Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на Нарния (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Last Battle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 41 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Корекция и форматиране
Ripcho (2011 г.)

Издание:

Клайв Стейпълс Луис. Хрониките на Нарния. Последната битка

Превод: Деница Дабижева

Редактор: Надежда Делева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Венера Тодорова

Първо издание на КК „Труд“

Формат 32/84×108. Печ. коли 11.5

Книгоиздателска къща „Труд“, 2005 г.

Печат: „Инвестпрес“ АД

ISBN: 954-528-554-0

История

  1. — Добавяне

Глава шеста
Ползотворна нощ

След около четири часа Тириан се опъна на една от кушетките да подремне. Двете деца вече спяха — бе ги накарал да си легнат преди него, защото щеше да им се наложи да останат будни почти цялата нощ, а знаеше, че на тяхната възраст не можеха да издържат без сън. Доста ги беше изморил.

Най-напред потренира стрелба с лък с Джил и откри, че макар и далеч от нарнийските стандарти, тя не е толкова зле. Дори успя да застреля един заек (не Говорещ заек, естествено; в Западна Нарния се срещат доста от обикновените), който вече бе одран, почистен и увесен на стената. Откри също така, че и двете деца разбират немалко от тази неприятна и смрадлива работа. Научили се бяха по време на голямото си пътешествие през Страната на великаните, в дните на принц Рилиан.

После се опита да научи Юстас са използва меча и щита си. Момчето знаеше доста за боя с меч от предишните си приключения, но можеше да борави само с прав нарнийски меч. Никога не бе хващал извит калорменски ятаган и му бе трудно, защото повечето от ударите са доста различни и някои от навиците, придобити с дълъг меч, сега трябваше да бъдат забравени. Но Тириан разбра, че Юстас има точно око и бързо се изправя на крака.

Изненада се от силата и на двете деца. Всъщност и двамата изглеждаха вече много по-укрепнали, пораснали и някак по-сериозни, отколкото, като ги бе видял за първи път преди няколко часа. Това е едно от благотворните въздействия на нарнийския въздух върху посетители от нашия свят.

Тримата бяха единодушни по въпроса, че първата им работа трябва да бъде да се върнат на хълма с обора и да се опитат да спасят еднорога Джуъл. След това, ако успееха, можеха да се опитат да се измъкнат на изток, за да пресрещнат малката армия, която кентавърът Рунуит щеше да доведе от Каир Паравел.

Опитен воин и ловец като Тириан винаги може да се събуди, когато пожелае. Така че той си позволи да спи до девет вечерта — прогони всички тревоги от главата си и веднага заспа. Стори му се, че се е събудил само след миг, но по светлината и самото усещане на всичко наоколо позна, че е разчел съня си точно. Стана и си сложи шлема-тюрбан (бе спал с ризницата си), после разтърси другите двама, докато се събудиха. В интерес на истината изглеждаха много мрачни и нещастни, докато ставаха с усилие от кушетките си, дълбоко се прозяваха.

— Оттук тръгваме на север — каза Тириан. — Имаме късмет, че нощта е звездна, а пътуването ни ще е значително по-кратко от тази сутрин, когато много заобикаляхме. Сега ще вървим направо. Ако бъдем предизвикани, вие двамата ще мълчите, а аз ще направя всичко по силите си да говоря като проклет, зъл и горд калорменски лорд. Ако извадя меча си, тогава и ти, Юстас, ще направиш същото, а Джил трябва да скочи зад нас с опъната стрела в тетивата. Но ако извикам: „Към вкъщи!“, и двамата ще хукнете към кулата. Нека никой не продължава да се бие нито удар повече, след като съм обявил отбой. Подобна криворазбрана смелост е проваляла не един забележителен военен план. А сега, приятели, в името на Аслан, да вървим.

И те излязоха в студената нощ. Всички велики северни звезди грееха над върховете на дърветата. Нарнийската Северна звезда се нарича Островръх и е по-ярка от нашата Полярна звезда.

Известно време теренът позволяваше да вървят направо, но в един момент стигнаха до непроходим гъсталак и им се наложи да се отклонят от маршрута си, за да го заобиколят. След това им бе малко трудно да възстановят посоката, тъй като още бяха в сянката на дърветата. Джил бе тази, която ги върна на правия път — в Англия тя бе изключително добър скаутски водач. А и, естествено, прекрасно познаваше нарнийските звезди от дългите си пътешествия из Северните земи и можеше да се ориентира по другите съзвездия дори и когато Островръх бе скрита. След като Тириан разбра, че от тримата Джил се ориентира най-добре, той я пусна да води. Тогава се удиви колко безшумно и почти незабележимо се плъзга тя пред тях.

— В името на гривата! — прошепна той на Юстас. — Това момиче е чудна горска самодива. Едва ли би се справяла по-добре, ако във вените й течеше дриадска кръв.

— Много е дребна и това й помага — прошепна в отговор Юстас. Но Джил се обърна назад:

— Ш-ш-шт, по-тихо.

Навсякъде около тях гората беше съвсем притихнала. Дори бе прекалено тиха. През обикновена нарнийска нощ щяха да се чуват шумове — по някое весело „Лека нощ!“ от таралеж, вик на сова над главите или пък може би флейта в далечината, издаваща танцуващи фавни, или пък тътнещи удари на джуджешки чукове под земята. Всичко това бе притихнало. Мрак и страх царуваха в Нарния.

След известно време започнаха да се изкачват стръмно нагоре, а дърветата оредяха. Тириан смътно различаваше добре познатия връх на хълма и обора. Джил вече вървеше все по-предпазливо и непрестанно показваше с ръка на другите да правят като нея. После замря на място и Тириан я видя как постепенно потъва в тревата и изчезва без звук. След миг се изправи, доближи уста до ухото на Тириан и прошепна възможно най-тихо:

— Фалегнете! Вижда се по-добре.

Каза „фалегнете“, вместо „залегнете“ не защото фъфлеше, а понеже знаеше, че съскащи съгласни като „з“ са онази част от шепота, която е най-вероятно да бъде чута. Тириан мигновено легна на земята почти толкова тихо, колкото Джил, но не съвсем, защото беше по-тежък и по-възрастен. И тогава видя, че от това положение билото на хълма се очертава ясно на фона на звездното небе. Два черни силуета се издигаха пред него — единият беше на обора, а другият, на няколко метра встрани, на калорменски часови.

Той не пазеше никак добре — не вървеше, нито дори стоеше изправен. Седеше с копие на рамо, а брадата му клюмаше върху гърдите.

— Браво на теб! — похвали Тириан Джил.

Бе му показала точно онова, което трябваше да разбере.

Изправиха се и сега Тириан поведе. Много бавно, почти без да смеят да дишат стигнаха до групичка дървета на не повече от десетина метра от часовия.

— Чакайте тук, докато се върна — прошепна Тириан на другите двама. — Ако се проваля, бягайте.

После смело и небрежно тръгна напред, право пред погледа на врага. Човекът се стресна, когато го видя и тъкмо щеше да скочи на крака, защото се уплаши да не би Тириан да е някой от офицерите му и да си изпати, че седи на земята. Но преди да успее да стане, Тириан вече бе коленичил с единия си крак до него, като казваше:

— Ти воин на Тисрок ли си (жив и здрав да е вовеки!)? Душата ми ликува да те срещна сред тези зверове и дяволи нарнийски. Дай си ръката, приятелю.

Преди да е осъзнал напълно какво става, калорменският часови усети, че ръката му е сграбчена здраво. В следващия миг някой коленичеше върху краката му, а до врата му бе допряна кама.

— Само гък и си мъртъв — прошепна Тириан в ухото му. — Кажи ми къде е еднорогът и ще пощадя живота ти.

— З-зад обора, о, господарю мой — заекна нещастникът.

— Добре. Изправи се и ме заведи при него.

Мъжът се изправи, но острието на камата нито за миг не се отлепи от шията му. Само се плъзна встрани (ледено и доста гъделичкащо), когато Тириан застана зад него и го нагласи на удобно място под ухото му. Треперещ, калорменецът заобиколи обора.

Въпреки мрака Тириан веднага забеляза белия силует на Джуъл.

— Тихо! — каза му той. — Не, недей да цвилиш. Да, Джуъл, аз съм. Как са те вързали?

— И четирите ми крака са спънати и ми е сложена юзда, вързана за халка в обора — чу се гласът на Джуъл.

— Застани тук, часови, с гръб към стената. А сега, Джуъл, допри върха на рога си в гърдите на калорменеца.

— С удоволствие, кралю — отговори Джуъл.

— Ако мръдне, пронижи го в сърцето.

За няколко секунди Тириан сряза въжетата. С това, което остана от тях, той върза ръцете и краката на часовия. Накрая го накара да отвори уста, натъпка я с трева, прокара въже под брадата му и го върза на темето му, така че да не може да гъкне. Нагласи го в седнало положение и го подпря на стената.

— Проявих известно неуважение към теб, войниче — каза Тириан. — Но нуждата го налага. Ако се срещнем отново, може да имам възможност да ти се отплатя по-добре. А сега, Джуъл, да вървим, но тихичко.

Той обгърна врата на животното с лявата си ръка, наведе се и целуна носа му — и двамата бяха много радостни. Възможно най-тихо се върнаха до мястото, където Тириан бе оставил децата. Под дърветата бе още по-тъмно и почти се сблъскаха с Юстас, преди да го забележат.

— Всичко е наред — прошепна Тириан. — Това беше ползотворна нощ. Сега към вкъщи.

Те се обърнаха и направиха няколко крачки, когато Юстас попита:

— Къде си, Поул?

Не последва отговор.

— Джил от другата ви страна ли е, кралю? — попита той.

— Какво? — възкликна Тириан. — Не е ли от твоята друга страна?

Мигът бе ужасен. Не смееха да викат, но шепнеха името й с най-силния шепот, който им се удаде. Нямаше отговор.

— Отдалечавала ли се е от теб, докато ме нямаше? — попита Тириан.

— Нито съм я видял, нито съм я чул да се отдалечава — отвърна Юстас. — Но може да се е измъкнала, без да я усетя. Способна е да се прокрадва като котка, сам видяхте.

В този миг се чу далечно барабанене. Джуъл наостри уши.

— Джуджета — каза той.

— Твърде вероятно е да са джуджета предатели, врагове — промърмори Тириан.

— Идва и нещо с копита, съвсем близо е — отбеляза Джуъл.

Двамата човеци и еднорогът замряха на място. Вече имаше толкова много неща, за които да се тревожат, че не знаеха какво да правят. Тропането на копитата приближаваше неумолимо. И тогава доста близо до тях един глас прошепна:

— Ехо, всички ли сте тук?

Слава богу, беше Джил.

— Къде, по дяволите, ходиш? — попита Юстас с гневен шепот, защото много се бе уплашил.

— В обора — задъхано отвърна Джил, но задъхването бе по-скоро от това, че се напъваше да удържи смеха си.

— Аха — изръмжа Юстас, — и си мислиш, че е смешно, така ли? Мога само да кажа…

— Освободихте ли Джуъл, кралю? — попита Джил.

— Да. Ето го. Какво е това животно с теб?

— Това е „той“ — отвърна Джил. — Но хайде да тръгваме към вкъщи, преди някой да се е събудил.

Пак се чу леко избухване в смях.

Останалите веднага се подчиниха, защото вече доста дълго се бяха задържали на това опасно място, а барабаните на джуджетата като че ли се бяха приближили малко. Чак след като повървяха няколко минути на юг, Юстас попита:

— Това е „той“ ли? Какво искаш да кажеш?

— Фалшивият Аслан! — отговори Джил.

— Какво? — попита Тириан. — Къде си ходила? Какво си направила?

— Кралю — отвърна Джил, — щом видях, че се отървахте от часовия, помислих си дали не е по-добре да хвърля поглед в обора и да видя какво всъщност има там. Пропълзях напред. Беше съвсем лесно да дръпна резето. Естествено, вътре беше тъмно като в рог и миришеше като във всеки друг обор. Драснах една клечка и… да вярвам ли на очите си? Вътре нямаше нищо друго, освен това старо магаре със смачкана лъвска кожа, вързана на гърба му. Извадих ножа си и му казах, че ще трябва да дойде с мен. Всъщност изобщо нямаше нужда да го заплашвам с ножа. Доста му бе писнало от обора и бе готово да тръгне. Нали така, Пъзъл, миличък?

— Боже мили! — възкликна Юстас. — Потресен съм. Много ти бях ядосан преди малко и продължавам да мисля, че беше подло от твоя страна да се измъкнеш без нас. Но трябва да призная… ами, искам да кажа… ами ти направи нещо разкошно. Ако беше момче, щяхте да го посветите в рицарство, нали, кралю?

— Ако беше момче — отвърна Тириан, — щеше да бъде наложено с камшици за неподчинение.

В тъмното никой не видя дали кралят каза това намръщен или усмихнат. В следващия миг се чу шум от търкане на метал.

— Какво правите, кралю? — остро попита Джуъл.

— Вадя меча си, за да отсека главата на проклетото магаре — отговори Тириан с ужасяващ глас. — Дръпни се, момиче.

— О, недейте! Моля ви, недейте! — замоли се Джил. — Наистина не бива. Вината не е негова. Маймуната е на дъното на всичко. То просто… не е много умно. Много съжалява. И е добро магаре. Казва се Пъзъл. И съм обгърнала врата му с ръце.

— Джил — каза Тириан, — ти си най-смелата и от всичките ми поданици познаваш гората най-добре, но си и най-дръзката, и най-непокорната. Е, нека магарето живее. Какво ще кажеш за свое оправдание, магаре?

— Аз ли, кралю! — чу се гласът на Пъзъл. — Ами със сигурност много съжалявам, ако съм сторил нещо лошо. Маймуната каза, че Аслан искал да се облека така. И мислех, че Шифт знае по-добре от мен. Аз не съм умен като нея. Правех само онова, което ми казваха. Никак не ми беше забавно да живея в този обор. Дори нямам представа какво е ставало отвън. Шифт изобщо не ме пускаше да излизам освен за минута-две нощем. Понякога се случваше да забравят да ми дадат дори вода по цял ден.

— Кралю — намеси се Джуъл, — тези джуджета се приближават все повече. Искаме ли да се срещнем с тях?

Тириан се замисли за миг и после внезапно се засмя гръмогласно. После каза, този път не шепнешком:

— В името на Лъва — възкликна той, — къде ми е умът?! Да се срещнем с тях? Естествено, че ще се срещнем. Вече можем да се срещнем с всеки. Нали можем да им покажем това магаре. Нека видят онова, от което се страхуваха и на което се кланяха. Можем да им кажем истината за злия заговор на маймуната. Тайната й е разкрита. Нещата се обърнаха. Утре ще обесим маймуната на най-високото дърво в Нарния. Край на шепота, на дебненето и маскировките. Къде са тези прями джуджета? Носим им добри новини.

Когато шепнеш часове наред, само звукът на нечий висок глас ти въздейства невероятно ободряващо. Всички започнаха да говорят и да се смеят, дори Пъзъл вдигна глава и силно изрева „Иии-ааа-иии-ааа“ — нещо, което маймуната му бе забранявала да прави.

После тръгнаха по посока на барабаненето. То постепенно се усилваше и скоро видяха светлина от фенери. Излязоха на един от онези неравни пътища (в Англия едва ли бихме ги наричали пътища), които минаваха през Гората с фенера. Видяха тридесетина джуджета, енергично маршируващи напред. Всички носеха малките си лопатки и кирки на рамо. Двама въоръжени калорменци водеха колоната и още двама вървяха отзад.

— Стойте! — викна Тириан с гръмовен глас и излезе на пътя. — Спрете, войници! Накъде сте повели тези нарнийски джуджета и по чия заповед?