Катрин Стоун
Островът на дъгите (1)

Пролог

Вашингтон, окръг Колумбия… декември 1990

Пред главния вход на Мемориал Хоспитал се бе скупчила разнородна тълпа от репортери — политически коментатори от елитната вашингтонска преса и редактори на забавни програми от основните телевизионни компании. Политическият живот в столицата бе в своя „тих“ период. Белият дом, Сенатът и Съдът се бяха оттеглили в почивка за коледните празници, а президентът и първата дама бяха заети с обичайните благотворителни тържества. Но не липсата на политически новини бе накарала политическите журналисти да се намесят в сфера, която по право се полагаше на колегите им от шоубизнеса. Те бяха тук заради Александра Тейлър, а в този град на могъщество, власт и слава Алекса се радваше на широка популярност.

Тя не беше нито член на Сената, нито член на Конгреса. Алекса беше актриса. В един град, където политиката стоеше над всичко, тя не заемаше висок пост в политическия елит. И все пак в известен смисъл Алекса беше избраница на хората, на милионите зрители, чиято любов към знаменитата актриса бе направила от „Пенсилвания Авеню“ най-сензационния, най-гледания сериал през последните пет години. Въпреки че някои от вашингтонските журналисти се чувстваха длъжни от време на време да подхвърлят презрителни забележки за тази твърде нашумяла телевизионна драма, чиято цел бе да покаже страстите, властолюбието и сблъсъка на различни съдби в столицата, никой не оспорваше таланта на чаровната шоу звезда. Алекса се харесваше както на почитателите си, така и на пресата и омърлушените лица на репортерите, които се бяха събрали пред болницата, изразяваха най-искрена загриженост.

— През цялата нощ сме били тук, Джоун, с надеждата да чуем добри новини. — Замръзналото и уморено лице на кореспондентката от програмата „Добро утро, Америка“ беше красноречиво доказателство за нощното бдение, а мрачното й изражение подсказваше, че новините са твърде обезкуражаващи. — Преди десет минути говорителят на болницата се срещна с нас и само повтори фактите, които ни станаха известни още в полунощ. Състоянието на Алекса Тейлър е критично. Спешната операция за спиране на вътрешния кръвоизлив е преминала успешно, но Алекса все още е в кома.

— Научи ли някакви подробности за злополуката? — попита Джоун Ландън от студиото в Ню Йорк.

— Полицията все още не е направила официално изявление, но ние разполагаме с няколко факта. Вчера, в късния следобед, минути след загадъчен телефонен разговор Алекса е напуснала уединената си вила, разположена в Чесъпийк Бей, качила се е в колата си и е потеглила по криволичещия път към вътрешността на щата. Пътят представлява серия от опасни остри завои — един кошмарен участък, който, разбира се, е доста познат на Алекса — и въпреки, че сега вали сняг, по време на инцидента пътищата са били сухи и чисти. Макар че тя много често е шофирала по този път и въпреки безопасната пътна обстановка, по някаква причина Алекса не е успяла да вземе един от завоите, колата й се е блъснала в една скала, паднала е на плажа и е избухнала в пламъци. Като по чудо, преди колата да експлодира, Алекса е успяла да скочи или пък при удара просто е изхвръкнала навън.

— Ти каза „по някаква причина“. Имаш ли представа каква точно е била причината?

— Този въпрос предизвиква най-различни размишления и догадки. Съдейки по разстоянието, което колата буквално е прелетяла, преди да падне на брега, скоростта трябва да е била доста висока. И все пак по шосето няма никакви следи от спирачки.

— Което означава?

— Което означава, че спирачките на колата са били в неизправност. Или случайно са отказали да работят, или са умишлено повредени.

— Полицията подозира ли някого?

— Както казах, полицията не е направила официално изявление. Общото мнение е, че колата е твърде повредена и едва ли ще бъде възможно да се открият някакви доказателства за чужда намеса.

— А телефонният разговор?

— Нямаме никаква информация за него, но явно веднага след като е говорила по телефона, Алекса е предприела злополучното пътуване.

— Значи съществува възможност тя да е била разстроена или разсеяна от телефонното обаждане, в резултат на което е шофирала прекалено бързо и е загубила контрол над колата.

— Да, много е възможно. Това е най-логичният вариант. Но, Джоун, както знаеш в този град слуховете се разпространяват със скоростта на светлината и един обикновен, макар и трагичен инцидент, се превръща в лабиринт от загадки и интриги.

— Да, така е. Е, благодаря ти за тези горещи новини. Ще се свържем с теб по-късно, като се надяваме да ни съобщиш нещо по-оптимистично за състоянието на Алекса.

— Дано. О, чакай малко. Виждам сестрата на Алекса, Катрин. Прочутата пианистка беше през цялата нощ вътре в болницата, но сега… А, да, това наистина е Катрин. О, колко интересно, тя е заедно със сенатора Робърт Макалистър. Не знаех, че някоя от сестрите Тейлър поддържа връзка с очарователния сенатор от Вирджиния, но както много сенатори и той вероятно е консултант към „Пенсилвания Авеню“. Съмнявам се, че Катрин ще говори пред журналистите, но може би сенаторът ще каже нещо.

Катрин се вкопчи в ръкава на палтото му и Робърт инстинктивно сложи силната си мъжка ръка върху деликатните треперещи, пръсти. Като избягваше ярката светлина на телевизионните камери, той хвърли поглед към лимузината, паркирана на значително разстояние. С нея щяха да отидат до летището, за да посрещнат родителите на Катрин и Алекса. Между стъпалата на болницата и спасителната лимузина се бе изпречила стена от репортери, която се разцепи, за да позволи на Робърт и Катрин да се промъкнат през тесния тунел до колата. От двете страни в оглушително стерео заваляха онези болезнени въпроси, на които все още никой нямаше отговор…

— Катрин, как е Алекса? Сенаторе, вие можете ли да ни кажете?

— Сериозни ли са нараняванията? Тя все още ли е в кома? Ще се възстанови ли? Какво мислят лекарите?

— Госпожице Тейлър, разбрахме, че сте били във вилата на сестра си, когато телефонът е звъннал. Кой се обади? Какво каза? Затова ли Алекса е бързала толкова? Полицията допуска ли възможността за умишлено престъпление?

— Лекарите казаха, че Алекса е имала вътрешен кръвоизлив и бъбреците й са пострадали. Дадохте ли кръв за Алекса, Катрин? Бихте ли дали единия си бъбрек, ако бъбреците на сестра ви не възстановят функциите си след катастрофата?

Робърт бе предупредил Катрин, че ще ги затрупат с лавина от въпроси, и я бе посъветвал да не отговаря на никой от тях, докато не стигнат до лимузината. Катрин знаеше за какво ще я питат репортерите — същите мъчителни въпроси не й даваха мира цяла нощ. Същите въпроси, с изключение на един: „Бихте ли дарили кръв, или бъбрек за сестра си?“

Сърцето й имаше ясен и категоричен отговор:

— Да, разбира се.

Но заедно с този отговор идваше и мълчаливият, мъчителен, болезнен вик. „Ако Алекса се нуждае от моята кръв, моя бъбрек, моето сърце, с готовност бих ги дала, но… Но едва ли бих й помогнала повече, отколкото един съвършено непознат човек. Защото Алекса, която обичам като собствена сестра, всъщност не е моя родна сестра.“