Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Coral Kiss, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 52 гласа)
Сканиране
helyg (2009)
Разпознаване, корекция и форматиране
Xesiona (2010)

Издание:

Джейн Ан Кренц. Коралова целувка

ИК „Компас“, Варна, 1994

Редактор: Любен Иванов

Коректор: Диана Черногорска

ISBN: 954–8181–46–0


Глава първа

Той нямаше никакво право да се обажда по телефона, и го знаеше. Но бе набрал номера, така че бе твърде късно да затвори, дори ако можеше да убеди себе си, че би трябвало. Смяташе я за приятел, а тази нощ имаше нужда от приятел.

С мрачна съсредоточеност, причинена от обезболяващите хапчета, които гълташе през последните няколко часа, Джед облегна глава на проблясващия телефонен апарат, затвори очи и се заслуша в звъненето на другия край на линията. Не можеше да си спомни да се е чувствал толкова зле през живота си досега. Изпитваше болки, беше изтощен, а мозъкът му не функционираше и наполовина нормално.

Всичко около него изглеждаше дразнещо. Не можеше да се изключи от несъщественото. Непрестанният шум на летището на Лос Анжелис го измъчваше. Не можеше да мисли както трябва заради начина, по който глупавото бъбрене на пътниците, ревът на двигателите и миризмата на топлите сандвичи и горивото го обгръщаха отвсякъде и сякаш се просмукваха в него. Джед знаеше, че обезболяващите хапчета вероятно усилваха неприятното въздействие, но това едва ли можеше да му помогне.

Опита се да насочи вниманието си към телефона — едно позвъняване, две, три. Може би тя не си беше у дома. Господи, кой знае, може да беше и с друг мъж.

Не тази нощ, помисли си той, като стисна по-силно слушалката в усилие да се успокои. Нека да няма никой друг там тази нощ.

Той се опита да си вдъхне увереност, като си напомни, че за трите месеца, откакто познаваше Ейми, тя изглежда не се интересуваше от друг мъж. Не че толкова много се интересуваше и от него, каза си кисело Джед — освен, разбира се, в качеството му на приятел. Откри, че се моли да не си е намерила някои други приятели през няколкото седмици, докато го нямаше.

Тя отговори по средата на четвъртото иззвъняване. Джед почувства как го заля вълна на облекчение, която му подейства по-успокоително от малките бели хапчета. Запита се защо се е притеснявал толкова много. Ейми винаги си беше вкъщи нощем. Напоследък, по време на изпълнение на задача, Джед откри, че мисълта за това упражнява някакъв неясно успокояващ ефект върху него. По всяко време можеше да си затвори очите и да си я представи как вечер си седи самичка у дома, свила се на старата кушетка в предната стая, заслушана, може би, в някой албум от колекцията си с ранна рокмузика.

— Ейми? Обажда се Джед.

— Джед! Господи, почти полунощ е! Къде си? У дома ли?

Той отчете ведрия тон на поздрава й, чу отново ясния, топъл глас. Понякога му се струваше, че когато си тръгва за дома, първото нещо, за което започва да си мисли, е нейният глас. С усилие повдигна клепачи и се озова очи в очи с успокояващия символ на американската телеграфо-пощенска служба — АТ&Т. Поне някои неща на този свят бяха постоянни — гласът на Ейми и АТ&Т.

— Аз съм в Лос Анжелис. Самолетът ми пристига в Монтърей след час и половина.

— Пръстите му стиснаха по-силно слушалката. — Ейми, не ми се иска да те моля, но можеш ли да ме посрещнеш?

— Да те посрещна?

Може би беше с друг мъж. Джед се отърси от внезапния, силно обхванал го гняв, появил се отнякъде. Отново обезболяващите хапчета, каза си той. Нямаше никакво право да си позволява да реагира така на възможността, Ейми да е с друг мъж. Нямаше никакви права над нея, както и тя над него. Те бяха приятели. Приятелството им, може би, беше странно, нямаше друго подобно в живота му, но все пак беше приятелство. Изглежда Ейми не искаше нищо повече.

— Ейми, ако си заета… — Той остави изречението да увисне във въздуха, нежелаещ да се откаже, освен ако бъде принуден. Искаше тя да бъде на летището — не, нуждаеше се от нея там. Трябваше да се прибере тази нощ у дома, а бе почти сигурен, че няма да може да шофира. Хапчетата, болката и изтощението му бяха дошли твърде много.

— Не, Джед, не съм заета. Мога да те посрещна. Задръж за секунда да намеря нещо за писане. — Върна се веднага. — Готово. Кажи ми номера на полета.

— Номера на полета — повтори Джед малко безпомощно. — Да, една секунда само.

— Разбира се, че полетът си имаше номер. Какво, по дяволите, му ставаше! Мозъкът му явно бе блокирал. Той започна да се рови за билета в джоба на ризата. Втренчи се в номера с три цифри за няколко секунди, докато се съсредоточи. После много внимателно й го прочете на глас.

С облекчение си даде сметка, че изненадата, която бе усетил отначало в гласа й, не беше встъпление към отказ да го посрещне. Ейми всъщност бе изненадана, че я молеше да го посрещне. Реакцията й бе абсолютно разбираема, помисли си той. Нито един път не беше я молил да го посрещне на летището през тези три месеца. Винаги бе наемал кола и с нея се бе прибирал в Калифс Бей от Монтърей. Установеният от него ред да се прибира у дома си беше точно това: ред, рутина. Той рядко нарушаваше собствените си ритуали. Когато един мъж достигне до положение да спре да се занимава с миналото или бъдещето си, той открива, че е зависим от собствените си малки правила.

— Добре, Джед, записах го. Ще бъда там.

— Благодаря, Ейми. Ще се видим след малко.

Настъпи малка пауза, преди ясният и топъл глас да запита колебливо:

— Джед? Случило ли се е нещо?

Джед погледна към бастуна, който стискаше с лявата си ръка. Не му се искаше да се опитва да дава някакви неясни обяснения по телефона. Щеше да ги обмисли по време на полета до Монтърей. Беше добър в тези неща. Всички хора бяха благословени с по един-два таланта — неговият бе да съчинява правдоподобни обяснения.

— Не, няма нищо. Просто си помислих, че по това време на нощта няма да е лесно да наема кола. Карай внимателно, Ейми.

След като си казаха довиждане, Джед окачи слушалката. После, събирайки сили само с усилие на волята, той се отдръпна от телефона и с помощта на бастуна се отправи пак към залата с чакащите. На половината път видя количката с цветята. Нещо щракна в замъгленото му съзнание.

Беше му станало навик да й подарява цветя, когато се завръща от пътуванията си. Правеше го отчасти в знак на благодарност за незададените от нея въпроси и отчасти като извинение за това, че изобщо не предлагаше отговори. Още един ритуал.

Джед се отправи към количката и купи един букет жълти рози — толкова съвършени, че изглеждаха почти като пластмасови. Всъщност не бяха точно нейния тип цвят, в нея нямаше нищо пластмасово. Но нямаше голям избор. Понесе ги внимателно, приключвайки трудния си път към чакалнята.

Той едва не заспа, докато чакаше повикването на полета. Когато ги извикаха, успя достатъчно да се разсъни, за да може да последва другите в самолета. Няколко минути по-късно, затегнал колана и сложил розите до себе си на седалката, той наистина заспа. Но не преди още веднъж да си представи очакващата го в Монтърей Ейми Слейтър.

Лесно щеше да я забележи в тълпата, ако изобщо имаше такава по това време на нощта, помисли си Джед. Не беше особено висока, а не беше и особено красива. Взето поотделно, нямаше нищо необикновено в интелигентните й, почти зелени очи, дълга до раменете златистокафява коса и нежно очертани устни. Джед знаеше, че тя бе от този тип жени, за които другите жени казваха, че биха могли да бъдат привлекателни, ако си направят труда да си сложат малко грим. Ейми рядко си правеше този труд. Тялото й беше стройно, не твърде едро горе, и примамливо сочно по-долу от кръста, но положително не излъчваше чистокръвна елегантност или забележителна еротичност. Въпреки това, за Джед нейната красота беше някак толкова ярка, че му напомняше за някоя от кориците на научнофантастичните книги, които тя пишеше — цялата в светли, лъчисти нюанси, с обещание за вълнения и едва обуздана нервна енергия.

Представата как прониква и се слива с тази женска енергия в леглото, глождеше Джед с все по-нарастваща сила.

Тази вечер фантазиите му бяха по-силни отвсякога, въпреки обезболяващите хапчета, или може би поради тях. От момента, когато срещна Ейми Слейтър, Джед се улови, че я оставя да формира странната връзка, която се бе зародила между тях. Това, което Ейми бе избрала да изгради, бе едно деликатно общуване, едно неангажиращо приятелство, в което сексуалният елемент явно не трябваше да присъства. В малкото случаи, когато бяха заедно през изминалите три месеца, Ейми още изглеждаше удовлетворена от ситуацията. Джед се чудеше колко още ще може да издържи така. Но последното нещо, което му се искаше, бе да я притеснява.

Имаше и друга причина, която го караше да остави нещата такива, каквито бяха, напомни си той. Последното нещо, от което се нуждаеше, бе една досаждаща жена, която щеше да започне да задава въпроси за честите му и продължителни отсъствия, липсата му на планове за бъдещето и причините, поради които не се бе оженил до тридесет и пет годишната си възраст. Когато един мъж започне редовно да спи с една жена, тя обикновено чувства, че има право да задава подобни въпроси.

Джед си каза, че няма нужда от въпроси — или от жена, която да ги задава — в живота си. Щеше да му бъде лесно да се справя с Ейми, докато тя не се заемеше да го проучва. За нещастие, той започваше да я желае по начин, който не можеше да толерира повече едно обикновено приятелство. Рано или късно нещата щяха да излязат извън контрол. Джед изобщо не беше сигурен какви ще бъдат резултатите, ако това се случи.

Последната му съзнателна мисъл, преди да се остави да го завладее сънят, бе смътно любопитство за реакцията на Ейми, когато го види да куцука на слизане от самолета. Когато замина, почти преди месец, нямаше бастун и наранявания, за които да му се налага да дава обяснения. Дори жена, която нормално никога не задаваше неудобни въпроси, щеше да се чуди какво се е случило. Би трябвало да започне да работи по измислената история, която възнамеряваше да й разкаже.

Съвършените жълти рози поеха безмълвно върху себе си съвсем немалката тежест от тялото на Джед, когато той накрая се отпусна върху лявата страна на седалката. Пластмасовото им съвършенство бе смачкано в безформена маса.

 

 

След като затвори телефона, Ейми поседя няколко минути, като се взираше през прозореца към тъмното в нощта море. Обаждането на Джед я бе изненадало. Когато телефонът иззвъня, тя си помисли, че се обажда баща й, за да й напомни още веднъж, че двамата с майка й я очакват за редовното посещение, което правеше на всеки шест месеца. Достатъчно дълго го бе отлагала. Бяха минали почти осем месеца, откакто им беше ходила на гости в Орлеана. През изминалите години с нетърпение бе очаквала всеки път да дойде времето за посещение на тихоокеанския остров. Със закъснение си даде сметка, че е твърде късно за обаждане от острова.

Но беше абсолютно неподготвена да чуе гласа на Джед. Джед, който никога не се обаждаше, след като напуснеше града. Тя научаваше, че се е завърнал, чак когато се появеше на вратата с цветя в ръце.

Над малкия Калифс Бей тази вечер се бе настанила гъста мъгла, в противен случай би могла да види в далечината светлините на Пасифик Гроув и Монтърей. До летището с кола се отиваше за половин час, но би трябвало да си даде малко повече време заради мъглата.

През изминалите три месеца Джед нито веднъж не беше я молил да го посрещне на летището, когато се завърнеше от някое от пътуванията си. Но той поначало никога не се натрапваше и не налагаше свои изисквания. Задоволяваше се с това, което тя предлагаше. Това положение идеално устройваше Ейми.

Но тази вечер бе нарушил собствените си неписани правила. Беше помолил за услуга.

Ейми се отърси от странното чувство на безпокойство, обхванало я в момента, когато чу гласа му. Стана и се запъти към спалнята да се облече.

Следвайки съвета в една от многото книги за безсънието, които бе купила през последните няколко месеца, тя минаваше през сложна поредица от подготвителни действия, преди да си легне. С обичайния оптимизъм, свойствен на подобни методи за самопомощ, авторът на книгата внушаваше, че тялото и умът трябва наново да се научат да очакват съня. Според теорията, концентрирането върху повтарящия се нощен ритуал на събличане, миене на зъбите и лицето, както и всичко останало, е начин за едно ново запознаване с очакването на съня. Звучеше приемливо — като всичко, което напоследък бе опитала Ейми, а небето й беше свидетел, че бе опитала безброй техники. Току-що бе облякла затворена на врата фланелена нощница с дълги ръкави, когато телефонът иззвъня. Нищо не излезе от малкия ритуал на очакване на съня тази вечер.

Не е голяма загуба, каза си примирено тя, докато се обличаше бързо в черни дънки, яркожълта риза и плетен оранжев пуловер без ръкави. По всичко личеше, че тази вечер така или иначе, нямаше да спи много. Напоследък рядко се наспиваше добре, независимо колко книги бе прочела на тази тема. Нито една книга не можеше да реши проблема, който се криеше зад безсънието. Нито една книга не можеше да изтрие спомените за това, което се бе случило преди осем месеца в Орлеана, малко преди двадесет и седмия й рожден ден.

Беше права за пътя до летището, даде си сметка Ейми малко по-късно, когато изкара малката си кола от пътеката на тесния път с две платна. Мъглата не бе непрогледна, но определено се искаха концентрация и внимание.

Ейми се съсредоточи в шофирането, но част от нея не преставаше да се пита защо изобщо се намираше на пътя по това време на нощта. Чудеше се дали Джед ще предложи някакво обяснение за необикновеното си поведение. Съмняваше се. И дори да бе склонна да попита, Джед не беше от тия мъже, на които жените можеха да досаждат с въпроси. Ейми се гордееше с това, че никога не бе задавала въпроси, не бе давала някакви рецепти и не беше се опитвала, по какъвто и да е начин да налага волята си върху него. И Джед, изглежда, ценеше внимателното й държане. Тя усещаше дълбоко в себе си, че Джедидиа Глейз си имаше своите собствени тайни, също като нея, но не искаше да проверява това свое заключение твърде щателно. Част от нея подозираше, че една от причините никога да не задава въпроси, се дължи на това, че не иска да чуе отговорите.

Джедидиа. Ейми задържа пълното му име по-дълго време в съзнанието си. Беше подходящо за него име. Когато го срещна за първи път, тя веднага реши, че Джед беше сякаш превъплъщение на някогашните, сипещи огън и жупел проповедници. Не един от тия нови, хрисими, гладко леещи слова любимци на медиите, които доминираха на религиозните хоризонти, а твърд като скала, неумолим калвинист от старата школа или от Стария Запад. Мъж с големи, силни ръце и лице, издялано от неподатлив камък. Един от тези мъже, които, след като те погледнат в очите, можеха да те накарат да повярваш в ада.

Тя бързо си бе дала сметка, че Джед Глейз не проявява голям интерес към религията, но първоначалното впечатление не бе изчезнало. Резките, твърди черти на лицето му подхождаха на еднакво резките, твърди очертания на неговото тяло. Беше на около тридесет и пет години, но очите му с лешников цвят изглежда бяха видели неща от света, поне още за един живот. Ейми знаеше, че онова, което първоначално я бе привлякло в него, бе спокойният му внимателен поглед. Но това, което я задържаше, бе непринудеността на тяхната връзка. Беше открила, че Джед го бива за този род невзискателни приятелства. А тя имаше нужда от някой, който да не изисква много от нея.

Все пак й се струваше, че мисълта, за каквато и да е връзка с Джед Глейз е странна. Знаеше, че при нормални обстоятелства никога не би се захванала с него. Той всъщност не беше от типа нежни, честни и искрени мъже, който тя търсеше. От тези, за които една жена инстинктивно разбира, че може да се одомашнят, за да станат добри съпрузи и бащи. Ейми знаеше — макар че той умееше да представя такава фасада, каквато бе необходима за съответния случай, — че дълбоко в него се крие някакъв мрак, който би я уплашил, дори отвратил осем месеца по-рано. Но тя вече не живееше при нормални обстоятелства.

Простата истина бе, че Ейми не беше вече такава, каквато бе преди осем месеца. Поради някаква странна причина, промяната в нея й позволяваше да разглежда Джед Глейз в по-различна светлина, отколкото би направила това по-рано. Тъмното и неумолимото в него всъщност донякъде й допадаха. Може би подсъзнателно копнееше да притежава малко от тая опасна вътрешна сила, мислеше си тя.

Тя чакаше на изхода, когато Джед най-накрая се появи. Беше един от последните слезли от самолета и Ейми бе започнала да се чуди дали не е посрещнала друг полет. Когато видя бастуна и мрачното, овладяно изражение на лицето му, през нея за миг премина усещането, че това решително е бил друг самолет. Като че ли за първи път го виждаше ясно.

Той спря, когато я видя. Държеше малка кожена чанта и унил букет от смачкани жълти рози в дясната си ръка. Пътниците, които излизаха от самолета след него, се разделяха и го заобикаляха от двете страни, като че ли бе скала, паднала на пътя им.

Ейми видя мрачното предизвикателство в очите му и преглътна шока си. Забърза напред и неволно посегна към кожената чанта. Импулсивно, движена от нуждата да го поздрави за добре дошъл и да предложи утеха, тя за момент застана на пръсти и леко докосна устните му със своите. Никога досега не беше влагала нещо толкова лично в поздрава си и бе изненадана от допира си до устата му. Беше твърда и непреклонна под устните й. Тя бързо отстъпи назад. Като извика усмивка на лицето си, Ейми се опита да влезе в лекия, весел тон, характерен за тяхната връзка досега.

— Наистина знаеш как да направиш впечатление с пристигането си, това може да се каже за тебе. Да ти взема ли инвалидна количка?

Той смръщено я изгледа.

— Не, не искам. И така ми е достатъчно неловко. Мисълта да ме буташ в количка е малко повече от това, което мога да поема в момента. Знам, че изглеждам ужасно.

Ейми леко повдигна вежди, като го изучаваше. Никога преди не беше й се сопвал, нито веднъж през времето, което бяха прекарали заедно. Тонът на гласа му тази вечер, без съмнение, се дължеше на сегашното му физическо състояние.

— И така може да се каже.

Устата на Джед се изкриви в кисела гримаса.

— Извинявай за избухването. Денят беше толкова дълъг. — Той тръгна напред, а Ейми закрачи редом с него.

— Да, наистина. — Ейми леко се усмихна. — Откъде идваш? От зона на военни действия?

— Беше нещастен случай.

— Успях някак сама да стигна до това заключение. Джед, не се обиждай, но изглеждаш ужасно. Дали да не те заведа в спешното отделение? — Откри, че кожената чанта е учудващо тежка, и се запита как ли се е справил в това състояние. Хвърли му бърз поглед, като се опита да прецени дали е пострадал много.

— Последното нещо, от което се нуждая, е спешно отделение. За известно време няма да мога да понасям повече лекари — бяха достатъчно.

— Какво, за Бога, се случи? Нещо свързано с работата ли? — попита Ейми сериозно.

— Не беше толкова драматично. Катастрофа с кола. — Джед изгледа намръщено смачканите цветя в ръката си.

— Вземи, за тебе са.

— Изглеждат така, сякаш са претърпели същата катастрофа като тебе — усмихна се Ейми с непоколебима жизнерадостност, като пое смазаните цветя.

Беше трогната, че си е спомнил. Това я накара да си даде сметка, че вече е свикнала с малкия ритуал на завръщането му у дома. Може би между тях съществуваха повече надежди и очаквания, отколкото й се искаше да признае.

— В самолета спах върху тях.

— Къде стана катастрофата? В Саудитска Арабия? — попита Ейми, като спря до колата и започна да се рови за ключовете.

— Какво? Аа, да. Саудитска Арабия. — Джед се отпусна на седалката с едва чут стон. За малко притвори очи, после ги отвори. — Там карат като луди.

— Без майтап? Е, сега си в моите ръце — отбеляза Ейми, като седна до него и включи двигателя.

— Това май ме плаши.

— Трябваше да мислиш, преди да ме извикаш да те взема. — Тя превключи на задна скорост и измъкна колата с обичайния си устрем.

Джед извърна глава да я погледне. В сенките на колата лицето й приличаше на напрегната маска.

— Благодаря ти, че дойде тази вечер, Ейми — промълви тихо той. — Не знам какво щях да правя без теб. Не съм във форма да шофирам.

— Забелязах. — Говореше сухо, за да не проличи тревогата й. Джед не би искал тя да се тревожи, а тя се безпокоеше какво би могла да означава тревогата й за него.

— Някакви трайни последици?

— Казват, че по същество съм здрав, въпреки че не се чувствам така в момента.

— Кой ти го каза? Лекарите от твоята компания?

— Да. Но какво ли знаят те?

— Добър въпрос. Заведе ли дело?

— Срещу кого? Шофьора? Няма начин. Нещата там се уреждат по-различно. Бяха нужни трима адвокати на компанията и солиден подкуп, за да го възпра да не заведе дело срещу мен — каза лаконично Джед.

— На какви рискове се подлага един инженер, обикалящ планетата. Ние, които само седим и чакаме, водим много по-беден на приключения живот.

— Така чувам и аз. Как върви книгата? — Джед облегна главата си назад и затвори очи.

Беше свикнала да очаква такива учтиви въпроси от него.

— Добре. Вече знам как да я подхвана.

— Спря ли се на заглавие? Когато заминавах, я наричаше Опус Номер Четири Без Заглавие.

— След като ти замина, реших, че това звучи някак претенциозно. Новото заглавие ми просветна като светкавица миналата седмица, докато почиствах душа — призна нехайно Ейми. — Скрити демони. Как ти се струва?

Джед се произнесе по въпроса със закачлива тържественост.

— Харесва ми. В него има чар, остроумие, патос и съдържа в себе си различни нюанси. Какво повече може да иска един редактор?

— Може би книга със същите достойнства като заглавието?

— Някои хора искат твърде много, нали? Биха се оплакали, ако ги обесят с ново въже. Господи, уморен съм…

Той бръкна в джоба на памучните си панталони и извади едно малко шишенце.

— Какво е това? — Ейми му хвърли бърз поглед, докато поглъщаше малка таблетка със затворени очи.

— Обезболяващи хапчета. Бива ги. Струват петдесет кинта на улицата, както ми казаха докторите. Може би, ако ми останат малко, ще мога да ги продам и да те заведа на вечеря в знак на благодарност за това, че дойде да ме вземеш тази нощ. Няма да е лошо да спася нещо от това пътуване. — Той пъхна шишенцето обратно в джоба си.

— Виждам, че не смяташ това пътуване за страхотен успех.

— Беше пълен провал — призна унило той.

Стресната от това признание, Ейми преглътна отговора си. Не беше характерно за Джед да говори толкова открито за служебните си проблеми.

— Е, след по-малко от половин час ще те закарам читав и невредим до входната ти врата — увери го тя. — Сигурен ли си, че не искаш да отидеш в спешното отделение?

Забележката й не получи отговор. Ейми отвърна очи от тесния, лъкатушещ път, за да погледне лицето на своя спътник. Джед спеше. Тя си помисли, че той не би оценил високо събуждането си в болнична стая.

След половин час Ейми свърна към главната улица на Калифс Бей. Малкото крайморско градче бе дълбоко заспало. На пресечката до пощата имаше една улична лампа, но всичко останало тънеше в мрак. Дори в Калифс Ин, единствения мотел в града, бяха изгасили надписа, с който съобщаваха за свободните стаи. Малката, изложена на ветровете и дъждовете къщурка на Джед се намираше на една скала с изглед към морето. Ейми започна да забавя, приближавайки се към разклона, сетне отново погледна към спящия си спътник.

Джед не беше в състояние да се грижи за себе си тази вечер. Човекът беше смъртно уморен и целият замаян от лекарствата. Ейми взе решението си и натисна отново газта.

Няколко минути по-късно тя паркира колата пред собствената си къщичка. Обърна се, опитвайки се да прецени задачата, която й предстоеше. Джед Глейз беше целият твърди мускули и солидни кости, в него нямаше нищо леко или въздушно. Нямаше как да го вкара вътре, освен ако той не влезеше със собствените си крака.

— Джед? — Тя леко докосна ръката му. Той не помръдна, но изведнъж лешниковите му очи се отвориха и се втренчиха в нея. Внезапното му събуждане сепна Ейми и ръката й се отдръпна.

— Пристигнахме ли? — Напрегнатостта изчезна от погледа му.

— Да. И няма начин да те пренеса на ръце вътре. Ако не можеш да левитираш, страхувам се, че ще трябва да вървиш.

— Точно сега левитирането ми се струва по-лесно. — Той се раздвижи с въздишка и отвори вратата на колата.

Ейми избърза да слезе от другата страна, за да му помогне.

— Ето бастуна ти. Не се притеснявай за чантата. Аз ще я взема.

Джед облегна лакът на колата и се вгледа в къщата.

— Това тук е твоята къща.

— Виждам, че твоята наблюдателност не е съвсем притъпена от малките бели хапчета. Хайде, навън е студено. Да влезем вътре.

Той погледна надолу към нея, както си стоеше, открояваща се на слабата жълта светлина над входната врата. Не можеше да прочете какво се крие в погледа му.

— Не искам да ти създавам повече главоболия.

— Забрави това. По-добре да си тук и да те наглеждам, отколкото да те изпратя вкъщи и да си имаш неприятности.

— Какви неприятности мога да си имам у дома?

— В сегашното си състояние би могъл да си докараш безброй битови травми — информира го тя, докато го хващаше за ръката, за да го отдели от колата, която му даваше опора.

— Например? — прояви известен интерес той, докато тя го водеше към входната врата.

— Например, би могъл да загубиш равновесие в банята и безславно да се удавиш в тоалетната чиния.

— Това ще бъде много идиотски начин да си отида, нали?

— Некрологът определено ще смущава. Внимавай къде стъпваш, Джед.

— Ти имаш само едно легло. — Протестът му беше забележително слаб.

— Ще използвам кушетката.

— Кушетката мога да взема и аз.

— Ти — произнесе с нежно — тираничен тон Ейми — ще вземеш това, което ти се дава. Тази вечер нямаш сили да спориш.

— Може и да си права.

Тя го преведе през малката всекидневна със стария дървен под, удобни вехтички мебели, плетени килимчета и колекция от художествени плакати с тематика от научната фантастика и ужасите. След като влязоха в спалнята, Ейми щракна ключа на лампата, която разкри още мебели от същия тип. На стената над леглото имаше един плакат с щедро надарена, футуристична амазонка — войн, изправила се срещу дракон.

Джед спря до леглото, като леко се поклащаше. Той насочи поглед първо към постера, след това към фланелената нощница, която Ейми бе оставила върху завивките.

— Аз спя по гащета — обяви той.

— Колко ужасно — какъв самодоволен мъжкар. Можеш ли да се съблечеш?

Той премести поглед към загриженото й лице, тежките му вежди бяха свити в една почти непрекъсната линия.

— Няма да разбера, докато не опитам. Ако искаш да играеш ролята на медицинска сестра, давай… Не се срамувам.

Тя почувства как бузите й пламват и бе изненадана от степента на смущението си. Разбърза се нервно, прибра фланелената нощница от леглото.

— Забрави какво те попитах. Ще те оставя за малко сам, за да се приготвиш за лягане.

— О, Ейми, съжалявам. Май пак ти се сопнах, нали?

— Не съвсем. Мисля, че по-скоро ми се подиграваше. Но наистина си малко крив тази нощ.

— Смешно — каза той замислено, докато се занимаваше с копчетата на ризата си с цвят каки. — Винаги съм смятал, че ти си тази, която е раздразнителна. Някак лесно възбудима понякога. Нервна. Като че ли непрекъснато вървиш по ръба на нещо.

Ейми спря на вратата.

— Нямах представа, че отделяш време да ме анализираш.

— Прекарвам доста време в мисли по теб. Особено в самолета. Там винаги има много време за мислене.

Тя забеляза, че ръцете му леко потреперваха, когато стигнаха до последното копче на ризата. Този човек наистина не беше напълно на себе си, помисли си тя. Още няколко минути и ще заспи прав. Дори ниският му хрипкав глас започна да звучи някак провлачено и несигурно. Тя взе да подозира, че Джед не се усеща какво казва.

— Внимавай, Джед. Може би ще е по-добре да седнеш.

Той не обърна внимание на съвета й, мислите му явно следваха своя ход.

— Доста мислих за теб днес в самолета, Ейми. Чудех се.

— Какво се чудеше, Джед? — Беше взела нощницата и забеляза, че мачкаше плата в ръцете си.

— Дали ще загубиш нещо от тая напрегната чувствителност в леглото. Ще бъде интересно да се открие, нали?

Очите на Ейми литнаха към лицето му, но той всъщност не гледаше към нея. Тя остана с впечатление, че вниманието му бе насочено към някакъв образ в собствените му мисли.

— Тази вечер не си в състояние да откриеш нещо, Джед — бързо каза тя. — Повикай ме, ако имаш нужда от помощ. — Обърна се, но гласът му я спря.

— Имам нужда от помощ.

Ейми се обърна и видя, че той я наблюдава с напрегната настойчивост. Ризата му в цвят каки бе разкопчана, разкривайки гладките контури на гръдния му кош и масата от тъмни косми, която се стесняваше надолу към плоския стегнат корем. Ръцете му се бяха вкопчили в токата на колана. Когато той леко залитна, тя се спусна към него.

— Хайде, дай аз да свърша това — бързо изрече Ейми. — Ти май наистина не си във форма.

— Не знам. Толкова много хапчета имам в себе си, че не мога да почувствам нищо. — Той се отпусна на края на леглото, като я наблюдаваше с интерес как коленичи пред него и сваля ниските му износени ботуши.

— В Близкия изток много държат на послушните жени.

— Близкият изток има няколко огромни проблема. Отношението към жените е само един от тях — информира го Ейми, като остави втория ботуш да тупне на пода. Вдигна поглед и забеляза топлината в лешниковите му очи. Нямаше нужда от женска интуиция, за да разбере, че това, което виждаше в погледа му, нямаше нищо общо със сексуалното желание, или поне — не много.

Сложи ръката си на челото му.

— Дадоха ли ти тези лекари нещо против температура?

Той премигна глуповато.

— В чантата има още едно шишенце.

— Ще го взема. — Тя се надигна, преди той да успее да каже нещо.

В кожената чанта намери известно количество мръсно бельо, една чиста риза, принадлежности за бръснене и шишенце с хапчета. Докато се върне в спалнята, Джед бе успял да се освободи от панталоните си и да намери пътя за банята.

Когато се появи няколко минути по-късно, той носеше само плътно прилепнал слип, който само подчертаваше факта, че всичко у него изглежда солидно. Обърна се към нея, като се подпря с голямата си ръка на рамката на вратата. Силните мъжествени очертания на тялото му се прекъсваха не само от бельото, но и от една голяма бяла превръзка около лявото му бедро. На гръдния си кош имаше грозен, вече избледняващ белег, и един диагонален шев на дясната ръка над лакътя.

Ейми се втренчи в него потресена.

— Господи, Джед…

— Здрав по същество — напомни й сухо той. Проследи погледа й към превръзката на лявото бедро. — На косъм. Дай ми от тия хапчета.

Без да каже и дума, тя му подаде шишенцето и го видя как изчезва в банята да погълне още хапчета. Когато за втори път излезе от банята, той се запъти право към леглото. Потъна в него с дълбока въздишка на облекчение, придърпа завивките върху голите си гърди и зарови лице във възглавницата.

— Мирише също като теб — промърмори той. — Меко и топло, не си ли даваш сметка, че за първи път ще прекарам нощта в леглото ти?

Заспа, преди Ейми да измисли какво да отговори.

Тя тихо изгаси лампата и бавно се запъти към кухнята. Спря се, застанала на покрития със стар линолеум под, като се чудеше дали си струва да опита таблетките триптофан, които бе купила предния ден в магазина за здравословни храни в града. Както беше напрегната и съвсем разсънена, надали щеше да спи изобщо тази нощ, каквото и да предприемеше. Все пак си струваше да опита.

Тя махна капачката и с гримаса забеляза колко големи са хапчетата. Истинска конска доза. Ще има късмет, ако успее да ги преглътне. Наля си вода в една чаша и метна две хапчета в гърлото си. Правеше го без ентусиазъм. Все пак, по-добре бе да опита нещо, отколкото да не прави нищо. Настъпателните мерки имаха определена психологическа стойност, а таблетките триптофан положително не можеха да й навредят.

Върнала се обратно във всекидневната, Ейми примирено изгледа старата ръбеста кушетка, отиде до един шкаф и извади чаршаф и няколко одеяла. Струваше й се странно да се приготвя за лягане, със съзнанието, че Джед е в къщата. Но да си мисли за него в леглото беше още по-странно.

Фактът, че двамата с Джед не бяха станали любовници, се дължеше, разбира се, на нея. Докато още в началото беше дала ясно да се разбере, че търси само приятелство, тя изобщо не намери начин да обясни, че има нужда от приятелство и не може да се справи с нещо повече в момента. Скритите й тревоги отнемаха по-голямата част от енергията й.

Джед не настоя. Той никога не настояваше. Вземаше това, което му се предлагаше — приятелско общуване, от време на време се хранеха заедно, и после си отиваше вкъщи. Един-два пъти я беше канил на вечеря. Изглеждаше доволен от това положение, но тя знаеше, че има случаи, когато той се чувства съвсем различно. Тогава тя много внимаваше с него.

Това беше третото пътуване за трите месеца, през които се познаваха. Този път беше заминал за цял месец, най-дългото отсъствие досега. Първото пътуване бе продължило седемнадесет дни, а второто — три седмици. Ако се пресметнеше всичко, реши печално Ейми, тя всъщност не бе прекарала чак толкова много време с Джед Глейз. Те все още бяха в процес на опознаване, така че донякъде можеше да си обясни защо чувствата й са толкова объркани.

Той отиваше и се връщаше с минимум обяснения. Първия път, когато й бе казал, че заминава със задача на консултант, тя му беше пожелала приятно пътуване и предложи да го заведе до летището. Той учтиво отклони предложението и Ейми повече не изрази подобно желание. Беше разбрала, че той не иска между тях да има дори мъничко, незначително чувство за обвързаност.

Когато отново се появи на прага й седемнадесет дни по-късно със старомоден букет цветя в ръка, тя забеляза едва сдържаното желание, което гореше в очите му. Сякаш каквото и да беше правил по време на това пътуване, бе усилвало напрежението вътре в него, което сега търсеше начин да се освободи. Той явно бе решил, че този начин е сексът.

Ейми бе щастлива да го види, но женските й инстинкти бяха реагирали с опасения пред едва прикритата сексуална нужда, която усети у него. Беше го поканила да остане за вечеря, макар че се безпокоеше как ще приключи всичко. Усети, че той бе като вулкан, който всеки момент щеше да избухне. Разумната й половина я предупреди, че е по-добре да го изпрати да си иде вкъщи. Нямаше да може да се справи с любовник, още по-малко с такъв като Джед Глейз.

Но не го беше изпратила да си отиде. Вместо това сложи питие в ръката му, даде му питателна храна и затаи дъх. За нейно облекчение, той не й скочи. Разговорът им беше лек и непринуден, както винаги. Беше й разказал обикновените за едно пътуване истории за закъснения по летищата и загубен багаж и учтиво се осведоми за нейното писане. Но спотаеният пламък продължаваше да гори в очите му.

След това Ейми пусна някои от любимите си изпълнения на ранна рокмузика и измъкна една шахматна дъска. Едва не изпусна плочите и някак тромаво нареди фигурите за играта. Знаеше, че нейната непохватност се дължи на напрежението в стаята. Джед беше погледнал първо лицето й, а след това — шахматната дъска. Изглежда усети почти паническия й страх. После бе отишъл в кухнята да си налее чаша бренди. Когато се върна във всекидневната, Ейми забеляза, че сексуалното му напрежение се намира под контрол. Тя изпита облекчение и бе странно трогната от това, че той се съобразява с нея и не упражнява натиск.

Но това, което я изненада най-много, бе силата на собствените й чувствени възприятия. Ейми разбираше, че необикновената й възбуда бе пряко следствие от нуждата и желанието на Джед, и това я стресна. Не й бе присъщо да реагира толкова силно на един мъж. Но всичко се разсея от играта на шашки, брендито и Шангри Ла, пеещи колкото им глас държи безсмъртната „Водачът на глутницата“.

А може би Джед се беше сдържал заради нещо, което бе видял на лицето й. Каквато и да бе причината, вулканът, горящ в него, не бе избухнал онази нощ. Вечерта улегна в спокойна насока и Джед си отиде вкъщи около десет часа, след като учтиво й благодари за вечерята.

Ейми застана на прага, като го наблюдаваше как потегля с очуканото си пикапче. Когато той изчезна зад ъгъла, тя затвори вратата и си даде сметка, че неговото съобразяване с чувствата й, ги бе направило много по-близки. Почувства се много близо до ръба на пропаст, която не бе сигурна, че иска да изследва. Коя нормална жена би поискала доброволно да се спусне в кратера на вулкан или би се опитала да язди тигър?

Втория път, когато Джед се завърна, Ейми забеляза същия чувствен огън у него, но сега той го бе обуздал. След тази първа опасна вечер, той винаги напълно се контролираше и изглеждаше спокоен и удовлетворен от приятелското, непридирчиво общуване, което предлагаше Ейми.

Но тази нощ Ейми знаеше, че двамата с Джед бяха стигнали до друга, криеща опасности бариера. Джедидиа Глейз за първи път я бе помолил открито за нещо повече от една незадължаваща услуга. Беше си дошъл наранен, контузен, с температура и имаше нужда от грижи и спокойствие. Беше се опитал да ограничи искането си с обикновена молба да го посрещне на летището, но и двамата знаеха, че той се нуждае от повече помощ, и тя му я бе предоставила.

Ейми се вмъкна в импровизираното си легло с тревожното предчувствие, че нещо основно се променя във връзката й с Джед. А тя не бе сигурна, че е готова да се справи с тази неуловимо променяща се ситуация.

Мисълта да се събуди, уловена в паяжина, която не е имала намерение да заплита, бе достатъчна да я държи будна през следващите два часа. Истината беше, че тя вече бе уловена в лепкавите нишки на друга паяжина, която рушеше цялото й спокойствие. Изобщо не бе сигурна, че ще успее да се оправи с Джедидиа Глейз, като допълнение към травмата отпреди осем месеца.