Ан Лоурънс
Господарят на замъка (1)

Пролог

Замъкът Хокуоч, Англия, 1190 година

— Каква сбирщина! — отбеляза Жил д’Аржан и хвърли поглед към предверието на замъка Хокуоч. Покрай каменните стени на огромната зала се виеше опашка от просители и дребни престъпници. — Нима са били обслужвани толкова лошо, че чак нямат търпение да погребем баща ми, за да ме затрупат с жалби? Тук виждам молби, написани преди няколко месеца.

— За какво се занимаваш с това досадно задължение? Изчезни някъде — предложи най-добрият му приятел Ролан дьо Вар, разряза на две една ябълка и хвърли обелките под масата. — Баща ти, лека му пръст, се почувства по същия начин, когато крал Хенри му връчи баронската титла. Но сетне винаги гледаше да го няма, когато се приемаха жалби.

— А аз, за съжаление, не намирам нищо приятно в това, да заема неговото място — оплака се Жил и съвсем се намуси, когато една котка изскочи отнякъде и хукна да гони къдравите обелки под масата.

— Колкото и да не ти харесва новото призвание, крал Ричард държи на твоите земи. Сигурен съм, че не би искал да попаднат в ръцете на принц Джон.

— Така е. Негово величество съжали бързо, че тъй великодушно подари пет графства на принца.

— И сега точно хора като теб трябва да го възпрат. — Ролан се ухили, защото втора котка се преметна през ботушите на Жил и се счепка с посестримата си за обелките.

— От деветгодишен служа на краля, това прави вече трийсет години. Едва ли съм заслужил такава присъда. Да пазя единия брат от другия! Каква жалка мисия. — Трета котка прелетя през краката му и тупна върху кучето, което кротко спеше под масата. Жил отново се начумери: — Ролан, смяташ ли за необходимо да забавляваш мишеловците ми, докато горкият стар Гарт подремва?

— Опасявам се, че изоставате от текущите задачи, милорд — прошепна Томас, писарят, който цял ден записваше като луд решенията на господаря си. Нещастният човек прокара нетърпеливо ръка по голото си теме.

Ролан пренебрегна забележката и продължи:

— Затова си имаш управители на имението, съдии и моя милост — новият ти иконом. Ние ще се оправим с тази работа. Защо трябва да подлагаш търпението си на подобни изпитания?

— Ти знаеш много добре защо — усмихна се Жил.

— О, да. Не можеш, без да си пъхаш носа във всичко, нали? Обичаш да душиш навсякъде като хрътка. — Ролан сниши глас: — Затова винаги си бил великолепен военачалник — държиш да знаеш и да разбираш всичко.

— Само че сега нямам друг избор. Все пак искам да разбера колко струват поданиците ми. — Жил посочи към писаря и местните големци, които седяха като на тръни в очакване на неговото благоволение. Не си направи труда да говори тихо и те приеха думите му като предупреждение: — Сигурен съм, че прибират сребърниците на тези несретници в собствените си джобове, вместо да ги предават в хазната на баща ми… — Той неочаквано млъкна и се втренчи в масивните дъбови врати на замъка.

— Какво има? — сепна се Ролан и проследи погледа на приятеля си.

— Нямам представа. Имам чувството… — Жил не довърши мисълта си. Двама новодошли просители — млада жена и старец — привлякоха вниманието му. Вероятно беше чиста случайност. Ала с тях нахлу и студен въздух, от който кожата му настръхна. Странната двойка се запъти към него. Неволно Жил стана от стола си, сякаш посрещаше по-височайши от себе си.

— Трябва да изчакате реда си — рече Томас и им посочи вратата с кокалестия си пръст.

— Напротив, ще изслушам тези хора веднага — каза Жил.

— Милорд! — възпротиви се Томас, но млъкна, като видя намръщеното изражение на господаря си. — Но, разбира се, милорд. Простете. Кажете си името, сър.

Старецът не чака да го поканят втори път и ги удави в порой от несвързани думи. Жил д’Аржан вдигна ръка:

— Чакай. Нищо не ти разбирам.

Човекът беше облечен в мърляви дрипи, неприятната миризма се усещаше отдалеч. Явно боледуваше, защото кожата му имаше сивкав оттенък. Сплъстената му коса подсказваше, че не обича да полага грижи за външния си вид.

Младата жена беше пълна противоположност на придружителя си — стройна и, за щастие, спретната. Мантията й беше синя като тинтява. Беше привързана с една-единствена тока и падаше елегантно по тялото й.

Жил беше особено впечатлен от достойното й държание пред господарския съд. Тя му се стори някак извисена над останалите просители, дори невъзпитаните брътвежи на стареца бяха далеч от нея. Не си позволяваше да оглежда тълпата от селяни, които чакаха да споделят проблемите си и да чуят благоприятно за тях решение. Стоеше пред него със скромно сведена глава.

Жил седна обратно на стола си върху подиума. Нямаше желание да се издаде, че е твърде заинтригуван от младата жена. Косата й с цвят на мед се стелеше по раменете. Лицето й бе бледо, сякаш доскоро е боледувала. Той си пожела да може да разгледа красотата й по-отблизо.

— Повтори името си на господаря Жил — нареди писарят, като в същото време се опитваше да свали една от котките от вълнената си роба.

Жил наблюдаваше младата жена. Запита се дали тя го намира за страшен, дали очаква с тревога неговото разпореждане. Накрая дори си наложи да смекчи малко изражението си с надеждата да изглежда по-благосклонен.

Старият човек отново избълва своето име, този път бавно и ясно.

— Викат ми Саймън от Лин. Брат ми умря преди няколко години. Аз се грижа за единствената му дъщеря — и хич не ми е леко. Преди да се спомине, той я обеща за жена на един богаташ от Йоркшир, Джейкъб Бейкър му е името. От сделката щях да се облажа и аз. Но всичко отиде на вятъра. Тя взе, че се омърси и опропасти доброто ми име. Господарю, накарай я да каже кой е негодникът, който я опозори. Помогни той да се ожени за нея и да сложи край на този срам, дето ще съсипе и моето семейство.

Злият глас на стареца се извиси над тълпата като вятър пред буря. Внезапно той се извъртя и удари момичето. Тя залитна и падна на колене. Плясъкът от шамара отекна в цялата зала.

— Престани — избухна Жил и скочи на крака. Изобщо не очакваше дребното и хилаво старче да прояви такава сила. Жената се изправи с усилие и отново зае предишната си неподвижна поза, без да вдигне очи от пода. На бледото й лице се очерта грозна алена следа от пръстите на стареца.

— Тя стана уличница и хвърли петно върху семейството ми. Господарю, накарай я да издаде името на мошеника и ги ожени. От къде на къде аз ще я хрантутя заедно с копелето й? Кажи на онзи да плати за стореното. — От устата му хвърчаха слюнки.

Жил отново потъна в стола си, но кръвта му кипна от гняв.

— Как се казваш? — попита той. Постара се да овладее гласа си, за да звучи строго, но умерено. Същият тон използваше и за най-младите си валети.

Младата жена най-после вдигна глава и го погледна. Очите й се оказаха сини като мантията. Жил трябваше да признае, че макар и приятна на външен вид, тя съвсем не бе красива. Забележителни бяха само огромните й очи и достойнството. Но пък те не се забравяха лесно.

— Казвам се Ема, милорд — тихо продума тя в настъпилата тишина, сетне наведе глава и отново заби поглед в краката си.

— Какво ще кажеш в своя защита, Ема? Днес дойдоха още трима като теб — вкусили от любовта, пък забравили да я узаконят пред Бога. — Жил поглади черната си брада. Тази жена се държеше различно от предишните и затова той искаше да чуе нейното обяснение, а не стареца.

— Господарю Жил, все пак… — обади се чичо й.

— Мълчи, човече — прекъсна го Жил.

Младата жена сплете пръсти. Това беше първият признак на смущението й.

— Господарю Жил, аз не се оплаквам. Примирих се със съдбата си и сега мечтая само да се върна у дома и да седна зад стана.

Думите й го изумиха. В тях той откри необичайно за положението й благородство.

Старецът изсипа порой от обиди, като не пропусна да спомене нея, майка й и майката на майка й. Жил отново го предупреди да мълчи. Човекът изруга и се подчини.

— Пак ти повтарям да не се обаждаш без разрешение, старче — напомни му Жил. Сетне се наведе и подпря лакти на страничните облегалки на стола си. Погали Гарт по ушите, без да изпуска от очи момичето. Тя стоеше неподвижно като статуя, величествена и спокойна, сякаш нищо не може да я смути.

— Ема, чичо ти очевидно мисли, че има защо да се оплаква. Ти си под негово попечителство и той има всички права над теб, дори и върху мислите ти. Щом той има жалба, касаеща теб, тя е и твоя.

Този път тя вирна брадичка и в очите й проблесна гняв. След миг обаче се овладя и отново сведе глава.

— Не мога да попреча на чичо си да мисли каквото си иска, милорд.

— Тогава кажи, девица ли си? — Жил я погледна внимателно.

По шията й плъзна руменина, която заля цялото й лице.

— Не.

Тази едничка дума отприщи нов порой ругатни от устата на стареца. Той не се стърпя и я удари по рамото.

— Уилям — щракна с пръсти Жил към младия рицар от неговото обкръжение, който заедно с всички останали слушаше заинтригувано пререканията. — Изведи този мъж навън и не го пускай да влиза, докато не приключа с разпита на настойницата му.

Огромният като викинг воин сграбчи Саймън и безцеремонно го изхвърли от замъка. В яките му ръце старчето изглеждаше като бебе.

— Така, Ема, да се надяваме, че ще продължим без други премеждия. Чичо ти е разтревожен, и с право, че си загубила девствеността си. Това много смешно ли ти се струва? — строго я попита Жил, като видя усмивката на лицето й.

Ема веднага посърна.

— Простете, господарю Жил. Прозвуча ми смешно, като споменахте, че съм била загубила девствеността си.

— И защо? — попита той, озадачен от реакцията й. Подобни дързости от страна на крепостните селяни обикновено се наказваха с поне няколко камшика. Разбира се, тя беше свободна жена. Обноските й издаваха, че е от знатно потекло. Това още повече изостри любопитството му.

— Да загубиш нещо, означава, че би могъл да го намериш и отново да го използваш. А както знаете, в този случай това е невъзможно, милорд.

Макар че беше смутена от упрека му, тя вече не избягваше погледа му, както в присъствието на чичо си. Жил не можа да се стърпи и се усмихна. Реши, че така ще може да й вдъхне смелост. Когато застана начело на имението Хокуоч, Жил наложи строга дисциплина. Мнозина, свикнали с разпуснатите порядки на баща му, не харесаха тази промяна. Мислеха го за изчадие на ада заради поведението му, загорялата кожа, острите черти и черната коса.

Облегна се назад и изпъна крака. Нямаше желание да бърза с разплитането на този случай. Не му се искаше да се раздели толкова скоро с прекрасното създание пред себе си. Всъщност, ако тя наистина не беше девствена, той нямаше нищо против също да я вкара в леглото си. Тя притежаваше нещо повече от завладяващо лице и хубаво тяло. От нея струеше необяснимо излъчване, от което кръвта му кипваше, сякаш изживява първи трепети на любовта.

— Не е смешно, че си загубила девствеността си, Ема — рече той с поучителен тон, като се опита да се отърси от мечтанията и да се съсредоточи в задачата си.

— Да, милорд — отвърна Ема.

— И как чичо ти разбра за… случката?

— Ами аз му казах.

Жил скочи и я погледна втрещен. Котките се разбягаха. Гарт вдигна глава и излая.

— Ти? Ти си му казала? Нима не се досети какви ще бъдат последиците от това признание?

Тя извърна глава и вторачи поглед в ярките гоблени по каменния зид. Като че ли огледа всеки един от просителите, които подпираха гръб на стената, преди да му отговори.

— Не, точно за тези последици не се сетих, милорд. Исках само да прекратя годежа, който уреди чичо ми. Не вярвам, че татко би могъл да ми избере такъв мъж.

— Как така? Кандидатът сигурно е бил достоен човек — попита Жил. Съчувстваше на момичето, защото съзнаваше колко е трудно да се отговаря на въпросите му пред други хора. Подиумът се намираше далеч от чакащите, но след изстъпленията на стареца вече всички надаваха ухо.

— Когато чичо дойде да ми каже за кого ме е сватосал, аз реших, че трябва да знае истината, че обичам друг. Но доколкото си спомням, той ми рече, че жените нямат право на собствен избор. Двамата с господин Джейкъб дори се бяха разписали на документите. Чичо заяви, че брачният договор е в сила. Тогава аз му отвърнах, че не става дума само за собствен избор. Обясних му, че белята е сторена вече. — Гласът й се прекърши при тези думи.

— Не желаеш ли да кажеш името на мъжа, който ти е отнел честта, за да ви оженим?

— Не — бързо отвърна Ема и го погледна умолително.

— Хм. — Жил подпря умислено брадичка и засука мустак. Накрая тихо попита: — Доброволно ли се отдаде или той те насили?

— Не, милорд, не. — Ема поклати яростно глава и златистите й коси се разлюляха.

— Страхуваш се да кажеш името на мъжа, защото това може да му навреди?

— Не, милорд. Ще навредя само на себе си. — Това признание сякаш я успокои и косата й също се укроти.

Жил предположи, че човекът сигурно е сгоден, ако не и женен за друга.

В това време Ема го изучаваше напрегнато. Макар да си придаваше вид на невъзмутима, в сърцето й бушуваше буря от чувства. Тя обаче се бе зарекла да не издава с нищо душевните си терзания и парещото смущение от този публичен разпит. Лорд Жил й се стори достатъчно умен, за да не се хване на скалъпените обяснения, които бе приготвила по пътя към замъка.

Докато с чичо й чакаха пред дверите, Ема внимателно слушаше какво говорят хората за господаря Жил. Доволните от присъдите му го хвалеха, че умее бързо да разрови до сърцевината на проблема. Твърдяха още, че разрешавал справедливо дребните кавги. Бил способен да измисли неочаквано решение, за което никой не се сещал. Но пък понякога се дразнел и отхвърлял жалби, защото му губели времето. Изслушвал търпеливо всички, дори и глупаците. Естествено, недоволните го обвиняваха, че е жесток. Оплакваха се, че щял да им съсипе живота. Накрая Ема реши да мълчи и да не обяснява нищо, защото очевидно лорд Жил не търпеше оправдания.

Сега сърцето й биеше лудо от тревога; страхуваше се, че присъдата на господаря ще обърне наопаки живота й.

Той като че ли бе погледнал право в душата й.

Ема бе дала клетва да пази в тайна името на своя любовник. Двамата щяха да признаят връзката си чак когато настъпи подходящият момент. Досега тя не се съмняваше в неговите обещания. Успокояваше се, че щом има честната му дума, ще издържи на всички изпитания.

До този миг Ема вярваше, че нейният любовник ще я отведе далеч, когато изпълни дълга си. Познаваше го едва от две-три седмици — той служеше в авангарда на лорд Жил д’Аржан. Влюби се в него със зашеметяваща бързина, която противоречеше на здравия разум. Довери се в обещанията му за щастливо бъдеще и ги скрепи, като му отдаде невинността си.

Ема се огледа и спря поглед върху любовника си. Той като че ли бе изгубил интерес към разпита. Не й обръщаше никакво внимание. Тя си каза за успокоение, че той навярно се преструва. Дори не гледаше към нея.

Изведнъж нейният любим й се стори като хлапак пред мощта на Жил д’Аржан. Напразно се опитваше да прогони от мислите си това сравнение с аргумента, че единият е още на двадесет години, а другият сигурно вече е изпълнил два пъти по толкова, ако не и повече.

Разбира се, всеки може да забележи разликата между каления в битки воин и неопитния младок. Силата на лорд Жил я порази още щом го зърна. Тя струеше от него и се усещаше до другия край на просторната зала. Притегли я към трона му, сякаш някой я поведе за ръка натам.

Дали и останалите усещаха тази мощ? От приказките на хората разбра, че някои се страхуват от него, а други го благославят за мъдростта. Но защо никой не споменаваше и дума за това недоловимо привличане? Физическото му присъствие също я омайваше. Дори не се плашеше от строгото му изражение. С всяка негова дума се чувстваше по-зашеметена.

Не, не бива да се поддавам на тези съмнения, каза си тя. Тайната й клетва бе запечатана с нещо повече от целувка. Всичко щеше да бъде наред, ако тя запази мълчание. Господ щеше да откликне на отчаяните й молби и да я спаси.

— Ема? — стресна я гласът на Жил. — Не разбираш ли, че ако не издадеш името на любовника си, ще си навлечеш ужасни беди?

— Не, милорд. Не виждам никаква заплаха за себе си.

— От небето ли падаш, та не знаеш какво става с неомъжените жени? Положително ще пострадаш от този каприз да криеш любовника си. Ако чичо ти те презре, ще се наложи да изкарваш прехраната си, като задоволяваш много по-неприятни прищевки на всякакви мъже. Посрамиш ли къщата му, той ще те изхвърли сама да си вадиш хляба на улицата.

— Той сам се позори, като крещи наляво и надясно грозните си обвинения срещу мен, милорд. — В очите й отново проблесна гневна искра. — Струва ми се, че чичо ми се тревожи повече за сребърниците на Джейкъб Бейкър, отколкото за моето положение.

— Да. Сигурно си права. Но ти не можеш вечно да пазиш в тайна прегрешението си. Знаеш, че няма как да скриеш бебето под полите си. Рано или късно то ще проличи.

— А кой казва, че ще имам бебе, милорд? Ако от такива… отношения винаги се раждаха бебета, то вашите владения щяха да са пълни с деца. А не забелязвам такова нещо в селото, още по-малко пък в замъка ви. — Ема разпери ръце към множеството, където наистина почти не се виждаха хлапета, и неволно се усмихна.

— Така е. Но днес имах три случая като твоя. И мога да те уверя, че въпросните отношения често водят до бебета. Затова чичо ти идва навреме, за да се погрижи за честта ти, преди да е станало късно. Питам те, Ема, ти как искаш да се разреши твоят проблем?

— Милорд, ако се омъжа за някой селянин, той изобщо няма да възприеме това като позор. Вероятно дори ще настоява да докажа, че мога да раждам деца, преди да ме вземе.

— Но ти няма да станеш селянка! — възмути се Жил. — Годеникът ти е хлебар, уважаван и достоен човек.

— Моето мнение за Джейкъб Бейкър не е толкова високо, милорд.

— Нима? И откога девойките сами си избират ухажори?

— С радост биха го направили, ако им беше позволено, милорд — сериозно отвърна Ема, без да обръща внимание на закачливата му усмивка. Нейният упрек бързо накара Жил да се намръщи.

— Доживях да ми се кара една обикновена девойка!

Ема преглътна обидата. Черните му очи хвърляха мълнии и тя прехапа език, за да възпре потока от думи, който напираше в нея.

— Пак те питам, Ема. Как искаш да се разреши проблема?

— Позволете ми да се прибера вкъщи, милорд. Станът ме чака. Ако се окаже, че греша и родя, ще си платя шест пенса глоба.

— И шест пенса ще ти се сторят несметно богатство, когато вуйчо ти те изхвърли на улицата. — Ема замълча и Жил направи знак на Уилям Белфур, който пазеше на входа. Уилям веднага довлече чичо й обратно до подиума.

— Оказа се, че си подранил с жалбата за венчавка, старче. Ема твърди, че не носи дете. А аз нямам желание да решавам мъгляви случаи без ясни последици.

— Но, господарю, тя е опозорена — изломоти възмутено Саймън. — Дори няма зестра. Как сега да й намеря жених, като загуби и единственото си ценно притежание? Кой ще я вземе, след като тя си вдига краката за някакъв неизвестен мъж? Всички разбраха, че вече не е девствена. Ти я попита пред цялата зала и тя си призна греха. Тя вече не струва нищо. А на мен ще ми излезе още по-скъпо, защото ще трябва да храня и копелето й.

— Ти сам си виновен, че всички научиха за падението й, човече. Ако си беше държал езика зад зъбите, никой нямаше да разбере. А ти дойде тук да се жалваш.

Ема трепваше от всяка тяхна дума, сякаш я пробождаха право в сърцето. Болката й стана нетърпима и скоро всички щяха да узнаят това, защото не удържаше повече сълзите си.

Трябва да изчакаме подходящ момент, увещаваше я любовникът й. Това ли беше подходящият момент? Бореше се с всички сили срещу порива да се обърне към любимия и да поиска от него да я защити.

Зави й се свят. Опита се да диша дълбоко, за да дойде на себе си. Замоли се наум Господ да сложи край на това изтезание. Желаеше единствено да се скрие в гората, на тишина и спокойствие.

— Накарай я да каже името му, милорд. Искам компенсация за стореното.

Жил скочи от стола и Саймън се сви от уплаха. Пурпурната мантия на графа гневно изшумоля. Черните му очи стрелнаха предупредително стареца. Ема горещо пожела чичо й да се овладее, за да не се озоват и двамата в затвора на замъка. Жил се надвеси над него заплашително и Саймън отстъпи.

— Ето че стигнахме до същината на проблема. Компенсация! Предупредих те да си държиш езика зад зъбите. Търпението ми се изчерпва. Само да продумаш още веднъж и ще те накажа сам да платиш компенсацията.

Жил скръсти ръце и застана пред Ема. Кървавочервеният рубин на пръстена му проблесна, осветен от тънкия сноп лъчи, който се процеждаше от един отвор в покрива.

— Няма да те насилвам да издадеш името на любовника си. Но трябва да знаеш, че малцина достойни мъже ще се съгласят да те вземат с опозорената ти чест.

Говореше й тихо, така че само тя да го чува, сякаш искаше да я избави от нови мъчения. Ала от думите му я заболя. Сърцето й кървеше наранено.

— Ема, нима не си осъзнавала до какви последици ще доведе тази греховна връзка? И въобще какъв трябва да е един мъж, че да те остави да се срамуваш на разпит пред толкова много хора? — Жил простря ръка над тълпата. — Защо се съгласи да пожертваш най-ценното си?

Ема нямаше сили да продума. Беше толкова близо до него, че не можеше да се скрие от проницателния му поглед. Нямаше как да избяга и от ужасната истина в словата му. Какъв трябва да е един мъж, че да я остави да се срамува на разпит пред толкова много хора? Любовникът й можеше да я защити. Можеше да й спести унижението — да поиска ръката й пред всички и да разкаже за клетвите им. Можеше да спре юмрука на Саймън. А сега тя трябваше да лъже лорд Жил и всички други, на които им хрумне да й зададат същите въпроси.

— Говори. Защо се съгласи да пожертваш най-ценното си?

Тя бавно поклати глава.

— Кажи, Ема. — Той смекчи тон, но въпреки това нещо в гласа му я накара да се подчини.

— Вие трябва сам да си отговорите на този въпрос, лорд Жил. Разбирате ли, аз нямах какво друго да дам. — Ема пак сведе глава.

Настана тишина. Накрая Жил рече с дрезгав глас:

— Моли се на Бога твоят любовник да оцени както трябва подаръка ти.

Той се върна на мястото си и се приготви да обяви присъдата. С неговото отдалечаване сякаш си отиде и куражът й да обясни прегрешението си пред всички. Почувства се отново уязвима и самотна. Прималя й, коленете й се разтрепериха.

— Старче, заведи племенницата си вкъщи. Ще отговаряш лично пред мен, ако й сториш нещо лошо. Окаже ли се, че ще има дете, ела да ми кажеш на следващото събиране на съда. Днес само ми загуби времето.

Саймън почервеня и с куп ругатни се завъртя на пета и тръгна към вратата. Ема се зарече да стаи болката дълбоко в себе си. Погледна за последно лорд Жил. Искаше да се потопи в неговата сила, сякаш тя щеше да я крепи през идващите дни. Бъдещето й неочаквано се оказа страшно и несигурно. Смело обходи с поглед абаносовата му коса и изсечените очертания на тренираната му в битки снага. Инстинктивно усещаше, че той няма да я накаже за дързостта. Накрая кимна и последва чичо си с високо вдигната глава.

Дори студеният вятър, който ги посрещна отвън, не можа да охлади горящото й чело и трескавите ръце. За миг й причерня и тя се хвана за резето на вратата. Вкопчи пръсти в извитото желязо, което затваряше пред нея дверите към света на лорд Жил — и на нейния любовник.