Патриша Гафни
Изпитание на чувствата (19)

Глава 19

Елизабет и Алис си заминаха. Лили ги бе чула да си тръгват рано заранта, но този път не стана да гледа през прозореца. Изкара целия ден в стаята си, потънала в мрачни размишления. Девън не дойде.

Нощта бе страшна. Южният вятър духаше откъм морето и стоварваше върху брега немилостивите си пориви, които разпиляваха косите й и замятаха полите й около глезените. Добра нощ да вземеш решение, помисли си Лили, докато стоеше в дъното на скалното плато и наблюдаваше как настъпващият прилив поглъща последните ивици сух пясък в краката й. Беше сама — самичка — тя, скалата морето и небето. Вече знаеше какво ще прави, но искаше да го премисли още веднъж. Веднъж импулсивното поведение я бе вкарало в беда. Още няколко трудни урока я бяха научили, че повече не може да си позволява да действа по този начин.

Щеше да разкаже на Девън коя е, какво ще направи и какво не и после с готовност да посрещне последствията. Първите две бяха достатъчно неприятни, но именно последното бе онова, за което не бе сигурна, че има силите да понесе. Защото — макар че той сигурно щеше да бъде облекчен да научи, че не е слугиня, — се съмняваше, че това ще е достатъчно да промени мнението му за брак с нея, а бе взела решение, че няма да му бъде любовница. „Метреса“ — както винаги бе знаела, но напоследък бе предпочела да не си спомня — бе само евфемизъм за курва.

Какво да прави тогава? Къде да отиде? Беше се надявала, че досега ще е получила отговор от Соумс — вече месец, откак му бе писала. Ако той не искаше да я приеме, трябваше да си намери друго място. Място, където ще може да живее скромно в очакване да изтекат оставащите девет месеца до двайсет и първия й рожден ден, когато щеше да влезе във владение на скромното наследство от баща си. Дали Девън щеше да й заеме пари? И ако да, можеше ли да ги приеме от него, даже под формата на заем? Вероятно да, но така й се искаше да започне на чисто.

Вятърът запрати солени пръски в лицето й. Трябваше да се хване здраво с двете ръце за перилата, за да запази равновесие. Каква лъжкиня само беше, помисли си тя, отчаяна. Ако Девън й предложеше издръжка срещу тялото й, наистина ли си въобразяваше, че ще каже не? Колкото и грозно и унизително да бе, наистина ли си мислеше, че може да отклони предложението му после да го напусне? Обичаше го достатъчно силно, за да бъде неговата курва, и пет пари не даваше какво си мислеха останалите.

Бе изтощена от мислене. Безсмислено бе да агонизира над възможните последствия, преди да бе сторила каквото и да е. Първо ще му разкрие коя е и защо бе избягала от Лайм. После щеше да се тревожи от реакцията му. Поне бе сигурна — в достатъчна степен, за да поеме риска, — че няма да накара да я арестуват. Магистрат или не, той бе измамил властите, за да защити брат си. Сигурно той единствен измежду всички хора би разбрал, че понякога, когато изгледите бяха лоши и спазването на закона би донесло по-голяма несправедливост от нарушаването му, е по-мъдро да се действа под диктата на здравия разум, отколкото на строгата буква на закона. Най-лошото, което можеше да се случи, бе да я отпрати, което, освен че ще разбие сърцето й — нямаше да е по-лошо от всичко, преживяно тук след пристигането й.

Изправи рамене. Всичко бе решено. Девън не се бе прибрал още — не го очакваха да се завърне от събранието на собствениците на мини в Труро чак до късно, но тя възнамеряваше да го изчака. В библиотеката например, заедно с Клей. Може би той щеше да я ободри. Обърна гръб на морето и се заизкачва по стълбите.

 

 

Девън отвори със замах високите прозорци, разположени между позлатените портрети на първия и втория граф Сандаун. Поривът на вятъра го блъсна в лицето. Затвори очи и вдъхна дълбоко хладното, влажно ухание с надеждата, че ще проясни главата му. Вятърът изплющя по листа хартия в ръката му. Прочете късото съобщение отново, сгъна писмото и го пъхна в джоб. Миг по-късно започна пак да кръстосва стаята.

В Даркстоун галерията свързваше втория етаж на къщата със западната кула. Бе дълъг, просторен салон с орехова ламперия, на която бяха накачени безчет живописни портрети от различни поколения Даркуелови. Мебелировката бе наредена плътно покрай стените и оставяше покрития с килим център открит, така че господарят да се разхожда безпрепятствено, когато времето не позволяваше излизане навън. Тази вечер случаят не беше такъв, но ето той бе тук, дошъл си рано-рано от Труро, прекалено погълнат от мислите си, за да има желание да се махне от стаята.

Както обикновено, Лили бе тази, която изпълваше мислите му. Обсебваше го. Струваше му се, че едва ли бе мислил за нещо друго, освен за Лили Трабълфийлд, от деня, в който се срещнаха, особено напоследък. Осъзнаваше, че тя очаква от него да вземе някакво решение, да стигне до някакво заключение. Проблемът се криеше в това, че онова, което искаше тя и което искаше той, бяха на светлинни години разстояние. Той искаше да бъде с нея, да й се наслаждава, да й доставя удоволствие; тя искаше обещание за бъдещето и емоционална обвързаност. А всичките му чувства бяха пресъхнали, изчерпани.

Не помагаше фактът, че съвършено добре разбираше защо не може да се застави да й намери място в живота и сърцето си. Маура бе мъртва от пет години, но той не бе забравил нищичко. С кристална яснота си спомняше огнената страст в началото, доколко бе обсебен от нея, маниакалното желание да я притежава. Също тъй ясен бе и споменът за горчивото, изгарящо разочарование, презрението и омразата към себе си, когато бе открил, че обектът на най-пламенните му и нежни чувства му бе отвърнал с изневяра и измама. Бе избягала с управителя му. Бе окрала парите и детето му. Бяха задържали парите, но бяха захвърлили бебето, когато се бе превърнало в пречка за бягството им. Девън почувства старата агония да се надига в него като киселина, разяждаща вътрешностите му, и изключи от съзнанието си ужасяващия спомен как бе намерил невръстния си син, умрял в онази бедняшка колиба. Спомените водеха към черно, бездънно отчаяние, а той бе пътувал по тези пътища твърде дълго.

И нищо от това нямаше общо с Лили. Повтаряше си го непрекъснато, с трескаво желание да го повярва със сърцето си, не с ума си, защото там знаеше, че е вярно. Но нещо заровено дълбоко в него, подсъзнателно, неизлекувано, се бунтуваше неспокойно, неуверено. Образът на Алис Феърфакс го споходи. Съзря спокойното й лице и добрите очи. Алис бе дама до мозъка на костите си. Щеше да бъде вярна и примерна. Щеше да бъде безопасна. Това ли искаше? До това ли се свеждаше най-важното в живота му?

Преди няколко месеца би отговорил с „да“ без колебание и съжаление. После срещна Лили и всичките му строго и скучно оформени представи за бъдещия живот се бяха срутили като картонени кули. Той я бе използвал, бе я обиждал и пренебрегвал, бе направил всичко по силите си, за да я запази извън всичко в живота си, освен в леглото. Но въпреки усилията му тя бе спечелила. Против волята му бе внесла обновление в съществуването му, бе разрушила преградите, изгладени тъй умело от него, и му бе дала да зърне гледка от едно по-различно бъдеще, пълно с чувства, предизвикателство и радост. Бе се опитал да се защити, като настойчиво се беше стремил да постави нещата изключително на физическа основа — не че нямаше основание, след като последните пет години жените за него не представляваха нищо повече от неизбежни креватни партньорки в безрадостните му инциденти актове на сексуално освобождение. Да изпита отново страст и любовен плам, бе странно, опасно. Да изпита нещо отвъд страстта бе ужасяващо.

И все още го ужасяваше, но той и Лили трябваше да стигнат до определено решение. Бе й казал, че я обича, но дали беше вярно? Мислеше за нея постоянно. Беше ли това любов? Когато бе с нея, бе щастлив. Беше ли това любов? Нямаше представа.

Спря да кръстосва насам-натам и се облегна на стената до портрета на баба си. Ръката му се сви върху писмото в джоба, му. Писмото от маркизата на Фром. Нейна светлост би искала да го уведоми, че никога не е чувала за Лили Трабълфийлд, камо ли пък да я наема за своя прислужница. Опасявала се, че трябва да признае, че проблемът с почтеността между прислугата се влошавал всяка година и подозирала, че Негова светлост е станал жертва на измама. Можела само да се надява, че е била разкрита и че тази мис Трабълфийлд не му е ограбила нищо повече от гласуваното доверие.

Единственото изненадващо в писмото беше колко малко го изненадваше. От самото начало бе предусетил, че Лили не е това, за което се представя. Не бе имало никакво значение по онова време. Интересът му към нея бе едностранен и съвсем ограничен — всичко, което искаше, бе да я прелъсти. По-късно бе забравил за смешния й ирландски диалект, използвала го да си намери работа, бе пренебрегнал факта, че е твърде изтънчена, за да е прислужница, и усърдно избягва въпроси за миналото си и периодично му поднасяше някоя лъжа. Сега му се струваше иронично, меко казано, че изискваше пълното му доверие: „Аз съм си аз, Лили, и никога няма да те нараня!“, докато очевидно се бе държала безкрайно неискрено с него по въпросите касаещи нейната личност.

Но всичко това беше между другото. Тя криеше нещо, но той очакваше, че ще го сподели, когато сметнеше за необходимо. Дори в този момент не се интересуваше особено какво бе то. Важното бе да вземе решение какво да прави с нея.

Поднови кръстосването из стаята. Някакъв звук — изстрел? — го накара да наостри слух. Стори му се, че дойде отдолу? Разбира се, не можеше да е изстрел. А какво тогава? Щора удряща се в стената вероятно, при този силен вятър. Но звукът бе по-остър, по-висок. Къщата бе изцяло притихнала. Чуваше се само воят на вятъра. Спомни си, че Клей се бе установил в библиотеката, когато се върна от Труро, за да прегледа някои документи за търга утре вечер. Слезе спокойно по стълбите заслушан в надигащата се буря откъм морето.

— Клей? — извика той от коридора, като видя, че лампата още светеше в библиотеката. Влезе вътре. Клей го нямаше, но вратите към терасата бяха широко разтворени. В този миг едно от крилата й се захлопна с трясък и той с облекчение установи причината за „изстрела“. Да го вземат мътните Клей, защо не беше затворил вратите? Хартии от бюрото се бяха разпръснали по пода из цялата стая. С някакво крайче на съзнанието си се почуди какво диреше сейфът на Клей на бюрото му. Обикновено Клей го държеше заключен в най-долното чекмедже. Отиде бързо до френските прозорци и ги затвори внимателно.

Съзря Клей в момента, в който се обърна. Лежеше до бюрото с лице към пода. Косата му бе подгизнала в кръв, тъмна, страшна, призрачно червена по ризата му.

Девън се втурна към него, коленичи и извика името му. Докосна го с разтреперани ръце, после внимателно го обърна по гръб. Малка черна рана зееше грозно изпод линията на косата над дясната вежда. Очите му бяха широко отворени и изцъклени. Очи на мъртвец.

Девън нададе изплашен, неразбираем вик на протест. Положи чело на гърдите на Клей и затвори плътно клепачи, вкопчил пръсти в ризата на брат си.

— Не! — повтаряше той отново и отново, и отново. Спря едва когато ужасът започна да измества първоначалното му недоверие и неразбиране.

Изведнъж го долови — движение? Трепет? — в гръдния кош на Клей. Надигна се рязко и стисна още по-здраво пръсти.

— Клей! — изрева той. Долепи ухо до сърцето му и най-накрая дочу слаб, пресеклив звук, тъй тихичък, че се изплаши да не си го е въобразил, докато не го чу втори път.

Скочи на крака и се втурна към вратата като викаше високо Стрингър. Никой не се отзова и той се затича навън, като викаше през цялото време, докато вземаше разстоянието към етажа на прислугата. Стрингър се показа недооблечен и разрошен.

— Намери лекар! Прати Маклийф… — Клей е прострелян. В главата. Кърви. Извикайте Пенрой от Тревит, по-близо е. Действай!

Стрингър беше като смразен и само премигваше глуповато.

Изведнъж зад него се показа Коб и Девън се олюля от облекчение.

— Клей е бил прострелян. Зле е. Изпрати Маклийф да докара Пенрой.

Без да каже и дума, Коб се обърна и се втурна към входната врата.

Девън нареди на Стрингър да донесе одеяла, после пак се завтече към библиотеката. Клей не беше помръднал. Беше призрачно блед, очите му бяха отворени и нефокусирани. Девън се отпусна до него, изпълнен със страх. Посегна с неохота към безжизнената ръка на Клей и съзря писалката в дланта му. Хартията отдолу. Две разкривени, безформени думи на листа казваха „Лили стреля“, преди да се слеят в широко грозно мастилено петно в края им.

„Лили стреля“

Зрението му се замъгли. Премига, за да се съвземе, но думите си останаха. Черно на бяло, ясни, недвусмислени и неунищожими.

„Лили стреля.“

Чу Стрингър да идва. Видя разтрепераните си пръсти да се свиват около листчето, смачкват го и го прибират в джоба му, след като се бе извъртял, така че Стрингър да не види нищо. За миг се почувства лишен от всичките си сетива, от всичките си сили, но тогава Стрингър пусна одеялата до краката му и неговата безпомощност му помогна да дойде на себе си.

Завиха Клей внимателно с топлите вълнени завивки. Девън се пресегна към китката на брат си и едва доловимият пулс под кожата даде тласък на собственото му сърце.

Коб се върна. Девън не помръдна от мястото си. Докосваше брат си, гледаше го. Изцъклените му очи бяха странни, смущаваха го. Девън ги затвори с пръсти и тръпка на отвращение премина през тялото му. Коб каза нещо, той не чу. Клей бе абсолютно неподвижен, но Девън трепереше, сякаш умираше от студ. Накара Стрингър да запали огън. Чуваше суетнята и приглушения шепот на другите прислужници в салона. Внезапно той се изправи на крака.

— Стой при него, не го оставяй ни за миг — каза дрезгаво на Стрингър. Грабна един свещник и излезе от стаята.

Не очакваше да я намери в стаята й, но все пак реши да отиде там. Спря като закован, когато под трепкащата светлина на свещите зърна малкия отворен куфар на леглото й. Приближи се бавно. Изпод една от роклите й се подаваше някаква хартия. Разбута дрехите и се втренчи в четирите купчинки банкноти от по двайсет лири.

 

 

Лили зърна Девън да се приближава към нея тъкмо когато вземаше забързано последните стъпала по стълбата в скалата. Почувства познатия трепет на сърцето си и се усмихна в тревожно очакване. Беше се върнал рано — много добре. Важността на това, което имаше да му каже и несигурността й относно евентуалната му реакция не можеха да се сравнят с удоволствието, което се надигаше в нея само като го видеше. Вятърът, гонещ неуморно облаците по небето, разкри луната за няколко мига и на бледата й светлина тя съзря лицето му. Усмивката й се стопи.

— Какво има? — попита тя, след като той спря пред нея. Отново настъпи мрак и тя не можеше да разчете изражението му. Нещо ужасно обаче не бе наред. Напрежението, сковаващо тялото му, бе осезаемо дори в мрака. — Дев, какво става? Случило ли се е не… ох! — Тя извика — повече от удивление, отколкото от болка, когато ръката му се стрелна и я притегли към себе си, а другата му ръка се впи в рамото й. Гласът му се разнесе в ухото и като животинско ръмжене, видя зъбите му да се оголват в грозна гримаса и долови усилието, което полагаше да контролира необяснимия му гняв.

— Не ме очакваше да се прибера рано, нали?

— Какво? Не, аз… Девън? Причиняваш ми болка… — млъкна, когато той я разтърси тъй свирепо, че зъбите й загракаха, и я повлече към къщата. Тя се затътри след него като се бореше с пръстите му, болезнено впили се в ръката й, но те бяха като менгеме. — Стига, защо правиш това? Недей, боли ме. Девън! — Падна и удари коляното си в камъка. Той нито погледна назад, нито забави ход, само я задърпа още по-силно, докато накрая тя трябваше почти да тича подире му, препъвайки се на всяка крачка.

— Какво е станало? — извика тя, вече разплакана. — Какво правиш? — Не й отговори, а по лицето му не се четеше нищо, освен гола ярост.

Завлече я до входната врата, а като влязоха вътре, я затласка нагоре по стълбището, без да обръща внимание на това, че тя се удря в перилата или в него. Накрая, обезсилена, зашеметена, останала без дъх, тя падна на колене. Без да спира, той я наруга, издърпа я грубо да стане и я принуди да продължи да се изкачва.

Като стигнаха вратата на стаята й, той буквално я хвърли вътре. Лицето му я накара да се разтрепери. Стиснатите му юмруци я изпълниха с ужас.

— Не зная какво си мислиш, че съм сторила! — извика тя в опит да не се пречупи пред него. — Няма ли да ми кажеш?

Позата й на оскърбена невинност го вбеси. С гърлено ръмжене скочи към нея и я сграбчи за косите.

— Щях да ти дам парите, кучко. Не трябваше да застрелваш Клей заради тях.

Лили пребледня.

— О, Боже, Дев. Клей? — Тя се огъна. — Клей е прострелян? Зле ли е ранен?

Девън изгаряше. Насили се да спусне ръце, защото поривът да изскубне косите й от корен бе едва преодолим.

Усети в нея да се надига вълна на истинска паника. Яростта му бе осезаема, едва-едва потисната, и тя разбра, че ще е необходимо нищожно малко, за да прекрачи той границата. Заговори предпазливо, като се опитваше да звучи спокойно.

— Девън, моля те, изслушай ме. Не съм стреляла по Клей. Станала е грешка. Защо мислиш така за мен?

— Заради това.

Тя проследи подивелите му очи и съзря парите. Толкова много.

— Но аз не съм…

— Как е истинското ти име?

— Трехърн — отвърна тя незабавно. — Аз съм Лили Трехърн, идвам от Лайм Риджис. Родителите ми починаха, а настойникът ми искаше да ме ожени за сина си и аз не м-м-ожех… — Застрашителната стъпка, която направи към нея, я накара да започне да заеква. — Истина е! — Потисна надигащата се истерия и протегна ръце пред себе си като щит. — Избягах, защото той каза, че съм откраднала парите му и той се рани. Страхувах се, че може да умре… — Чу се какво приказва и се отчая. — О, Боже! Мисис Хоуи беше в Чард и аз говорих с нея… Девън, изслушай ме! Смятах да ти разкажа всичко тази вечер! — Не можеше да спре да плаче. Всичко звучеше толкова невероятно дори в собствените й уши. — Не знам какви са тези пари! Никога не бих наранила Клей. Моля те, възнамерявах да ти разкрия всичко и после да си отида, ако не ме искаш.

— Млъквай! — Сграбчи я и захвърли тялото й към стената зад нея. Тя си удари главата и нададе болезнен вик. Той трябваше да излезе — беше само на косъм да я удари.

— Моля те, моля те, моля те, трябва да ми повярваш! — Тя вече бъбреше несвързано. Удиви се, че под плътната пелена ужас, който изпитваше, лежеше дълбоко съжаление. Мъртъв ли беше Клей? Въпреки яростта на Девън, тя изпитваше желание да го утеши, да разсее страха, който съзираше в очите му зад безумния му гняв. — Моля те, не прави това — прошепна тя. — Нека ти помогна. Никога не бих наранила Клей. Слушай…

Прекъсна я, като сграбчи предницата на роклята й и привлече лицето й на сантиметър от своето. Устните му отново оголиха зъбите в животинска гримаса.

— Ако Клей оживее, ще се погрижа да те обесят. Ако умре, кълна се пред Бога, ще те убия с голи ръце. — Освободи я с мощен тласък. Извади ключа, затвори вратата и я заключи в стаята й.

— Страхувам се, че не мога да ви дам голяма надежда. — Доктор Пенрой извади парче кърпа от пояса на безупречните си черни бричове и избърса изцапаните си с кръв ръце. — Извадих куршума и спрях кръвотечението, но шансовете да оцелее са много малки, нищожни на практика. Дори ако по някакво чудо се възстанови, той никога няма да е същият. Куршумът е преминал през мозъка. — Лорд Сандаун не отговори и за миг лекарят се почуди дали го е чул — Много съжалявам. Нищо повече не мога да направя, поне засега. Ще дойда утре сутрин да проверя как е. — Лекарят избърса потното си чело с ръкав и се зачуди как ли Негова светлост ще погледне на него, ако си поиска малко бренди. — Бих ви посъветвал да го оставите, където си е сега — на дивана — и да не се опитвате да го местите. Дръжте го затоплен. Няма да можете да го накарате да приема храна, но опитвайте с течности. — Пълната неподвижност на Даркуел започваше да го изнервя. — Можете да извикате доктор Марш, ако желаете, нямам никакви възражения — добави той, опитвайки са да не звучи самонадеяно. — Смея обаче да твърдя, че той ще ви каже същото. Съжалявам — повтори той. Изтече минута. Пооправи перуката си с вдървени пръсти и направи стъпка към неподвижната фигура, скрита в сенките зад вратата на стаята — Питам ви добре ли сте? Чувате ли какво ви казвам?

— Да — гласеше забавеният отговор. — Излезте.

Пенрой се стегна. Отвори уста да говори, да каже нещо, да покаже, че е засегнат и обиден, но ги затвори веднага, като съзря яростта в очите, които сякаш пламтяха и хвърляха искри в полумрака.

— Разстроен сте — измърмори той, — съвсем естествено. Сега си тръгвам. Ще дойда пак утре. Лека нощ. — Върна се в библиотеката да си прибере лекарската чанта. Хвърли кос поглед към неподвижната фигура, простряна на дивана и омотана в одеяла, поклати глава с жест на съжаление и излезе от стаята през терасата.

Девън изчака, докато не чу вратите да се затварят, и влезе в библиотеката. Застана до дивана и се ослуша за дишането на Клей, но чуваше само въздишките на вятъра. Приближи се още. Пенрой бе направил превръзка на главата му. В съзнанието му прелетяха спомени за черната рана и той се отпусна на колене. Усещаше как силите му го напускат, всичко, на което се бе крепял, се разчупваше с трясък около него. Хвана ръката на Клей и я стисна. Сълзите, непроливани от деня, в който бе държал студеното, безжизнено телце на сина си, затекоха по лицето му като изгарящ водопад.

Не умирай. Стисна по-силно ръката на Клей, сякаш така можеше да го задържи. Но смъртта бе като зейнала паст с осезателно дихание. Изплашен до крайност, той долавяше бавното й приближаване. Не си отивай. Разтрепери се. Защо го бе простреляла, защо? Безмилостното деяние пораждаше у него варварски чувства. Като че ли беше на клада. Внезапен натиск върху рамото му възстанови равновесието му. Погледна нагоре и видя, че Коб стои до него със сериозно изражение. Девън притисна за миг устни до бледите пръсти на Клей, после се изправи с олюляване на крака.

Между гърдите си и осакатената ръка Коб притискаше чаша коняк. Взе я с другата си ръка и му я подаде.

— Може и да не умре — избъбри той с дрезгав шепот. — Докторът каза, че има шанс.

— Да, шанс. — Девън поднесе чашата към устните си, после я остави, без да отпива.

— Той е силен момък.

— Да.

Коб пое дълбоко дъх и погледна настрани от дивана.

— Мога да занеса съобщение на майка ви, ако желаете. Ако тръгна сега, ще бъда в Уитъридж в…

— Не, благодаря. Не още. Ще изчакаме до утре. Може… да знаем нещо повече дотогава.

Коб поклати тежко глава.

— Трябва да си починете. Мисис Кармайкъл може да поседи с него за известно време. Казват, че знае как да се грижи за болни и изобщо… такива неща. — Девън не му отговори. — Има ли нещо, което мога да направя?

Девън го гледа втренчено цяла минута. Сега бе моментът да прати Коб в Труро да доведе полицая. Щяха да задържат Лили в затвора, докато магистратът — Девън — не решеше да я изправи пред съда. Щеше да остане в Бодминската тъмница поне два месеца преди да започне процесът й, и щяха да я осъдят — нямаше никакво съмнение във вината й. Щяха да я обесят. Щеше да умре.

Това искаше. Това бе всичко, което искаше. Коб се размърда в очакване. Девън си представи как примката се затяга около шията на Лили, как зениците й се разширяват от ужас. Спомни си нощта, когато я бе намерил в стаята й пребита и окървавена, и как бе искал да поеме цялата й болка и страдание, защото му бе тъй скъпа. Спомни си добротата на Клей към нея. Парите в куфарчето й. Празните, безжизнени очи на Клей. Бележката в ръката на Клей.

— Сър?

Изпи коняка на три глътки.

— Не, няма нищо. Кажи на мисис Кармайкъл да остане при Клей. — Връчи чашата на Коб, неосъзнаващ странното изражение, изписало се по лицето му. Бе взел решение. Нямаше да накара да я арестуват, просто не можеше да го стори, по причини, които не можеше да разбере. Но тя имаше власт над него — не любов, вече не — силна власт и той щеше да я накара да си плати за това. Ако Клей умреше, можеше и да я убие, макар сега да не бе убеден. Ако той оживееше, щеше да я накара да съжалява, че не го е сторил.

Излезе, като остави Коб да се взира в него, и пое решително по стълбите нагоре.

Усмихнат, бавно завъртя ключа в ключалката, изпълнен с представата и насладата от нейния ужас. Пак тъй бавно отвори вратата и обходи стаята с поглед. Беше празна. Невъзможно. Трябва да се криеше. Мисълта му достави задоволство и злобната му усмивка се задълбочи. Влезе. Надяваше се да се крие под леглото си. Какво удоволствие щеше да бъде да я измъкне оттам и да слуша хленченето й и молбите й за пощада. Щеше да я пощади точно толкова, колкото и тя Клей.

Но тя не беше под леглото. Значи зад завесите — трепереща от страх, молеща се той да не… Изведнъж съзря счупеното стъкло и се приближи вдървено. Бе направила голям отвор в прозореца. Не! Не може да е скочила, можеше да се убие! Сграбчи перваза, без да усеща болката от разрязването на дланите си по острите стъклени ръбове, наведе се през прозореца и впери поглед в тъмния храсталак четиринайсет стъпки надолу.

Нищо.

Завъртя се, издавайки животински звуци, и потисна обзелото го облекчение. Почти бе прекосил стаята. Когато забеляза куфарчето на леглото й с парите отгоре му, точно както ги беше оставил. Дали наистина? Не липсваха ли някои от банкнотите? Но защо не ги бе взела всичките?

Пробяга през стаята, по стълбищата, навън през вратата. Както заобикаляше къщата на път за конюшните, той зърна Коб да се приближава забързано.

— Не знам какво може да означава, но мислех, че трябва да знаете — започна той, преди задъханият Девън да стигне до него.

— Какво?

— Момичето, онази Лили, е избягала на кон. Конярят й е го дал.

Девън изпсува диво, отмести грубо Коб от пътя си и се втурна напред.

Маклийф тъкмо излизаше от стаичката с конските амуниции. В ръката си държеше повредена юзда. Замръзна на място, като видя господаря си да идва към него с кървясали очи. Лицето му почервеня като косата му и юздата се изниза незабелязано от пръстите му. Направи крачка встрани към коридора, които водеше към задния изход, но отстъплението му завърши до там. Девън скочи по покрития със слама под и го запрати към вратата на помещението. Конят в клетката отзад изцвили подплашено и удари с копита по оградата.

— Къде е тя?

— Не зная!

Девън го удари през устата. Той падна на една страна, но незабавно се изправи и се втурна към вратата. Девън отново го простря по гръб, но момчето не се отказа да търси спасение и бе успяло да направи две крачки към свободата, когато Девън го сграбчи за ризата и го прикова под себе си.

— Къде е тя?

— Избяга! Беше изплашена! Каза, че ще я убиете!

— Къде?

— Не зная!

Стовари опакото на дланта си в лицето на Маклийф. Ударът го запрати през половината стая. Преди да успее да се изправи, Девън го хвана и започна да го удря отново и отново. Гърбът на Маклийф се удари във вратата на неговата стаичка и той полетя навътре. Девън го последва. Възседна го и впи ръце в гърлото му.

Маклийф започна да нанася паникьосани удари по гърдите и стомаха на Девън, но той не усещаше нищо. Сякаш душаха самия него, кръвта блъскаше бясно в гърлото му, в ушите, в очите, заслепяваше го, изтласкваше всичко човешко, оставяйки само сляпата му ярост. Някой му викаше, но думите не носеха никакъв смисъл за него. Почувства силно дърпане в косата си, после страничен удар в лицето. Нададе див рев и затегна хватката си. Нещо силно го удари по тила и той полетя напред. Погнуса и бяс се бореха да го превземат. Поизправи се и с вкочанени пръсти наново намери гърлото на Маклийф, тъкмо когато някаква страшна тежест се стовари отгоре му и го събори на едната му страна.

Беше Коб. Лежеше отгоре му и го държеше за ръцете. Девън го изруга, после млъкна и започнала се бори да се освободи, когато зърна Маклийф — задъхан, дишащ на пресекулки, със сълзи, търкалящи се по бузите — да се отправя, прегънат на две, с олюлявания и препъвания към вратата. Девън направи последен безполезен опит да се отърси от Коб, за което получи удар в стомаха. Дъхът му секна и той също се преви на две.

Когато усети, че има сили да стане, той го стори и незабавно политна към стената. Гаденето се завърна. Прокара пръсти по тила си и почувства лепкавата влага на кръвта. Наблизо лежеше вила.

Коб се бе отпуснал седешком на пода, а ръцете му висяха безсилно между коленете.

— Съжалявам — успя да промълви той задъхано. — Можехте да го убиете. Трябваше да се намеся. — Косата му бе разрошена, а кожата над гъстата черна брада — силно почервеняла.

Девън премълча.

— Ще тръгна за Труро. Ще доведа полицая.

— Защо?

Коб го изгледа.

— Това момиче — тя трябва да е застреляла Клей. Тя е избягала, тя…

— Остави. Няма да казваш нищо за това Коб, на никого.

Коб се изправи, висок и слаб, а гневът и учудването му помрачаваха острите му черти. Здравата му ръка се сви в юмрук.

— Но тя трябва да бъде намерена!

— Аз ще я намеря.

— И наказана!

Призрачна усмивка разсече побледнялото, измъчено лице на Девън.

— Не се безпокой — каза той и овладяната ярост в гласа му придаде на думите звучене на кървава клетва — Аз ще я накажа.