Едгар Алън По
Убийствата на улица Морг

Едгар Алън По
Убийството на улица Морг ^[0]

Каква песен са пели сирените или какво име е приел Ахил, когато се е криел сред жените тези озадачаващи въпроси не са извън всякаква догадка.

Сър Томас Браун^[1].

Умствените способности, разгледани като аналитични, сами по себе си малко се поддават на анализ. Преценяваме ги само по резултатите. Известно ни е между другото, че за изключително надарения с тях човек те са източник на най-висша наслада. Както силният човек се радва на физическите си дарби и изпитва удоволствие от упражненията, които привеждат мускулите му в движение, така и аналитикът ликува от умствената си способност, с която разплита разни загадки. Той изпитва удоволствие дори и от най-обикновените занимания, в които се проявява талантът му. Той обожава загадките, ребусите, йероглифите; проявява в разгадаването им такава дълбока проницателност, която изглежда свръхестествена за обикновените схващания. Неговите изводи, породени от самата същност и душа на метода, като че наистина са плод изцяло на интуицията. Способността за разгадаване може да се засили много с изучаване на математиката и особено с онзи най-висш неин раздел, който несправедливо и просто заради обратния ред на своите действия се нарича примерно par excellence, анализ. И все пак да пресмяташ, съвсем не означава да анализираш. Шахматистът например прави първото, без да полага каквито и да е усилия за второто. От това следва, че шахматът неправилно се възприема като игра с голямо въздействие върху умствените способности на човека. Сега обаче не пиша трактат, а чисто и просто предисловие към малко странен разказ, основан на доста случайни наблюдения: аз следователно ще се възползувам от случая да изтъкна, че непретенциозната игра на дама поставя на изпитание по-категорично и по-похватно изтънчените способности на разсъдливия интелект, отколкото претенциозната изтънченост на шахмата. В тази последна игра, при която фигурите имат различни и чудновати ходове и са неравностойни, сложността (както често се случва) се взима погрешно за дълбочина. Вниманието тук се въвежда мощно в действие. Щом то отслабне за миг, веднага се прави пропуск, който води до загуба, до поражение. А тъй като възможните шахматни ходове са не само многобройни, но и заплетени, шансовете за такива пропуски се умножават и в девет случая от десетте печели по съсредоточеният, а не по способният играч. Точно обратното е при дамата, където се допуска един единствен ход и вариантите са незначителни, тук шансовете за недоглеждане са намалени, вниманието е сравнително неангажирано и надмощието на отделните страни се постига посредством една no-висша проницателност. За да бъде по-ясно, нека си представим една игра на дама, където са останали само четири фигури и където, разбира се, не може да се очаква никакъв пропуск. Очевидно тук (при равностойни сили на играчите) победата зависи само от някой recherche^[2] ход, резултат на силно напрежение на ума. Лишен от обикновените възможности, аналитикът се мъчи да надникне в душевното състояние на своя противник, да се постави на негово място и нерядко с един само поглед забелязва единствените (понякога до нелепост прости) комбинации, чрез които може да го подмами да допусне грешка или да направи погрешно предвиждане.

Вистът отдавна е известен със своето влияние върху тъй наречената способност за пресмятане; известно е също така, че крайно интелигентни хора явно са изпитвали необяснима наслада от тази игра и са пренебрегвали шахмата като празно занимание. Без съмнение никоя друга игра не изисква толкова голяма способност за анализ. Най-добрият шахматист в християнския свят си остава най-добър, и толкова: умението при виста обаче включва способността за успех във всички тези по-важни начинания, където умът се преборва с ум. Когато казвам „умение“, имам предвид онова съвършенство в играта, което включва разбирането на всички източници, от които може законно да се извлече известна полза. Те са не само многобройни, но и многообразни и често се таят в такива кътчета на мисълта, които са напълно недостъпни за обикновения разум. Да се наблюдава внимателно, означава отчетливо да се запомня; и така, умеещият да се съсредоточава шахматист ще играе добре и вист, тъй като правилата на Хойл^[3] (основани върху простия механизъм на играта) са разбираеми и достъпни за всички. Прочее обикновено се счита, че като имаш добра памет и действуваш „според правилата“, това е достатъчно, за да си добър играч. Но именно в нещата извън границите на простото правило се проявява умението на аналитика. Той тихомълком си прави много наблюдения и изводи. По същия начин постъпват и неговите съиграчи; различието в размера на получената информация се крие не толкова в обосноваността на извода, колкото в качеството на наблюдението. Необходимо е да знаеш как да наблюдаваш. Нашият играч не се ограничава ни най-малко; той не се отказва да прави изводи от неща извън играта, тъй като играта е негова цел. Той изучава изражението на лицето на своя партньор, сравнява го внимателно с това на всеки един от своите противници, взема под внимание начина на подреждане на картите след всяка взятка; често пъти брои коз след коз и оньор след оньор под погледите на всеки един от техните притежатели. Той забелязва всяко изменение върху лицата им по време на играта, прави си изводи от различията в изражението, породени от самоувереност, изненада, тържество или огорчение. От начина, по който някой събира спечелените от дадена взятка карти, съди дали той ще може да спечели и друга взятка от същия цвят. Разпознава играната за подвеждане карта по начина, по който я хвърлят на масата. Някоя неволно или небрежно подхвърлена дума: случайното изпускане или обръщане на карта, придружено с безпокойство или безразличие по отношение на нейното разкриване; броенето на взятките и начинът на тяхното подреждане; смущението, колебанието, нетърпението или безпокойството всичко това дава указание на интуитивното му възприятие за истинското положение на нещата. След като се изиграят първите два три кръга от играта, той знае вече съдържанието на всяка ръка и оттук нататък хвърля своите карти с абсолютна точност, сякаш останалите играчи са обърнали картите си към него.

Способността към анализ не трябва да се смесва с простата изобретателност; докато аналитикът е изобретателен по необходимост, изобретателният често е удивително неспособен за анализ. Умението да се твори или комбинира, чрез което обикновено се проявява изобретателността и за което френолозите^[4] (според мен съвсем погрешно) отреждат отделен орган, считайки тази способност за първична, нерядко се наблюдава у онези, чийто интелект инак граничи с идиотизъм; това умение силно привличало вниманието на писателите моралисти. Между изобретателността и способността за анализ в действителност съществува много по-голяма разлика, отколкото между фантазията и въображението, но характерът на тези различия е много аналогичен. В действителност лесно се забелязва, че изобретателните винаги са фантазьори, докато онези с истинско въображение не могат да бъдат други освен аналитици.

 

Разказът, който следва, ще послужи на читателя за нещо като коментар към току-що приведените твърдения.

 

Пролетта и част от лятото на 18… година прекарах в Париж, където се запознах с някой си мосьо Ш. Огюст Дюпен. Този млад господин бе потомък на знатен, дори наистина прославен род, но в резултат на неблагоприятни събития бе изпаднал в такава бедност, която бе изсмукала цялата му енергия, така че не се стремеше към каквото и да е в този свят, не се и грижеше да възвърне предишното си богатство. По снизходителност на своите кредитори той все още притежаваше частица от бащиното си наследство, живееше от приходите и успяваше със строги икономии да си осигури най-необходимото в живота и да остане равнодушен към неговите излишества. Книгите, разбира се, представляваха единственият му разкош, а в Париж те са лесно достъпни.

За първи път се срещнахме в една мрачна библиотека на улица Монмартър и тъй като по някаква случайност и двамата търсехме една и съща много рядка и забележителна книга, ние се заговорихме. После се виждахме отново и отново. Аз се заинтересувах много от малката семейна история, която той ми разказа подробно с присъщата за всеки французин откровеност, когато темата на разговора засяга самия него. Порази ме също така и огромната му начетеност, но цялото ми същество се възхищаваше най-много от буйния плам и ярката свежест на неговото въображение. Търсейки тогава в Париж онова, което ме интересуваше, почувствувах, че компанията на такъв човек би била безценно съкровище, затова откровено му признах това. В края на краищата се уговорихме да живеем заедно по време на моя престой в града и тъй като светското ми положение не бе чак дотам объркано като неговото, той ми позволи да поема разходите за наемането и обзавеждането на общата квартира по начин, който подхождаше най-добре на обзелата и двама ни доста странна меланхолия — имение, съсипано от времето и с причудлива архитектура, изоставено отдавна от стопаните си поради някакви предразсъдъци, от които не се интересувахме, и готово всеки момент да рухне, в една усамотена и запустяла част на предградието Сен Жермен^[5].

Ако начинът на живот, който водехме в тази обител, станеше известен на света, щяха да ни сметнат за луди, макар и безобидно луди. Нашето уединение беше пълно. Не приемахме никакви посетители. Всъщност пазех грижливо в тайна от предишните си приятели местонахождението на нашето уединено място; от дълги години Дюпен бе скъсал с Париж, пък и Париж с него. Живеехме задълбочени само в себе си.

Един от невероятните капризи на моя приятел (понеже как бих могъл другояче да го нарека?) бе пристрастеността му към нощта; тази bizarrerie, както и всички останали, аз приемах смирено, като се отдавах на самозабрава на необузданите му прищевки. Тъмноликата богиня не можеше да остане завинаги с нас, затова подправяхме нейното присъствие. При първия блясък на утрото затваряхме тежките капаци на нашия стар дом и запалвахме две тънки и силно напарфюмирани свещи, които пръскаха мътна, призрачна светлина. С тяхна помощ се отдавахме на мечти, четяхме, пишехме или беседвахме, докато звънът на часовника не ни предупреждаваше за настъпването на истинската тъма. И тогава, ръка за ръка, ние поемахме по улиците, продължавахме разговорите от деня, бродехме надлъж и нашир до късно през нощта и търсехме сред безредно разпилените светлини и сенки на многолюдния град онази безграничност на умствени възторзи, която ни дарява само тихото съзерцание.

В такива минути не можех да не забележа и да не се възхитя (макар и да бях подготвен и да го очаквах от неговото пълно съвършенство) на блестящите аналитични способности на Дюпен. Той, изглежда, също изпитваше истинска наслада да ги проявява ако не и да блести с тях и не се стесняваше да признава, че му доставят удоволствие. Хвалеше ми се, като се усмихваше под мустак, че повечето хора са като отворени книги за него и привеждаше точни и зашеметяващи доказателства за това колко лесно чете в моята собствена душа. В такива случаи той се държеше студено и отчуждено; очите му гледаха равнодушно, докато гласът му, обикновено сочен тенор, преминаваше във фалцет и би звучал дори раздразнително, ако не бяха спокойният тон и ясният изговор. Когато го наблюдавах в подобно разположение на духа, си мислех често за древната философия на двойнствеността на душата^[6] и се забавлявах с мисълта за двама Дюпеповци: единият създаващ, а другият разединяващ.

От това, което току-що казах, не бива да се предполага, че ще съобщя някаква тайна или ще разкажа някоя небивалица. Описаните черти на французина представляват следствие на един възбуден, а може би и болен ум, но за характера на забележките му през този период най-добра представа дава следният пример:

Една вечер се разхождахме по някаква дълга и кална улица, недалеч от Пале Роайал^[7], всеки от нас бе погълнат от собствените си мисли и поне в течение на четвърт час не проронихме и дума. Изведнъж Дюпен наруши тишината:

— Наистина е много дребен човечец и подхожда повече на Theatre des Varietes — каза той.

— В това не може да има никакво съмнение — отвърнах неволно аз, без отначало да забележа (дотолкова бях потънал в размишления) необикновения начин, по който той се вмъкна в разсъжденията ми. Но миг след това се опомних и учудването ми нямаше граници.

— Дюпен — обърнах се аз сериозно към него, — умът ми не го побира. Не бих се поколебал да кажа, че съм удивен и просто не вярвам на ушите си. Как е възможно да знаеш, че мисля за…? — Тук се спрях, за да се убедя без капка съмнение, че действително знае за кого съм се замислил.

–… За Шантий — отвърна той, — защо се запъна? Ти точно си мислеше, че дребната му фигура не е никак подходяща за драматичен актьор.

Това представляваше точно предметът на моите разсъждения. Шантий бе quondam^[8] обущар на улица Сен Дени, побъркан на тема театър, бе дебютирал в ролята на Ксеркс в едноименната трагедия на Кребийон^[9] и шумно осмян с пасквил за своите старания.

— Обясни ми, за бога — възкликнах аз, — метода, ако тук въобще има някакъв метод, който ти дава възможност да проникваш така в душата ми. — Откровено казано, бях стреснат много повече, отколкото исках да си призная.

— Търговецът на плодове — отвърна моят приятел — те наведе на заключението, че кърпачът на обуща не е дорасъл за Ксеркс et id genus omne^[10].

— Търговецът на плодове ли… ти ме удивяваш! Не познавам никакъв търговец на плодове.

— Човекът, който връхлетя връз тебе, когато преди около четвърт час свихме по тази улица.

Тогава си спомних, че някакъв търговец на плодове, понесъл огромна кошница с ябълки върху главата си, действително едва не ме събори на земята, когато от улица С… излязохме на главната улица и се спряхме; но какво общо можеше да има това с Шантий, просто не можех да разбера. У Дюпен нямаше и следа от charlatanerie^[11].

— Ще ти обясня — каза той — и за да разбереш всичко ясно, първо ще възстановим в паметта ти целия ход на мислите от момента, в който те заговорих, до твоето rencontre^[12] с въпросния търговец на плодове. Основните звена на веригата са Шантий, Орион, д-р Никълс^[13] Епикур, стереотомията, паветата и търговецът на плодове.

Малко са хората, които в някой момент от живота си не са се забавлявали с проследяване на своите стъпки, довели го до това или онова заключение. Заниманието понякога е крайно увлекателно: онзи, който се залови за първи път с него, остава поразен от очевидно безграничното разстояние и несъответствието, които съществуват между началото и резултата. Можете тогава да си представите моето удивление, когато изслушал онова, което каза французинът и което не можех да не призная, че отговаряше напълно на истината. Той продължи:

— Ако не греша, малко преди да свием по улица С…, разговаряхме за коне. Това бе и последната тема в разговора ни. Тъкмо тръгвахме по тази улица и някакъв търговец на плодове с огромна кошница върху главата премина много бързо и толкова близо до нас, че просто те отхвърли върху купчината павета, отрупани до едно място, където поправяха паважа. Ти стъпи върху едно от паветата, подхлъзна се, изкълчи малко глезена си, поразсърди се, понацупи се, промърмори нещо, извърна се да огледаш отново купчината павета и продължи мълчаливо напред. Не съм те следил специално, но наблюдателността напоследък ми е станала втора природа.

Ти не вдигаше очи от земята и оглеждаше с кисело изражение дупките и коловозите по настилката (от това разбрах, че продължаваш да мислиш за паветата), докато не стигнахме до малката уличка, която носи името на Ламартин, павирана за опит със застъпващи се и занитени една за друга плочи. Тук лицето ти се проясни, долових, че устните ти се раздвижиха, и за мене не остана съмнение, че произнасяш думата „стереотомия“ — термин, с който много сполучливо са нарекли този вид настилка. Знаех, че не можеш да произнасяш думата „стереотомия“, без това да те наведе на мисълта за атоми, а от тях и на теорията на Епикур; защото в неотдавнашния ни разговор по този въпрос ти споменах колко странно и с колко малко внимание се отнасят всички към смътните догадки на този благороден грък, потвърдени от съвременната космогония за небесните мъглявини; и почувствувах, че няма да се въздържиш да не вдигнеш очи към огромната мъглявина на съзвездието Орион; напълно бях уверен, че ще го сториш. Ти наистина погледна натам, с което ме увери, че следвам безпогрешно стъпките ти. Впрочем в язвителната тирада срещу Шантий във вчерашния брой на „Мюзе“ сатирикът, като прави доста недостойни намеци, че обутият с полуботуши обущар си променил дори и името, цитира едни стих на латински, за който и ние често сме разговаряли. Думата ми е за фразата:

Perdidit antiquum litera prima sonum^[14].

Казвал съм ти, че това се отнася дo Орион, който по-рано се е пишел Урион, и поради някои остроти по повод на неговото обяснение бях сигурен, че не си го забравил. Следователно беше ясно, че няма да пропуснеш да свържеш двете представи — Орион с Шантий. Това, че ги свърза, показа характерът на усмивката, която се плъзна по устните ти. Ти си помисли за жертвоприношението на бедния обущар. Дотогава ходеше приведен, сега се изправи в цял ръст. Тогава се уверих, че мислиш за дребната фигура на Шантий. Точно тогава прекъснах размишленията ти, за да отбележа, че всъщност този Шантий наистина е дребен човечец и е по подходящ за Theatre des Varietes.

Наскоро след това, докато разглеждахме вечерното издание на Gazette des Tribunaux, вниманието ни бе привлечено от следното съобщение:

„НЕОБИКНОВЕНИ УБИЙСТВА. Днес към 3 часа след полунощ жителите на квартал Сен Рок бяха събудени от няколко страшни вика, долитащи очевидно от четвъртия етаж на една къща на улица Морг, заемана единствено от някоя си мадам Л’Еспане и нейната дъщеря мадмоазел Камий Л’Ecнaне. След кратко забавяне, причинено от напразния опит да се проникне по обикновения начин в къщата, вратата бе разбита с железен лост и вътре влязоха десетина съседи, придружени от двама полицаи. По това време виковете бяха вече стихнали; но когато групата се втурна по първите стъпала, от горните части на къщата като че прозвучаха два или повече груби и сърдити гласа. Докато групата стигне до втория етаж, стихнаха и тези звуци и в къщата се възцари пълна тишина. Хората се пръснаха и започнаха да влизат бързо от стая в стая. Когато стигнаха до една голяма стая на четвъртия етаж, разположена в задната страна на къщата (вратата на която бе също разбита, защото бе заключена и ключът стоеше от вътрешната страна на бравата), пред очите на присъствуващите се откри зрелище, което не само ги ужаси, но и изуми.

Цареше невъобразим хаос — мебелите бяха изпочупени и разхвърляни по всички посоки. В стаята имаше само един креват със смъкнати постелки, захвърлени насред пода. Върху един стол се виждаше изпоцапан с кръв бръснач. По решетката на камината имаше два-три дълги, сплъстени и също опръскани с кръв кичура бяла човешка коса, изтръгнати като че от корен. На пода се намериха четири златни наполеона, обица с топаз, три големи сребърни лъжици, три по малки от metal d’Alger, както и две торбички, съдържащи почти четири хиляди златни франка. Чекмеджетата на поставения в единия от ъглите на стаята скрин бяха издърпани и очевидно плячкосани, макар в тях да имаше още много предмети. Под постелките (а не под леглото) бе открит малък железен сейф. Той зееше отворен и ключът си стоеше на вратата. В него нямаше нищо освен няколко стари писма и разни други незначителни книжа.

От мадам Л’Еспане нямаше и следа, но някой забеляза в камината необикновено голяма купчина сажди, започнаха да бъркат в нея и — о, ужас! — издърпаха трупа на дъщерята, натикан доста навътре в тесния отвор, и то с краката нагоре. Трупът беше още топъл. При огледа му се установи, че по кожата има много охлузвания, причинени без съмнение от насилственото натикване на тялото в комина и изваждането му оттам. Лицето бе жестоко изподраскано, а по гърлото се виждаха потъмнели контузени места и дълбоки следи от нокти, сякаш покойната е била удушена.

След като огледа внимателно всяко ъгълче на къщата, групата се упъти към настланото дворче в задната част на сградата, където лежеше тялото на старата мадам Л’Еспане, чиято шия бе така прерязана, че още при първия опит да вдигнат трупа главата се отдели. Тялото и лицето бяха ужасно обезобразени, особено тялото, което бе почти изгубило човешкия си вид.

Според нас това ужасно престъпление продължава да е обвито в най непроницаема тайна.“

На следващия ден вестникът даде следните допълнителни подробности:

„ТРАГЕДИЯТА НА УЛИЦА МОРГ. Много лица бяха разпитани във връзка с тази необикновена и страшна афера (думата «affaire» още не е придобила във Франция онази мекота в значението, което и придаваме ние), но не е станало нищо, което да може да хвърли светлина върху нея. По-долу даваме материала, установен от свидетелските показания.

Полин Дюбур, перачка, даде показания, че познавала и двете покойнички от три години, тъй като през това време им перяла. Старата дама и нейната дъщеря, изглежда, живеели в добри отношения, тъй като били много привързани една към друга. Плащали чудесно. Не можела да каже нищо за начина на живот или средствата им. Предполагала, че мадам Л’Еспане се препитавала с гадателство. Говорело се, че има скътани пари. Никога не е виждала когото и да било в къщата, когато идвала за бельото или го донасяла. Сигурна била, че не държали слугиня. Доколкото и било известно, никъде в къщата нямало мебели освен на четвъртия етаж.

Пиер Моро, тютюнопродавец, даде показания, че в течение почти на четири години е продавал малки количества тютюн и енфие на мадам Л’Еспане. Родом бил от същия квартал и никога не бил живял другаде. Покойницата и дъщеря и заемали къщата, в която намерили труповете им, вече повече, от шест години. По рано я обитавал някакъв бижутер, който, от своя страна, давал горните стаи под наем на различни лица. Къщата принадлежала на мадам Л. Старицата останала много недоволна от квартиранта, който злоупотребявал с помещенията и настанила се сама в тях и се отказала повече да дава стаи под наем. Въобще се вдетинила. През тези шест години свидетелят видял дъщерята само пет-шест пъти. И двете живеели извънредно усамотено и се говорело, че имали пари. Чувал между съседи, че мадам Л. се занимава с гледане, но той не вярвал на това. Не бил виждал никой да прекрачва прага на дома освен старата госпожа и нейната дъщеря, един-два пъти някакъв носач и десетина пъти лекарят.

В същия смисъл дадоха показания и много други съседи. Нито един не потвърди, че къщата е посещавана. Не се знаело дали мадам Л. и нейната дъщеря са имали някакви живи родственици. Капаците на прозорците откъм фасадата на къщата рядко се отваряли, а откъм двора били винаги затворени с изключение тези на голямата задна стая на четвъртия етаж. Къщата била хубава и не много стара.

Изидор Мюзе, полицай, даде показания, че го извикали да отиде в къщата някъде към три часа след полунощ и заварил пред входа двадесет-тридесет души, които се мъчели да влязат вътре. Най-сетне разбил вратата, но с щик, а не с лост. Не било много трудно да я отвори, тъй като била двукрила и резето не било спуснато ни долу, ни горе. Виковете продължавали да се чуват, докато насилвали вратата… след това изведнъж секнали. Писъците сякаш били на едно или на няколко лица, намиращи се в предсмъртна агония — високи и проточени, а не кратки и бързи. Свидетелят се изкачил пръв по стълбите. Когато стигнал първата площадка, чул как двама души сърдито и високо се карат — единият с дрезгав, а другият с много по-писклив и твърде странен глас. Доловил отделни думи на първия, който бил французин. Положителен е, че гласът не бил женски. Различил думите «sacre» и «diable». Пискливият глас принадлежал на чужденец. Не можел да каже със сигурност дали е мъж или жена. Не разбрал и какво е казал, но му се сторило, че говори испански. Свидетелят описва стаята и труповете така, както ги описахме вчера и ние.

Анри Дювал, съсед по професия златар, даде показания, че влязъл в къщата с първата група. В общи линии потвърждава показанията на Мюзе. След насилсвеното отваряне вратата отново я затворил, за да задържат натиска на тълпата, която въпреки късния час бързо нараствала. Този свидетел смята, че пискливият глас принадлежи на италианец. Уверен е, че не е французин. Не е сигурен дали гласът е мъжки. Можел дори да е и женски. Италиански не знае. Думите не различил, но от интонацията е убеден, че това е италианец. Познавал мадам Л. и нейната дъщеря. Често разговарял и с двете. Сигурен е, че пискливият глас не е на нито една от починалите.

Оденхаймер, гостилничар. Този свидетел пожела сам да даде показания. Не говори френски и бе разпитан с помощта на преводач. Роден е в Амстердам. Минавал покрай къщата, когато оттам се разнесли писъците. Продължили няколко минути, може би десет. Били проточени и силни, потресаващи, вледеняващи кръвта. И той бил един от онези, които влезли в сградата. Потвърждава предидущите показания във всяко отношение освен в едно. Сигурен е, че пискливият глас е мъжки, и то на французин. Не успял да различи отделните думи. Изговорени били високо и набързо, някак задъхано — очевидно човекът е бил изплашен и разгневен. Гласът бил рязък, да, по скоро рязък, отколкото писклив. Не би могъл да го нарече писклив. Дрезгавият глас непрестанно повтарял «sacre» и «diable», а веднъж казал и «mon Dieu»^[15].

Жул Миньо, банкер, от фирмата «Миньо и синове» на улица Делорен. Миньо-баща. Мадам Л’Еспане имала малък капитал. Открила си била сметка в неговата банкова къща през пролетта на … година (т. е. преди осем години). Често внасяла дребни суми. Чекове не подписвала за нищо, но само три дни преди смъртта си изтеглила лично 4000 франка. Сумата и била изплатена в злато и парите изпратени вкъщи по чиновник от банката.

Адолф Льо Бон, чиновник в банковата къща «Миньо и синове», даде показания, че във въпросния ден придружил по обед мадам Л’Еспане до дома и като носел четирите хиляди франка в две торбички. Вратата се отворила, появила се мадмоазел Л. и поела от ръцете му едната торбичка, докато старата госпожа взела другата. Той се поклонил и си отишъл. Тогава не забелязал никого по улицата. А тя била странична и много уединена.

Уилям Бърд, шивач, даде показания, че проникнал в къщата заедно с групата. Англичанин. Живее вече две години в Париж. Един от първите, които се изкачили по стълбите. Чул спорещите гласове. Прегракналият глас принадлежал на французин. Схванал няколко думи, но не може да си ги спомни сега всичките. Чул ясно «sacre» и «mon Dieu». Тези думи били придружени от някакъв шум, дращене и тътрене на крака, сякаш се биели няколко души. Пискливият глас кънтял твърде високо, много по-високо от прегракналия. Сигурен е, че не е англичанин. Изглеждал му повече немец. Може дори да е жена. Самият той не знае немски.

Четирима от гореспоменатите свидетели дадоха при повторния разпит показания, че вратата на спалнята, където намерили трупа на мадмоазел Л., била заключена отвътре, когато групата пристигнала до нея. Царяла мъртва тишина, не се чувал ни стон, ни шум. След разбиването на вратата там вече нямало никого. Плъзгащите се прозорци както на задната, така и на предната стая били спуснати и здраво залостени от вътрешната страна. Вратата между двете стаи била затворена, но не и заключена. Вратата обаче, която водела от предната стая към коридора, била заключена и ключът стърчал отвътре. Малката стая на четвъртия етаж в предната част на къщата и в началото на коридора стояла с открехната врата. Тя била претъпкана със стари легла, сандъци и други, вехтории. Отместили ги внимателно и претърсили всичко наоколо. Не останал и сантиметър от къщата, който да не бил огледан най-старателно. Прочистили нагоре-надолу комините с коминочистки. Къщата е триетажна, с тавански помещения (mansardes). Много добре закована с гвоздеи, капандурата на покрива, както изглежда, не била отваряна от години. Продължителността на времето между каращите се гласове и насилственото отваряне на вратата на стаята бе посочено по най-различен начин от свидетелите. Според едни тя била три минути, а според други — пет. Отварянето на вратата струвало много усилия.

Алфонсо Карсито, собственик на погребално бюро, даде показания, че живее на улица Морг. Испанец. Влязъл в къщата заедно с групата. Не продължил обаче по стълбите. Имал слаби нерви и се опасявал от последиците на вълнението си. Чул спорещите гласове. Прегракналият глас бил на французин. Не разбрал какво е казал. Пискливият глас принадлежал на англичанин — сигурен е в това. Не знаел английски, но съдел по произношението.

Алберто Монтани, сладкар, даде показания, че бил сред първите, които се изкачили по стълбите. Чул въпросните гласове. Прегракналият глас принадлежал на французин. Различил няколко думи. Говорещият, изглежда, хокал нещо другия. Не разбрал какво казал онзи с пискливия глас. Говорел бързо и на пресекулки. Струва му се, че гласът е на руснак. Потвърждава общите показания. Самият той е италианец. Никога не бил общувал с руснаци.

Някои свидетели потвърдиха при втория разпит, че комините на всички стаи от четвъртия етаж са били много тесни и през тях не може да се промъкне човек. Под «коминочистки» разбирали четки с цилиндрична форма, използувани от коминочистачите. Тези четки били прекарани нагоре-надолу във всички комини на къщата. Последната не разполагала със задна стълба, по която някой би могъл да се измъкне, докато групата се е изкачвала по стълбите. Трупът на мадмоазел Л’Еспане е бил така плътно напъхан в комина, че не успели да го измъкнат, докато не се притекли на помощ четирима-петима от групата.

Пол Дюма, лекар, даде показания, че призори го повикали да направи оглед на труповете. И двата трупа тогава лежали върху смъкнатите от кревата постелки в стаята, където открили мадмоазел Л. Цялото тяло на младата жена било покрито със синини и драскотини. Това се обяснявало напълно с обстоятелството, че са го натикали в комина. Шията била особено протрита. Точно под брадата имало пет-шест дълбоки драскотини заедно с няколко сиво-синкави петна, очевидно отпечатъци от пръсти. Лицето било страшно бледо, а очите — изскочили от орбитите. Езикът бил частично прехапан. Откритата голяма синина на корема, под лъжичката, е причинена навярно от натиск с коляно. По мнение на мосьо Дюма мадмоазел Л’Еспане е удушена от едно или няколко неизвестни лица. Трупът на майката бил ужасно обезобразен. Всички кости на десния крак и дясната ръка били повече или по-малко счупени. Лявата tibia^[16] била разтрошена, а така също и левите ребра. Цялото тяло било осеяно с ужасни синини и имало напълно променен цвят. Невъзможно било да се каже как са нанесени уврежданията. Тежка тояга, широк железен прът, стол — всъщност всяко голямо, тежко и тъпо оръжие в ръцете на изключително силен човек би могло да причини подобен резултат. Жена не би могла да нанесе такива удари с каквото и да е оръжие. Главата на убитата, след огледа на този свидетел, била напълно отделена от тялото и също със силно разтрошени кости. Шията била прерязана с някакъв много остър инструмент, по всяка вероятност бръснач.

Александър Етиен, хирург, бе поканен също да огледа труповете заедно с мосьо Дюма. Той поддържа показанията и заключението на мосьо Дюма.

Нищо повече не бе установено, макар да бяха разпитани още няколко други лица. Такова загадъчно и объркано във всички подробности убийство не е извършвано досега в Париж, ако това може изобщо да се нарече убийство. Полицията е напълноно безпомощна — нещо необичайно при работа от подобно естество. Липсва и най-малката следа за разкриване на загадката.“

Вечерното издание на вестника съобщаваше, че в квартал Сен Рок продължава да цари най-голямо безпокойство, че във въпросните помещения е направен нов щателен обиск, че свидетелите отново са разпитани, но всичко е останало безрезултатно. В послепис обаче се съобщаваше, че е арестуван и хвърлен в затвора Адолф Льо Бон, макар нищо да не го уличавало освен споменатите, вече факти.

Дюпен изглеждаше крайно заинтересуван от развоя на следствието — поне съдех така от поведението му, защото не правете никакви коментари. Едва след съобщението за затварянето на Льо Бон пожела да узнае мнението ми за двете убийства.

Можех само да се съглася с цял Париж и да ги сметна за неразрешима загадка. Не виждах ни най-малката възможност да попадна на следите на убиеца.

— Не трябва да съдим по следствието — каза Дюпен; — та то е истинска подигравка! Прехвалената проницателност на парижката полиция е фикция. В действията и няма никаква система, ако не се смята системата, подсказана от фактите. Полицията организира истински парад от мерки, които често пъти са толкова неподходящи за дадения случай, че неволно си спомняш мосьо Журден^[17], който извикал да му подадат неговия robe-dechambre pour mieux entendre la musique^[18]. Постигнатите от полицията резултати понякога са удивителни, но повечето пъти се дължат просто на усърдие и трудолюбие. Когато тези качества се окажат излишни, плановете и се провалят. Видок^[19] например беше предвидлив и упорит човек. Не притежаваше обаче научно мислене, бързината при издирванията винаги го принуждаваше да греши. Видок поднасяше предмета твърде близо до очите си и той изопачаваше външния си вид. Вероятно забелязваше необикновено ясно едно-две неща, но при това неизбежно губеше цялостния поглед към въпроса. Така се случва, когато много се умува. Истината не винаги се намира на дъното на кладенеца. Всъщност аз съм убеден, че при по-важните въпроси тя се намира неизменно на самата повърхност. Ние я търсим в дебрите на долините, а не по планинските върхове, където се намира тя. Характерът и причината на подобни грешки се изразяват много добре при наблюдение на небесните тела. Хвърлете бърз поглед към някоя звезда, но я погледнете косо, като обърнете към нея крайчетата на ретината (които са по-чувствителни към слабите светлинни дразнения, отколкото вътрешните); ще видите отчетливо звездата и ще прецените най-добре нейния блясък, който потъмнява постепенно с насочване на погледа ви право към нея. В последния случай върху окото действително ще попаднат много лъчи, но затова пък възприемчивостта е много по-изтънчена при първия. Прекомерната дълбочина обърква и отслабва мисълта; твърде настойчивият, твърде съсредоточеният или твърде пряк поглед може да изгуби дори Венера на небосвода.

Колкото до убийствата, нека първо ги разследваме сами, преди да сме си съставили мнение за тях. Едно такова разследване ще ни поразвлече (помислих си, че това „поразвличане“; е твърде странно, но не казах нищо), а освен това Льо Бон някога ми направи услуга, за която още съм му благодарен. Ще отидем да огледаме помещенията със собствените си очи. Познавам полицейския префект Г. и няма да имам трудности при получаване на необходимото разрешение.

Получихме разрешението и се отправихме незабавно към улица Морг. Това е една от онези жалки пресечки, които свързват улица Ришельо с улица Сен Рок. Стигнахме там късно следобед, понеже този квартал се намира на много голямо разстояние от нашия. Лесно намерихме къщата, тъй като на отсрещния тротоар все още се трупаха хора и гледаха с любопитство нагоре към прозорците със затворени капаци. Това беше обикновена парижка, къща, от едната страна на чийто вход имаше стъклена портиерска будка с подвижно прозорче, или loge de concierge^[20]. Продължихме нагоре пo улицата, завихме no една пресечка, после по друга и се озовахме откъм задната страна на къщата. През цялото време Дюпен оглеждаше внимателно и подробно всичко наоколо, както и самата къща, а аз просто недоумявах.

Върнахме се обратно, спряхме пред къщата, позвънихме, показахме документите си и дежурните полицаи ни пуснаха да влезем. Изкачихме се по стълбите до спалнята, където бе намерен трупът на мадмоазел Л’Еспане и където продължаваха да лежат двете покойници. Всичко бе оставено непокътнато и стаята тънеше в безпорядък. Аз не видях нищо повече от описаното в „Gazette des Tribunaux“. Дюпен огледа всичко внимателно, без да пропусне дори труповете на жертвите. После обиколихме останалите стаи и слязохме, в двора, придружавани навсякъде от полицай. Огледът продължи до тъмно, когато най-сетне си тръгнахме. По пътя за вкъщи моят спътник се отби за момент до редакцията на един от ежедневниците.

Вече споменах за разнообразните своенравия на моя приятел и как jeles menageais^[21] (в английски език няма равностоен на този израз). Сега той не беше в настроение да разговаря по въпроса за убийството и отложи това за следния ден по обяд, когато неочаквано ме запита дали не съм забелязал нещо особено в тази варварска сцена.

От начина, по който подчерта думата „особено“, имаше нещо, което, без да зная защо, ме накара да потреперя.

— Не, нищо особено — отвърнах аз, — нищо повече от онова, което четохме и двамата във вестника.

— Gazette — отвърна той — за съжаление се задълбочи вече в необикновения ужас на това престъпление. Ти обаче се отърси от безсмислените твърдения на вестника. Струва ми се, че тази загадка се счита за неразрешима тъкмо поради същата причина, която спомага за лесното й разрешаване — имам предвид „outre“^[22] характер на нейните отличителни черти. Полицията е смутена от очевидната немотивираност не толкова на самото убийство, колкото на неговата жестокост. Тя е озадачена също така от явната невъзможност да съчетае спорещите гласове с фактите, че горе, край убитата мадмоазел Л’Ecпaнe, не е намерен никой и че никой не е имал възможност да излезе оттам, без да бъде забелязан от изкачващата се по стълбите група. Невъобразимият безпорядък в спалнята; натиканият в камината с краката нагоре труп; страхотното осакатяване на трупа на старата дама; всички тези обстоятелства, заедно с току-що споменатите и други, които не е необходимо да изброявам, са се оказали предостатъчни, за да парализират силите и да поставят в пълна безизходица прекалената проницателност на нашите официални власти. Те са допуснали груба, макар и твърде обикновена грешка, като са смесили необикновеното с необяснимото. Но точно чрез тези отклонения от обикновеното разумът опипва своя път към истината, ако въобще може да я намери. В разследване като нашето сега не трябва да питаме „какво се е случило“, а по скоро „случило ли се е нещо, което да не е ставало никога преди“? Всъщност умението, с което ще достигна или вече съм достигнал до разрешаването на тази загадка, е правопропорционално на нейната очевидна неразрешимост в очите на полицията.

Аз гледах втренчено Дюпен с нямо изумление.

— Сега очаквам — продължи той, като погледна към вратата на нашия апартамент — едно лице, което, макар по всяка вероятност да не е виновно за това клане, сигурно е замесено донякъде в него. За най-страшната част от извършеното престъпление то, изглежда, не е виновно. Надявам се, че не греша в това предположение, тъй като съм изградил върху него разрешението на цялата загадка. Очаквам този човек тук, в тази стая, буквално всеки миг. Вярно е също така, че той може въобще да не дойде; вероятността обаче подсказва, че ще дойде. Стане ли това, ще се наложи да го задържим. Ето пистолетите, при нужда и двамата знаем как да си послужим с тях.

Поех почти несъзнателно пистолетите, като просто не вярвах на ушите си, а Дюпен продължи, сякаш си говореше сам. Вече споменах за присъщата му в такива моменти от-влеченост. Думите му се отнасяха за мен, но гласът му, макар и не много висок, имаше нещо в интонацията, което се използува тогава, когато човек разговаря с някой, който се намира на голямо разстояние от него. Безизразните му очи бяха втренчени в стената.

— Показанията доказаха напълно — продължи той, — че спорещите гласове, които е чула изкачващата се по стълбите група, не са били гласовете на двете жени. Значи няма никакво съмнение, че въпросът дали старата дама е убила най-напред дъщеря си, а после се е самоубила, отпада сам по себе си. Говоря за това само за да защитя своя метод; силата на мадам Л’Еспане е съвсем недостатъчна, за да натика тялотo на дъщеря са в комина, където е и намерено; а естеството на раните върху собственото и тяло напълно изключва всака мисъл за самоубийство. Убийството следователно е извършено от трети лица и спорещите гласове са принадлежали именно на тези трети лица. А сега нека ти обърна вниманието не върху всички показания за тези гласове, а само върху същественото в показанията. Ти забеляза ли нещо особено в това отношение?

— Забелязах, че докато всички свидетели допускат единодушно, че прегракналият глас е на французин, относно пискливия или както един от свидетелите го нарече „резкия глас“, мненията се различават много.

— Това бяха самите показания — отвърна Дюпен, — но не и тяхната същност. Не си забелязал нищо особено. Въпреки всичко имаше какво да се забележи. Както забеляза и ти, свидетелите са на едно мнение по отношение на прегракналия глас; тук те са напълно единодушни. По отношение обаче на пискливия глас особеността се състои не в това, че мненията се различават, а в това, че когато един италианец, един англичанин, един испанец, един холандец и един французин се опитат да го охарактеризират, всеки го оприличава като глас на чужденец. Всеки е убеден, че това не е глас на негов съотечественик. Оприличават го не с езика на нацията, чийто език познават, а точно обратното. Французинът предполага, че това е глас на испанец и че „би разпознал някои думи, стига да знаеше испански“. Холандецът поддържа, че това е бил французин, но в протокола намираме записано, че „свидетелят не говори френски и бе разпитан с помощта на преводач“. Англичанинът мисли, че това е глас на немец, но и той „не знае немски“. Испанецът е „сигурен“, че това е англичанин, като „съди по интонацията“, макар че английският му е съвсем „чужд“. Италианецът е убеден, че това е руска реч, но той „никога не е общувал с руснаци“. Нещо повече, вторият французин, за разлика от първия, е уверен, че гласът принадлежи на италианец, но „понеже не владее този език“, подобно на испанеца е „убеден в това по интонацията“. И така, колко необикновено странен трябва да е бил този глас, за да предизвика такива показания, в чиито тонове дори представители на петте най-големи европейски страни не са разпознали нищо родно! Ти ще кажеш, че това може да е бил глас на азиатец или африканец

Азиатците и африканците не са кой знае колко в Париж; без обаче да отхвърлям подобен извод, искам сега да ти обърна просто вниманието на три обстоятелства. Един от свидетелите определя гласа като „по-скоро рязък, отколкото писклив“. Други двама го характеризират като „бърз и дрезгав“. Нито един от свидетелите обаче не споменава да е схванал понe една членоразделна дума или отчетлив звук.

— Не зная — продължи Дюпен — как съм въздействувал на твоите възприятия, но напълно уверено мога да кажа, че дори от тази част от показанията — относно прегракналия и писклив глас — произтичат законни изводи, достатъчни сами по себе си да породят известно подозрение, което да насочи по-нататъчния ход на разследването на цялата тайна. Казах „законни изводи“, но не се изразих съвсем точно. Искам да кажа, че тези изводи са единствено възможните и че подозрението, за което говоря, произтича неизбежно от тях като единствен резултат. Какво в това предположение обаче засега ще премълча. Просто ми се иска да запомниш, че за мен то е достатъчно убедително и придаде определена насока, дори известна цел на моите търсения в спалнята.

Нека сега се пренесем мислено в тази спалня. Какво бихме потърсили най-напред в нея? Начините, от които са се възползували убийците, за да избягат. Ние и двамата не вярваме в свръхестествени сили. Мадам и мадмоазел Л’Еспане не са убити от духове. Виновниците са същества от плът и кръв и са избягали така, както бяга всяко живо същество. Но как? За щастие тук съществува само един начин за разсъждение, който трябва да ни доведе и до определено заключение. Нека да разгледаме поотделно всички възможни начини за излизане от къщата. Ясно е, че докато групата се е изкачвала по стълбите, убийците са се намирали в стаята, където бе намерена мадмоазел Л’Еспане, или поне в съседната стая. Ние следователно трябва да търсим изходите само в тези две стаи. Полицията е изследвала всеки сантиметър от подовете, таваните и мазилката на стените. Нито един таен изход не би убягнал на нейния бдителен поглед. Без да се доверявам на очите на полицаите, аз проверих всичко сам. Тайни изходи наистина нямаше. И двете врати от стаите към коридорите бяха заключени, а ключовете стояха отвътре на бравите. Да се обърнем сега към комините. Макар и на тридесетина сантиметра над огнищата широчината им да е най-обикновена, по-нагоре от тях не би могла да се провре дори и котка. Тъй като е абсолютно невъзможно да се избяга по описания вече начин, остава да се обърнем към прозорците. От тези на предната стая не би могъл да избяга никой, без да бъде забелязан от тълпата на улицата. Убийците следователно трябва да са преминали през прозореца на задната стая. И така, като идваме по недвусмислен начин до това заключение, ние не трябва, като разумни хора, да го отхвърляме само заради това, че то явно е невъзможно. Остава ни само да докажем, че явната „невъзможност“ в действителност е мнима.

Спалнята е с два прозореца. Единият от тях не е запречен от мебели и се вижда цял. Долната част на другия е скрита за погледа от таблата на голям креват, бутнат непосредствено до него. Първият прозорец бе здраво затворен отвътре. Опитали се с всички сили да го отворят, но напразно. Отляво, в рамката на прозореца, е просвредлена широка дупка, в която бе открит напъхан до главичката много дебел гвоздей. При огледа на другия прозорец е открит подобен гвоздей, пъхнат по същия начин в рамката; енергичният опит да се повдигне и тази рамка останал без резултат. Полицията се убедила напълно, че престъпниците не са избягали по този начин. Ето защо тя сметнала за излишно престараване да извади гвоздеите и да отвори прозорците.

Моето собствено проучване направих по един по-собен начин поради причините, които току-що ти обясних — знаех, че трябва да докажа, че цялата невъзможност тук не е явна, а мнима.

Продължих разсъжденията си a posteriori^[23] no следния начин: убийците без съмнение са избягали през един от тези прозорци. Но тогава те не биха могли отново да притегнат рамките на прозорците отвътре, така както бяха намерени — съображение, което със своята очевидност е накарало полицията да прекъсне търсенията си в тази част на къщата. И все пак рамките бяха залостени. Следователно се затварят сами. Това заключение се налагаше от само себе си. Аз приближих незадръстения прозорец, измъкнах с труд гвоздея и се опитах да повдигна рамката.

Както и очаквах, тя не се поддаде на усилията ми. Сега вече знаех, че някъде има скрита пружина; това потвърждение на моята мисъл ме убеждаваше, че основанията ми поне са правилни, колкото и загадъчни да оставаха все още обстоятелствата с гвоздеите. След внимателен оглед скоро открих и скритата пружина. Натисках я, но се задоволих с откритието и се въздържах да повдигна рамката.

Напъхах отново гвоздея и започнах внимателно да го разглеждам. Човек, излязъл през този прозорец, можете отново да го затвори и ключалката щеше сама да щракне, гвоздеят обаче нямаше как да се постави отново на място. Изводът беше ясен — той стесни още повече полето на моите проучвания. Убийците положително са се измъкнали през другия прозорец. Като си мислех, че пружините и на двата прозореца са еднакви, което бе напълно допустимо, тогава трябваше да има разлика в гвоздеите или поне в начина на тяхното поставяне. Качих се на кревата, наведох се през таблата и огледах внимателно втората рамка. После проврях ръка зад таблата, открих лесно пружината и я натиснах; тя, както очаквах, се оказа абсолютно същата като съседната. Сега се заех с гвоздея. И той бе солиден като другия и очевидно закрепен по същия начин — вкаран бе почти до самата главичка.

Ти сигурно ще кажеш, че съм се озадачил; ако смяташ така, тогава си разбрал неправилно характера на индукцията. Казано на спортен език, „не бях допуснал никакво нарушение“. Следата не бе изгубена нито за миг. Във веригата нямаше нито една неизправна брънка. Проследих цялата тайна до крайната и фаза. Тази фаза се оказа гвоздеят. Както вече споменах, той наподобяваше във всяко отношение своя събрат от съседния прозорец, но този факт не означаваше абсолютно нищо (колкото и убедителен да изглеждаше) в сравнение с увереността ми, че пътеводната нишка завършва точно тук, в тази точка. „Гвоздеят очевидно не е в ред“ — помислих си аз. Докоснах го и главичката заедно с почти една четвърт от гвоздея се оказа в ръката ми. Другата му част остана в просвредлената дупка, където се беше счупил. Ломът беше отдавнашен (ръжда покриваше ръбчетата му) и очевидно причинен от удар с чук, който бе вдълбал краищата на главичката в горния край на долната рамка на прозореца. Поставих внимателно отломката на старото място, откъдето я извадих, и се получи пълно впечатление, че гвоздеят е цял — счупеното място изобщо не се виждаше. Натиснах пружината и повдигнах леко рамката на прозореца на няколко сантиметра; повдигна се и главичката на гвоздея, като тялото му остана плътно в отвора. Спуснах прозореца и отново се създаде впечатление, че гвоздеят е цял.

И тъй, досегашната загадка най-сетне бе разгадана. Убиецът беше избягал през обърнатия към кревата прозорец. Когато след излизането му прозорецът се е спуснал (или пък е бил нарочно затворен), пружината е щракнала и го е заключила, а полицаите са взели по погрешка съпротивата на пружината за съпротива на гвоздея и сметнали по такъв начин за безполезни по-нататъшните разследвания.

Следващият въпрос е по какъв начин престъпникът се е спуснал долу. В това отношение останах напълно задоволен oт общатa ни разходка край къщата. Ha oколо метър и половина от въпроснияпрозорец преминава гръмоотвод. Никакъв човек не би могъл да се добере от гръмоотвода до прозореца, да не говорим за влизане през него. Аз обаче забелязах, че капаците на четвъртия етаж са специални или както, парижките дърводелци ги наричат ferrades^[24], каквито сега се използуват много рядко, но все пак още се виждат по фасадите на старите къщи в Лион и Бордо. Такъв прозорец наподобява обикновена врата (еднокрила, а не двукрила), с тази обаче разлика, че горната му половина има дървена или желязна решетка, за която можеш много удобно да се хванеш. В нашия случай капаците са широки около един метър. Когато ги видяхме от задния двор, те бяха полуотворени — тоест стояха под прав ъгъл спрямо стената. Навярно и полицията е огледала като мене задната страна на къщата, но като е видяла тези ferrades от страни (както сигурно е станало), не е забелязала голямата им широчина или във всеки случай е пропуснала да вземе предвид това обстоятелство. Всъщност, след като се уверили, че от тази част на къщата няма никакъв изход, полицаите естествено са се ограничили с повърхностен преглед на прозорците. На мен обаче ми стана ясно, че ако капакът на разположения над кревата прозорец се разтвори съвсем до стената, той ще се окаже на малко повече от половин метър от гръмоотвода. Стана очевидно също така, че с изключително голяма ловкост и смелост е възможно прехвърлянето от гръмоотвода на прозореца. Като протегне ръка на около осемдесетина сантиметра (при условие, че капакът е отворен докрай), разбойникът ще може да се залови здраво за решетката. Щом пусне след това гръмоотвода и опре здраво крака о стената, той би могъл с достатъчно смелост да се отблъсне от нея, капакът да се затвори и ако си представим, че прозорецът по това време е отворен, да се вмъкне дори и в самата стая.

Иска ми се да имаш специално предвид, че говоря за съвсем необикновена степен на ловкост, необходима за успеха на една такава рискована и трудна проява. Целя преди всичко да ти докажа, че такъв скок е възможен, и второ, а това е главното, да те накарам да схванеш твърде необикновения, почти свръхестествен характер на сръчността, необходима за неговото изпълнение.

Ти без съмнение ще кажеш, като си послужиш с езика на юристите, че „за да спечеля делото“, трябва по скоро да омаловажна, отколкото да настоявам за пълната оценка на необходимата в този случай ловкост. Това може да е практика на закона, но не и практика на разума. Моята крайна цел е само истината. Непосредствената ми задача е да те наведа на съпоставката: от една страна, крайно необикновена ловкост, за която току-що говорих, а от друга, извънредно своеобразният писклив (или рязък) и дрезгав глас, относно националната принадлежност на който не съществуват две еднакви мнения и в чието бръщолевене не е различена нито една членоразделна сричка.

При тези думи в мозъка ми проблесна някаква смътна и полуоформена догадка. Сякаш се намирах пред прага на разгадката, а нямах сили да сторя това — както някои хора понякога са съвсем близо до това да си спомнят нещо и в края на краищата не успяват. Моят приятел продължи разговора.

— Забележи — каза той, — че аз промених целия въпрос; от начина на излизането преминах към този на влизането. Исках да изразя мисълта, че и двете действия са станали по един и същ начин и на едно и също място. Каза се, че чекмеджетата на скрина са били ограбени, макар голяма част от дрехите все още да е останала в тях. Тук изводът е абсурден. Това е проста и глупава догадка и нищо повече. Откъде бихме могли да знаем, че намерените в чекмеджетата вещи не представляват всичко, което те първоначално са съдържали? Мадам Л’Еспане и дъщеря и са водели извънредно самотен живот, не са приемали никого, рядко са излизали и не са се нуждаели от много промени в облеклото. Намерените дрехи бяха поне от добро качество, както и всичко, което бяха могли да притежават тези дами. Ако крадецът е взел нещо, защо не е взел най-хубавите рокли, защо най-сетне не е заграбил всичко? С една дума, защо заради вързоп дрехи се е отказал от четирите хиляди златни франка? Златото е било изоставено. Почти цялата сума, спомената от мосьо Миньо, банкера, е била открита в захвърлените на пода торбички. Иска ми се следователно да изличиш от ума си всички глупави мисли за мотиви, възникнали в полицейските мозъци под влияние на онази част от показанията, в която се говори за доставеното в къщата злато. Съвпадения десеторно по-поразителни от това (доставка на пари и убийство на получателитe три дни след това) стават всеки час пред очите ни, без дори да ги забележим. Съвпаденията изобщо са големи препятствия по пътя на известен род мислители, образовани така, че да не знаят нищо за теорията на вероятностите — теория, на която най-важните отрасли на знанието дължат едни от най-забележителните си открития. Ако златото в нашия случай бе изчезнало, фактът, че са го доставили три дни преди убийството, би означавал нещо повече от едно просто съвпадение. Той щеше да подсили подбудите за престъплението. Но при реалните условия на случая, ако приемем златото за мотив на това престъпление, трябва също да допуснем, че престъпникът е кръгъл идиот, забравяйки златото, а значи — и подбудителния си мотив.

Като помниш добре нещата, на които ти обърнах внимание — своеобразния глас, необикновената ловкост и поразителната липса на мотиви в едно тъй изключително по своята жестокост убийство, нека се насочим към самото престъпление. Една жена е удушена с голи ръце, после напъхана нагоре с краката в комин. Обикновените убийци не си служат с подобни методи. Още по-малко крият по такъв начин труповете. В начина, по който са натикали трупа в комина, ще признаеш, че има нещо необикновено outre — нещо несъвместимо с обичайните ни представи за човешки постъпки, дори и да допуснем, че това е дело на най-големия изверг. Помисли си само каква колосална сила е била необходима, за да се натика тялото в комина отдолу нагоре, когато общите усилия на няколко души едва са достигнали да го измъкнат отгоре надолу!

Да се обърнем сега към някои други проявления на тази тъй удивителна сила. Върху решетката на камината се намериха гъсти кичури — много гъсти кичури — побеляла коса. Те са били изтръгнати от корен. Знаеш каква сила е необходима, за да се отскубнат заедно от главата дори двадесет тридесет косъма. Ти също, както и аз, видяхме тези кичури. По корените им (каква ужасна гледка!) се бяха спекли парченца месо, откъснати от темето красноречиво доказателство за огромната сила, с която са могли да бъдат отскубнати наведнъж дори половин милион косъма. Не само гърлото на стара дама е било прерязано главата е напълно отделена от тялото; а за оръжие е използуван обикновен бръснач. Иска ми се; също така да обърнеш внимание и на зверската жестокост на тези злодеяния. Аз не говоря за синините по тялото на мадам Л’Еспане. Мосьо Дюма и неговият виден колега мосьо Етиен изказаха мнение, че ударите са нанесени с тъпо оръжие, и тук те са съвсем прави. Тъпото оръжие явно се е оказала каменната настилка на двора, върху която е паднала жертвата, и то от затиснатия с кревата прозорец. Тази мисъл, колкото и проста да изглежда сега, се е изплъзнала от вниманието на полицията, така както и широчината на капаците, поради гвоздеите; ето как възприятията им са се запечатали херметически и те не са изобщо допуснали възможността, че прозорците някога са били отваряни.

Ако сега, в допълнение на всичко казано дотук, прибавим странния безпорядък в спалнята, не ни остава нищо друго, освен да свържем представите за поразителна подвижност, свръхчовешка сила, жестока бруталност, неоправдана кръвожадност, ужасна и напълно чужда на човека grotesquerie, c гласа и интонациите, сторили се чужди на хора от толкова много националности, както и с лишената от каквато и да е разбираема членоразделност реч. И какъв извод се налага тогава? Какво впечатление направих на въображението ти? Полазиха ме тръпки, когато Дюпен ми зададе този въпрос.

— Някакъв безумец — отвърнах аз — е извършил тази постъпка, някой побеснял маниак, избягал от най-близката Maison de Sante^[25].

— До известна степен — каза той — мисълта ти не е чак толкова далече от истината. Гласовете обаче на лудите, дори в най-острите им пристъпи, не съответствуват на чутия по стълбите особен глас. И лудите принадлежат все пак на някоя националност и речта им, колкото и несвързана да е, все пак има членоразделни думи. Освен това косите на който и да е луд съвсем не приличат на тези, които държа сега в ръка. Едва измъкнах този малък кичур от здраво стиснатите пръсти на мадам Л’Еспане. Какво ще кажеш за него?

— Дюпен — възкликнах аз напълно обезкуражен, — тези косми са крайно необикновени, това не са човешки косми!

— Изобщо не съм твърдял това — отвърна той, — но преди да разрешим този въпрос, ми се иска да погледнеш малката скица, която нахвърлях върху този лист хартия. Това е копие от данните, които в част от показанията са описват като „тъмни отоци и дълбоки следи от нокти“ по шията на мадмоазел Л’Еспане, а в други (тези на мосьо Дюма и мосьо Етиен) като „редица сиво синкави петна, очевидно отпечатъци от пръсти“.

— Ще забележиш — продължи моят приятел и разгъна листа върху масата пред нас, — че тази скица дава представа колко силно и определено е било това хващане. Пръстите въобще не са се хлъзнали. Всеки пръст очевидно е запазил до последния дъх на жертвата чудовищната си сила, с която се е впил в плътта. Опитай се сега да поставиш пръстите на ръцете си върху съответните отпечатъци така, както ги виждаш.

Опитът ми излезе несполучлив.

— Може би не правиш всичко както трябва — каза Дюпен. — Листът е поставен върху плоска повърхност, докато човешката шия има цилиндрична форма. Ето ти една цепеница с радиус, приблизителен на човешката шия. Завий я със скицата и направи нов опит.

Направих, както ми каза Дюпен, но този път трудността се оказа дори по-голяма от първия път.

— Това — казах аз — не е отпечатък от човешки ръце.

— А сега — продължи Дюпен — прочети този пасаж от Кювие.

Това бе най-подробно анатомично и общо описание на исполинския жълто-червеникав орангутан, населяваш индонезийските острови. Огромният ръст, неимоверната сила и ловкост, дивата жестокост и подражателските наклонности на тези бозайници са твърде добре извести на всички. Схванах веднага целия ужас на убийството.

— Описанието на пръстите — казах аз, когато привърших четенето — отговаря напълно на тази скица. Сега разбирам, че никое друго животно освен описания тук орангутан не би могло да остави откритите от тебе отпечатъци. Кичурчето жълто-червеникави косми също е идентично с описаното от Кювие животно. Аз обаче не мога да си обясня всички обстоятелства на тази ужасяваща загадка. При това нали са се чули два каращи се гласа и единият от тях безспорно е принадлежал на французин!

— Съвсем вярно; ти, разбира се, си спомняш възклицанието, споменато почти единодушно от чулите този глас — възклицанието „mon Dieu!“. При съществуващите обстоятелства това възклицание е характеризирано сполучливо от един от свидетелите (Монтани, сладкаря) като израз на възражение или недоволство. Именно върху тези две думи се основават и моите надежди за пълното разрешение на тази загадка. Някакъв французин е станал очевидец на убийството. Възможно е, дори почти сигурно, той да не е замесен в тази кървава разправа. Орангутанът сигурно е избягал от него. Французинът навярно го е проследил до спалнята, но при последвалите тревожни обстоятелства не е успял изобщо да го хване. Маймуната е все още на свобода. Няма да говоря повече за тези предположения, нямам дори право да ги наричам повече така, тъй като неясните съображения, върху които се основават, са толкова плитки, че не удовлетворяват дори моя разсъдък, пък аз и нямам намерение да ги разяснявам на когото и да било. Ние двамата ще ги наричаме догадки и следователно ще говорим само така за тях. Ако въпросният французин, както предполагам, наистина не е замесен в това зверство, обявлението, което снощи на път за къщи дадох в редакцията на Le Monde (този вестник защищава интересите на корабоплаването и се чете много от моряците), непременно ще го доведе тук.

Дюпен ми подаде вестника и аз прочетох следното:

„Уловен е в Булонския лес рано сутринта на… (сутринта на убийството) огромен орангутан от вид, разпространен на остров Борнео. Собственикът, (смята се, че е моряк от малтийски кораб) може да си получи обратно животното, ако го познае и заплати дребните разходи по улавянето и полаганите в момента грижи за него. Отнесете се до улица… №…, трети етаж, в Сенжерменското предградие.“

— Как успя — възкликнах аз — да узнаеш, че човекът е моряк, и то на малтийски кораб?

— Това съвсем не зная — отвърна Дюпен — и не съм сигурен в него. Тук обаче има едно малко парченце панделка, ако съдим по формата и омазнения му вид, панделката очевидно се е използувала за връзване на коси във вид на онези дълги опашки, които моряците тъй много обичат. Нещо повече, освен моряците, малко хора могат да връзват подобен възел, който е характерен за малтийците. Намерих панделката под гръмоотвода. Тя едва ли е принадлежала на някоя от убитите жени. Но дори в края на краищата да се лъжа в моя, индуктивен метод, приложен по отношение на панделката, че французинът е моряк от малтийски кораб, не съм причинил никому вреда, като съм казал това в съобщението. Ако съм прав, тогава е спечелена огромна победа. Осведомен за убийството, макар и невинен, французинът естествено ще се подвоуми дали да откликне на съобщението и да потърси орангутана. Той ще разсъждава така: „Аз не съм виновен, при това съм беден, орангутанът е много ценен; в положението, в което се намирам, той представлява цяло състояние, защо да го губя само от някакво глупаво предчувствие за опасност? Ето го, остава само да протегна ръка. Намерили са го в Булонския лес, далеч от мястото на онази касапница. Как може някой да се досети, че един див звяр е извършил цялата тази работа? Полицията се чуди какво да прави, тя не успя да открие и най-малката улика. Дори и да са проследили маймуната, няма начин да докажат, че зная нещо за убийството, или да ме обвинят въз основа на това. Главното е, че вече съм известен. Този, който е дал съобщението, ме сочи за собственик на животното. Никак не съм сигурен докъде се простират сведенията му за мен. Ако се откажа да проявя иск към маймуната, която, от една страна, струва толкова много пари, a, oт друга, се знае, че съм нейният собственик, това най-малкото ще породи известни подозрения. Не е в мой интерес да привличам внимание нито върху себе си, нито върху животното. Ще се отзова на съобщението, ще си взема орангутана и ще го пазя, докато цялата тази работа се забрави напълно.“

В този момент по стълбите се чуха стъпки.

— Приготви пистолетите — предупреди ме Дюпен, — само че не стреляй и не ги показвай, докато не ти дам знак.

Входната врата на къщата остана отворена, посетителят влезе, без да позвъни, и изкачи няколко стъпала. После, изглежда, се поколеба. След малко го чухме да слиза. Дюпен се спусна към вратата, но в същия миг чухме, че човекът се връща. Той не направи втори опит да се върне, продължи решително нагоре по стълбите и след това почука на вратата на нашата стая.

— Влезте — извика весело и сърдечно Дюпен.

Появи се един мъж. Очевидно беше моряк — висок, снажен, мускулест, с дяволски дръзко, но не и неприятно изражение. Силно обгорялото му от слънцето лице бе повече от половината скрито от бакенбарди и mustacchio^[26]. В ръката си носеше огромна дъбова тояга, но освен нея, изглежда, нямаше друго оръжие. Той се поклони несръчно, поздрави ни с „добър вечер“ с френски акцент, който, макар и да звучеше нюшателски, показваше достатъчно добре, че е парижанин.

— Седнете, приятелю — покани го Дюпен. — Предполагам, че идвате за орангутана. Ей богу, просто ви завиждам. Великолепно и без съмнение много ценно животно. На колко години е според вас?

Морякът въздъхна с облекчение, сякаш планина се свали от плещите му, после отвърна с уверен тон:

— Нямам понятие, но не ще да е на повече от четири-пет години. Тука ли е сега?

— О, не, тук нямаме подходящо помещение. Оставихме го наблизо, в една конюшня на улица Дюбур. Може да си го вземете утре сутринта. Вие, разбира се, сте готов да установите правата си, нали?

— Не се безпокойте за това, господине.

— Просто ми е жал да се разделя с него — каза Дюпен.

— Според мен, господине, трудът ви не е отишъл напразно — увери го морякът. — Недейте да мислите така. На драго сърце ще ви заплатя за намирането на животното, доколкото естествено ми е възможно.

— Отлично — отвърна моят приятел, — това е много честно от ваша страна. Я чакайте да си помисля колко да ви взема? Ще ви кажа. Нека възнаграждението ми бъде следното: разкажете ми всичко, което знаете за убийството на улица Морг.

Дюпен изрече последните думи тихо и много спокойно. Също така спокойно отиде до вратата, заключи я и постави ключа в джоба си. После извади пистолет от вътрешния джоб на палтото си и без ни най-малко вълнение го постави върху масата

Лицето на моряка почервеня, сякаш нещо започна да го души. Той скочи на крака и стисна здраво тоягата, но в следващия миг се строполи върху стола, разтрепери се като лист и побеля като платно. Не произнесе дори и дума. Дожаля ми от дън душа за него.

— Напразно се плашите, приятелю — обърна се ласкаво към него Дюпен. — Наистина напразно. Нищо лошо няма да ви направим. Давам ви честната си дума на джентълмен и французин, че не възнамеряваме ни най-малко да ви навредим. Зная отлично, че нямате никаква вина за зверствата на улица Морг. Но пък е безполезно и да отричате, че не сте замесен до някаква степен в тях. От онова, което вече казах, трябва да си извадите заключението, че имам такива източници на информация, за които дори и не подозирате. Нещата изобщо са следните: вие не сте извършили нищо, за което да съжалявате — наистина нищо, за което да се чувствувате виновен. Не сте посегнали на парите, които сте могли безнаказано да отмъкнете. Няма какво да криете. Пък и нямате никакви причини за това. Напротив, честта ви задължава да кажете всичко, което знаете. Хвърлен е в затвора невинен човек, обвинен в това престъпление, за което само вие можете да посочите истинския виновник.

При тези думи морякът възвърна до голяма степен присъствието на духа си, но от предишната му самонадеяност не остана и следа.

— Господ да ми е на помощ! — промълви той след кратко мълчание. — Ще ви разкажа всичко, което зная за тази работа, но смятам, че няма да ми повярвате и наполовина — наистина ще бъда глупак, ако очаквам това. И все пак аз съм невинен, но ще направя пълни самопризнания, макар и това да ми коства живота.

Разказът му по същество се сведе до следното: неотдавна предприел пътуване до Индонезийския архипелаг. Слязъл с група моряци на Борнео и отишъл да се поразходи с тях из вътрешността на острова. Там уловил с един от приятелите си орангутан. Приятелят му умрял и морякът останал единственият собственик на маймуната. Какви ли бели не му минали през главата на връщане поради необуздания нрав на маймуната, но най-сетне успял да я настани благополучно в дома си в Париж, където я държал най-внимателно под ключ, за да не привлича досадното любопитство на съседите, докато заздравее раната на крака и, в който се забила някаква треска още на кораба. Неговата крайна цел била да продаде животното.

На връщане вкъщи от някакъв моряшки гуляй в нощта или по-точно в утрото на убийството той заварил орангутана в собствената си спалня: орангутанът се бил вмъкнал там, като разбил вратата на съседния килер, където морякът смятал, че го е затворил на сигурно място. Въоръжена с бръснач и обилно насапунисана, маймуната седяла пред огледалото и се мъчела да се бръсне, подражавайки без съмнение на господаря си, когото наблюдавала през дупката на ключалката. Уплашен при вида на опасното оръжие в лапите на такъв свиреп хищник, който знаел много добре да си служи с него, морякът за известно време се объркал и не знаел какво да прави. Обаче вече бил навикнал да усмирява своя пленник дори и в най-свирепите му настроения с помощта на бич, който грабнал начаса. Като видял това, орангутанът скочил към вратата на спалнята, втурнал се надолу по стълбите, където за нещастие бил отворен един прозорец, и избягал през него на улицата.

Французинът се втурнал ужасен след него; орангутанът, все още с бръснача в лапата си, се спирал от време на време, кривел се на своя преследвач и го оставял съвсем да го наближи. После отново хуквал. Преследването продължило така доста дълго. По улиците царяла мъртва тишина, тъй като било около три часа сутринта. При пресечката зад улица Морг вниманието на беглеца било привлечено от светлината в отворения прозорец на спалнята на мадам Л’Еспане на четвъртия етаж на нейната къща. Орангутанът се спуснал към сградата, зърнал гръмоотвода, покатерил се с невероятна сръчност, сграбчил отворения до самата стена капак на прозореца и с негова помощ се прехвърлил точно върху таблата на кревата. Всичко това не траяло повече от минута. При влизането си в стаята орангутанът ритнал капака и той отново широко се разтворил.

Морякът междувременно не знаел да се радва ли, или да плаче. Той се надявал сега наистина да залови звяра, тъй като животното едва ли можело да избяга от капана, в който попаднало само, с изключение на гръмоотвода, откъдето морякът щял да го улови на слизане. От друга страна, ужасно го тревожела мисълта орангутанът да не направи нещо в къщата. Последната мисъл надделяла и подтикнала моряка да последва беглеца. Да се покатери по гръмоотвода не е трудно, особено за един моряк, но щом се изравнил с прозореца, който останал доста наляво от него, той се принудил да спре: единственото, което можел да направи, било да се протегне и да надникне във вътрешността на стаята. От онова, което се разкрило пред очите му, едва не паднал ужасен долу. Точно в този миг се раздали онези сърцераздирателни викове в нощта, които стреснали от сън обитателите на улица Морг. Облечени по нощници, мадам Л’Еспане и нейната дъщеря очевидно били заети с подреждането на някакви книжа в споменатия вече малък железен сейф, преместен в средата на стаята. Той бил отворен, а съдържанието му се намирало до него на пода. Жертвите, изглежда, са седели гърбом към прозореца и от момента на влизането на животното до писъците по всяка вероятност не са го забелязали. Сигурно са помислили, че капакът е хлопнат от вятъра.

Когато морякът надникнал в стаята, огромното животно държало мадам Л’Ecnane за косата (разпусната, тъй като се сресала) и подражавайки движенията на бръснар, размахвало бръснача пред лицето и. Дъщерята лежала припаднала на пода. Виковете и съпротивата на старата дама (по време на която била отскубната косата и) променили може би мирните поначало намерения на орангутана и възбудили яростта му. С един единствен решителен замах на мускулестата си лапа той почти отрязал главата и. При вида на кръвта яростта на звяра преминала в изстъпление. Като скърцал със зъби и изпускал мълнии от очите си, той се хвърлил върху тялото на момичето, вкопчил страхотните си нокти в гърлото му и стискал, докато то не издъхнало. Озъртайки се с див поглед, очите му в този момент попаднали върху мяркащото се над самата табла на леглото сковано от ужас лице на неговия господар. Яростта на звяра, който без съмнение още помнел страшния камшик, мигновено се сменила със страх. Чувствувайки, че заслужава наказание, орангутанът, изглежда, решил да скрие кървавите си деяния и се замятал панически из стаята, прекатурвал и чупел мебелите по пътя си и накрая смъкнал завивките и дюшека от леглото. Най-сетне сграбчил първо тялото на дъщерята и го натикал нагоре в комина, където после го и намерили, а тялото на старицатa изхвърлил веднага след това през прозореца с главата надолу.

Когато маймуната доближила прозореца с обезобразения си товар, морякът просто примрял и не толкова слязъл, колкото се смъкнал надолу по гръмоотвода и побягнал към дома си, изпълнен със страх от последиците на това клане, като в ужаса си изоставил с радост всички грижи за по-нататъшната съдба на орангутана. Думите, които чула изкачващата се по стълбите група, били ужасените възклицания на потресения французин, примесени със злобното бръщолевене на звяра.

Едва ли има какво повече да прибавя. Орангутанът избягал от спалнята по гръмоотвода малко преди разбиването на вратата. Изглежда, при преминаването си през прозореца го е затворил. Маймуната впоследствие бе уловена от самия моряк, който получи много пари за нея от Jardin des Plantes^[27]. Льо Бон веднага бе освободен, след като се явихме в бюрото на префекта на полицията и разказахме всичко (с някои допълнителни коментарии от страна на Дюпен). Добре разположеният към моя приятел чиновник не можа обаче да прикрие своето разочарование от обрата на нещата и дори пусна две-три саркастични забележки за проявите на разни лица, които се бъркали в неговите работи.

— Нека си говори — каза Дюпен, който не сметна за необходимо дори да му отвърне. — Нека си излее яда, това ще успокои съвестта му. На мене ми стига, че победих противника на собствената му територия. Впрочем той напразно се учудва, че загадката не му се е удала; право да си кажа, нашият приятел префектът е прекалено хитър, за да вникне в същината на нещата. Цялата му премъдрост е повърхностна. Той има само глава без тяло, както изобразяват богиня Лаверна^[28], или в най-добрия случай, с глава и гръб като треската. В края на краищата бива си го. Особено ме възхищава ловкостта, с която този лицемер си е спечелил име на голям умник, имам предвид неговия маниер „de nier се qui est, et d’expliquer се qui n’est pas“^[29].

Бележки

[1] Томас Браун (1605–1682) — английски лекар и писател — Б.пр. ↑

[2] Рядък; остроумен; находчив (фр.) — Б. пр. ↑

[3] Едмънд Xойл (1672–1769) — автор на книгата „Кратък трактат за игра на вист“ (1742). Правилата на Хойл при играта на вист са се прилагали до 1864 година. ↑

[4] Френология — антинаучно учение за връзката на психическите особености на човека с устройството на неговия череп. ↑

[5] Предградието Сен Жермен е аристократичен район на Париж, разположен на южния бряг на Сена ↑

[6] „Дребна философия на двойнствеността на душата“ — философско учение, което счита за начало на битието две субстанции: материалната и идеалната. ↑

[7] Пале Роайал — дворец с градина в Париж, построен за кардинал Ришельо в 1629–1634 г. ↑

[8] Някога (фр.). — Б. пр. ↑

[9] Проспер Жолио Кребийон (1672–1762) — френски драматург. Неговата трагедия „Ксеркс“ (1714) е известна с шумния си провал. ↑

[10] И подобните му (лат.). — Б. пр. ↑

[11] Шарлатанство (фр.). — Б. пр. ↑

[12] Сблъскване (фр.). — Б. пр. ↑

[13] Томас Лоу Никълс (1815–1901) — американски лекар, писател и общественик. В книгата си „Четиридесет години от американския живот 1821–1861“ разказва за срещите си с По. ↑

[14] Изгуби предишното си звучене първата буква (лат.). — Б. пр. ↑

[15] «Проклятие»; «по дяволите»; «боже мой» (фр.). — Б. пр. ↑

[16] Пищял (лат.). — Б. пр. ↑

[17] Журден — герой от комедията на Молиер „Буржоата благородник“ (1670), където Журден си облича халат, за да слуша по добре музика. ↑

[18] Домашен халат, за да слуша по добре музика (фр.). — Б. пр. ↑

[19] Франсоа Йожен Видок (1775–1857) — френски детектив. ↑

[20] Портиерска стаичка (фр.). — Б. пр. ↑

[21] … се отнесох снизходително към него (фр.). — Б. пр. ↑

[22] Прекален (фр.). — Б. пр. ↑

[23] Въз основа на фактите (лат.). — Б. пр. ↑

[24] Обковани с желязо капаци (фр.). — Б. пр. ↑

[25] Лудница (фр.). — Б. пр. ↑

[26] Мустаци (ит.) — Б. пр. ↑

[27] Ботаническа градина (фр.). — Б. пр. ↑

[28] Лаверна — римска богиня, покровителка на крадците и мошениците. ↑

[29] Да отрича това, което е, и да обяснява онова, което не съществува (фр.) Жан-Жак Русо — „Новата Елоиза“ (1761). — Б. пр. ↑

Каква песен са пели сирените или какво име е приел Ахил, когато се криел сред жените, макар и да са въпроси, които озадачават, все пак не са извън всяка догадка.

Сър Томас Браун^[1]

Умствените способности, които се разглеждат като аналитични, сами по себе си твърде малко се поддават на анализ. За тях ние съдим само по резултатите. Известно ни е между другото, че за един изключително надарен в този смисъл човек те са извор на най-живи наслаждения. Както атлетът се радва на своята физическа сила и ловкост и намира удоволствие в упражненията, които привеждат мускулите му в движение, така и аналитикът е горд със своето умение да разплита всякаква главоблъсканица. Дори и най-простото занимание, изсичащо искри от неговия талант, му е приятно. Той обожава загадките, ребусите, йероглифите, проявявайки в тяхното разрешаване проницателност, която според обикновените схващания ни се струва свръхестествена. Неговите изводи, породени от същината и душата на метода, наистина изглеждат изпяло плод на интуицията.

Тази способност за отгатване може да се усили много с изучаването на математиката и особено с оня неин най-висш раздел, който неправилно и само по обратния път на своите действия се нарича анализа, така да се каже анализа par exellence. Между това да пресмяташ не значи да анализираш. Шахматистът например пресмята, но съвсем не анализира. А, оттук следва, че представата за шаха като игра, изключително полезна за ума, се основава на най-чисто недоразумение. И понеже сега не пиша трактат, а нахвърлям само няколко случайни съображения, които трябва да послужат за предговор на моя доста странен разказ, ползувам се от случая да заявя, че непретенциозната игра на дама изисква по-голямо умение да се размишлява и задава на ума по-сложни и полезни задачи, отколкото мнимата изтънченост на шаха. В тази последна игра, където фигурите са неравностойни и им са отредени най-разнообразни и причудливи ходове, сложността (както това често се случва) погрешно се взема за дълбочина. А всъщност тук всичко решава вниманието. Стига то да отслабне за миг и вие извършвате пропуск, който довежда до загуба или поражение. А тъй като шахматните ходове са не само многообразни, но и многозначни, шансовете за такива пропуски съответно растат и следователно в девет случая от десет печели не по-способният, а по-съсредоточеният играч. Друга работа е дамата, където се допуска само един единствен ход, и то с незначителни варианти. Тук шансовете за недоглеждане са много по-малко, вниманието не играе особена роля и успехът зависи главно от проницателността на играча. Да си представим за яснота една игра на дама, където са останали само четири пионки и, значи, за никакъв пропуск не може да става и дума. Очевидно тук (при равни сили на играчите) победата зависи само от някой recherché^[2] ход, от някое неочаквано остроумно разрешение. Поради липсата на други възможности аналитикът се старае да проникне в мисълта на противника, да се постави на негово място и нерядко с един поглед забелязва онази единствена (и понякога до нелепост проста) комбинация, която може да го въвлече в пропуск или да го тласне към грешка.

Вистът отдавна е известен със своето влияние върху тъй наречената способност за пресмятане; известно е също така, че хора с голям интелект са изпитвали необяснима наслада от тая игра, а са пренебрегвали шаха като празно занимание. Всъщност никаква друга игра не изисква такава способност за анализа. Най-добрият шахматист в света е шахматист и толкова, докато умението при виста включва в себе си и способността за успех във всички тия по-важни начинания, където умът се преборва с ум. Когато казвам умение, имам пред вид това съвършенство в играта, което включва и разбирането на всички източници, от които може законно да се извлече изгода. Те са не само многобройни, но и многообразни и често пъти се крият в такива гънки на мисълта, които изобщо са недостъпни за обикновения разум. Да се наблюдава внимателно означава ясно да се запомня и следователно способният да се съсредоточава шахматист ще играе добре и вист, тъй като правилата на Хойл^[3] (които са основани върху простия механизъм на играта) са общоразбираеми и общодостъпни. Обикновено се счита, че като имаш добра памет и спазваш „правилата“, това е всичко, което се изисква, за да бъдеш добър играч. Но именно в неща, които са извън границите на простото правило, се проявява умението на аналитика. Тихомълком той си прави множество наблюдения и изводи. Същото може би правят и неговите съиграчи, а различието в размера на получените сведения се крие не толкова в обоснователността на извода, колкото в качеството на наблюдението. Необходимо е да знаеш какво да наблюдаваш. Но нашият играч никак не се ограничава, нито пък се отказва да прави изводи от неща, които стоят извън играта, само защото играта е негова цел. Той проучва изражението на лицето на партньора си, като внимателно го сравнява с това на всеки един от своите противници. Взема под внимание начина, по който сортира картите от всяка взета ръка, често пъти броейки коз след коз и оньор след оньор под погледите, отправени от държателите на всеки един от тях, той забелязва всяко изменение в лицата им през време на играта, като си вади заключения от разликата в изражението, настъпила поради самоувереност, изненада, тържество или досада. От начина, по който някой събира картите от взета ръка, той съди дали лицето ще може да вземе и друга ръка от същия цвят. Той разпознава картата, която е играна за подвеждане на противника, по начина, по който е хвърлена на масата. Някоя случайна или необмислена дума; случайното изпускане или обръщане на карта с придружаващата я тревога или безразличие по отношението на скриването й, броенето на взетите ръце и редът на тяхното подреждане; смущението, колебанието, старанието и неспокойното държане — всичко това дава указание на интуитивното му възприятие за истинското положение на нещата. Щом се изиграят първите два-три кръга от играта, той вече знае съдържанието на всяка ръка и след това хвърля своите карти с абсолютна точност за предначертаната цел, сякаш останалите играчи са обърнали картите си с лицето нагоре.

Способността към анализ не трябва да се смесва с простата изобретателност, понеже аналитикът е всякога изобретателен, а изобретателният човек често пъти се оказва крайно неспособен за анализ. Умението да се измисля и комбинира, в което обикновено се проявява изобретателността и за което френолозите (съвсем погрешно според мене) отреждат особен орган, считайки тази способност за първична, нерядко се наблюдава и у онези, чието умствено равнище във всичко останало граничи с кретенизма — както неведнъж е било отбелязано от писателите, които рисуват бита и нравите. Между изобретателния и аналитичния ум съществува много по-голяма разлика, отколкото между фантазията и въображението, но тази разлика е от същия порядък. В действителност не е мъчно да се забележи, че изобретателните хора са големи фантазьори и че човек с наистина богато въображение винаги е склонен към анализ.

По-нататъшният разказ ще послужи на читателя като своего рода коментар към приведените дотук разсъждения.

Пролетта и част от лятото на 18… година прекарах в Париж, където завързах познанство с някой си мосьо Ш. Огюст Дюпен. Този млад човек, потомък на знатен и дори прославен род, изпитал превратностите на съдбата и изпаднал в такава ужасна бедност, че изгубил цялата си природна енергия, престанал да се стреми към успех в живота и не помислял вече да си възвърне предишното богатство. Снизходителността на кредиторите запазила на Дюпен частица от бащиното му наследство и живеейки от приходите и придържайки се към най-строги икономии, задоволявайки се с най-необходимото, той криво-ляво свързвал двата края, равнодушен към съблазните на живота. Книгите били, разбира се, единственият разкош, който си позволявал, а те са напълно достъпни в Париж.

Първата ни среща стана в една скромна библиотека в Монмартр и понеже и двамата по някаква случайност търсехме едно и също извънредно рядко и забележително съчинение, естествено се сближихме. След това ние не един път се виждахме. Аз бях много заинтересован от малката семейна история на Дюпен, която той подробно ми разказа с чистосърдечността, присъща на всеки французин, когато темата на разговора се отнася до самия него. Порази ме и огромната му начетеност, а главно — не можех да не се възхищавам от буйната жар и вълнуващата свежест на въображението му. Дирейки в Париж някои неща, които съставляваха тогава предмет на моите проучвания, почувствувах, че обществото на един такъв човек би било за мене безценно съкровище, и не закъснях откровено да му призная това. В края на краищата се уговорихме през време на престоя ми в града да живеем заедно; и тъй като моите финансови работи бяха мъничко по-добре от неговите, имах възможност да се нагърбя с разходите по наемането и обзавеждането в духа на толкова милата и на двамата ни романтична меланхолия един подяден от времето и с причудлива архитектура, отдавна изоставен от стопаните заради някакви суеверни предания, в същината на които не започнахме да се задълбочаваме, и готов да рухне дом в една усамотена и запустяла част на Сенжерменското предградие.

Ако мълвата за живота, който водехме в тази обител, би се разпространила, щяха да ни сметнат за луди или поне за безобидно луди. Нашето уединение беше пълно. Не приемахме никакви посетители. Аз грижливо скрих от предишните си другари своя нов адрес, а Дюпен от много години беше скъсал с Париж, пък и той не си спомняше за него. Ние живеехме самовглъбени в себе си и за себе си.

Една от чудноватите фантазии на моя приятел — понеже как другояче бих могъл да нарека това? — беше неговата влюбеност в нощта, в нейното особено очарование; и аз покорно приех тази bizarrerie^[4], както приемах и другите, увличайки се до самозабрава от необузданите му прищевки. Тъмноликата богиня постоянно ни напущаше и за да не се лишаваме от присъствието й, прибягвахме до подправка: при първия проблясък на утрото затръшвахме тежките капаци на стария дом и запалвахме две свещи, от които се разнасяха благовония, понеже бяха силно напарфюмирани, изливаха мътна, призрачна светлина. В нейното бледо сияние ние се предавахме на мечти или четяхме, пишехме и беседвахме, докато звънът на часовника не ни възвестяваше идването на истинската тъма. А тогава ръка за ръка излизахме на улицата, като продължавахме дневния разговор или безцелно бродехме късно до полунощ, търсейки сред безредно мяркащите се светлини и сенки на многолюдния град оная неизчерпаема храна за умствени възторзи, която понякога ни дарява тихото съзерцание.

В такива минути аз не можех да не се възхищавам от блестящия аналитичен ум на Дюпен, макар и да виждах в него само потвърждение на необичайните му умозрителни способности. Пък и той, изглежда, обичаше да се забавлява с този дар — ако не да блести с него — и без стеснение ми признаваше колко радост му доставя това. Дюпен не един път ми се хвалеше с доволна усмивка, че хората за него са отворена книга, и веднага привеждаше зашеметяващи доказателства колко ясно чете в душата ми. В такива случаи ми се струваше, че виждам в него някаква студенина и отчужденост; очите му гледаха някъде в далечината, а гласът му, сочен тенор, преминаваше във фалцет и щеше да звучи дори рязко, ако не бяха ясната дикция и спокойният тон. Като го гледах в тези минути, аз често си спомнях старинното учение за двойствеността на душата и се забавлявах с мисълта за двама Дюпеновци: съзиздащ и разчленяващ.

От това, което току-що казах, не бива обаче да се предполага, че ще ви съобщя някаква тайна или че възнамерявам да направя Дюпен герой на фантастичен роман. Описаните тук черти на моя приятел французин бяха само последица от един силно възбуден — ако не болен — ум. Но за характера на забележките му през този период най-добра представа ще ни даде живият пример.

Една вечер ние се разхождахме по някаква дълга и кална улица, недалеч от Пале Роял. Всеки от нас очевидно мислеше за своите работи и в течение поне на четвърт час никой не пророни нито дума, когато Дюпен съвсем неочаквано ми каза:

— Наистина много е мъничък. По-скоро подхожда за театър „Вариете“.

— В това не може да има никакво съмнение — отговорих аз машинално, без да забележа отначало (понеже бях потънал в размишления) необикновения начин, по който говорещият съгласува думите си с моите мисли. Но след миг се опомних и учудването ми нямаше граница.

— Дюпен — казах аз сериозно, — умът ми не го побира, не бих се поколебал да заявя, че съм поразен и просто не вярвам на ушите си. Как сте могли да се досетите, че мислех за… — Тук аз спрях, за да проверя дали действително той знае за какво съм мислел.

— … за Шантий — завърши мисълта ми той. — Защо се запънахте. Вие разсъждавахте, че при неговата дребна фигурка няма защо да се завира да става трагичен актьор.

Да, това именно беше предметът на моите размишления. Шантий, quondam^[5] обущар-кърпач от улица Сен Дени, побъркан на тема театър, неотдавна беше дебютирал в ролята на Ксеркс в едноименната пиеса^[6] на Кребийон и беше освиркан жестоко за старанията си.

— Обяснете ми, за бога, вашия метод — възкликнах аз, — ако изобщо имате някакъв метод и ако с негова помощ тъй безпогрешно сте проникнали в моята душа.

Да си призная, аз се стараех да скрия огромното си учудване.

— Търговецът на плодове — отговори приятелят ми — ви е навел на заключението, че кърпачът на подметки няма достатъчно ръст за Ксеркс et id genus omne^[7].

— Търговецът на плодове ли? Та какво говорите? Аз нищичко не зная за някакъв си търговец на плодове.

— Е, оня мечок, който връхлетя върху нас, когато преди четвърт час свихме по тази улица.

Тогава аз си спомних, че някакъв търговец на плодове с голяма кошница ябълки на глава действително едва ли не ме събори на земята, когато излязохме от малката пресечка на главната улица. Но какво общо има това с Шантий, аз просто не можех да разбера.

В Дюпен нямаше ни следа от charlatanerie^[8].

— Добре, ще ви обясня — предложи услугите си той — и за да схванете всичко съвсем ясно, хайде най-напред да възстановим целия ход на мислите ви от мига, когато заговорих с вас, до вашата rencontre^[9] с въпросния търговец на плодове. Основните звена на веригата са Шантий, Орион, д-р Николс^[10], Епикур, стереотомията, купчината павета и търговецът на плодове.

Едва ли ще се намери човек, комуто през някой период от живота да не му е хрумвало да проследи за забава стъпка по стъпка всичко, което го е довело до известни заключения. Това понякога е много увлекателно занимание; и който се залови с него за пръв път, ще бъде поразен навярно какво безгранично разстояние отделя изходния пункт от крайния извод и какво пълно несъответствие има помежду им. С огромно удивление изслушах французина, при което не можех да не призная цялата справедливост на чутото. Той продължи:

— Точно преди да свърнем зад ъгъла, ние, доколкото си спомням, говорехме за коне. И с това нашият разговор се прекрати. Когато, пресичайки пътя, излязохме тук, на тази улица, изскочилият отнякъде търговец на плодове с голяма кошница на глава премина тичешком покрай нас и в бързината си ни блъсна върху купчината павета, струпани там, където майсторите са поправяли тротоара. Вие стъпихте върху отломките на един камък, подхлъзнахте се, леко си разтегнахте сухожилието, разсърдихте се или във всеки случай се намръщихте, промърморихте нещо, още един път се извърнахте към купчината павета и мълчаливо закрачихте по-нататък. Аз не съм ви следил нарочно: просто наблюдателността стана напоследък моя втора природа.

Вие упорито не повдигахте очи от земята и с яд извивахте поглед към дупките и разтрозите в тротоара (от което заключих, че все още мислите за паветата), докато не се изравнихме с пресечката, която носи името на Ламартин^[11] и е павирана за опит по нов начин — с плътно прилепнали и поставени в шахматен ред плочи. Тук лицето ви се проясни, а по движението на вашите устни отгатнах думата „стереотомия“ — термин, с който за по-голяма важност са кръстили този вид настилка. Знаех, че думата „стереотомия“ трябва да ви наведе на мисълта за атоми, а оттам и за учението на Епикур. И тъй като това беше темата на нашия неотколешен разговор, в който ви обърнах внимание как поразително смътните догадки на благородния грък се потвърждават от изводите на съвременната космогония по отношение на небесните мъглявини, за което никой още не му е отдал дължимото, почувствувах, че не ще можете да се въздържите да не вдигнете очи и да не ги устремите към огромната мъглявина в съзвездието Орион и с увереност очаквах да го сторите. И наистина вие погледнахте нагоре, с което доказахте, че безпогрешно вървя по вашата следа. Впрочем в язвителната тирада — срещу Шантий във вчерашния брой на „Мюзе“ злъчният критик, като прави доста недостойни намеци, че обущарят, покатерил се на котурни, се постарал да смени и името си, цитира един ред от латински автор, към който и ние неведнъж сме се връщали в нашите беседи. Думата ми е за стиха

Perdidit antiquum litera prima sonum.^[12]

Аз съм ви разказвал, че той се отнася до Орион, който по-преди се е пишел Урион и поради известни остроти, с които бе изпъстрено това обяснение, бях сигурен, че не сте могли да го забравите. Затова беше ясно, че неминуемо ще свържете двете представи за Орион, и характерът на усмивката, която се плъзна по устните ви, потвърди това. Вие въздъхнахте за бедната жертва, отдадена на заколение. И докато през цялото време ходехте прегърбен, сега се изправихте с целия си ръст; ето защо реших, че сте си помислили за дребничката фигура на хилавия обущар. И точно тогава прекъснах размишленията ви, като забелязах, че този Шантий е наистина твърде нисичък и по̀ подхожда за театър „Вариете“.

 

 

Наскоро след това, като преглеждахме вечерното издание на „Газет де трибюно“, вниманието ни бе привлечено от следната бележка:

„“Необикновено убийство" — Днес към три часа сутринта „мирният“ сън на обитателите на квартал Сен Рок беше нарушен от сърцераздирателни викове. Следвайки един подир друг, без прекъсване, те долитаха очевидно от третия етаж на една къща на улица Морг, където, както е известно, живее само някоя си госпожа Л’Еспане с дъщеря си госпожица Камий Л’Еспане. След малка задръжка, причинена от напразния опит да се проникне в квартирата по обикновения начин, стана нужда да се прибегне към счупването на заключените врати и десетина съседи влязоха съпроводени от двама жандарми. По това време виковете вече бяха стихнали; но щом групичката смелчаци се втурна по първите стъпала, като че ли от най-горната част на къщата се чуха два, а може би и три гласа, които звучаха рязко и сърдито. Догдето стигнем на площадката на втория етаж, стихнаха и тези звуци и се въдвори пълна тишина. Хората се разпръснаха, прибягвайки от една стая в друга. А когато дойде ред на задната ъглова спалня на третия етаж с прозорци към двора, чиято врата също счупиха, понеже беше заключена и ключът стърчеше — отвътре, присъствуващите се стъписаха пред открилото се пред тях зрелище, обхванати не само от ужас, но и от изумление. Цареше невъобразим хаос — мебелите бяха изпочупени и разхвърляни по всички посоки. В стаята имаше само един креват и смъкнатите му постелки се въргаляха насред пода. На един стол се виждаше бръснач с окървавено острие, два-три кичура дълги и необикновено гъсти бели коси, изскубнати очевидно из корен и опръскани с кръв, се бяха полепили по решетката на камината. На пода намериха четири златни наполеона, една обица с топаз, три големи сребърни лъжици, три по-малки от mètal d’Alger^[13], както и две торбички, съдържащи към четири хиляди франка в злато. Чекмеджетата на скрина в ъгъла бяха издърпани навън и навярно плячкосани, макар много предмети в тях да бяха непокътнати. Едно желязно ковчеже беше открито под постелките (а не под кревата). То зееше отворено, с ключ в бравата, но в него не беше останало нищо освен няколко пожълтели писма и други незначителни книжа. От мадам Л’Еспане не се виждаха никакви следи. Но някой забеляза в камината необичайно голяма купчина сажди, тогава започнаха да бъркат в комина и — о, ужас! — издърпаха за главата трупа на дъщерята, натъпкан нагоре с краката доста навътре в тесния отвор. Тялото беше още топло. Кожата, както се изясни при прегледа, на много места беше одрана — явна последица от усилията, с които трупът е бил натикан в комина, а след това измъкнат оттам. Лицето беше страшно изподраскано, по гърлото имаше синьо-червени отоци и дълбоки следи от нокти, сякаш покойната е била душена.

След като претършуваха основно цялата къща, без да открият нищо ново, всички се упътиха към постланото с калдъръм дворче зад зданието и там се натъкнаха на мъртвата мадам Л’Еспане, чиято шия така беше прерязана, че още при първия опит да вдигнат трупа главата се отдели и падна. И тялото, и лицето бяха страшно обезобразени — особено тялото, то почти не беше запазило човешкия си вид.

Засега това ужасно престъпление все още си остава според нас забулено с непроницаема тайна."

На другия ден вестникът даде следните допълнителни подробности:

„Трагедията на улица Морг

Много лица бяха разпитани във връзка с тази извънредно необикновена и страшна афера (думата «affaire» още не е придобила във Франция оная мекота в значението, което й предаваме сега ние), но не е узнато нищо, което би могло да хвърли някаква светлина върху това жестоко убийство. По-долу привеждаме накратко най-същественото от целия свидетелски материал.

Полин Дюбур, перачка, даде показания, че познавала и двете покойници от три години, тъй като им перяла през това време. Старата дама и дъщерята, изглежда, живеели сговорно и били много привързани една към друга. Те никога не се пазарели и плащали богато. Относно начина на живот и средствата им нищо не може да каже. Предполага, че мадам Л’Еспане била гледачка и с това са се препитавали. Говорело се, че има скътани пари. Свидетелката не е срещала никого в къщата, когато идвала за бельото или го донасяла изпрано. Сигурна е, че слугиня не са държали. Доколкото й е известно, бил е мебелиран и пригоден за живеене само третият етаж.

Пиер Моро, тютюнопродавец, даде показания, че в течение почти на четири години той обикновено доставял на мадам Л’Еспане малки количества тютюн и емфие. Родил се е в този квартал и постоянно живеел в него. Покойницата и дъщеря й са се настанили преди повече от шест години в къщата, където намерили труповете им. Дотогава тук е квартирувал някакъв бижутер, който от своя страна давал горните стаи под наем на различни лица. Къщата принадлежала на мадам Л’Еспане. Старицата била много недоволна от квартиранта, който злоупотребявал с помещенията й, и се настанила сама в горния етаж, а от даването под наем съвсем се отказала. С други думи се вдетинила. През всичките тези години свидетелят само пет-шест пъти е виждал дъщерята. И двете живеели извънредно усамотено. Според мълвата имали пари. Чувал да се говори между съседите, че мадам Л. се поминува с гадаене, но той не вярвал това. Никога не бил виждал някой да влиза в къщата освен старата лейди и дъщеря й; само един или два пъти идвал някакъв носач и осем или десет пъти се отбил докторът.

В същия смисъл дадоха показания и много други съседи. Никой не бил забелязвал да е ходил някой често при покойниците. Имали ли са мадам Л’Еспане и дъщеря й някъде приятели или живи роднини също на никого не му се е случвало да чуе. Капаците по фасадата се отваряли рядко, а откъм двора винаги били затворени, с изключение на голямата стая на третия етаж. Къщата била хубава и не много стара.

Изидор Мюзе, жандарм, даде показания, че го повикали към три часа сутринта. Заварил край входа на къщата тълпа от двадесет-тридесет души, които се мъчели да влязат вътре. Най-после счупил вратата, но не с лост, а с щик. Не било много мъчно да я отвори, защото била двукрила и резето ни горе, ни долу не било спуснато. Виковете продължавали да се чуват през цялото време, докато разбивали вратата, а след това изведнъж секнали. Писъците сякаш били на едно или няколко лица, намиращи се в предсмъртна агония; били високи и проточени, а не кратки и бързи. Свидетелят се изкачил пръв по стъпалата. Като се добрал до стълбищната площадка, чул как двама сърдито и високо се карат. Единият с глух, а другият с много по-писклив и доста странен глас. Разбрал отделни думи на първия. Той бил французин. Не, в никакъв случай не е жена. Различил думите «sacrè» и «diablè». Пискливият глас принадлежал на чужденец. Не би могъл да каже със сигурност дали е мъж или жена. Не разбирал и какво се говори, но предполагал, че езикът е испански. Описвайки състоянието, в което намерили стаята и телата, свидетелят не добави нищо ново към нашето вчерашно съобщение.

Анри Дювал, съсед, по професия златар, даде показания, че влязъл в къщата още с първата група. В общи линии потвърждава показанията на Мюзе. Щом проникнали във входа, веднага залостили вратата, за да задържат натиска на тълпата, която въпреки късния час много бързо прииждала. Пискливият глас, според впечатленията на свидетеля, принадлежал на италианец. Уверен е, че не е французин. По гласа не би казал, че е непременно мъж. Възможно е и да е жена. Италиански не знае, думите не различил, но по интонацията е убеден, че говорел италианец. С мадам Л. и дъщеря й бил лично познат. Често приказвал и с двете. Сигурен е, че пискливият глас не е нито на едната от покойниците.

Оденхаймер, гостилничар. Свидетелят сам пожелал да даде показания. Френски не говори, разпитва се чрез преводач. Родом е от Амстердам. Минавал покрай къщата, когато оттам се разнесли викове, които траели няколко минути, може би десет. Те били проточени, високи, сърцераздирателни, вледеняващи кръвта. Намирал се сред тези, които влезли в зданието. Потвърждава предидущите показания по всички пунктове освен един: сигурен е, че пискливият глас принадлежи на мъж, и то французин. Не, отделни думи не различил, говорели много високо и бързо-бързо, сякаш се задъхвали от гняв или страх. Гласът бил рязък, да по-скоро рязък, отколкото писклив. Не, писклив не би могъл да се нарече. Някакъв прегракнал глас през цялото време току повтарял «sacrè» и «diable», а веднъж казал «mon Dieu».

Жул Миньо, банкер, от фирмата «Миньо и синове» на улица Делорен. Той е Миньо старши. Мадам Л’Еспане имала известен капиталец. Била си открила в неговата кантора сметка през пролетта на … година, т.е. (преди осем години). Често правела нови вноски на малки суми. Не издавала чекове, но само три дни преди смъртта си лично изтеглила четири хиляди франка. Сумата й била изплатена в злато и парите доставени в къщи от един чиновник на банката.

Адолф Льо Бон, чиновник във фирмата «Миньо и синове», даде показания, че във въпросния ден към пладне придружил мадам Л’Еспане до дома й, като отнесъл четири хиляди франка, сложени в две торбички. Когато вратата се отворила, появила се мадмоазел Л’Еспане и взела от ръцете му едната торбичка, а старицата поела другата. След това той се поклонил и си отишъл. Тогава не видял никого на улицата, която била глуха и много уединена.

Уилям Бърд, шивач, даде показания, че проникнал в къщата заедно с другите. Англичанин. Две години живее в Париж. Един от първите, който се изкачил по стълбата. Чул как двама спорят. Прегракналият глас принадлежал на французин. Схванал някои думи, но не може да си ги спомни сега всичките. Ясно чул «sacrè» и «mon Dieu». Тези думи се придружавали от шумна борба, дращене и тътрене на крака, сякаш се биели няколко души. Пискливият глас звучал твърде високо, много по-високо, отколкото прегракналият. Сигурен е, че не е англичанин. По-скоро бил немец. Може би и да е жена. Самият той не разбира немски.

Четирима от гореспоменатите свидетели при повторния разпит дадоха показания, че вратата на спалнята, където намерили трупа на мадмоазел Л., била заключена отвътре, когато групата стигнала до нея. Царяла мъртва тишина. Не се чувал стон, ни най-малък шум. При счупването на вратата там вече нямало никой. Прозорците, както на задната, така и на предната стая, били спуснати и здраво залостени от вътрешната страна, а съединяващата ги врата била притворена, но не била заключена. Вратата пък, която водела от антрето към коридора, била заключена и ключът стърчал отвътре. Малкият килер — с прозорци към улицата, в отдалечения край на коридора, на същия трети етаж — не бил заключен и вратата му била открехната. Той бил претъпкан със стари легла, сандъци и други вехтории. Отместили внимателно вещите и ги прегледали. Претършували цялата къща от горе до долу. Не останало нито един инч от нея, който да не бил щателно проверен. Пуснали коминочистачи нагоре и надолу из комините. Къщата има три етажа и тавански помещения (mansardes). На покрива извеждала капандура, която била много добре закована с гвоздеи и очевидно от години неотваряна. Продължителността на времето, изтекло между момента, когато свидетелите чули караницата, и счупването на вратата на стаята, се преценява от тях най-различно. Според едни този промеждутък траял три, а според други пет минути. Счупването на вратата коствало не по-малко усилия.

Алфонсо Гарсио, собственик на погребално бюро, даде показания, че живее на улица Морг. Испанец по рождение. Заедно с другите от групата влязъл в къщата. Горе не се качвал. Нервите му били слаби и се страхувал от последиците на вълнението. Чул как двама спорели. Прегракналият глас бил без съмнение на французин. Не можел да схване какво се говорело. Пискливият глас принадлежал на англичанин. Сигурен е в това. Самият той не знае английски, но съди по интонацията.

Алберто Монтана, сладкар, даде показания, че бил сред първите, които се изкачили по стъпалата. Чул въпросните гласове. Прегракналият глас принадлежал на французин. Различил няколко думи. Говорещият, изглежда, упреквал в нещо другия. Не можел да разбере думите на последния, произнесени с писклив глас, защото приказвал бързо и отсечено. Според него приличал на руснак. В останалото, общо взето, свидетелят потвърждава предходните показаният. Самият той е италианец. С руснаци никога не е общувал.

Някои от свидетелите при повторния разпит потвърдиха, че комините на всички стаи от третия етаж са много тесни и през тях не може да се промъкне човешко същество. Под «коминочистачи» те разбират четки с цилиндрична форма, каквито се употребяват при чистенето на комини. Тези четки били прекарани нагоре и надолу по всичките тръби и канали на къщата. Нямало задна стълба, по която би могло да се избяга, докато групата се е изкачвала по стъпалата. Трупът на мадмоазел Л. бил така плътно напъхан в комина, че само със съвместните усилия на четири-пет души успели да го измъкнат.

Пол Дюма, лекар, даде показания, че го повикали да освидетелствува телата на убитите жени на разсъмване. И двата трупа лежали върху смъкнатия от кревата стар дюшек в спалнята, където била намерена мадмоазел Л. Тялото на младата дама било покрито цялото със синини и изподрано. Това напълно се обяснява с обстоятелството, че са го натъпкали в тесния комин. Особено е ожулена шията. Точно под самата брадичка имало няколко дълбоки драскотини и оловносини петна, очевидно отпечатъци от пръсти. Лицето било страшно бледо, очите излезли от орбитите. Езикът отчасти бил прехапан. Откритата голяма синина в долната част на корема се е появила навярно от натиск с коляно. По мнението на мосьо Дюма мадмоазел Л’Еспане била удушена от едно или от няколко лица. Тялото на майката било ужасно обезобразено. Всички кости на десния крак и дясната ръка били повече или по-малко строшени. Левият пищял бил раздробен на тресчици, както и ребрата от същата страна. Цялото тяло било осеяно със страшни синини и цветът му бил променен. Невъзможно било да се каже с какво са нанесени повредите. Тежка тояга или широко парче желязо, някакъв стол — всъщност всяко голямо тежко и тъпо оръжие в ръцете на един необикновено силен човек би могло да причини подобни резултати. Жена не би имала сила да нанесе подобни удари с каквото и да е оръжие. Главата на убитата, когато я видял лекарят, била напълно отделена от тялото и също в значителна степен строшена. Шията била прерязана с някакъв много остър инструмент, вероятно бръснач.

Заедно с мосьо Дюма Алесандър Етиен, хирург, беше поканен да освидетелствува труповете. Той напълно се присъедини към показанията и заключението на мосьо Дюма.

Не е установено повече нищо съществено, макар че към дознанието бяха привлечени и разпитани още няколко други лица. Досега в Париж никога не е имало убийство, извършено при толкова мъгляви и във всички отношения загадъчни обстоятелства. Пък и убийство ли е това? Опитната парижка полиция е напълно объркана — нещо необичайно при работи от подобно естество. Няма, така да се каже, ни най-малка пътеводна нишка, ни намек за възможно разгадаване.“

Във вечерното издание се съобщаваше, че в квартал Сен Рок, както по-рано съществува голяма паника, но нито новият щателен обиск в къщата, нито повторните разпити на свидетелите не довели до нищо. В послеписа обаче се споменаваше, че е арестуван и хвърлен в затвора Адолф Льо Бон, макар никакви нови утежняващи улики освен подробно известните вече факти да не са били открити.

Дюпен изглеждаше крайно заинтересуван от хода на следствието — поне така съдех по поведението му, — макар че се въздържаше от коментарии. И едва когато се появи съобщението за затварянето на Льо Бон той пожела да узнае мнението ми за това убийство.

Аз можех само да се съглася с цял Париж и да го обявя за неразрешима загадка. Не виждах ни най-малка възможност да попадна по следите на убиеца.

— Та вие не трябва да съдите по следствието — възрази Дюпен. — То е цяла пародия. Парижката полиция само хитрува. Нейната прехвалена проницателност е най-чиста басня. В действията й няма система, ако не се смята за система навикът й да се хваща за първото, което подскаже моментът. Те крещят за своите мероприятия, но тези мероприятия тъй често бият покрай целта, че неволно си спомняш мосьо Журден^[14], който поискал да му подадат sa robe de chambre pour mieux entendre la musique^[15]. И ако понякога постигат нещо, то се дължи изключително на усърдието и труда им. А там, където тези качества са недостатъчни, плановете им търпят крах. Видок^[16] например притежаваше находчивост и упоритост при пълно неумение да мисли систематично; самата прибързаност на издирванията му го подвеждаше и той вечно грешеше. Той тъй близко поднасяше предмета до очите си, че това изопачаваше перспективата. Можеше да види, да речем, един или два пункта с пределна яснота, но затова пък цялото по необходимост му се изплъзваше. При много умуване лесно може да се сбърка. Истината невинаги обитава дъното на някой кладенец. Впрочем в съществените въпроси тя според мене по-скоро се намира на повърхността. Ние я търсим на дъното на пролома, а тя ни очаква в планинските върхове. За да схванем характера на подобни грешки и причината им, нека се насочим към наблюдаване на небесните тела, където те са много типични. Хвърлете бърз поглед към някоя звезда, зърнете я с крайчеца на ретината (който в сравнение с нейната вътрешна част е по-чувствителен спрямо слабите светлинни дразнения) и вие ще видите светилото с цялата му яснота и ще можете да прецените неговия блясък, който се помрачава с постепенното ви обръщане, за да го погледнете в упор. В последния случай върху окото действително ще паднат повече лъчи, но затова пък в първия възприемчивостта е много по-голяма. Прекомерната дълбочина само обърква и замъглява мисълта ни. Твърде съсредоточеният, настойчив и упорит поглед може дори и Венера да изгони от небосвода.

Колкото се отнася до убийството, хайде да извършим някои самостоятелни издирвания, преди да си съставим мнение за него. Такова едно разследване ще ни поразвлече (аз си помислих, че думата „поразвлече“ не е съвсем подходяща за случая, но си замълчах), а и при това льо Бон някога ми направи услуга, за която и досега съм му признателен. Но нека да отидем и да видим помещенията със собствените си очи. Полицейският префект Г. е мой стар познат и няма да бъде никак трудно да получим необходимото разрешение.

Разрешението беше получено и ние, без да се бавим, се упътихме към улица Морг. Това е една от онези жалки пресечки, които съединяват улица Ришельо и Сен Рок. Стигнахме там късно следобед, защото този квартал се намира на много голямо разстояние, откъдето живеехме. Лесно намерихме къщата, тъй като на противоположния тротоар все още се трупаха хора и с любопитство зяпаха затворените капаци. Това беше обикновена парижка къща с вход, отстрани на който имаше стъклена караулна будка с подвижно прозорче — тъй наречената loge de concierge^[17]. Без да се спираме, ние продължихме по-нататък по улицата, свърнахме в една пресечка, после свихме и се озовахме зад зданието. През това време Дюпен тъй подробно и грижливо оглеждаше цялата околност и самата къща, че аз само се чудех и маех, понеже не намирах нищо достойно за внимание.

Като се върнахме обратно по стъпките си, ние отново стигнахме пред жилището и щом показахме препоръчителните си писма, дежурните полицаи ни пуснаха да влезем вътре. Изкачихме се по стълбата в спалнята, където беше намерен трупът на мадмоазел Л’Еспане и където още лежаха двете покойници. Тук, както се полага, всичко беше оставено непокътнато и както по-преди цареше невъобразим хаос. Аз видях пред себе си картината, описана в „Газет дьо трибюно“ и нищо повече. Обаче Дюпен изследва най-щателно дори труповете на жертвите. Обиколихме и останалите стаи и слязохме в двора, разбира се, пак под бдителното око на един жандарм. Огледът се проточи до вечерта; най-после ние се сбогувахме и си тръгнахме. На връщане моят спътник се отби за момент в редакцията на един от ежедневните вестници.

Аз вече казах за многообразните чудатости на моя приятел и как je les meénageais^[18] — в английския език няма съответен равностоен израз. Сега Дюпен явно не беше в настроение да обсъжда убийството и заговори за това едва на следния ден към обяд, когато внезапно ме запита не съм ли забелязал нещо особено в тази картина на зверска жестокост.

Думата „особено“ той произнесе с такъв тон, че аз неволно трепнах.

— Не, нищо особено — казах аз, — поне в сравнение с онова, което и двамата четохме във вестника.

— Страхувам се, че там липсва най-главното — възрази Дюпен, — онова чувство на неизказан ужас, което вее от това произшествие. Но по дяволите това глупаво печатно листче и неговите празни предположения. Струва ми се, че са обявили загадката за неразрешима. Тъкмо на онова основание, което помага за лесното й разрешаване: аз имам пред вид чудовищния, „outré“^[19] характер на нейните отличителни черти. Полицията се смущава от очевидната немотивираност не толкова на самото убийство, колкото на неговата жестокост. Освен това тя никак не може да се оправи с такова наглед непримиримо противоречие: изкачващите се по стълбата свидетели чули спорещи гласове, а горе освен убитата мадмоазел Л’Еспане не се оказал никой, въпреки че няма друг изход, през който да се избяга, без да те забележат. Невъобразимият хаос в спалнята; трупът, който някой се изхитрил да натика в комина и при това с главата надолу; страхотното осакатяване на тялото на старата дама — всички тези обстоятелства заедно с току-що споменатите и другите, които няма нужда да изброявам, са се оказали достатъчни, за да измъкнат почвата изпод краката на нашите власти, да парират тяхната прекалена проницателност. Те са изпаднали в груба, макар и доста разпространена грешка, като са смесили необикновеното с необяснимото. А нали именно отклоненията от мерилото за обикновеното осветяват пътя на разума в търсенето на истината, ако изобщо той може да го намери. В разследвания подобни на нашето трябва да питаме не „Какво се е случило?“, а „Случило ли се е нещо, което не е ставало никога по-рано?“. И наистина леснината, с която ще дойда — или вече съм дошъл — до разрешението на тази загадка, е право пропорционална на онези трудности, които възникват пред полицията, в чиито очи тя е явно неразрешима.

Аз впих поглед в Дюпен с нямо изумление.

— Сега чакам — продължи той, като поглеждаше към вратата на стаята — един човек, който, без да бъде пряк виновник за тези ужаси, в известна степен обаче трябва да е допринесъл за това, което се е случило. В най-страшната част на извършените престъпления той, както изглежда, не е виновен. Надявам се, че съм прав в това предположение, тъй като върху него се гради решението ми на цялата задача изобщо. Аз чакам този човек тук, при нас, буквално всеки миг. Разбира се, той може и да не дойде, но по всяка вероятност ще дойде. И тогава е необходимо да го задържим. Ето пистолети. И двамата ще съумеем, ако е нужно, да ги употребим.

Аз машинално поех пистолетите, почти не съзнавайки какво правя и не вярвайки на ушите си, а Дюпен продължи, сякаш разговаряше сам със себе си. Аз вече споменах за присъщата му в такива минути отчужденост. Той се обръщаше към мене и гласът му не беше много висок, но нещо в интонацията му звучеше тъй, като че ли се отнасяше към някого на много далечно разстояние. Празният му, нищо не изразяващ поглед беше втренчен в стената.

— От показанията напълно е установено — говореше Дюпен, — че спорещите гласове, които свидетелите са чули, когато се изкачвали по стълбата, не са били на двете жени. Значи няма никакво съмнение, че въпросът, дали старата дама е убила най-напред дъщеря си, а после е посегнала на себе си, отпада. Аз говоря за това само за да покажа своя метод: мадам Л’Еспане съвсем не би имала достатъчно сили да навре трупа на дъщеря си в комина, където той е бил намерен, а естеството на раните, открити по собственото й тяло, изключват всяка мисъл за самоубийство. Оттук следва, че убийството е извършено от трети лица и спорещите гласове са принадлежали именно на тези странични лица. А сега позволете ми да ви обърна внимание не върху онази част на показанията, която се отнася до двата гласа, а само върху това, което е особено. Кажете, нищо ли не ви учуди в това отношение?

— Забелязах, че докато всички свидетели са единодушни, че прегракналият глас е принадлежал на французин, относно пискливия, или както един се изразил резкия глас, мненията се разделят.

— Вие говорите за показанията въобще — възрази Дюпен, — а не за тяхната отличителна особеност. Не сте забелязали най-характерното. А е имало какво да забележите. Всички свидетели, както правилно посочихте, са на едно мнение относно прегракналия глас: тук има пълно единодушие. Но колкото се отнася до пискливия глас, то удивилата ме особеност се заключава не в това, че мненията са се разделили, а в това, че един италианец, англичанин, испанец, холандец и французин го характеризират като глас на чужденец, щом се опитат да го опишат. Никой в интонациите на пискливия глас не е познал речта на свой съотечественик и твърди това със сигурност. Всеки от тях ни препраща не към нация, чийто език му е познат, а точно обратното. Французинът предполага, че е чул реч на испанец, той дори „би разбрал отделни думи, стига да знаеше испански“. Холандецът поддържа, че това е бил французин, а ние намираме записано в протокола: „свидетелят не говори френски, разпитва се чрез преводач“. Англичанинът мисли, че му звучи като реч на немец, а „не знае нито дума немски“. Испанецът е „сигурен“, че това е англичанин, при което съди само по интонацията — тъй като английският език за него е съвсем чужд. Италианецът смята, че това е руска реч, когато „никога не е имал работа с руснаци“. Нещо повече, вторият французин, за разлика от първия, е уверен, че е говорил италианец, без да владее този език, той, както и испанецът, се позовава на интонацията. И тъй, колко необикновено странна трябва да е звучала в действителност речта, която е могла да предизвика толкова противоречиви съждения и показания, речта, в чиито тонове дори нито един от представителите на петте най-големи европейски страни не е познал нищо, което да му е близко, родно. Вие ще кажете, че това би могло да бъде азиатец или африканец. Вярно, те не са кой знае колко много в Париж, но без да отричам такава възможност, искам само да обърна вниманието ви върху три обстоятелства. На един от свидетелите гласът се е сторил „по-скоро рязък, отколкото писклив“. Двама други характеризират речта му като „бърза и нервна“. И никой от тях не е сполучил да схване нито една членоразделна дума или поне отчетлив звук.

Не зная — продължи Дюпен — какво впечатление са ви направили моите разсъждения и досегашни доводи, но се осмелявам да твърдя, че дори от тази част на показанията (относно прегракналия и писклив глас) произтичат законни изводи, достатъчни сами по себе си да породят известно подозрение, което да предопредели целия по-нататъшен ход на разследването на нашата тайна. Като казах „законни изводи“, аз не се изразих съвсем точно. Исках да изтъкна, че тези изводи са единствено възможните и че те неизбежно водят към моето предположение като единствен резултат. Какво е това предположение обаче, засега ще премълча. Желая само да запомните, че за мене то е толкова убедително, че е придало определена насока и дори известна цел на моите търсения в спалнята на старицата.

Нека сега да се пренесем мислено в тази спалня. Какво преди всичко ще търсим в нея? Естествено изхода, от който са се възползували убийците, когато са побягнали. Ние с вас, слава богу, не вярваме на чудеса. Та не злите духове всъщност са се разправяли с мадам и мадмоазел Л’Еспане! Престъпниците безусловно са същества от материалния свят и са избягали, подчинявайки се на неговите закони. Но как? Тук за щастие се изискват най-простите разсъждения и те трябва да ни доведат до точния отговор. Нека да разгледаме последователно всички изходи, които са налице. Ясно е, че когато хората са се изкачвали по стълбата, убийците са се намирали в стаята на старицата или в краен случай в съседната стая, значи, и изходът трябва да се търси само в тези две стаи. Полицаите добросъвестно са обследвали пода и зидарията на стените навсякъде. Ни една тайна врата не би могла да се укрие от техния бдителен поглед. Но без да се осланям на тях, аз проверих всичко лично. Тайни изходи наистина няма. И двете врати от стаите към коридора бяха здраво затворени и ключовете стърчаха отвътре. Да се обърнем сега към комините. Макар и в долната част около осем или десет фута над камината те да са с обикновена ширина, но по-нагоре толкова се стесняват, че в тях не би могла да се провре дори охранена котка. И тъй, тези възможности за бягство напълно отпадат. Остават прозорците. Ала прозорците на стаята към улицата не влизат в сметка, тъй като събралата се тълпа би видяла бегълците. Следователно убийците са се възползували от прозорците на спалнята. Идвайки до такъв логичен извод, ние, като разумни хора, не бива да се отказваме от него на основание, че това, тъй да се рече, е явно невъзможно. Обратно, ние ще се постараем да докажем, че „невъзможността“ тук не е явна, а мнима.

В спалнята има два прозореца. Единият от тях не е запречен с мебели и се вижда цял. Долната част на другия е закрита от таблото на обемист креват, който опира плътно до него. Установи се, че първият прозорец е здраво залостен отвътре. Всички усилия да го повдигнат се оказали безуспешни. Отляво в прозоречната рамка е пробит със свредел широк отвор и в него дълбоко, едва ли не до самата главичка, е пъхнат дебел гвоздей. Когато огледали другия прозорец, то и в неговата рамка открили подобен гвоздей, пъхнат по същия начин. И този прозорец не се поддал на отчаяните опити да го повдигнат. Всички тези обстоятелства напълно убедили полицията, че престъпниците не са могли да избягат по този път. А осланяйки се на това, полицаите сметнали за излишно да измъкнат гвоздеите и да отворят прозорците.

Аз не се ограничих с повърхностен оглед и току-що ви обясних защо. Та нали трябва да докажа, че „невъзможността“ тук не е явна, а мнима!

Аз разсъждавах a posteriori^[20] така: убийците без съмнение са избягали през един от тези прозорци. Но тогава те не биха могли отново да затегнат рамката отвътре, а пък прозорците се оказаха здраво залостени и точно това съображение със своята очевидност е притиснало полицаите и пресякло търсенията им в тази насока. Да, прозорците бяха залостени. Значи, те трябва да се затварят автоматично. Това решение се налагаше от само себе си. Аз се доближих до свободния прозорец, с труд измъкнах гвоздея и се опитах да вдигна рамката. Както си и мислех, тя не се поддаде въпреки всичките ми усилия. Сега се убедих, че някъде трябва да има тайна пружина, а това потвърждение на моята мисъл доказваше поне, че е вярно и изходното ми положение, колкото и загадъчна да е работата с гвоздеите. При внимателния оглед аз действително скоро открих скритата пружина. Натиснах я, но като се задоволих със своята находка, не се опитах да повдигна рамката.

Аз пак сложих гвоздея в отвора и започнах внимателно да го разглеждам. Човек, излязъл през прозореца, може отвън да спусне рамката и ключалката сама ще щракне, но нали гвоздеят няма да отиде на мястото си. Оттук следваше един ясен и недвусмислен извод, който още повече ограничаваше полето на моите проучвания. Значи, убийците трябва да са избягали през другия прозорец. Но ако, както и следва да се очаква, ключалката и на двата прозореца е еднаква, то разликата трябва да бъде в гвоздея или поне в начина, по който влиза на мястото си. Като се покатерих на кревата и се наведох през таблата му, аз щателно изследвах рамката; после си проврях ръката, напипах и натиснах пружината, която, както и предполагах, във всички отношения приличаше на своята съседка. Тогава се залових с гвоздея. Той беше също такъв здравеняк, както и неговият другар и очевидно закрепен по същия начин и вкаран в отвора едва ли не до самата главичка.

Вие, разбира се, ще решите, че съм бил озадачен. Но колко зле си представяте индуктивния метод, ако мислите така! Изразявайки се с езика на спортистите, ритах топката безпогрешно. Вървях по вярна следа, която не изгубвах нито за миг. Във веригата на моите разсъждения нямаше нито една неизправна брънка. Аз проследих цялата тайна до крайната й фаза и тази фаза се оказа гвоздеят. Аз вече споменах, че той във всички отношения приличаше на своя събрат в съседния прозорец, но този факт, дори при цялата си убедителност, не значеше абсолютно нищо в сравнение с твърдата ми увереност, че именно тук, в тази точка, свършва пътеводната нишка. „Очевидно гвоздеят нещо не е в ред“ — помислих си аз. И действително, едва се докоснах до него и главичката заедно с почти една четвърт от шипа остана в ръката ми. Голяма част от гвоздея продължаваше да стои в отвора, където той сигурно се беше счупил. Ломът беше отдавнашен: за това говореше покрилата го по ръбовете ръжда; аз забелязах също така, че ударите на чука, с който навярно са счупили гвоздея, отчасти са вдълбали в рамката краищата на главичката му. Когато грижливо наместих отломката на старото място, получи се впечатление сякаш гвоздеят е цял. Не се забелязваше ни най-малък разтрог. Натиснах пружината и лекичко приповдигнах прозореца няколко инча. Заедно с рамката се вдигна и главичката, която плътно седеше в отвора и не се помръдна. Спуснах прозореца и пак възникна впечатлението, че гвоздеят е цял.

И тъй, в тази си част загадката беше разгадана. Убиецът беше избягал през прозореца, който се намира при кревата. Когато прозорецът отново се е спуснал при излизането му — сам или с нечия помощ, — пружината е щракнала и закрепила рамката на мястото й, а полицаите са взели по погрешка съпротивата на пружината за съпротива на гвоздея и са се отказали от по-нататъшните разследвания като ненужни.

Сега възниква въпросът, как престъпникът е слязъл долу. В това отношение напълно ме задоволи нашата съвместна разходка около къщата. Приблизително пет фута и половина от прозореца, за който става дума, минава гръмоотвод. Никой човек не би могъл да се добере оттук до прозореца, а още повече да се промъкне през него. Обаче аз забелязах, че капаците на четвъртия етаж принадлежат към особения вид ferrades^[21], както ги наричат парижките дърводелци; те отдавна са излезли от мода и днес се употребяват твърде рядко, но все още честичко ще ги срещнете по много стари къщи в Лион и Бордо. Такъв капак напомня обикновена еднокрила врата — с тази обаче разлика, че долната му половина е ажурна, подобно на кована решетка или мрежа, и за нея удобно можеш да се хванеш с ръце. Капаците в къщата на мадам Л’Еспане са широки цели три и половина фута. Когато ги видяхме от задния двор, те бяха полуотворени, тоест стояха към стената под прав ъгъл. Навярно и полицията като мене е оглеждала къщата от задната страна, но като са видели тези ferrades в напречен разрез (както сигурно е станало), полицаите не са забелязали необикновената им ширина, във всеки случай не са обърнали нужното внимание. И тъй, уверени, че престъпниците не са могли да се измъкнат по този начин, те естествено са се ограничили с бегъл преглед на прозорците. Но на мене веднага ми стана ясно, че ако капакът, който се намира над кревата, се разтвори съвсем до стената, той ще се окаже на не повече от два фута от гръмоотвода. Очевидно е също така, че с известно усилие, както и с изключителна смелост и ловкост, напълно е възможно да се прехвърли човек от гръмоотвода на прозореца. Ако протегне ръка на около два фута и половина (при условие, че капакът е широко отворен), разбойникът е можел да се хване здраво за решетката. Като пусне след това гръмоотвода и се опре в стената с крака, той е могъл със сила да се отблъсне и да затръшне капака, а ако предположим, че прозорецът по това време е бил отворен, да се вмъкне дори направо в стаята.

И тъй, искам изрично да запомните: става дума за съвсем особена, изключителна ловкост, понеже само с нейна помощ може да се извърши успешно един толкова рискован и труден акробатичен номер. Аз възнамерявам да ви докажа, първо, че такъв скок е възможен, а второ — и това е главното, — искам да си представите твърде необикновения, почти свръхестествен характер на сръчността, която се изисква за извършването му.

Вие без съмнение ще кажете, като употребите езика на правистите, че „за да спечеля делото“, в мой интерес е по-скоро да омаловажа значението на ловкостта, която е нужна тук, отколкото да настоявам за пълната й оценка. Но ако е такава практиката на юристите, не е такъв приетият ред на разума. Моята крайна цел е само истината. А най-близката ми задача е да предизвикам в съзнанието ви следната съпоставка: от една страна, изумителната ловкост, за която вече говорих, от друга, извънредно своеобразният, пронизителен или рязък и нервен глас, относно националната принадлежност на който не съществуват две еднакви мнения и в чието невнятно бърборене не са могли да различат нито една членоразделна сричка.

Под влиянието на тези думи някаква смътна и полуоформила се догадка проблесна в мозъка ми. Още едно усилие — и аз сякаш щях да схвана мисълта на Дюпен; така някой напразно напряга ума си, силейки се да си спомни нещо, и не може. Между това моят приятел продължи:

— Забележете, от въпроса, как разбойникът е избягал, аз преминах на това, как е проникнал в помещението. Намерението ми беше да ви наведа на мисълта, че тези две неща са станали по един и същ начин и през едно и също място. А сега да се върнем към самото помещение. Какво заварихме там? От чекмеджетата на скрина, където и сега се намира голяма част от дрехите, много неща, както ни уверяват, са били откраднати. Е, не е ли абсурден, този извод? Това е проста и твърде глупава догадка и нищо повече. Откъде бихме могли да знаем дали намерените от полицията вещи не представляват всичко онова, което тези чекмеджета първоначално са съдържали? Мадам Л’Еспане и дъщеря й са живеели извънредно уединено, никого не са приемали и рядко са излизали — за какво тогава им е нужен богат гардероб? Намерените рокли по своето качество явно не са по-лоши от онова, което биха могли да носят тези дами. И ако крадецът се е полакомил за женските рокли, то защо е оставил тъкмо най-хубавите, защо, най-после, не е взел всичко? Накратко казано, защо той заради някакви си дрипи се е отказал от четирите хиляди златни франка? Ами че той тъкмо парите не е взел. Едва ли не всичкото злато, за което е съобщил мосьо Миньо, е останало непокътнато и се въргаляше в торбичката на пода. И затова изхвърлете от главата си всякаква мисъл за подбудителни мотиви — глупава мисъл, възникнала в полицейските мозъци под влиянието на онази част от показанията, която говори за доставеното в къщи злато. Съвпадения, десеторно по-поразителни, отколкото доставката на пари и последвалото след три дни убийство на получателите, стават всеки час пред очите ни, а ние дори не ги забелязваме. Съвпаденията са най-голямата измама за известен род мислители, които съвсем нищо не са чували за някаква теория на вероятността — теория, на която най-важните отрасли от знанието дължат най-забележителните си открития. Разбира се, ако парите липсваха, фактът, че са ги донесли едва ли не в навечерието на убийството, би означавал нещо повече от просто съвпадение. С пълно право щеше да възникне въпросът за подбудителните мотиви. Но в дадения случай да се сметнат парите като главен мотив за престъплението би значило да се дойде до извода, че престъпникът е кръгъл идиот, понеже е забравил тъкмо парите — а значи, и подбудителния си мотив.

А сега, твърдо помнейки трите обстоятелства, на които обърнах вниманието ви — своеобразния глас, необикновената ловкост и поразителната липса на мотиви в едно тъй изключително по своята жестокост убийство, — нека да се обърнем към самата картина на престъплението. Една жена, която е била удушена с голи ръце, а после напъхана в комина надолу с главата. Обикновените престъпници не убиват така. Във всеки случай никога не крият по такъв начин труповете на своите жертви. Представете си как са натиквали мъртвото тяло в комина и вие ще се съгласите, че в това има нещо чудовищно, нещо несъвместимо с нашите представи за човешките постъпки, дори и да сметнем, че тук е действувал последният изверг. Представете си също така каква неимоверна сила се изисква да се натика тялото в комина от долу на горе, когато едва с общи усилия на няколко души са успели да го измъкнат от горе на долу!

И най-сетне другите прояви на тази страшна сила! По решетката на камината бяха намерени кичури коса, необикновено гъста бяла коса. Те са били изтръгнати с корените. Вие знаете каква сила е нужна, за да се изскубнат наведнъж дори двадесет-тридесет косъма! Вие също тъй, както и аз, видяхме тези кичури. По корените — страшно е да се каже! — са се спекли кървави парченца месо, одрани от скалпа — красноречиво свидетелство какви усилия е струвало да се изскубнат на един път до половин милион косми. Гърлото на старицата е било не просто прерязано — главата е съвсем отделена от шията; а нали за оръдие на убиеца е послужил обикновен бръснач. Размислете също така върху зверската жестокост на тези злодеяния. Аз не говоря вече за синините по тялото на мадам Л’Еспане. Мосьо Дюма и неговият достоен колега мосьо Етиен смятат, че побоят е нанесен с някакво тъпо оръдие — и в това почтените ескулапи не са се излъгали. В дадения случай такова тъпо оръдие се е оказал паважът, на който било изхвърлено тялото от запречения с кревата прозорец. Та нали това е от просто по-просто! Но полицаите са го пропуснали, както са пропуснали ширината на капаците, понеже в херметически запушените им мозъци не е могла да проникне мисълта, че прозорците все пак се отварят.

Ако прибавите към тази картина хаотичното безредие в спалнята, ще ви остане само да съпоставите представите за неимоверна пъргавина, свръхчовешка сила, люта кръвожадност, безпричинна жестокост, която по ужаса си надминава всяко разбиране за човешки постъпки, с гласа и интонациите, които се струват чужди на представителите на най-различни националности, а така също и с речта, лишена от всякаква членоразделност. Какъв именно извод се налага, какъв образ възниква пред вас?

Сякаш ме попариха с вряла вода, когато Дюпен ми зададе, този въпрос.

— Някакъв безумец извършил това злодеяние — казах аз, — някакъв побеснял маниак, избягал от най-близката Maison de Santé^[22].

— Че какво пък, не е чак толкова лошо — одобрително забеляза Дюпен, — във вашето предположение има нещо.

И все пак виковете на лудия, дори в състояние на неукротимо буйство, не отговарят на описанието на оня своеобразен глас, който са чули изкачващите се по стълбата. Лудите имат все пак националност, а думите им, макар и неясни по смисъл, звучат членоразделно. Освен това космите на един луд не приличат на тези, които държа в ръката си. Аз едва ги освободих от конвулсивно стиснатите пръсти на мадам Л’Еспане. Какво ще кажете за тях?

— Дюпен — възкликнах аз най-после обезкуражен, — това са извънредно странни косми — те не принадлежат на човек.

— Та и аз не твърдя това — възрази Дюпен. — Но преди да дойдете до някакъв извод, погледнете рисунката върху това листче. Тук възпроизведох онова, което част от показанията определят като „кървави отоци и следи от нокти“ по шията на мадмоазел Л’Еспане, а в заключението на господата Дюма и Етиен фигурира като „редица синьо-алени петна“, види се „отпечатъци от пръсти“.

— Рисунката, както можете да съдите — продължи моят приятел, поставяйки пред себе си на масата листчето хартия, — дава представа за мощна и непримирима схватка. Тези пръсти са държали здраво. Всеки от тях е запазил очевидно до последния дъх на жертвата чудовищната сила, с която се е впил в живото тяло. А сега опитайте се едновременно да наложите пръстите и на двете ръце в изобразените тук отпечатъци.

Напразен опит! Пръстите ми не съвпадаха с отпечатъците.

— Може би не правим всичко както трябва — спря ме Дюпен. — Листчето е плоска повърхност, а човешката шия е с цилиндрична форма. Ето едно дърво със също такъв радиус като шията. Поставете рисунката върху него и се опитайте още един път.

Подчиних се, но се оказа, че така не е по-лесно, а по-мъчно отпреди.

— По всичко личи — заявих аз най-сетне, — че това не е отпечатък от човешка ръка.

— А сега — каза Дюпен, — прочетете този пасаж от Кювие^[23].

Това беше подробно анатомично и общо описание на исполинския жълто-червеникав орангутан, който се среща в Ост-Индийските острови. Огромният ръст, неимоверната сила и ловкост, неукротимата злоба и необикновената способност към подражание на тези млекопитаещи са общоизвестни. Аз изведнъж схванах целия ужас на убийството.

— Описанието на пръстите — казах аз, когато привърших четенето — точно съвпада с това, което виждаме на вашата рисунка. Сега аз разбирам, че само описаният тук орангутан е могъл да остави тези отпечатъци. Космите с ръждивокафяв цвят потвърждават сходството. Обаче как да си обясним всичките обстоятелства на тази ужасяваща мистерия? Та нали свидетелите са чули два гласа и единият от тях безспорно е принадлежал на французин.

— Съвсем вярно. И вие, разбира се, сте запомнили възклицанието, което едва ли не всичките приписват на французина: „mon Dieu“! Това възклицание при тези обстоятелства било сполучливо изтълкувано от един от свидетелите, сладкаря Монтани, като израз на протест или недоволство. Именно върху тези две думи се основават и моите надежди напълно да разреша тази загадка. Някакъв французин е бил очевидец на убийството. Възможно е и дори вероятно, че той не е замесен в зверската разправа. Маймуната сигурно е избягала от него. Французинът навярно я е проследил до местопрестъплението. Но естествено бил е безсилен да се намеси в онова, което се е разиграло по-късно. Маймуната и сега е на свобода. Няма да говоря надълго и нашироко за своите предположения, понеже те си остават само догадки, а несигурните съображения, върху които са основани, са толкова незначителни, че не ще убедят дори и мене, камо ли другите. И тъй, ще приемем само, че са догадки и ще ги преценяваме съответно. Но ако нашият французин, както аз предполагам, не е замесен в убийството, то обявлението, което по пътя към къщи дадох в редакцията на „Льо монд“ (този вестник представлява интересите на нашето корабоплаване и е много популярен всред моряците), непременно ще го доведе тук.

Дюпен ми подаде вестника и аз прочетох:

„Уловен е в Булонския лес — рано сутринта — на еди-кое си число от този месец (същата сутрин, когато е станало убийството) червено-кафяв орангутан с огромни размери, чиято разновидност се среща на остров Борнео. Ще бъде върнат на собственика (според слуховете моряк от малтийски кораб) при условие, че той удостовери правата си и възстанови разходите, свързани с хващането и гледането на животното. Отнасяйте се на адрес: дом №… на улица… в Сенжерменското предградие, трети етаж.“

Но как узнахте — попитах аз, — че този човек е моряк, и то от малтийски кораб?

— Аз не го зная — възрази Дюпен — и съвсем не съм сигурен в това. Но ето едно парченце панделка, която, ако се съди по формата и омазнения й вид, е служила очевидно за връзване на косите в един от онези дълги queues^[24], които моряците тъй много обичат. Нещо повече, този възел, който никой друг освен моряците не може да връзва, е характерен за малтийците. Аз намерих тази панделка под гръмоотвода. Тя едва ли е принадлежала на някоя от убитите жени. Но дори да се лъжа и собственикът на панделката да не е малтийски моряк, не е голяма беда, че съм се позовал на това в обявлението. Ако съм се излъгал, морякът ще помисли, че някой ме е заблудил, и няма да се задълбочава особено в това. А ако съм прав — това е голям коз в ръцете ми. Като очевидец, макар и не съучастник в убийството, французинът, разбира се, доста ще си помисли, преди да се запъти да търси орангутана си по обявлението. Той ще започне да разсъждава така: „Аз не съм виновен, а при това съм беден човек: орангутанът изобщо е много ценен, а за мене в положението, в което се намирам, представлява цяло състояние. Защо пък да го изгубя заради излишна предпазливост. Ето той е наблизо, само трябва да протегна ръка. Намерили са го в Булонския лес, далеч от мястото, където стана убийството. На никого и наум няма да дойде, че такива ужаси би могъл да извърши див звяр. Полицията никога няма да се досети как се е случило това. Но дори и да са проследили маймуната — нека се опитат да докажат, че зная нещо; пък макар и да зная, не съм виновен. А главното, аз съм вече известен на някого. В обявлението ме наричат «собственика» на тази твар и кой знае още какво са разказали на този човек за мене. Ако не отида да прибера маймуната си, а нали тя струва много пари и е известно, че стопанинът съм аз, това може да привлече вниманието на полицията. А аз съвсем няма защо да навличам подозрението върху себе си или върху този проклетник. Наистина най-добре е да се явя съгласно обявлението, да си взема орангутана и да се скрия, докато всичко окончателно се забрави.“

В този момент по стълбата се чуха стъпки.

— Дръжте пистолетите си готови — предупреди ме Дюпен, — само не ги показвайте и не стреляйте, чакайте сигнал.

Пътната врата на къщата беше оставена отворена и посетителят бе влязъл, без да позвъни, и сега се изкачваше по стъпалата. Обаче той, изглежда, се поколеба, постоя около минута на място и започна да слиза надолу. Дюпен се спусна към вратата, но в същия момент, чухме, че непознатият пак се заизкачва. Той не направи вече опит да се върне и решително тропаше по стълбата, а след това на вратата се почука.

— Влезте — весело и приветливо се обади Дюпен.

Появи се един мъж. Очевидно той беше моряк — висок, снажен, мускулест наглед момък, с някакъв дяволски дързък, но съвсем не и неприятен поглед. Силно обгорялото му лице беше повече от половината скрито от юначни бакенбарди и mustachio. В ръката си държеше тежка дъбова тояга, но освен нея, изглежда, нямаше друго оръжие. Морякът несръчно се поклони и ни поздрави с добър вечер с френски акцент, който макар и да звучеше нюшателски, все пак показваше достатъчно добре, че е кореняк парижанин.

— Седнете, приятелю — покани го Дюпен. — Вие, предполагам, сте дошли за орангутана, нали? Честна дума, просто да ви завиди човек. Великолепен екземпляр и сигурно много ценен. На колко години е според вас?

Морякът въздъхна с облекчение, сякаш планина се стовари от плещите му, и отговори с уверен тон:

— Ами че от де да зная. Към четири или пет годинки трябва да е — не повече. Той тук, в къщи ли е?

— О не, къде ти тук, та ние нямаме такова удобно помещение, за да го държим у нас. Дадохме го в един файтонджийски хан, на улица Дюбур, съвсем наблизо. Можете да си го получите утре сутринта. На вас, разбира се, няма да ви бъде трудно да установите правата си, нали?

— За това няма защо да се безпокоите, господине.

— Просто жал ми е да се разделя с него — продължи Дюпен.

— Не мислете, господине, че трудът ви е отишъл на вятъра — увери го морякът. — И аз имам съвест. На драго сърце ще ви заплатя за намирането му, доколкото ми е възможно естествено. Ще се разберем.

— Отлично — отвърна приятелят ми, — това е много честно от ваша страна. Я чакайте да си помисля колко да ви взема. Но впрочем не ми трябват пари; разкажете ни най-добре какво ви е известно за убийството на улица Морг.

Дюпен изрече последните думи тихо, много спокойно. Също така спокойно се приближи до вратата, заключи я и сложи ключа в джоба си; после извади от страничния си джоб пистолета и без шум и вълнение го тури на масата.

Лицето на моряка почервеня, сякаш нещо го задушаваше. Инстинктивно той скочи и улови тоягата, но веднага се строполи на стола цял разтреперан и бял като платно. Той не произнесе нито дума. Съжалих го от дън душа.

— Напразно се плашите, приятелю — ласкаво се обърна към него Дюпен. — Нищо лошо няма да ви сторим, повярвайте. Давам ви честната си дума на джентълмен и французин, имаме най-добри намерения. Отлично зная, че вие не сте виновни за тия ужаси на улица Морг. Но пък безполезно е и да твърдите, че нямате нищо общо с това. Както виждате, много неща ми са вече известни, и то от източник, за който вие и не подозирате. Изобщо положението ми е ясно. Вие не сте направили нищо такова, за което бихте могли да се упрекнете или за което би било възможно да ви държат отговорен. Вие дори не сте се полакомили за чуждите пари, макар че много лесно и безнаказано сте могли да ги пипнете. Няма какво да криете, пък и нямате основание да се криете. Обаче съвестта ви задължава да кажете всичко, което знаете по тази работа. Арестуван е невинен човек, над него тежи подозрение в убийство, истинският виновник за което ви е известен.

Думите на Дюпен оказаха въздействие: морякът явно се овладя, но къде се дяна първоначалната му смелост!

— Господ да ми е на помощ! — каза той, след като помълча. — Аз ще ви разправя всичко, което зная за тази работа. Възможно е да не ми повярвате и наполовина — наистина ще бъда глупак, ако очаквам това. Но все едно, вина аз нямам, и нека ме накажат, но ще ви разправя всичко като на изповед, макар това да ми струва живота.

Разказът му изобщо се сведе до следното. Неотдавна му се случило да посети островите на Индийския архипелаг. С компания моряци слязъл на Борнео и отишъл на увеселителна разходка във вътрешността на острова. Там той и другарят му успели да хванат един орангутан. Другарят му наскоро умрял и единствен собственик на маймуната станал нашият моряк. Какво само не патил той на връщане поради свирепия нрав на маймуната, но най-сетне успял да я докара благополучно у дома си в Париж, където я турил под ключ, за да не привлича към себе си досадното любопитство на съседите, докато заздравее раната на крака й, в който се била забила някаква треска още на парахода. Морякът се надявал да продаде животното изгодно.

Като се върнал в къщи от някакъв моряшки гуляй — това било в онази нощ или по-право в онова утро, когато станало убийството, — той заварил орангутана в спалнята си. Оказало се, че пленникът счупил вратата на съседния килер, където бил затворен, за да не избяга. Въоръжена с бръснач и насапунисана по всички правила, маймуната седяла пред огледалото и се канела да се бръсне, подражавайки на господаря си, когото не един път наблюдавала през дупката на ключалката. Като видял опасното оръжие в ръцете на свирепия хищник и знаейки, че той ще съумее да го използува, морякът в първия миг се объркал. Обаче той вече бил свикнал да се справя със своя затворник и дори най-буйните избухвания на яростта му укротявал с помощта на бича. Сега той също грабнал бича. Като забелязал това, орангутанът се спуснал към вратата и надолу по стълбата, където за нещастие бил отворен един прозорец — а оттам излязъл на улицата.

Французинът ужасен се втурнал след него. Маймуната, без да изпуска бръснача, от време на време се спирала, кривяла се на своя преследвач и като го пущала да дойде съвсем близо, отново побягвала. Дълго тичал той след нея. Било около три часа сутринта, на улицата царяла мъртва тишина. При пресечката зад улица Морг вниманието на бегълката било привлечено от светлината, която блещукала в прозореца на спалнята на мадам Л’Еспане, на третия етаж на нейната къща. Като дотърчала по-близко до сградата и видяла гръмоотвода, маймуната с невероятна бързина се изкатерила горе, уловила се за отворения докрай капак и с негова помощ се преметнала на таблото на кревата. Целият този акробатически номер не отнел и минута. Щом се озовала в стаята, маймуната с един ритник отново разтворила широко капака.

Морякът не знаел да се радва ли или да плаче. Той разчитал да върне сега бегълката, попаднала в капан — тя можела да избяга само по гръмоотвода, а тогава той лесно щял да я хване. Но да не би пък да направи нещо в къщата! Последното съображение надделяло и го накарало да последва питомката си. Да се покатери по гръмоотвода не е трудно, особено за един моряк, но щом се изравнил с прозореца, който се намирал доста далеч отляво, той бил принуден да се спре. Единственото, което можел да направи, било, като се добрал до капака, да надникне през прозореца. Когато надзърнал вътре, той от ужас едва не паднал долу. И точно в този миг се раздали сърцераздирателните викове, които стреснали от сън обитателите на улица Морг. Мадам Л’Еспане и нейната дъщеря, и двете по нощници, очевидно подреждали книжата в споменатото вече желязно ковчеже, извадено на средата на стаята. Сандъчето било отворено, съдържанието му се намирало на пода до него. И двете жени, изглежда, са седели с гръб към прозореца и не са видели веднага неканения гост, ако се съди по това, че между появяването му и виковете минало известно време. Те сигурно са помислили, че вятърът е хлопнал капака.

Когато морякът надникнал в стаята, огромното животно държало мадам Л’Еспане за косите, разпилени по раменете (тя ги сресвала за през нощта), и подражавайки на движенията на бръснаря, размахвало бръснача под самия й нос. Дъщерята лежала неподвижно на пода в дълбок припадък. Виковете и съпротивата на старата дама (които й стрували изскубнатите коси) изменили може би и мирните поначало намерения на орангутана, като пробудили яростта му. Със силен замах на мускулестата си лапа той почти й отрязал главата. При вида на кръвта гневът на звяра преминал в изстъпление. Очите му пламтели като нажежени въглени. Скърцайки със зъби, той се нахвърлил върху момичето, вкопчил страшните си нокти в гърлото му и стискал, докато то не издъхнало. Озъртайки се в беса си, маймуната видяла в този момент мяркащото се над самото възглавие на кревата побледняло от ужас лице на господаря си. Настървението на звера, който, както изглежда, не бил забравил за страшния камшик, мигновено се сменило със страх. Чувствувайки се виновен и страхувайки се от наказание, орангутанът, навярно решил да скрие кървавите си дела, панически се замятал из стаята, като чупел и прекатурвал мебелите, смъквайки от кревата завивките и дюшека. Най-сетне той уловил трупа на дъщерята и го напъхал в комина над камината, където после го и намерили, а тялото на старицата, без да мисли много, запокитил през прозореца с главата надолу.

Когато маймуната се показала с обезобразения си товар, морякът просто примрял и не толкова слязъл, колкото се смъкнал долу по гръмоотвода и се спуснал да бяга към къщи, страхувайки се от последиците на кървавата сеч, като в ужаса си с радост изоставил грижите за по-нататъшната съдба на своя питомец за по-благоприятни времена. Изплашените възклицания на потресения французин и злобното бърборене на разярената твар били именно онези гласове, които изкачилите се по стълбата хора чули.

Едва ли има какво още да прибавя. Орангутанът трябва да е избягал от стаята на старицата по гръмоотвода още преди да счупят вратата. Както изглежда, той е затворил зад себе си прозореца.

Впоследствие морякът го хвана и го продаде за много пари на Ботаническата градина. Льо Бон веднага бе освободен, щом ние се явихме в бюрото на префекта на полицията и разправихме всичко (при което Дюпен не се въздържа от някои коментарии). При цялата си благосклонност към моя приятел този чиновник не можа да скрие разочарованието си от неприятния обрат, който нещата са взели, и дори пусна две-три остроти относно качествата на различните лица, които се месят в работата му.

— Нека помърмори — каза ми след това Дюпен, който чисто и просто не удостои префекта с отговор. — Ами че човекът трябва да си излее яда. Това ще успокои съвестта му. Стига ми, че бих противника на собствената му територия. Впрочем нашият префект напразно се учудва, че загадката не му се е отдала. Право да си кажа, той е прекалено хитър, за да вникне в самата същност на работата. Цялата му премъдрост не е нищо друго освен повърхностно отношение. Тя има само една глава, без тяло, както изобразяват богинята Лаверна^[25], или в най-добрия случай — глава и плешки като моруната. Но каквото и да казваме, човекът си го бива. Особено ме възхищава ловкостта, с която този шмекер си е спечелил репутацията на голям умник. Говоря за неговия маниер „de nier ce qui est, et d’expliquer ce qui n’est pas“^[26].

Бележки

[0] За първи път е публикувано в списанието „Грейъм Мегъзин“ (април 1841). — Обяснителна бележка на редактора на бълг. издание. Заглавието на този разказ е преведено в ед. число. Съществува друг превод на същия разказ със заглавие „Убийствата на улица Морг“ (Бел. zelenkroki). ↑

[1] Сър Томас Браун (1605–1682) — английски лекар и писател. — Обяснителна бележка на редактора на бълг. издание. ↑

[2] Сполучлив (фр.). — Б.пр. ↑

[3] Едмонд Хойл (1672–1762) — автор на книгата „Кратък трактат за игра на вист“ (1742). — Обяснителна бележка на редактора на бълг. издание. ↑

[4] Странност (фр.). — Б.пр. ↑

[5] Някога (лат.). — Б.пр. ↑

[6] „Ксеркс“ (1714) — трагедия от френския драматург Проспер Жолино Кребийон-старши (1674–1762). — Обяснителна бележка на редактора на бълг. издание. ↑

[7] И подобните му (лат). — Б.пр. ↑

[8] Шарлатанство (фр.). — Б.пр. ↑

[9] Сблъскване (фр.). — Б.пр. ↑

[10] Доктор Николс — от семейството Николс, известни печатари и антиквари, свързани с американското списание „Бъртънс Джентълменз Мегъзин“. — Обяснителна бележка на редактора на бълг. издание. ↑

[11] Алфонс Ламартин (1791–1869) — френски поет, историк и политически деец. — Обяснителна бележка на редактора на бълг. издание. ↑

[12] Загуби предишното си звучене първата буква (лат.). — Б.пр. ↑

[13] Ново сребро (фр.). — Б.пр. ↑

[14] Журден — герой от комедията на Молиер (1622–1673) „Буржоата благородник“ (1670). — Обяснителна бележка на редактора на бълг. издание. ↑

[15] Топъл халат, за да чува по-добре музиката (фр.). — Б.пр. ↑

[16] Йожен-Франсоа Видок (1775–1857) — френски детектив, в миналото авантюрист и крадец. — Обяснителна бележка на редактора на бълг. издание. ↑

[17] Стаичка на портиера (фр.). — Б.пр. ↑

[18] Снизходително се отнесох към тях (фр.) — Б.пр. ↑

[19] Прекален (фр.). — Б.пр. ↑

[20] Въз основа на фактите(лат.). — Б.пр. ↑

[21] Обкован с желязо капак (фр.). — Б.пр. ↑

[22] Лудница (фр.) — Б.пр. ↑

[23] Жорж Кювие (1769–1832) — френски учен, известен с трудовете си в областта на сравнителната анатомия, палеонтологията и систематиката на животните. — Обяснителна бележка на редактора на бълг. издание. ↑

[24] Опашки (фр.). — Б.пр. ↑

[25] Лаверна — древноримска богиня на печалбата, покровителка на крадците и мошениците. — Обяснителна бележка на редактора на бълг. издание. ↑

[26] Да отрича това, което е, и да обяснява онова, което не съществува (фр. Rousseau — Nouvellc Héloise). — Б.пр. ↑