Джъстин Дейвис
Шампанско в полунощ (6)

Шеста глава

Дев седеше в офиса, вперил поглед в чертежите, разпръснати по бюрото. Новите проби, които бе взел от почвата бяха лоши. Той стана и се приближи до прозореца. Нямаше кой знае какво да гледа. Навсякъде наоколо се извисяваха високи сгради. Когато пристигна, това нямаше значение за него. Беше доволен, че е дошъл, че е напуснал града, свързан с толкова мъчителни спомени. Спомени за младата му умираща съпруга, за разбития му живот… за Мег, и за онова, което й бе сторил. А после, тъкмо когато бе помислил, че може да се освободи от тези спомени бе попаднал на приема и се бе сблъскал с мъчителното минало.

Сега за пръв път си помисли, че трябваше да изпрати тук Джеф. Той му го беше предложил, но Дев бе разбрал, че на него не му е съвсем присърце напускането на Сан Диего. Този, който щеше да дойде, трябваше да работи дълги, дълги часове.

— Тук в Сан Диего вече имаме добър екип — беше казал Дев. — Ти ще можеш да се прибираш навреме и да помагаш на Линда за бебето. Знаеш, че на нея не й се иска да те пусне сам в друг град. Няма смисъл да нарушаваш семейния си ритъм сега, когато дори не знаем как ще тръгнат нещата там.

Джеф Ръсел се бе съгласил.

— Предпочиташ да нарушиш своя ритъм, нали?

Дев бе повдигнал рамене срещу, пълния с укор поглед на Джеф. Те и двамата знаеха, че за него работата беше целият му живот, а домът — само мястото, където нощува.

— Кога ще намалиш темпото, Дев? Ще се побъркаш от напрежение. Правиш го вече години. Не можеш да продължаваш така до безкрай, ще…

— Стига, Ръсел — бе отвърнал той намръщено. — Вече си имам една квачка. Не ми трябва втора.

— Госпожа Харис не е квачка. Понякога изглежда така, защото е отдавна с нас. Но не се опитвай да смениш темата.

— Не, не я сменям. Просто я прекъсвам.

— Дев…

— Добре де, нека прекъснем.

— По дяволите, Дев…

— Ще се справя сам с откриването на офиса в Ориндж Каунти.

Джеф добре познаваше този тон и отстъпи.

— Добре, добре. Но вземи поне Мат или Луис да ти помагат.

— Ще се оправя.

— Не съм казал, че няма да се оправиш. Знам, че можеш. Нали създаде това тук от нищо, когато всички казваха, че трябва да останеш при „Гордън енд сън“. И ме взе, когато не можех да разделя на две магарета сено. Много ти дължа, приятелю.

— Не — каза меко Дев. Беше му благодарен. Джеф му бе помогнал да излезе от изолацията и да отиде между хората. Винаги го бе измъквал от отчаянието… — Не — повтори — ти нищо не ми дължиш. Стой при семейството си. Аз ще се справя.

— По дяволите, старче, не може да продължаваш все така! Докога… — Той млъкна под предупредителния поглед на Дев. — Добре, добре. Няма да ти чета лекции. Само ми обещай, че щом ти потрябва помощ, ще ме извикаш.

— Да, ще те извикам.

— Иска ми се да ти вярвам — промърмори Джеф.

По едно време беше наистина готов да го извика, помисли си Дев, като гледаше към оживената улица през прозореца на офиса. Франк Мейсън, макар да беше един от най-големите предприемачи в Южна Калифорния, имаше непоносим характер. Въпреки, че притежаваше способността да увлича хората, с него се работеше трудно.

Джеф лесно се справяше с такива като него. Беше безапелационен, а и пускаше в ход своя тексаски чар. Въздействието на този чар Дев бе изпитал още през първата година на следването им, както и острия му като бръснач ум.

Да, помисли си Дев. Джеф можеше да се справи с Франк Мейсън.

Пък и Джеф би се чувствал далеч по-свободно на този официален обяд, където Мейсън се канеше да го води в петък.

Петък. Днес! Той се стресна и погледна часовника си. Проклятие! Трябваше да побърза.

Той грабна якето си и бързо заключи офиса.

Боеше се от подобни събития — толкова се боеше, че почти го бе забравил, но Мейсън бе настоял да присъства.

— Винаги наемам маса за тържественото връчване на наградите на полицията — беше казал Мейсън. — Добре е за фирмата — така печеля благоразположението на търговската камара.

— Сигурно — беше подхвърлил Дев с иронична усмивка, при мисълта, че Мейсън си беше дал труд да плати за маса, за да спонсорира местната полиция.

Дев знаеше, че щом баща й ще държи реч, Меган също ще бъде там. Затова и не искаше да отива, от една страна, но пък от друга, точно това го накара да вземе решение да се появи там. Още повече, че сега имаше и друго наум. След реакцията й на неговите обяснения и извинения, той се чувстваше като мишка, която не може да стои далеч от сиренето.

Подкара на юг към блестящия океан, като си мислеше, дали отново не прави грешка. При това голяма. Сигурно нямаше да се зарадват на присъствието му. Особено Меган Спенсър. Отношението й към него не беше се променило поради някакви чувства, а само от състрадание, чувство, което той толкова ненавиждаше. Отново и отново прекара през ума си всички срещи с нея. Припомняше си всяка промяна на хубавото й, изразително лице. Онзи единствен път, когато бяха насаме и когато бе успял да разчупи онова добре отиграно изражение, му даваше лъч слаба надежда. И независимо, че се опитваше, не бе престанал да се надява. Меган можеше да му се сърди, да го презира, но не беше безразлична към него. Какво горчиво утешение — помисли си той, — но достатъчно засега… Поне има откъде да започне…

Да започне… Той спря в очакване червената светлина на светофара да се смени. Едни и същи мисли го измъчваха. Нали беше решил да не се доближава до нея. Бе му дала да разбере, че иска точно това. Тогава какви бяха тези надежди? Не му беше простила и може би никога нямаше да му прости. Сигурно щеше да го отблъсне веднага? Тогава защо?

Тази мисъл го накара да се размърда неспокойно на седалката и да се присмее над самия себе си. Като че ли имаше какво да губи. Ако тя го отблъсне, какво щеше да се промени? Нещата щяха да си останат такива, каквито си бяха и досега! Щеше да доразбие сърцето му, но то и така си беше достатъчно разбито, така че нямаше особено значение… Звук на клаксон го стресна и го извади от унеса. Той зави зад ъгъла и се опита да пропъди изкусителната мисъл да се опита да свърже отново живота си с Мег. „Кой си ти? — рече си подигравателно той. — Трябва да си луд. Не смей да се показваш пред нея! А сега ти предстои един ужасен, дълъг следобед…“

— Меган, мила, кой е този мъж?

Меган си играеше с красиво нагънатата салфетка, поставена върху чинията пред нея.

— Кой мъж? — попита тя, въпреки прекрасно да знаеше за кого говори Сюзан Харпър. Бе трепнала интуитивно в мига, в който той влезе в залата, а и усещаше погледа му върху себе си.

— Онзи, който непрекъснато те гледа. Не може да не си го забелязала.

Меган срещна топлия поглед на жената, седяща до нея. Тя харесваше Сюзан Харпър. Тази жена работеше с баща й от дълги години и ръководеше офиса му в Сакраменто. Всъщност тя беше партньорката на Меган. Беше приятно закръглена петдесет и пет годишна дама, чаровна и енергична, а сребристобялата й коса бе по-скоро предимство, отколкото признак за възраст. Освен това, тя бе твърде умна, за да може да бъде заблудена.

— Работи с Франк Мейсън. Наскоро се срещнахме.

Надяваше се, че възрастната дама ще приеме обяснението.

— Е, изглежда доста впечатлен, ако мога така да се изразя.

Меган се задоволи само да повдигне рамене.

— Разбира се, ти изглеждаш особено красива днес.

Меган се усмихна, макар да знаеше, че комплиментът е искрен. Познаваше Сюзан и бе сигурна, че говори това, което мисли.

Днес Меган бе положила специални усилия да изглежда добре. Беше си казала, че е длъжна да бъде красива, а не защото Дев щеше да седи наблизо. И знаеше, че изглежда великолепно. Костюмът, който носеше беше от бледосин шантунг, с късо двуредно сако и права пола до коленете, която ги откриваше точно колкото трябва. Беше обута в чудесни високи обувки, а на врата й проблясваше прекрасна огърлица от продълговати сини топази, която баща й беше подарил за двадесет и първия рожден ден. Винаги беше обичала чистия цвят на тези камъни. Спомни си как веднъж, разхождайки се с Дев, бе се загледала в една витрина. Топази!

— Красиви са. Имат цвета на очите ти — бе казал Дев.

Думите му бяха накарали гърлото и да се стегне, защото той много рядко си позволяваше да говори така. Не смееше да погледне към него. Сигурна беше, че той ще открие обичта, която излъчваше лицето й.

— Би трябвало да ги имаш — бе казал бързо, почти ядосано. — Би трябвало да бъдеш с някой, който може да ти ги подари.

— Бих предпочела да съм с някого, когото обичам.

В стъклото бе видяла как той притвори очи, изпълнени с мъка, и последва дълга въздишка.

— Внимавай, в кого ще се влюбиш, Меги. Трябва да си сигурна, че го заслужава.

Сега тя докосна студените камъни около шията си, като се чудеше дали несъзнателно, не ги е сложила точно заради този ден. Дочу суетене наоколо. Баща й си пробиваше път към масата сред множество хора, бързащи да го поздравят преди началото на церемонията. Опита се да не обръща внимание на настойчивия поглед на Дев. Дори и да искаше той трудно би си пробил път през множеството до масата на сенатора.

Речта на баща й — тоест нейната, поднесена с неговия чар, беше аплодирана. Меган наблюдаваше наградените и се опитваше да оцени труда им. Само че нито един от тези мъже, сблъскващи се ежедневно с престъпници и с острите проблеми на обществото, не изглеждаше нито така съсипан, нито така угнетен, както бе изглеждал Дев, когато го бе срещнала.

След приключването на официалната част Меган знаеше, че баща й ще остане още поне около час, ако не и повече. Сюзан й отправи съчувствена усмивка.

Трябваше да поостанат. Но когато възрастната дама се загледа в някой зад гърба на Меган, усмивката й се скри, а кафявите очи бързо се извърнаха. Меган й бе благодарна за предупреждението — то й даде време да събере мислите си, преди да чуе дълбокия нисък глас, който поздравяваше учтиво баща й.

— А, Дев, надявах се, че ще се обадиш — каза Харлан приветливо. — Запознай се със Сюзан Харпър — дясната ми ръка в Сакраменто. Сюзан, Дев Крос. Той работи с Франк Мейсън по проекта „Златен бряг“.

Сюзан се усмихна приветливо, а Дев кимна с поглед вперен в Меган. Тя забеляза как очите му се присвиха, когато забеляза топазите. После той обърна поглед към баща й.

— Изборът ви е прекрасен, сър.

Меган не можа да прикрие учудването си, когато видя как баща й се зарадва, а Сюзан се изчерви от комплимента. Дев умееше да очарова околните, когато пожелаеше.

— Седни за малко при нас. Идната седмица ще се състои заседанието на Държавната брегова комисия. Понеже имат подобен проект за Северното крайбрежие и ще го разглеждат преди нашия, Сюзан ми каза, че вероятно ще задават много въпроси за проекта „Златен бряг“.

Дев се замисли и погледна към Франк Мейсън, който потупваше по рамото съветника на кмета на града.

— Аз съм само геолог. Трябва да попитате Франк Мейсън.

— Франк казва онази версия на истината, за която е сигурен, че ще му донесе изгода — каза сухо Харлан.

— Затова сигурно винаги получава това, което иска — отвърна Дев, но после съжали за думите си.

Харлан обаче се засмя, а Меган видя в очите му искрици, които показваха, че е доволен.

— Знаех, че ще ми харесаш. Седни — повтори той. — Кажи ми, как да обясня на хората в Сакраменто, че това, което може да се направи тук, невинаги може да се направи и там, при тях. Те не разбират, че двете места са съвсем различни.

Дев отново погледна към Меган, но тя успя да запази незаинтересования израз на лицето си. Едва тогава той седна на предложения му стол.

— Те са коренно различни. По геоложки показания Южна Калифорния е буквално друг свят.

— Така ли? Защо? — повдигна вежди Харлан.

— Цялата земна повърхност се състои от тектонични платформи. Южна Калифорния се намира върху тихоокеанската, а Северна Калифорния и останалата част на страната е върху северноамериканската платформа. Те се движат непрекъснато. — Дев въздъхна. — Отдалечават се, понякога се сблъскват, но никога не се съединяват.

— Отдалечават се или се сблъскват? — отново се повдигнаха сребристите вежди.

— Да, на места, като онази малка пукнатина, наречена Разседът Сан Андреас.

Харлан се облегна назад със странно изражение. Сюзан също не сваляше очи от Дев.

— Никога не са ми го обяснявали толкова ясно — каза тя. — Учените винаги употребяват сложни думи, така че всъщност единственото, което разбираме, е, че е имало земетресение. Ти би трябвало да преподаваш, толкова ясно обясняваш.

На Меган й се наложи да прехапе устни, за да не промени изражението си. Погледът на Дев се плъзна към нея и тя разбра, че той си спомня, като нея за онези уроци.

— Предпочитам да се изразявам просто — обърна се той с усмивка към Сюзан. — Иначе и на мен ми е трудно да установя контакт. Когато се налага, се обръщам към партньора си — той е сеизмолог.

— И партньорът ти ли обяснява нещата толкова тактично на некомпетентните си слушатели — попита Сюзан с усмивка, от която Меган разбра, че тя също го харесва.

— Той е много по-добър. Типичен „готин тексасец“.

Сюзан се засмя, Харлан се усмихна, даже Меган си позволи да хареса израза. Той се е променил — помисли си тя. Не е щастлив, очите му го издават, но поне не е и нещастен. Без да се замисли, тя се обърна към Дев и попита:

— Джеф ли?

Погледът му се насочи към баща й, а после отново към нея. Макар, че Джеф още не беше му станал съдружник, когато се срещнаха с Меган, Дев й беше разказал за него.

Бузите на Меган пламнаха, когато усети, че се е издала, но Дев бързо я спаси от притеснението.

— Да. Сигурно Франк ти е споменал за него онзи ден… Господин сенатор, речта ви направи страхотно впечатление.

Бе успял да отклони съмненията заради неволно изпуснатата реплика. Меган мълчаливо му благодари. И заедно с това в нея пламна отдавнашния гняв — не искаше да променя отношението си към него. Беше опасно…

— Дано да е така — казваше сега Харлан.

— Знаеш, че си роден оратор, Харлан — рече Сюзън. — Не ти ли стигаха ръкоплясканията на всички присъстващи, та се съмняваш.

— Това беше благодарение на тази, която ми написа речта — усмихна се той към дъщеря си — тя…

— … изглежда очарователна, както винаги. — С неизбежната пура в уста, за щастие незапалена, Франк Мейсън издърпа един от незаетите столове и седна. Усмихна се на Дев и се облегна рязко назад. — Благодаря, че занимавахте моето момче тук. Мога да кажа, че вие имате повече късмет с него. Когато аз съм до Дев, той е винаги ужасно сериозен. Почти не мога да изтръгна дума от устата му, освен за някоя лоша новина.

— Лоша новина? — учуди се Сюзан, като гледаше с укор пурата.

— Кара ме да уплътнявам всеки сантиметър от терена — намуси се Мейсън. — Това ще ми съсипе и времето и парите.

— Да уплътняваш ли? — Харлан погледна към Дев. — Можеш ли да ми го обясниш по-просто?

— Почвата на участъка не е достатъчно твърда, за да носи тежестта на това, което смятаме да построим върху нея. Затова трябва да я уплътним. Пластът се изгребва, смесва се с вода, цимент и други необходими съставки, връща се обратно и така се уплътнява.

— Деветдесет и осем процента твърдост — добави Мейсън с горчивина. — Безобразие! Може и така. Тези чиновници…

— Може и така? Ще издържи ли?

— Ще издържи! — потвърди Мейсън. — Бюрократи. Не са построили и кучешка колиба, но мислят, че знаят всичко. Разбира се, не говоря за теб, Харлан — добави той бързо.

— И аз никога не съм строил кучешка колиба — меко отвърна Харлан, а Дев прикри усмивката си. — Но когато е необходимо, наемам специалисти като Дев, за да ми кажат онова, което не знам. И когато ме съветват, се вслушвам в съветите им. — В думите му имаше неприкрит укор и Мейсън го разбра. Той изглеждаше огорчен. Харлан добави: — Много бих искал и те да са толкова сериозни като него.

Мейсън измърмори нещо и се отдалечи. Насочи се към един от инвеститорите си. Господинът бе местен банкер. Не изглеждаше весел, но се заслуша в това, което Мейсън му говореше и доби все по-мрачно изражение.

— Е, ще удържиш ли? — обърна се сенаторът към Дев.

— Вероятно — посрещна той погледа на сенатора. — Не бих си позволил да рискувам живота на хората, отседнали в хотела.

Одобрение блесна в сините очи, които толкова приличаха на тези на Меган, и Харлан Спенсър кимна като човек, чието мнение току-що се е потвърдило.

— Нали ще останеш известно време в града?

Веждите на Дев се повдигнаха леко, но кимна.

— Добре. След няколко дни аз заминавам за две седмици в Сакраменто, но съм обещал да се върна за рождения си ден, когато дъщеря ми настоява да дадем прием. В Клуба на Алисо Бийч на двадесети. Ще бъде официален прием, но ако си свободен, ще се радвам да те видя там — усмихна се сенаторът. Хванат натясно. Дев се чудеше какво да отговори. — Не срещам често хора, като теб. А когато срещна такъв човек ми е приятно да бъде близо до мен.

— Аз… — Гласът на Дев потрепери и той се обърна, за да погледне Меган. Тя вече се бе успокоила от шока при думите на баща си. Дев очакваше от нея да направи или да каже нещо, за да го улесни в отказа му. Смущение се четеше в очите му. Едва в този момент тя си даде сметка, че през последните шест години и той бе страдал не по-малко от нея.

— Чудесно — рече машинално. — Има достатъчно време, за да добавя още един гост в списъка.

Усещаше погледа на Дев — той разбираше, че се е съгласила, защото няма друг изход. И бе прав. Ако започнеше да спори, щеше да предизвика въпроси, на които не можеше да отговори.

Такива мисли се въртяха в съзнанието й, докато не остана сама, свита на кълбо върху голямото легло в спалнята си. Често бе желала да напусне тази къща, а и всички я питаха защо продължава да живее при баща си. Виждаше й се много по-лесно, още повече че баща й често се затваряше в кабинета и в жилището цареше свобода. Пък и беше дошла тук, когато бе най-отчаяна. Това беше нейното гнездо, мястото, където бе лекувала раните си и се бе опитвала да се убеди, че мрази Девлин Крос от цялата си наранена душа. Дали започваше да му прощава? Най-после сега, в тъмнината, тя си зададе въпроса, който напираше, откакто бе научила истината за времето отпреди шест години. Дали щеше да му прости? Или просто беше минало достатъчно време и нямаше никакво значение за нея?

„Не!“ — каза си сърдито. Ако не я засягаше, той не би могъл да извади от равновесие. Но го бе направил и тя се намираше в състояние на непрекъснато безпокойство. Шест дълги години бе си създавала реномето на непристъпна и непроницаема млада дама. Отдавна погребаните чувства заплашваха да избухнат с неподозирана сила само от един негов поглед, от едно докосване. Да, засягаше я. Засягаше я и то много!

Той я обичаше… Думите, които беше казал онзи ден звучаха в ушите й и караха сърцето й да бие лудо. Най-после беше й го казал, макар и с години закъснение. И беше я обичал и тогава, преди шест години. Не беше го признал, защото не бе имал право. И какво от това?

В онези дни баща й се бе опитвал да й обясни, че светът не се състои само от бяло и черно, но с упоритостта на своята младост, тя го слушаше с половин ухо и не му вярваше. Тогава мислеше, че всичко й е ясно.

От тогава до сега вече се бе убедила, че и този път баща й се бе оказал прав и че взаимоотношенията винаги имаха две страни. Тя не бе узнала истината за Дев. Не знаеше за него нищо, освен, че нещо го потиска и го държи настрани от нея. Сега, когато знаеше, никак не беше сигурна, че й е по-леко.

А ако му прости? Тогава какво?

Тя се обърна на другата страна и отхвърли завивките, усукани от непрекъснатото й въртене. Опита се да прогони обърканите мисли. Седна в леглото и запали нощната лампа. Отиде до банята, наплиска лицето и парещите си очи със студена вода и се върна в спалнята.

С мрачна решителност, с каквато бе преминала през студените, мъчителни нощи преди шест години, тя се изпъна под завивките и си заповяда да спи. Веднъж постъпих глупаво, но това не значи, че трябва да го правя отново.