Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Handful of Heaven, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 53 гласа)
Сканиране
? (2011-10-01 14:39:31)
Корекция
Xesiona (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
maskara (2010)

Издание:

Кристин Хана. Златната долина

ИК „Хермес“, Пловдив, 1994

ISBN: 954–459–186–9


Пролог

Началото на март 1896 г.

— Хей, Каменния!

Гърленият вик увисна в ледения въздух на палатката като лоша миризма. Каменния МакКена усещаше досада с всяка пора и костица на тялото си. Огромните му юмруци се присвиха конвулсивно. „Божичко — помисли си той, — как ми се ще поне веднъж да халосам това бъбриво копеле!“

— Да н’си оглушал?

Той вдигна бавно глава и хвърли леден поглед към тримата мъже, скупчени край кюмбето. Само при вида на тази слабоумна креслива пасмина му се повдигаше. Изпитото му лице придоби обичайната си намръщена физиономия.

— Какво искаш?

Майдъс Магоуин се ухили и разкри прогнилите си зъби:

— Седиш си там и си мислиш колко ти се ще да ни застреляш, а? Абе, човек, ами ний сами си приказваме!

Каменния се намръщи още повече:

— Това да не е малко?

— За конните полицаи надолу по реката е малко. Така че ако ще ни стреляш, давай, ако пък не, престани да ни зяпаш, сякаш ще ни изядеш. Нервираш ме.

— Точно това искам.

— Да, ама ние оставаме. Само на крачка оттук на човек му замръзва плюнката във въздуха, а ти имаш най-доброто кюмбе в околността. — Майдъс се облегна назад на стола си достатъчно, за да покаже главата си вън от кръга топлина на печката, и се изплю.

Тънката кафява струйка замръзна още в момента, в който се отдели от устните му. Леденото късче издрънча на дъсчения под и се разби като стъкло.

— Това е магазин, дявол да го вземе — изръмжа Каменния. — Не държа хотел за празноглави златотърсачи, които на всичкото отгоре обичат и да клюкарстват.

Майдъс се захили ехидно и потри кокалестите си ръце една в друга:

— Ей, човече, истина е, че не държиш нищо. Това е най-жалкото подобие на магазин, което някога съм виждал.

Каменния сключи бавно гъстите си, черни като въглен вежди. Очите му с цвят на отлежало уиски се присвиха под косматите си стрехи.

— Не забравяй къде се намираш, старче. — След това плътният му глас премина в шепот: — Това е моят магазин, моята печка. Все още не съм изритал задника ти оттук, освен това търпя адското ви бърборене. Но никое плешиво и по-дърто от Мойсей джудже — златотърсач няма да ми казва как да работя в собствения си магазин. Ясно ли ти е?

— Съвсем ясно — грейна ликуващо Майдъс.

— Х-хей, Каменния…

МакКена въздъхна уморено и се обърна към новия си събеседник. Беше хлапето Корнсток[1] — върлинестият новак, който бе способен да слуша с часове бръщолевенето на Майдъс и имитираше всяко негово движение.

— Кажи, хлапе.

На слабото, покрито с лунички лице на Корнсток лъсна жива усмивка:

— Благодаря ти, че ни позволи да останем. Тук наистина е по-топло.

Каменния изръмжа в отговор и изскърца със зъби. В гърдите му се надигаше познатото чувство на гняв. Отново бяха спечелили и оставаха. Нямаше да може да се отърве от тях до края на работното си време. Той го знаеше, те също. Имаше и други хора, които зависеха от работното време на магазина.

Явно не можеше да ги вразуми. Опитваше се да го направи от момента, в който се бяха намърдали в тази мирна долина, но единственият резултат от неговите усилия беше непоносимото му главоболие.

Беше му чужда тази зараза, наречена златна треска, глупаците налитаха тук като лешояди на мъртъв лос. Идваха от хиляди мили по следата на мълвата, но повечето от тях дори и не си определяха участък. Вместо това се размотаваха, пушеха, пиеха, играеха карти и дрънкаха празни приказки.

Той отметна един гарвановочерен кичур от очите си и се загледа в пъстрата група. Високите им гласове тормозеха слуха му и разкъсваха тишината, заради която бе пропътувал хиляди мили. Приличаха на глутница хиени, които виеха, лаеха и съскаха, докато се бореха за заешки кокал.

МакКена стисна силно очи и потърка слепоочията си. Искаше само да го оставят на мира. Дявол да го вземе, нима това беше твърде много?

— Хей, Корнсток — прекъсна мислите му дрезгавият тютюнджийски глас на Майдъс. Каменния погледна към юмруците си и си помисли: „Само веднъж, боже господи, как само ми се иска да…“

Старият глупак подхвана отново:

— Дявол да те вземе, Корнсток — попитах те за какво, по дяволите, говорех?

— За едно и също, Майдъс — озъби се Каменния, — та ти говориш само за две неща: за злато и за дами. Между другото празноглавец като теб не би могъл да познава от личен опит нито едното, нито другото.

Ухилената като пача физиономия на стареца помръкна. Той подсмръкна обидено и отговори:

— За кой ли път се убеждавам, че това, което си мисля за теб, е вярно, МакКена. Освен че си едър, си и тъп. Запомни, аз никога не говоря за дами. Говоря само за курви.

— Ъ-хъ! — съгласи се Корнсток.

Майдъс плесна любовно кльощавото си протеже по гърба:

— Както вече ви казах, добрата курва е най-хубавото нещо, което може да се случи на човек, но една дама… оуу! Дявол да го вземе, по-скоро бих се сборичкал с росомахи, които се чифтосват, отколкото с някоя чистокръвна лейди. Щото нея просто я сърби отвътре да се заяжда, а щом веднъж отвори уста, само сърдечен пристъп може да я затвори. — Майдъс изгледа внимателно Корнсток. — Става дума за нейното сърце де. Ако попадне на теб, тя най-много да заекне за момент.

Неочаквано платнището на входа на палатката се отвори с плющене. През дупката нахлу леден въздух и един мъж влезе с вдървени крачки. Той се обърна, за да завърже връзките на брезента, и около ескимоските му ботуши се завъртя малка снежна вихрушка.

Въздухът се успокои почти веднага. Новодошлият докуцука с мъка до печката, придърпа едно трикрако столче и се отпусна тежко отгоре му. От цялото му тяло сякаш започна да излиза пара.

След малко мъжът разтърси глава. От огромната му шапка се разлетя сняг и се посипа върху горещата печка. Вътрешността на палатката се изпълни със съскане и пукот на разтапящи се снежинки. Новодошлият свали с треперещи ръце огромните си ръкавици и бутна шапката си назад.

— Стария Бил! — подвикна Майдъс към човека, който беше единственият пощальон на Юкон. — К’во, по дяволите, правиш тука?

Бил се опита да се усмихне, но не успя.

— Мътните да го вземат, много е студено навънка — изгъгна той и си наля чашка кафе. После стисна тенекиеното канче с разкривените си от артрита пръсти и го вдигна така, че парата да се удря в лицето му.

— Айде де, казвай, какво те води насам?

Старият отпи една глътка и чак тогава отговори:

— Има писмо за Каменния.

Всички се втренчиха в МакКена. Погледите им се забиха като игли в гърдите му. В района на река Трон-дуик писмата бяха по-голямо събитие от намирането на злато, а то се срещаше адски рядко.

Той се приближи намръщен към стария Бил. Когато влезе в малкия кръг от топлина, неволно потрепери и костите му изпукаха.

— Кой, по дяволите, ще вземе да ми пише? В живота си не съм получавал писмо. Сигурно е грешка.

Бил бръкна в чантата си от еленова кожа и измъкна оттам омачкан изпоцапан плик.

— Идва от Сейнт Луис и е адресирано до Корнелиус Дж. МакКена. Т’ва си ти, нали?

Каменния взе плика със загрубелите си пръсти и се вторачи в него. Този, който го бе писал, не беше си пестил времето. Почеркът беше просто безупречен. Отвън си беше истинско писмо…

Силните му ръце потрепереха. Подобно на останалите упорити самотни души, които бродеха из земите на Юкон, и той отдавна беше оставил цивилизацията зад гърба си. Беше дошъл на Север, защото нямаше приятели, семейство или любима. И бе останал тук, защото така му харесваше.

А сега… писмо.

Дебелите му пръсти, непривикнали с подобни задачи, отвориха тромаво плика и измъкнаха писмото. Оръфаната омачкана хартия беше сгъната на идеални правоъгълници с войнишка прецизност.

Той разгъна листа и започна да чете.

„Скъпи господин МакКена,

Пиша Ви в отговор на обявата, която дадохте в сейнтлуиския «Пост Диспатч». Тъй като е вече ноември, мога само да се надявам вие все още да имате нужда от помощ. Ако е така, ще се радвам да ме имате предвид за Ваш съдружник в магазина си.

Поместените в обявата условия ми допадат напълно. Нямам нищо против да работя в магазин в продължение на една година, като получа в замяна половината собственост плюс стая и храна.

Макар и, признавам, да нямам опит в подобни авантюри, Вие скоро ще се убедите, че умея да работя упорито и добре организирано и имам огромното желание да спомогна за общия ни успех. Очаквам отговора Ви с нетърпение.

С поздрави, Девън О’Ший

P.S. В случай че решите да ме приемете за Ваш партньор, ще бъдете ли така любезен да ме посъветвате какво трябва да си взема, за да направя престоя си в земите на Юкон по-приятен?“

Каменния поклати недоверчиво глава:

— Е, значи аз ще…

— Казвай какво става — развикаха се златотърсачите.

Той се усмихна за пръв път от седмици. И защо не? Можеше да си позволи да бъде малко по-общителен. Този господин Девън О’Ший бе изпратен сякаш в отговор на молитвите му. За няколко месеца щеше да бъде оставен на мира. Нямаше да има нужда да се занимава с магазина и можеше да си прави снимки из пущинаците колкото му се ще. И никога, никога нямаше да позволи отново да се окаже заклещен в една стая с пасмина бръщолевещи златотърсачи.

МакКена затвори очи. Такива работи направо можеха да накарат човек да повярва в Бога.

— И какво става? — попита Майдъс.

— Това е отговор на обявата ми.

— Каква обява?

— Когато вие, глупаци такива, започнахте да се мъкнете в моята долина, пуснах обяви в няколко вестника в големите градове, за да си намеря съдружник за магазина.

— Що пък ти трябваше да правиш тая глупост? — прекъсна го Майдъс. — Ти си подъл като змия. Никой на света няма да може да работи с теб.

— Не искам да работя с никого. Искам да ме оставят на мира. Точно затова пуснах обявата. Имам нужда някой да пази собствеността ми в магазина, докато снимам.

— Собственост! Ха!

Каменния продължи, без да му обръща никакво внимание:

— Както и да е, мина доста време, откакто поместих обявата, и дявол да го вземе, изобщо бях забравил за това.

Старият тупна ликуващо с ръка по жилестия си крак:

— И сега вече имаш партньор? О-хо! Отворете още една бутилка, момчета! Днес ни провървя. На света няма по-голям гадняр от Каменния. Партньорът му няма начин да не бъде по-добър.

— Може би играе покер! — намеси се Корнсток и удари една голяма глътка от контрабандното уиски. Майдъс грабна бутилката и я вдигна жадно към устните си.

— Хващаш ли бас? — изгъргори той през течността. — И сигурно…

Гласовете им продължиха да бръмчат като досадни мухи. Каменния вече не ги слушаше. В момента си мислеше за други неща. „По-лоши са, когато пият — рече си той. — Тогава всичките започват да говорят един през друг.“

Туптенето в слепоочията му се усили. За пръв път от години пожела да има на разположение едно от удобствата на цивилизацията: транспорта. Ако магазинът му се намираше в Бостън или Сан Франциско, О’Ший щеше да пристигне за не повече от седмица. Но не и тук, не и в Юкон. Каменния щеше да има късмет, ако се запознаеше с човека, преди да настъпи есента с чудните си цветове. Даже и да пишеше на О’Ший още днес, за да го наеме за съдружник, Каменния щеше да прекара следващите няколко месеца, прикован между тая сбирщина празноглави златотърсачи.

Усмивката на лицето му помръкна. Щеше да падне голямо чакане.

Бележки

[1] Житно стъбло. — Б.пр.