Фабио Ланзони
Измамникът (1)

1

Чарлстън, Южна Каролина

Март 1821

Райдър Ремингтън, маркиз на Нюбъри, огледа мръсната гостилница и очите му се спряха на това, което най-много му трябваше — момиче с огненочервена коса.

През тази хладна пролетна вечер в кръчмата „Трад стрийт“ беше шумно. Във въздуха висеше пелена от дим, която се смесваше с миризмата на немити тела, смрадта от застоял тютюн и вкисната бира и противния дъх на овнешки гювеч, престоял прекалено дълго на печката. Райдър чуваше чукането на билярдните топки от съседната стая, острите викове на групата френски моряци, които се препираха при играта си на фаро^[1], възгласите на мъжете, радващи се на добрите попадения на стреличките си в дарт борда.

Но той бе приковал вниманието си върху хубавичката сервитьорка. Тя обслужваше трима морски вълци — наливаше грог в чашите на брадатите, размъкнати моряци. Както седеше срещу нея, виждаше овала на пищните й гърди всеки път, когато се навеждаше с калаената кана, за да долее чашите. Изпълниха го сластни желания. Младата жена наистина хващаше окото с широкото деколте на муселиновата си рокля с тъмна пола и бял корсаж. По сърцевидното й лице имаше лунички, очите й блестяха и се смееха, розовите й устни бяха сочни. Косата й бе яркочервена, но цветът му се стори неестествен. Беше събрана на кок, а край лицето й се спускаха няколко къдрици.

Сервитьорката привърши с масата и тъкмо си тръгваше, когато един от грубите моряци я грабна и я сложи на коленете си. Райдър едва не скочи на крака, за да й се притече на помощ. Спря го обаче похотливият смях на жената, която безсрамно сключи ръце около врата на стария моряк и го целуна по бузата. Тази жена нямаше нужда от спасяване — очевидно беше опитна курва.

— Райдър, мисля, че тази вечер тук е адски скучно — долетя сърдит глас зад гърба му. — Какво ще кажеш да се вдигнем всички и да отидем в Мадам Кло?

Райдър се обърна към приятеля си. „Хамптън никога не го свърта на едно място“ — помисли си той. Райдър бе дошъл от Англия в Америка преди четири години заедно с него и с останалите си трима сътрапезници — Ричард Спенсър, Джордж Абът и Джон Рандолф. И петимата произлизаха от титулувани аристократични семейства; и петимата се скитаха из колониите безцелно, живееха като пройдохи и търсачи на силни усещания. Бяха пристигнали в „греховния“ Чарлстън миналата есен и възнамеряваха да останат тук и да си убият времето през пролетта, докато в града не дойде „болният сезон“ с пристъпите си на малария и жълта треска.

Райдър се замисли върху предложението на Хари да посетят публичния дом на близката улица Симънс. Погледна към останалите.

— Това ли е и вашето желание, господа?

— Да — отвърна пияният Джордж и пак надигна халбата си.

— Нямам нищо против едно готово за ласки момиче — намеси се Джон.

— Оупъл може да е свободна тази вечер — завърши Ричард. — Само тя е достатъчна да задоволи всички нас, какво ще кажете, господа?

— И петимата едновременно? — заинтересува се любопитният Джордж.

Всички вулгарно се изкикотиха. Райдър отново спря поглед на момичето в другия край на кръчмата. Видя го как се измъква от коленете на моряка и се отдалечава. Внимателно огледа добре закръгления му задник и лекото поклащане на бедрата, докато ходеше. Отново бе обладан от желание, а силата на чувството го накара да се усмихне.

— Защо просто не тръгнете всички? — промърмори Райдър, като изви врат, за да вижда по-добре пищната сервитьорка. — Аз предпочитам да остана тук.

Другарите му веднага схванаха какво го е заинтересувало — и четиримата зяпнаха жената.

— Не си спомням да съм виждал лицето й тук преди — замисли се Хари.

— Нашият лорд Нюбъри би искал да скрие лицето й в прегръдките си — подхвърли Джордж.

— Изглежда, този път маркизът е захапал въдицата — засмя се Джон.

— Да, още едно нещастно момиче ще бъде освободено от работа на другия ден след часове, прекарани на брулената от буря мачта на кораба, Райдър — добави захилен Ричард.

На Райдър нахалните закачки взеха да му омръзват.

— Я ме оставете на мира и идете да досаждате на Кло — изръмжа той.

— И да изпуснем цялата веселба! — тръсна глава Хари. После сложи два пръста в устата си и изсвири силно. Когато момичето се обърна и го погледна, той му направи знак да дойде при тях. Джордж, Ричард и Джон също започнаха да подсвиркват.

Натали Дезмънд беше тръгнала да напълни каната си, когато чу силното и грубо изсвирване, придружено от дрезгави подвиквания, от другия край на кръчмата. Погледна раздразнено петимата „джентълмени“, събрани на маса в отсрещния ъгъл. Всички я гледаха многозначително, а трима й махаха и крещяха като откачени. Не беше виждала точно тези безпътници в гостилницата преди — и слава богу! — и предположи, че са англичани. Познаваше този тип мъже — богати, безотговорни дендита, които си търсеха забавления. Неприятно й беше, че я отклоняват от по-важната за нея работа тази вечер.

Въпреки това, като видя, че Сибил, момичето, което трябваше да обслужва масата им, в момента забърсваше една маса, Натали въздъхна и тръгна към тях. Утешаваше се с мисълта, че тези петимата биха могли да й помогнат да намери онова, което търсеше.

Като пристигна на масата им, бързо прецени всеки от тях. Най-едрият и най-красивият веднага привлече погледа й. Ето, този наистина е хубав, бе принудена да признае като жена. Макар да беше седнал, на нея й бе ясно, че е много едър — голямата, потъмняла от слънцето и прекрасно оформена ръка, държаща чашата, го доказваше ясно. Само поглед към златния му пръстен с герб върху един от дългите пръсти потвърди предположението й, че е английски благородник. С пръснатата безразборно по раменете му гарвановочерна коса, със светлите очи, сини като океана през хубав пролетен ден, и добре загорялото аристократично лице с дълъг прав нос, високи скули, силна уста и волева брадичка, той имаше вид, който би направил чест на генерал и дори на крал. Раменете му бяха широки и здрави, а през полуотворената му бяла риза тя видя гладки мускулести гърди в бронзов цвят. Гледаше я така настойчиво, че й стана ясно — свикнал е лесно да покорява жените и добре съзнава силата си. И наистина, само видът на този хаймана накара Натали да потръпне, но тя побърза да скрие вълнението си, защото не искаше този развратник да разбере, че е усетила мъжествеността му. Нито пък можеше да му позволи да разбере, че тази вечер тя за първи път се е захванала с опасна игра, за която изобщо не бе подготвена.

До него седеше рус, синеок мъж със закръглено младежко лице. И той беше красив, макар че му липсваше властната жизненост на гиганта. Останалите трима бяха съвсем обикновени — кестенявият с гърбавия нос, слабият и оплешивяващ човек и третият с избеляла кестенява коса и лешникови очи.

Като си напомни, че петимата биха могли да й кажат нещо полезно, тя се накара да ги погледне учтиво:

— Добър вечер, господа — започна със силния си източно лондонски акцент. — Струва ми се, че не съм ви виждала тук преди. Дали сте английски момчета?

— Така е — гордо отвърна мъжът с гърбавия нос. — Всички сме се пръкнали от майка Англия, където се отличихме като кавалеристи на Уелингтън — участвахме в победата над френския тиранин, за да запазим краля и страната си.

Натали го погледна и се престори на удивена:

— Значи сте се били със самия Наполеон?

— Умно момиче — похвали я той и повдигна вежди към приятелите си. — Изглежда, е чувала за Наполеон.

— Че кой в идиотските колонии не е чувал за проклетия Наполеон? — отвърна презрително Натали.

— И сто на сто момиче от източен Лондон като теб — подхвърли русият хубавец, като намигна лукаво. — Ако се съди по говора ти, трябва току-що да си слязла от кораба.

Докато останалите се смееха гръмогласно, Натали усети, че настръхва:

— Значи, като група джентълмени и войници, вие…

— Офицери от кавалерията — поправи я оплешивяващият.

— А, офицери от кавалерията! — засмя се Натали. — И с какво се занимавате напоследък вие, достойни офицери от кавалерията?

И петимата се засмяха от сърце на тази закачка. Кестенявият мъж подхвърли:

— Достойните ми приятели и аз се забавляваме, като тероризираме хубавите жени от едното американско крайбрежие до другото.

Натали се престори на смаяна:

— Тероризирате хубавите жени? Така си е, и аз се чувствам разтерзана само от вида на такива страховити младежи и от… — тук тя многозначително погледна сабите, които някои от тях бяха препасали — от надеждното ви оръжие.

Смехът след остроумната забележка едва не срути покрива. Натали намигна на хубавичкия:

— И така, господа, как ще прекарат вечерта бившите кавалерийски офицери?

Посрещнаха въпроса й с нов изблик на смях.

— Всъщност, госпожице — отвърна русокосият, — сред нас има един господин, който доста ви харесва.

Натали се огледа, а масата отново се огласи от кикотене.

— И кой от вас, господа, би могъл да ме харесва?

Отговори й мъжът с гърбавия нос, като посочи чернокосия гигант, който досега не бе казал нищо:

— Това е нашият лорд Нюбъри.

— Райдър Ремингтън, мейхемският маркиз — поправи го оплешивяващият, като сливаше думите.

Докато останалите се кикотеха, Натали се обърна към маркиза и устните й затрептяха, когато той я огледа с широка усмивка, която разкри съвършените му бели зъби, а развратният блясък в сините му очи отново накара сърцето й да подскочи. Пред нея несъмнено седеше покорител на нежния пол.

— Лорд Райдър, така ли? — попита тя, после въздъхна шумно и разочаровано: — Жалко, че не е някой по-важен мъж.

Останалите четирима отново се закискаха, а красивият нехранимайко й се намръщи величествено.

— Какво, няма ли възражения, милорд? — дразнеше го тя, като реши, че не е особено умен. — А аз си мислех, че кавалерийските офицери умеят ловко да парират и да нанасят ответен удар.

— Нашият Райдър нанася ответните си удари на тъмно — подхвърли хубавичкият.

— Особено в присъствието на съгласна жена — добави човекът с гърбавия нос.

— Съгласна жена? — направи се на учудена Натали. А към Райдър изцъка и се престори, че му съчувства: — Горкият красавец. Тогава сигурно живеете като отшелник, милорд.

Обидата накара двама от приятелите на гиганта да се засмеят така, че едва не паднаха от столовете. Но самият гигант с гарвановочерна коса продължи да гледа страшно Натали.

Като реши, че е успяла да постави хитреца на място, тя огледа презрително масата:

— Извинете ме, момчета, но трябва да си напълня каната.

При поредния изблик на грубо кикотене Натали отново погледна мълчаливия мъж, който още я гледаше с неприязън. Тя им се усмихна весело и поклати пръст на всички:

— Трябваше да се досетя, че от вас, момчета, не бива да чакам нищо добро.

Но още не беше тръгнала, когато гигантът неочаквано я сграбчи през кръста и я сложи на коленете си. Калаената й кана падна на пода с трясък, когато голямата му силна ръка повдигна брадичката й, а прекрасното му навъсено лице се приближи към нейното. За миг бе така изненадана, че не успя да изрази протеста си. Силата му я накара да се закове на място, а лъхът на парфюм и топлината му й подействаха приятно.

Като я държеше прикована с жаркия си поглед, гигантът проговори за първи път тази вечер с невероятно нисък, привлекателен глас:

— Много скоро ще разбереш с какво се занимавам, моето момиче.

Човек на малкото думи, но казани на място, замаяно си помисли Натали. Отначало не чу дрезгавите викове от масата, защото бе хипнотизирана от горещината на устните на Райдър Ремингтън, когато устата му смело се спусна върху нейната, с което обявяваше, че я иска, че вече я притежаваше, че тя е негова. Беше замаяна от дръзкото му нападение, умът й уплашено препускаше и осъзна — прекалено късно, — че очевидно бе подценявала този човек. В дните, откакто бе започнала да работи в кръчмата, неколцина от клиентите се бяха опитали нагло да я целунат, но сладникавите им докосвания изобщо не можеха да се сравняват с това огнено насилие.

Устните на непознатия я прогаряха с жарта на желанието. Ръцете му здраво стискаха кръста й, жигосваха я с мъжката му мощ и топлина, притискаха я със сила, която можеше да прекърши гръбнака й. От него се излъчваше желание и жизненост. Макар да бе ужасена и разтърсена, трябваше да признае, че да чувства устните му върху своите беше наистина прекрасно.

После усети, че езикът му се плъзга неудържимо между устните й. Паниката и шокът я накараха да дойде на себе си — тя се дръпна, за да се освободи, и заудря гърдите му. Но, изглежда, възмущението й окуражаваше допълнително немирника. Виковете й лесно бяха задушени от устните му, а юмруците й — притиснати към гърдите му.

Райдър наистина се забавляваше много, докато целуваше апетитната жена. Беше я накарал да се извива и да се гърчи, да се върти от възбуда при допира му — точно както му се искаше. Тя си го заслужаваше, защото го бе предизвикала! А странно неопитната й реакция го възбуждаше още повече. Доставяше му удоволствие да усеща как тя трепери в ръцете му. Ухаеше му приятно, а вкусът й бе още по-хубав, топлото й, гъвкаво тяло изглеждаше като направено за него…

Натали продължаваше диво да се дърпа и напразно се опитваше да се отърве от нахалния развратник. Тогава почувства, че нещо леденостудено се плъзга между гърдите й и бурният изблик на гняв й помогна най-после да се откъсне от него.

Освободена от задушаващите я устни, Натали с ужас откри, че дъхът й е учестен и накъсан. Междувременно нахалният тъпак само се ухили самодоволно, като забеляза смущението й. Триумфалният му поглед я прониза, а красивите му черни вежди се вдигнаха подигравателно:

— Значи не съм нищо особено, а, моето момиче?

Наглият смях на останалите мъже сякаш пробиваше тъпанчетата на Натали. Тя успя някак да се смъкне от коленете му и с разтреперана ръка зашлеви арогантното му лице. Той само се засмя — хайманата, — а приятелите му вече буквално се държаха за коремите. Тя отново почувства студения предмет, опрян в гърдите й, и бръкна в деколтето си. Извади петдоларова златна монета и я изгледа с ужас. Без да крие обидата, тя отпусна гневен поглед към непознатия със стисната в разтрепераните си пръсти монета.

Но в очите му не пролича никакво разкаяние, когато сведе поглед от разяреното й лице към монетата в ръката й. Дори й намигна проклетникът.

— Да не би да искаш да я сложа на по-хубаво място, моето момиче? — попита провлачено.

Натали запрати монетата на масата и с омраза изгледа безсрамния англичанин:

— Вие не можете да платите моята цена, сър, нито имате качествата, на които държа.

Тя бързо грабна каната си, обърна се и с цялото достойнство, на което бе способна, се отдалечи съпроводена от неспиращия смях на мъжете.

Когато намръщената Натали спря в кухнята, за да си напълни каната от крана, Нед Хейстингс, мършавият, дълголик собственик на кръчмата с остри черти на лицето, отиде при нея:

— Наред ли е всичко, Натали? — попита той тихо и разтревожено.

Натали усети, че все още се тресе като лист в буря, но все пак съумя да се усмихне на Нед. В кръчмата той беше единственият човек, който знаеше тайната й и на когото тя имаше доверие.

— Добре… добре съм, Нед — надникна през отворената врата на кухнята и отправи поглед, пълен с омраза, към масата, от която току-що си бе тръгнала. — Това бяха само едни груби английски дендита, които явно са хукнали по жени тази вечер.

— Ако тези нехранимайковци са те наскърбили, ще ги изхвърля до един от кръчмата — настояваше Нед.

Натали се засмя:

— Нед, всеки мъж тук ме оскърбява, с изключение на теб — като го видя да се мръщи, докосна ръкава му. — Ти прекалено се безпокоиш за мен. Всъщност нямам друг избор, освен да понасям пощипванията и обидите. За мен просто няма друг начин да се добера до истината.

— Не съм сигурен, Натали — загрижено поклати глава Нед и обърса чело с една от кухненските кърпи. — Просто не съм сигурен.

За да не му разреши да протестира повече, Натали бързо тръгна с напълнената кана. Върна се в централния салон и тръгна към масата, където преди това бе разпитвала много успешно трима ирландски моряци.

— А, девойче, върна ли се? — извика морякът в работно дочено облекло, който я бе издърпал на коленете си.

Натали се принуди да се усмихне на брадатия човек с груба кожа, който освен всичко имаше крив нос и грозни зъби.

— Да, върнах се, момчета — весело обяви тя и напълни чашите им.

Остави каната и се тръсна върху коленете на най-младия, русокосо момче, което явно се смущаваше, докато я гледаше нежно. По-рано вечерта бе разбрала, че тези моряци току-що са пристигнали с търговски кораб от Лондон. Младежът беше обикновен моряк, докато по-възрастните бяха първият помощник и щурманът на големия платноход.

Докато момчето продължаваше да я гледа захласнато, Натали се усмихна на останалите:

— Разкажете ми сега, любезни господа, още за последното си пътуване от Англия. Какви хубави стоки сте докарали за наша радост в Чарлстън? Навярно бристолска бира или белфастки лен?

По лицето на първия помощник премина сянка на подозрение.

— Ти по-добре внимавай с въпросите си, момиче — предупреди я той. — Може би невинаги онова, което се намира в трюма на кораба ни, трябва да бъде там.

— Ами — нацупи се привлекателно Натали, — понякога не всичко, което се намира и на моя кораб, би трябвало да е там.

Мъжете се изсмяха шумно, но след това все още скептичният първи помощник погледна внимателно Натали и почеса брада:

— А защо те интересува всичко това, момиче?

Тя сви рамене:

— Ами че аз правя каквото си поискам. Може и да съм решила да избягам с вашия кораб, момчета, и да ви… забавлявам по време на пътуването. Но не бих могла да споделям помещенията ви с гнила риба и говежди тор.

Тримата се засмяха от сърце и, изглежда, много се заинтересуваха от предложението й. Брадатият се наведе и като закри устата си с ръка, прошепна:

— Имаме плат в трюма, момиче. Но не трябва да казваш на никого, че караме английски плат.

— Ах, английски плат — измърмори Натали и примигна, когато морският вълк се надвеси над нея и едва не й прилоша от неприятния му дъх. — От груба вълна ли е или от фин памук?

— От най-финия памук, който някога е произвеждан, момиче.

— Колко хубаво — срамежливо промълви тя. — Не бих имала нищо против един-два топа. — Замълча, за да ги огледа, и да оближе устни, — щом са избрани от толкова красиви момчета.

Докато останалите се кикотеха, брадатият грабна Натали и я сложи върху коленете си:

— Добре дошла си да споделиш трюма ни малката, когато пожелаеш.

От другата страна на помещението Райдър наблюдаваше с едвам сдържан яд как апетитното момиче се люлее върху коленете на развлечения моряк и безочливо флиртува с него. Как можеше така безсрамно да се предлага на тази измет и в същото време да се подиграе на онова, което той й бе предложил?

Близостта на Натали му бе допаднала — прекалено много. Всъщност в реакцията й имаше нещо почти непорочно, което противоречеше на сегашната й професия. Райдър жадуваше да заведе непокорната жена в леглото си, да захапе едрите й гърди и да види дали ще се върти и пъхти като новачка, когато навлезе в нея.

Но повече от всичко му се искаше да стопи леда у нея, да смени високомерното й отношение с неподправена страст. Изобщо не беше свикнал бардами да поставят прегради пред желанията му. Повечето от тях идваха с голяма готовност. А това момиче, от друга страна, просто трябваше да бъде поставено на мястото си — тъкмо той бе човекът, който можеше да го направи.

— Значи онова момиче ти даде да се разбереш, а, Райдър?

Той се обърна раздразнен към оплешивяващия Джордж:

— Бих могъл да й дам нейното, преди да изтече тая нощ.

— Бас държа, че тя никога няма да легне с теб — обади се и Хари.

Ричард с гърбавия нос кимна към брадатия ирландец, който държеше момичето:

— Да, на това момиче явно му трябва нещо да му подраска между гърдите.

От тази забележка гладко избръснатото лице на Райдър се смръщи още повече. По някаква причина самата възможност накара кръвта му да заври.

— Признай си го, Нюбъри — закачи го и кестенявият Джон. — Този път си намери майстора.

Гневът на Райдър не стихваше:

— Казвам ви, че до сутринта момичето ще легне с мен.

Твърдението му бе посрещнато с подвиквания и презрително сумтене.

— А би ли подкрепил перченето си с някой облог? — предизвика го Ричард.

— Защо не? — сви рамене Райдър.

Ричард вдигна ръка и показа лъскавия си рубинен пръстен със златен герб:

— Готов съм да заложа семейния си пръстен, както и печата, даден на баща ми от Джордж III, че няма да я обладаеш до сутринта.

— А аз ще заложа пистолетите за дуел от дядо ми — изръмжа в отговор Райдър и изгледа хладно останалите: — А какво ще кажете вие? Ще поставите ли свои облози?

— Да. Аз залагам десет златни кралски суверена — кимна Джордж, — ако ти прибавиш към облога рапирата си със скъпоценни камъни.

— Смятай, че съм сложил и нея.

— А аз ще заложа кавалерийския си мускет срещу новите ти военни ботуши.

— Приемам — съгласи се Райдър.

В това време Хари се смееше на всички. Махна с ръка неодобрително и каза:

— Предполага се, че трябва да сте „младежи, които вдъхват страх“, а залагате със смелостта на глупачки, събрали се да плетат. Защо да не направим облозите малко по-интересни?

— Какво предлагаш? — попита го Райдър.

— Аз ще заложа балтиморския си клипер — заяви Хари, — ако ти поставиш издръжката, която ще получаваш през следващите две години.

Райдър почти не се поколеба при това повишаване на залозите.

— Готово — кимна той.

След като уточниха всички подробности около облога, петимата се разбраха да се срещнат следващата сутрин, за да се разплатят. Тъй като Райдър не искаше да води момичето в къщата на Куийн стрийт, където живееше с останалите четирима, предложи на приятелите си да дойдат в трапезарията на евтиния хан на Ропърс али, където държеше стая тъкмо за такива случаи.

Като предвкусваше лесна победа, Райдър огледа помещението. Нахалният моряк все още опипваше момичето, което той желаеше. Ако Райдър трябваше да успее тази нощ — а той имаше твърдо намерение да го направи, — налагаше се бързо да отстрани конкуренцията.

Съпроводен от любопитните погледи на другарите си, Райдър се изправи, тръгна самоуверено към масата от другата страна, грабна стреснатото момиче за ръцете и го отскубна от моряка.

Преди Натали да е успяла да реагира, разяреният ирландец скочи.

— Я чакай малко, бе, друже…

Райдър удари моряка в челюстта и с лекота го повали на пода. Усещаше, че почти всички в кръчмата се бяха обърнали към тях. Настана напрегнато мълчание, докато клиентите наблюдаваха сцената — разтрепераното от гняв и унижение момиче и надвесения над падналия моряк Райдър.

На пода ирландецът търкаше брадата си и гледаше мрачно човека, който го бе повалил.

— Слушай, ти…

Но тогава Райдър съвсем удиви и за миг обезоръжи моряка, като го грабна за ръката и го изправи на крака. За огромна радост на ирландеца, Рай дер пъхна два сребърни долара в шепата му.

— Вярвай ми, приятелю — прошепна той на моряка, докато намигаше на вбесеното момиче, — ти не можеш да платиш нейната цена, нито имаш качествата, на които тя държи.

Ирландецът премести погледа си от хилещия се Райдър към кипящото от гняв момиче:

Райдър се приближи и му пошепна с убийствена непоколебимост:

— И ако останеш да се мотаеш тук още една секунда, друже, обещавам ти, че ще държиш в ръка нещо много по-ценно от двата сребърни долара.

Ирландецът трябваше само да погледне от смъртоносно решителното лице на Райдър към рапирата на кръста му. Преглътна, кимна на другарите си и тримата бързо излязоха.

Райдър се обърна към младата жена и й каза надменно:

— А ти, момиче, можеш да дойдеш с мен.

За втори път тази вечер Натали зашлеви силно наглия мъж:

— Дано горите в ада, сър!

Райдър остана да търка бузата си, докато вбесената нахалница изхвърча към кухнята, а всички мъже е кръчмата се закискаха.

— По-късно, мила — измърмори той. И наистина го мислеше.