваше, отброяваше, отброяваше чак до трийсет и две.

Тя се бе облегнала на стената зад кулисите и се опитваше да си поеме дъх, а сърцето й биеше до пръсване.

— Добре… — произнесе балетмайсторът.

Къса пауза. Сетне сухият глас отново прозвуча:

— Даже много добре… Не беше без технически грешки… но имаше устрем…

Тя долавяше само отделни думи от разбора му. Опитваше се да си поеме дъх и с неволно учудване съзнаваше, че и този път е успяла да преодолее преградата, тази, фаталната и непреодолимата. Момичетата от ансамбъла продължаваха да гледат към нея, но вече не се подхилваха и не си шушукаха. За тях тия трийсет и две фуетета бяха нещо като еталон за кадърност. Изглежда, наистина й завиждаха.

— Имаше устрем, но с грешки — рече по-късно в квартирата Мими, като наподобяваше гласа на балетмайстора. — Господи, какъв невероятен сухар! Тоя човек като че е направен от пластмаса. И мозъкът му е от пластмаса. И чувствата му са от пластмаса.

— Чувствата му не са от пластмаса — възрази Васко. — Той изобщо няма чувства. Но затова пък какво набито око за техническите тънкости…

Те и тази вечер се бяха събрали в студиото в снощния състав, понеже имаха достатъчно пари за една домашна закуска и съвсем недостатъчно за ресторанта. Закуската и сега се свеждаше до колбасите и до водката, но Васко се заканваше, че за утре вечер след спектакъла ще ги изненада с галавечеря, понеже не знам кой си му бил обещал солиден заем.

— Маргарита наистина ми взе акъла тази вечер призна Таня, като размазваше невероятно количество горчица върху шунката си.

На Таня не бе трудно да се вземе акъла, защото тя, горката, ги правеше стъпките си не върху подиума, а в паници. Невидими паници наистина, но доста осезаеми.

— Само по-спокойно — рече Васко. — Днес преди да излезеш на сцената, така беше пребледняла, та помислих, че ще припаднеш.

— Безпокоиш ли се за утре, Маргаритке? — полюбопитствува Таня, като нагъваше шунката без хляб, за да не пълнее повече от необходимото.

— Да.

— Както винаги или малко повече?

— Много повече.

— Тогава ще ти услужа с моята рецепта. На други не съм я давала, но на тебе ще я дам. Не си ли забелязала, че аз не се вълнувам?

Въпросът бе съвсем реторичен, тъй че Виолета не отговори.

— И знаеш ли защо? Защото си представям, че залата е пълна не с хора, а със стомни. На всеки стол — по една стомна.

Васко поклати скептично глава.

— Не можеш да си го представяш, защото стомните не кашлят, а тия кашлят.

— Кашлят, не кашлят, представям си, че са стомни — настоя Таня. — Ще се вълнуваш ли, ако трябва да играеш пред стомни?

„Няма да се вълнувам — отвърна Виолета, само че на ума си. — Няма да се вълнувам, но и играта ми ще бъде такава, че хората наистина ще седят като стомни.“ Нали смисълът на изкуството бе именно в туй, да предадеш на другите вълнението си, не това на страха, а онова, сърдечното вълнение на красотата: ето я красотата… вземете поне малко от нея, вземете кой колкото може и я отнесете в живота си.

— Боже, колко много мъка само защото веднъж на един дядка му е скимнало да седне на рояла и да съчини няколко мелодии — разсъждаваше гласно Мими. — И сигурно додето пръстите му са скачали по клавишите, даже не си е представял колко много крака ще трябва да скачат до премаляване, колко нещастни женички ще се скъсват от напрежение под звуците на тия мелодии.

— Твоят „дядка“, когато е писал „Лебедово езеро“, е бил нейде между трийсетте и четирийсетте — забеляза Васко.

— Няма значение на колко е бил.

— И не е писал своите мелодии за тези, дето ще се скъсват от напрежение, а за онези, които…

— … Които ще танцуват с унес и лекота подсказа подигравателно Мими. — Не знам само мерил ли си си пулса след някоя партия.

— За какво да го меря, когато усещам, че сърцето ми се е качило чак в гърлото.

— Тогава защо дърдориш празни приказки…

Да, само че аз съм товарният добитък в спектакъла. Нали трябва някой да ви подпира и да ви носи на ръце. Грацията и ефирността, това си е пак ваша работа. И колко пот изцеждате, това си е пак ваша работа. Олга например…

— Не ми говори за тая патка — сряза го Мими.

Тя никога не можеше да преглътне, че Васко, макар да беше нейният Васко, ала в спектаклите носеше на ръце не нея, а примата.

— Може да е патка, но е технически съвършена — подхвърли балетистът, за да прибави към водката незаменимото мезе на кавгата.

— Съвършена ли? — възкликна Мими. — Искаш да кажеш: съвършено безлична. Ами че тя изпълнява всички роли съвсем еднакво…

— … Понеже не се и сеща да мисли за съдържанието — додаде Таня.

— Защо трябва да мисли, когато съдържанието й пречи да танцува — забеляза добродушно балетистът. — Жената си прави пируетите и ги прави добре.

— Прави пируети, но не може да направи образ — възрази Мими. — Прилича ми на тия деца, дето майките ги учат на стихотворения само за да ги декламират пред гостите. „Я сега, Оличке, кажи едно стихотворение!“ И Оличка го издърдорва, без да мисли дали това е стихотворение за бъдния ден, или за ланшния сняг.

— Да, ама го издърдорва без грешка.

Че тя грешката предварително я е направила, като се е хванала за нещо, дето не й е работа.

— Е, ти пък вече… Такава техника…

— Ами като има техника, нека играе гимнастика. В края на краищата какво я интересува нея дали прави балет, или гимнастика. Важното е да бъде център на вниманието. Като се изправи на палци, имаш чувството, че се повдига, за да я види хубавичко целият салон: „Вижте ме какво мога! Вижте ме коя съм!“

— Пийни си и се успокой — рече с ехидна кротост Васко, като й наливаше чашата.

Но Мими дори не погледна чашата.

— Тя не преживява, а показва екзерсис. Не страда и не ликува, а прави фуетета. Тя не държи да повярвате на чувствата й, дето ги няма, а да адмирирате техниката й. Ето, вижте как правя пируетите: па де буре ан турнан, тур ан деор, тур атитюд и после пак и после пак… А сега, ръкопляскайте…

— И ръкопляскат.

— Е, да. Като на постижение по художествена гимнастика. За нея балетът е само това: художествена гимнастика. Колкото до разните там чувства, вълнения, преживявания, те се изчерпват в две мимики: усмивка на щастлив и страшно фалшив унес или трагично сключени вежди и скръбно свити устни.

Тук за по-голяма нагледност Мими се зае да имитира точно израженията на примата. Васко и Таня избухнаха в смях, макар че номерът не бе нов.

„Мими й завижда, разбира се. Също както и ти. Добре мотивирана завист, но все пак завист.“

— Тя няма за пет пари въображение — продължаваше Мими обвинителната си реч. — Тя е толкова способна да си представи нещо, колкото аз — да вдигам щанги. Добре, че не играе в киното, защото ако се наложи да се просълзи, ще трябва да й напъхат под носа една паница кромид лук. А нашата Теменуга, да речем, всичко преживява. Преживява тъй, че още малко и аха да откачи. Просто се стапя от мерак детето за една истинска роля. И не за да се перчи с нея, а за да я изиграе.

— Стапяш ли се наистина, Маргаритке? — запита Таня.

Сетне, като посегна към чашата си, добави:

— Стапяй се, мойто момиче, стапяй се. Чудесен режим за отслабване…

— Не се опитвай да я дразниш — обади се пак Мими.

— Ти пък… Сакън, човек да не засегне детето ти.

— Там е работата, че не се засяга — поясни Мими. — Можеш да й викаш Маргаритка, можеш да й викаш Лале, можеш да й казваш, че примата е по-добра от нея, няма начин да я раздразниш.

— Примата е по-добра от всички ни — реши да проговори най-сетне Виолета.

— Ето, виждаш ли…

— Е, по-добра е от нас де — съгласи се и Таня, като смигна заговорнически на Васко.

— Говори за себе си! — сопна се Мими.

— За себе си най-трудно мога да говоря. Пристрастна съм. Но колкото до вас двете, наистина е по-добра.

— Нали ти казах къде е по-добра: в техниката на безличието.

„Мими й завижда, разбира се. Също както и ти. Макар да е права, все пак й завижда. И това е най-жалкото, че завиждате дори на такава, защото колкото и да не я бива, все пак умее неща, които вие не умеете.“

— Нашата Теменужка може да няма нейния шаг, но има индивидуалност — продължаваше Мими. — Индивидуалност, глупчо, а не техника! Да превърнеш канона в нещо свое, да ти повярват, да развълнуваш, а не да кажат, че добре си си научила урока…

„Ти наистина ги преживяваш нещата, но какво от това? Преживяваш ги до болка, но какво от това? Да танцуваш съвсем не е същото, като да седиш свита в ъгъла с притворени очи. Защото трябва да мъкнеш със себе си тая машина от кости и мускули, дето непрестанно засича при техническите трудности, и да се дразниш, че ти липсва тази царствена устойчивост, нека да е съвсем технична, но без която не може и с която тъй самодоволно се перчи примата.“

— Хайде — край! — провикна се в тоя миг Васко. — Писна ми от вашата Олга. Стари приказки за минали работи… Аз пък ви казвам, че утре нашата Марго ще направи такава Одилия, та ще закопае даже и онази, английската Марго…

— Млъкни, ще я урочасаш — сряза го Мими.

Те продължиха да бъбрят, но Виолета вече не ги слушаше. И понеже бяха преполовили втората бутилка и разговорът бе станал твърде оживен, тя се измъкна незабелязано и се усамоти в своя ъгъл.

Най-добре е да заспи. Но за да заспиш, трябва най-първо да се съблечеш. Не от дрехите, а от онова, дето ти пречи да заспиш. Трябва да махнеш и мъчителните спомени, и прозата на изтеклия ден, и всички тия сплетни, пренебрежителни усмивки, завистливи погледи. Да махнеш едно подир друго тези неща, сякаш сваляш от себе си някакви прашни дрехи, за да се потопиш в забравата.

Трябва ти един дълбок и отморяващ сън, по възможност без преддверия, стръмнини и бездни. Един тих и равен сън от тия, дето отдавна вече не те спохождат.