Включено в книгите:
Оригинално заглавие
La Maison Tellier, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 4 гласа)

II

Работата се състоеше в това, че „госпожата“ имаше брат дърводелец в родното си село Вирвил, департамента Йор. По времето, когато госпожата беше още ханджийка в Ивто, тя бе кръстила дъщерята на този си брат и я бе нарекла Констанс — Констанс Риве, тъй като и самата тя беше по баща Риве. Дърводелецът знаеше, че сестра му има добро положение и не я забравяше, макар че не се виждаха често, понеже и двамата бяха улисани в работата си, а освен това живееха далеч един от друг. Но понеже момиченцето щеше да навърши дванадесет години и тая година трябваше да приеме първото причастие, той се възползува от случая, за да се посближи със сестра си, и й писа, че държи тя да присъствува на церемонията. Старите бяха умрели — лелята не можеше да откаже на кръщелницата си. Тя прие. Братът, който се наричаше Жозеф, се надяваше, че с постоянство може би ще съумее да я накара да направи завещанието си в полза на момиченцето, тъй като госпожата беше бездетна.

Занаятът на сестрата никак не го смущаваше, а и впрочем в селото никой не знаеше. Когато говореха за нея, казваха само: „Госпожа Телие си е гражданка във Фекан“, което позволяваше да се мисли, че тя живее от рентите си. От Фекан до Вирвил имаше не по-малко от двадесет мили, а за селските хора е по-трудно да прекосят двадесет мили земя, отколкото за цивилизования човек цял океан. Хората от Вирвил никога не бяха ходили отвъд Руан, а нищо не привличаше феканци в затънтеното селце с петстотин комина, загубено в равнината, числящо се към друг департамент. С една дума, никой нищо не знаеше.

Но денят на причастието наближаваше и „госпожата“ се намери в голямо затруднение. Тя нямаше помощничка и съвсем не беше склонна да остави дома макар и за един ден. Съперничеството между дамите от горния и долния етаж щеше неминуемо да избухне; освен това Фредерик положително щеше да се напие, а когато беше пиян, той пребиваше човека за нищо и никакво. Най-сетне тя реши да отведе целия си персонал освен келнера, когото освободи до по-другия ден.

Братът, до когото тя се допита, нямаше нищо против и прие да настани цялата компания за една нощ в дома си. И тъй, в събота сутринта експресът, който тръгва в осем часа, отнесе „госпожата“ и нейните спътнички в един второкласен вагон.

До Бьозвил пътуваха сами и бъбреха като свраки. Но тук се качиха двама съпрузи. Мъжът, стар селянин, облечен в синя риза с надиплена яка и широки ръкави, стегнати в китките и украсени със ситно извезана бяла шевица, носеше старинна висока шапка с избледнели до червеникаво косъмчета, които изглеждаха като настръхнали, и държеше в едната си ръка огромен зелен чадър, а в другата — голяма кошница, от която се подаваха главите на три разтревожени патици. Жената имаше кокоше лице с остър нос като човка и изглеждаше вцепенена в селската си носия. Тя седна срещу мъжа си и остана неподвижна, смаяна, че е попаднала сред толкова добро общество.

И наистина вагонът сякаш сияеше от ярки цветове. „Госпожата“, цялата в синьо, в синя коприна от главата до петите, бе наметната с шал от фалшив френски кашмир — червен, ослепителен, поразяващ. Фернанда се задъхваше в рокля на квадрати, чието елече, стегнато с усилията на всичките й другарки, надигаше двойния разлюлян купол на огромната й гръд, която изглеждаше като течна под плата.

Рафаела, с шапка с пера, подобна на птиче гнездо, носеше лилава рокля, посипана със златни пулчета — нещо ориенталско, което отиваше на еврейското й лице. Роза Крантата в розова пола с големи волани приличаше на много дебело дете, на тлъсто джудже. А двете Помпи си бяха ушили странни облекла, сякаш направени от стари завеси, от ония стари завеси на едри цветя от времето на Реставрацията.

Щом в купето дойдоха и външни хора, дамите застанаха чинно и започнаха да говорят за възвишени неща, за да направят добро впечатление. Но в Болбек се появи един господин с руси бакенбарди, с пръстени и златна верижка. Той постави в мрежата над главата си няколко пакета, загърнати в непромокаема хартия. Изглеждаше шегобиец и добряк. Той поздрави, усмихна се и без стеснение попита:

— Гарнизона ли сменят дамите?

Тоя въпрос внесе неясно смущение сред групата. Най-сетне „госпожата“ се съвзе и отвърна сухо, за да отмъсти за засегнатата чест на своите:

— Можете да бъдете по-вежлив.

Той се извини.

— Извинете, исках да кажа „манастира“.

„Госпожата“ не намери какво да отговори или може би помисли, че тая поправка е достатъчна, кимна достойно с глава и сви устни.

Тогава господинът, който седеше между Роза Крантата и стария селянин, започна да намига на трите патици, чиито глави се подаваха от кошницата, после, като усети, че е привлякъл вниманието на публиката, започна да гъделичка животните под човките, като им говореше смешни неща, за да разведри компанията:

— Ох, напуснали сме си блатото, ква, ква, ква, за да се запознаем с шиша, ква, ква, ква.

Нещастните животни извръщаха глава, за да избягнат милувките, правеха ужасни усилия, за да изскочат от плетения си затвор. Изведнъж трите изкрещяха отчаяно: „Ква, ква, ква, ква!“ Тогава жените избухнаха в смях. Те се навеждаха, бутаха се, за да видят; безумно се заинтересуваха от патиците. А господинът удвои любезността, духовитостта и закачките си.

Намеси се и Роза и като се наведе над коленете на съседа си, целуна трите птици по човката. Веднага след това всички жени пожелаха да ги целунат, а господинът взимаше госпожите на коленете си, друсаше ги, щипеше ги. Изведнъж започна да им говори на „ти“.

Двамата селяни, по-объркани от птиците си, въртяха очи като безумни, без да смеят да мръднат, а по старите им набръчкани лица не се появяваше нито сянка от усмивка, те не трепваха.

Тогава господинът, който беше търговски пътник, шеговито предложи на дамите тиранти. Той взе един от пакетите и го разтвори. Това беше хитрина — пакетът съдържаше жартиери.

Имаше от синя коприна, от розова коприна, от алена коприна, от тъмночервена коприна — с метални токички, представящи две позлатени и прегърнати амурчета. Жените се развикаха от радост и обзети от сериозността, в която изпада всяка жена, когато опипва тоалетни принадлежности, започнаха да разглеждат мострите. Те се съветваха помежду си с поглед или с кратък шепот, отговаряха си по същия начин, а „госпожата“ жадно опипваше чифт оранжеви жартиери — по-широки, по-внушителни от останалите, истински жартиери за крака на съдържателка.

Господинът чакаше, таеше една мисъл.

— Хайде, котенцата ми, трябва да ги премерите — рече той.

Вдигна се буря от възклицания; жените стискаха полите между коленете си, сякаш се бояха от насилие. Той чакаше своя час спокойно. Заяви:

— Щом не щете, прибирам. — И хитро добави: — Подарявам един чифт, по избор, на всяка, която ги пробва.

Но те се изправиха достойно — не желаеха. Обаче двете Помпи изглеждаха толкова нещастни, че той им повтори предложението си. Особено се колебаеше Флора Люлката, видимо измъчвана от желание. Той я подкани:

— Хайде, моето момиче, малко по-смело! На, лилавите ще ти отиват на роклята.

Тогава тя се реши, вдигна полата си и показа крак като на краварка, обут в груб, развлечен чорап. Господинът се наведе и закачи жартиера най-напред под коляното, а после — над него; той леко гъделичкаше момата, а тя пискаше и се друсаше. Когато свърши, той й даде лилавия чифт и запита:

— Коя е следната?

Всички се развикаха:

— Аз, аз!

Той започна с Роза Крантата, която показа нещо безформено, кръгло, без глезен, същински салам, както казваше Рафаела. Фернанда получи комплимент от търговския пътник, който се възхити от нейните мощни стълпове. Посталите кокали на красивата еврейка имаха по-малък успех. Луиза Кудкудячката, за да се пошегува, покри господина с полите си и „госпожата“ беше принудена да се намеси, за да прекрати неприличната игра. Най-сетне и самата „госпожа“ протегна крака си — хубав нормандски крак, — тлъст, мускулест, и пътникът, изненадан и очарован като истински френски рицар, свали галантно шапка, за да поздрави тоя хубав крак.

Замръзнали в изумление, селяните поглеждаха изкосо, с едно око, и толкова приличаха на кокошки, че човекът с русите бакенбарди извика под носа им: „Ку-ку-ри-гу.“ Това предизвика нова буря от смях.

Старците слязоха в Мотвил с кошницата, патиците и чадърите си и се чу как, докато се отдалечаваха, жената каза на мъжа си:

— Пачаври някакви, все в тоя проклет Париж се мъкнат…

Шеговитият търговски пътник слезе в Руан, след като се държа толкова нахално, че „госпожата“ бе принудена да го скастри. Тя прибави като за поука:

— Така е, когато човек разговаря с първия срещнат…

В Оасел смениха влака и на една от следващите гари видяха господин Жозеф Риве, който ги чакаше с голяма каруца, пълна със столове и впрегната с бял кон.

Дърводелецът учтиво разцелува всички госпожи и им помогна да се качат в каруцата. Три от тях седнаха на три стола в дъното; Рафаела, „госпожата“ и брат й — на три стола отпред, а Роза, за която нямаше стол, се настани как да е върху коленете на високата Фернанда. После колата потегли. Но щом конят подкара в тръс, каруцата така ужасно взе да друса, че столовете се разиграха и пътничките започнаха да подскачат във въздуха насам-натам като кукли с изкривени от страх лица и викове на уплаха, които секваха при по-силно сътресение. Жените се залавяха за страничните дъски на колата, шапките им падаха на гърбовете, над носовете или се килваха към някое рамо. А белият кон все вървеше и вървеше, проточил глава и вирнал опашка — тъничка миша опашка без косми, с която от време на време се шибаше по бедрата. Жозеф Риве, проснал единия си крак върху стръката и прегънал другия под себе си, държеше юздите с високо вдигнати лакти, а от гърлото му час по час излизаше някакво хълцане, което караше кончето да наостря уши и да ускорява хода си.

От двете страни на пътя се разстилаха зелени поля. Тук-там цъфналата рапица разлюляваше като покривка жълтите си цветове и вятърът отнасяше надалеч техния здрав, силен, проникващ сладък мирис. Избуяли метличини подаваха сините си главички из ръжта и жените искаха да си накъсат, но господин Риве отказваше да спре. Понякога се мяркаше нива с толкова макове, че изглеждаше цялата опръскана с кръв. И сред тия равнини, изпъстрени от земните цветя, каруцата с белия кон минаваше в тръс, понесла сякаш и самата тя китка цветя с по-пламенни багри, понякога изчезваше зад големите дървета на някой чифлик и когато листакът свършеше, се появяваше отново, за да продължи разходката си с тоя товар ярко облечени жени, който препускаше под слънцето сред зелените и жълти ниви, осеяни с червено и със синьо.

Когато стигнаха пред вратата на дърводелеца, удари един часът.

Бяха смазани от умора и пребледнели от глад, защото не бяха яли нищо, откакто бяха тръгнали на път. Госпожа Риве се спусна, помогна им да слязат една след друга, като ги целуваше, щом стъпеха на земята, и неуморно мляскаше снаха си, понеже искаше да я спечели изцяло на своя страна. Седнаха да ядат в дърводелницата, от която тезгяхите бяха махнати заради обеда на другия ден.

Хубав омлет, последван от печена наденица, с хубав шипящ сидър възвърна веселостта на всички. Риве си беше взел чаша, колкото да се чукне, а жена му прислужваше, готвеше, носеше паниците, отнасяше ги, шепнеше на ухото на всяка:

— Ще ви бъде ли достатъчно?

От дъските, наредени до стената, и от талаша, сметен на купчини в ъглите, се носеше аромат на прясно рендосано дърво, мирис на дърводелница, оня смолист дъх, който прониква до дъното на дробовете.

Поискаха да видят момиченцето, но то беше на черква и щеше да се върне чак вечерта.

Тогава компанията излезе да се поразходи из селото.

То беше съвсем малко село, пресечено от шосе. Няколко десетки къщи се редяха край тая единствена улица и в тях се помещаваха всички местни търговци: месарят, бакалинът, дърводелецът, кръчмарят, обущарят и хлебарят. Църквата, която се намираше на края на тая своего рода улица, беше заобиколена от тясно гробище и цялата потънала в сянката на четири огромни липи, които растяха пред вратите й. Тя беше без стил, изградена от дялан кремък, и завършваше с камбанария, покрита с плочи. Отвъд нея пак започваше поле, тук-там осеяно с дървета, които скриваха чифлиците.

За по-голяма важност Риве, макар че бе облечен в работните си дрехи, държеше сестра си подръка и тържествено я развеждаше. Жена му пък, силно развълнувана от златните нишки по роклята на Рафаела, се бе наредила между нея и Фернанда. Закръглената Роза ситнеше отзад с Луиза Кудкудячката и Флора Люлката, която куцукаше изнемощяла от умора.

Жителите излизаха на вратите, децата прекъсваха игрите си, под някоя повдигната завеса се мяркаше глава в басмена шапчица. Една почти сляпа старица с патерици се прекръсти като пред църковно шествие. Всеки следеше дълго с очи красивите градски госпожи, дошли от толкова далеч за първото причастие на момичето на Жозеф Риве. Огромното уважение се пренасяше и върху дърводелеца.

Когато минаваха пред църквата, чуха детско пеене: остри гласчета писукаха към небето някакъв химн. Но „госпожата“ не позволи да влязат, за да не смутят ангелчетата.

След като пообиколиха из полето и чуха поред имената на всички по-големи чифлици, колко дава земята и колко е добитъкът им, Жозеф Риве върна женското си стадо и го настани в дома си.

Мястото беше доста ограничено и те бяха разпределени по две в стая.

За тая нощ Риве остана да спи в работилницата върху талаша. Жена му щеше да дели леглото си със снахата, а в съседната стая Фернанда и Рафаела се настаниха заедно. За Луиза и Флора се намери място в кухнята върху един дюшек, постлан на земята, а Роза остана сама в едно тъмно килерче над стълбата досами входа на тясната стаичка, където тая нощ щеше да спи причастничката.

Когато момиченцето се прибра, жените го обсипаха с град от целувки. Всички искаха да го помилват с оная нежна излиятелност, с професионалния навик да се галят, които ги бяха подтикнали да разцелуват патиците във влака. Всяка го взе на коленете си, порови русите му косици, притисна го в прегръдките си с буен и непринуден прилив на нежност. Кротко, цялото проникнато от набожност и сякаш затворено в себе си от опрощаването на греховете, детето понасяше милувките им търпеливо и съсредоточено.

Тъй като денят беше изморителен за всички, легнаха си веднага след вечеря. Безграничната тишина на полята, която ти се струва почти свещена, обгръщаше селцето, спокойна, проникваща тишина, достигаща до звездите. Жените, свикнали на бурните вечери в публичния дом, бяха развълнувани от това нямо спокойствие на заспалото поле. Те чувствуваха тръпки по тялото си — не от студ, а тръпки от самота, които идваха сякаш от неспокойните им и смутени сърца.

Когато бяха вече две по две в леглата си, те се прегърнаха, като че ли за да се защитят от нахлуването на спокойния и дълбок сън на земята. Но Роза Крантата, останала сама в тъмния килер и непривикнала да спи с празни прегръдки, почувствува, че я обхваща неясно и мъчително вълнение. Тя не можеше да намери сън и се въртеше в леглото, когато чу зад дървената преграда до главата си леки хлипания, сякаш плачеше дете. Изплашена, тя тихичко повика. Беше момиченцето, което спеше винаги в стаята на майка си и сега се страхуваше в тясната си стаичка.

Зарадвана, Роза стана и тихо, за да не разбуди някого, отиде да вземе детето. Доведе го в топлото си легло, притисна го до гърдите си, целуваше го и го галеше, обсипа го с несдържаните си милувки, после се успокои и заспа. И до разсъмване детето, което щеше да се причестява за първи път, спа, сложило глава на голата гръд на проститутката.

Още в пет часа малката черковна камбана заби с все сила за утринната и събуди дамите, които обикновено спяха до обяд — единствената им почивка след нощната умора. Хората от селото бяха станали вече. Жените загрижено ходеха от врата на врата, разговаряха оживено, внимателно разнасяха къси колосани като картон муселинени рокли или огромни свещи, превързани по средата с копринени панделки със златни ресни и нарязани там, където трябваше да се държат. Слънцето вече блестеше високо в съвсем синьото небе, което още пазеше към хоризонта леко розова отсянка — като избледняла следа от зората. Цели семейства кокошки се разхождаха пред къщите си и тук-таме някой черен петел вдигаше увенчаната си с пурпур глава, пляскаше с криле и надаваше до възбог металически вик, който другите петли повтаряха.

Пристигаха брички от съседните общини и разтоварваха пред праговете високи нормандки в тъмни рокли, с шалчета, кръстосани на гърдите и забодени със старинни сребърни брошки. Мъжете си бяха облекли сините връхни престилки над новите рединготи или над старите фракове от зелено сукно, чиито опашки се подаваха отдолу.

Когато конете бяха вкарани в оборите, по цялата главна улица се образува двойна редица селски коли — талиги, кабриолети, брички, каруци с пейки, коли от всички видове и от всички епохи, навели носове или пък задниците си към земята, със стръки към небето.

Къщата на дърводелеца бе изпълнена с шетня като кошер. Дамите, по ризи и по фусти, с пуснати на гърбовете редки, къси коси, сякаш избелели и разядени от употреба, бяха заети с обличането на детето.

Момиченцето, изправено на една маса, стоеше неподвижно, докато госпожа Телие ръководеше операцията на своя подвижен батальон. Измиха го, сресаха го, облякоха го и с помощта на множество карфици подредиха гънките на роклята му, стегнаха широката талия, придадоха изящество на дрехата. После, когато всичко се свърши, накараха клиентката си да седне и й заръчаха вече да не мърда. А развълнуваното стадо жени се затече да се наконти на свой ред.

Камбаната на черквицата пак заби. Нейният крехък звън на бедна камбана се издигаше, губеше се в небето, като слабичък гласец, и бързо се сливаше със синия безкрай.

Причастниците излизаха от вратите и отиваха към общинското здание, в което се помещаваха двете училища и кметството — на края на селото, докато „божият храм“ заемаше другия край.

В празнични дрехи, с неловък израз на лицата и непохватни движения на вечно приведените над работата тела, родителите вървяха след хлапетата. Момиченцата се губеха сред облак белоснежен тюл, като разбита сметана, а малките мъжлета с напомадени коси приличаха на келнери в зародиш и вървяха разкрачени, за да не омърсят черните си панталони.

Чест беше за всяко семейство детето им да бъде съпровождано от голям брой роднини, дошли отдалеч; затова и тържеството на дърводелеца беше пълно. Полкът Телие, със съдържателката начело, следваше Констанс — бащата водеше подръка сестра си, майката вървеше до Рафаела, Фернанда с Роза, а двете Помпи заедно и групата се проточи тържествено, като щаб в парадна униформа.

Впечатлението, което те предизвикаха в селото, беше поразяващо.

В училището момичетата се наредиха под шапчицата на калугерката, момчетата — под шапката на учителя, красив представителен мъж, запяха някакъв химн и потеглиха.

Начело — момчетата, като проточиха редиците си между двата реда разпрегнати коли, момичетата следваха в същия ред, а местните жители отстъпиха от уважение първото място на градските госпожи и наредени по три отляво и три отдясно, те тръгнаха непосредствено след момиченцата и продължиха двойната редица на процесията, с дрехи като сноп ярки бенгалски огньове.

Влизането им в църквата забърка населението. Хората се притискаха, обръщаха се, бутаха се, за да ги видят. Набожните жени говореха почти високо, смаяни от зрелището, което представяха госпожите, облечени в дрехи, по-пъстри от стихарите на черковните певци. Кметът им предложи своя чин — първият отдясно зад хора, и госпожа Телие се настани на него със снаха си, Фернанда и Рафаела, а Роза Крантата, двете Помпи и дърводелецът заеха втория.

Мястото в църковния хор бе изпълнено с коленичили деца — момичетата от едната страна, момчетата от другата, и дългите свещи, които те държаха, приличаха на копия, наклонени на различни страни.

Пред аналоя стояха трима мъже и пееха с пълен глас. Те удължаваха безкрайно звучните латински срички, проточваха „амин“ с неопределени а-а, а змиевидната тръба им пригласяше с единствената си нескончаема нота, която излизаше като рев от широката уста на медния инструмент. Отвръщаше пискливият глас на някакво дете, от време на време един свещеник с четириъгълна шапчица на главата ставаше от трона, измърморваше нещо и пак сядаше и тримата псалтове отново подхващаха, впили поглед в дебелия разтворен пред тях псалтир, облегнат на разперените крила на един дървен орел, прикрепен на подвижна ос.

После настъпи мълчание. Всички присъствуващи с единно движение коленичиха и свещеникът, който щеше да отслужи литургията, се появи — стар, достопочтен, с побелели коси, наведен над потира, който държеше в лявата си ръка. Пред него вървяха две момчета в дълги червени дрехи, а отзад — тълпа от псалтове с груби обувки, които застанаха от двете страни на хора.

Сред дълбокото мълчание проехтя звънче. Божествената служба започваше. Свещеникът бавно се движеше пред златната дарохранителница, коленичеше и пееше със слаб, треперлив от старост глас подготвителните молитви. Той млъкна и изведнъж избухнаха всички певци и тръбата, запяха и някои мъже в църквата с по-тих, по-скромен глас, както подобава на миряни.

Внезапно от всички гърди и от всички сърца към небето се издигна „Кирие елейсон“. Прашинки и парченца разядено дърво се посипаха от стария свод, разтърсен от избухването на тия викове. Слънцето, което биеше право върху плочите на покрива, превръщаше църквицата в пещ; и някакво голямо вълнение, някакво тревожно очакване, приближаването на неизразимото тайнство караше да се свиват сърцата на децата, да се стягат гърдите на майките им.

Свещеникът, който за малко бе поседнал, се отправи пак към олтара и гологлав, с посребрени коси, с треперещи движения вече пристъпваше към свръхестественото действие.

Той се обърна към паството и с протегнати ръце произнесе:

— Orate, fratres! (Молете се, братя!)

Всички се молеха. Сега старият свещеник мърмореше тихичко тайнствените и върховни слова; внезапно звънчето изби няколко пъти едно след друго; коленичилата тълпа призоваваше бога; децата изнемогваха в безмерно вълнение.

Тогава Роза, опряла чело на ръцете си, внезапно си спомни за своята майка, за църквата в родното село, за първото си причастие. Стори й се, че се е върнала към оня ден, когато и тя беше такава малка, потънала в бялата си рокля, и се разплака. Тя плачеше отначало тихичко: бавни сълзи бликаха изпод клепачите й, после заедно със спомените нарасна и вълнението — жилите й се издуха, сърцето й се разтуптя и тя се разхълца. Извадила беше кърпичката си, бършеше очите си, затискаше носа и устата си, за да не вика, но напразно; някакво хриптене излезе от гърдите й и две други дълбоки, сърцераздирателни въздишки й отговориха, защото двете й съседки Луиза и Флора, прихлупили глави до нея, обзети от същите далечни спомени, ридаеха с поройни сълзи.

Но понеже сълзите са заразителни, „госпожата“ на свой ред скоро почувствува как очите й овлажняват, обърна се към снаха си и видя, че всички на чина плачат.

Свещеникът възсъздаваше тялото господне. Прострени на плочите в някакъв религиозен страх, децата лежаха без мисъл, а в църквата тук-там някоя жена — майка или сестра, обхваната от странната заразителна сила на острите преживявания, развълнувана от тъй прекрасните госпожи, които бяха коленичили и се тресяха в тръпки и ридания, мокреше басмената си кърпа на квадрати и с лявата ръка силно притискаше разтуптяното си сърце.

Като искра, която възпламенява цяла нива с узряло жито, сълзите на Роза и на другарките й обхванаха в едно мигновение цялата тълпа. Мъже, жени, старци, момците в нови ризи — след малко всички плачеха, а над главите им сякаш витаеше нещо свръхчовешко, някаква широко разстлана душа, огромният дъх на някакво невидимо и всемогъщо същество.

Тогава в църковния хор прозвуча кратък сух звук — калугерката чукаше по молитвеника си и даваше знак да започне причестяването, и тръпнещи в божествена треска, децата се приближиха до светите дарове.

Цяла редица коленичиха. Старият свещеник държеше в ръка позлатения сребърен потир, минаваше пред тях и им поднасяше с два пръста светата нафора — Христовото тяло, изкуплението на света. Затворили очи, пребледнели, те отваряха сгърчените си устни с нервна гримаса, а дългата покривка, просната под брадичките им, потръпваше като вода, която тече.

Внезапно в църквата се понесе някаква лудост — шум на обезумяла ликуваща тълпа, буря от ридания и сподавени викове премина като напор на вятър, който огъва горите. А свещеникът стоеше прав, неподвижен, с нафора в ръка, вцепенен от вълнение, и си казваше: „Бог, бог е сред нас и изявява присъствието си, откликва се на моя зов и слиза над коленичилия свой народ“, не намираше думи и в неудържим устрем към небето мърмореше забъркани молитви — молитви на душата.

Той свърши причестяването в такова религиозно вълнение, че краката му се огъваха и след като и сам пи от кръвта господня, се унесе в страстна благодарствена молитва.

Зад него народът малко по малко се успокояваше. Псалтовете, с повишено от бялата дреха достойнство, се отдръпнаха с не толкова сигурен, още задавен глас, та дори и тръбата беше като пресипнала, сякаш и самият инструмент беше плакал.

Тогава свещеникът издигна ръце, даде знак да млъкнат, мина между двете редици причастници, потънали в щастлив унес, и се приближи до решетката пред хора.

Присъствуващите бяха насядали сред шум от разместени столове и сега всички високо се секнеха. Щом забелязаха свещеника, хората затихнаха и той започна да говори с много нисък, колеблив, дрезгав глас:

— Мои скъпи братя, скъпи мои сестри, деца мои, благодаря ви от дъното на сърцето си: преди малко вие ми дарихте най-голямата радост в моя живот. Чух как в отговор на моя зов господ слезе над нас. Той дойде, той беше тук, сред нас; той изпълни душите ви, накара да избликнат сълзи от вашите очи. Аз съм най-старият свещеник в епархията, днес аз съм също така и най-щастливият. Сред нас се извърши чудо, истинско, велико, върховно чудо. Докато Исус Христос проникваше за първи път в телата на тези деца, светият дух, небесната птица, дъхът господен слезе над вас, обзе ви, хвана ви, прегъна ви, както се прегъват тръстики под напора на вятъра.

После, с по-ясен глас, той продължи, като се обръщаше към двете скамейки, на които се намираха гостенките на дърводелеца:

— Благодаря най-вече вам, скъпи мои сестри, на вас, които дойдохте от толкова далече и чието присъствие между нас, чиято очебийна вяра, чието толкова живо благочестие бяха за всички ни един спасителен пример. Вие сте назидание за моето паство, вашето вълнение съгря сърцата. Без вас може би тоя велик ден не щеше да приеме такъв наистина божествен облик. Понякога е достатъчно да има една-единствена избрана овца, за да реши господ-бог да слезе над стадото.

Гласът му започна да спада. Той добави:

— Желая ви божията благодат. Амин! — и се отправи към олтара, за да довърши службата.

Сега вече хората бързаха да си вървят. Дори и децата се раздвижиха, уморени от толкова продължителното душевно напрежение. Впрочем те бяха гладни, а и родителите малко по малко си отиваха, без да дочакат последното евангелие, за да довършат приготовленията за обеда.

При изхода настъпи кратка суматоха, шумна суматоха, глъч от кресливи гласове, в които се долавяше напевното нормандско наречие. Народът беше образувал две редици и когато децата се появиха, всяко семейство се спусна към своето дете.

Констанс беше хваната, заобиколена от всички жени на дома, които я разцелуваха. Особено Роза не преставаше да я прегръща. Най-сетне тя я хвана за едната ръка, госпожа Телие — за другата. Рафаела и Фернанда повдигнаха дългата й муселинена пола, за да не се влачи в праха, а Луиза и Флора заедно с госпожа Риве завършваха шествието и детето, съсредоточено, цяло проникнато от бога, когото носеше в себе си, потегли сред тая почетна свита.

Тържественият обед бе сложен в работилницата върху дъски, поставени на магаренца.

През отворената врата, която гледаше към улицата, проникваше веселието на селото. Навсякъде пируваха. През всеки прозорец се виждаха насядали около масите празнично облечени хора, от къщите долитаха весела глъч и шеги. Селяните, по риза, пиеха с пълни чаши чист сидър, а на всяка маса се виждаха по две деца — тук две момиченца, там две момченца, които обядваха в семейството на едно от тях.

От време на време сред тежката обедна омара някоя бричка пресичаше селото със скокливия тръс на старо конче, а човекът, който караше по риза, хвърляше завистлив поглед към всичкото това обилие по трапезите.

В дома на дърводелеца веселието запазваше известна сдържаност, следа от тазсутрешното вълнение. Само Риве се беше разпуснал и пиеше без мярка. Госпожа Телие час по час поглеждаше часовника, защото, за да не оставят заведението два дена поред затворено, те трябваше да вземат влака от 3 ч. 55 м., който щеше да ги отведе привечер във Фекан.

Дърводелецът правеше всичко възможно, за да отвлече вниманието на гостенките си и да ги задържи до другия ден, но „госпожата“ не се оставяше да й повлияе. Тя никога не се шегуваше, когато ставаше дума за работа.

Веднага след кафето тя заповяда на питомките си бързо да се приготвят, после се обърна към брат си:

— А ти ще впрегнеш още сега! — и отиде да свърши последните си приготовления.

Когато слезе, снаха й я чакаше, за да й поговори за момиченцето, и те дълго разговаряха, без да решат каквото и да било. Лицемерно развълнувана, селянката вече свършваше, а госпожа Телие, която държеше детето на коленете си, все още не казваше нищо положително, даваше неопределени обещания: детето нямало да остане така, имало време, пак щели да се видят.

А колата все още не пристигаше и жените не слизаха. Отгоре се чуваха викове, смехове, глъчка, пляскане с ръце. Тогава съпругата на дърводелеца отиде в яхъра, за да види дали колата е впрегната, а „госпожата“ най-сетне се качи горе.

Много пиян и полуразсъблечен, Риве се опитваше, но напразно, да изнасили Роза, която припадаше от смях. Двете Помпи го дърпаха за ръцете и се опитваха да го успокоят, възмутени от тая сцена след сутрешната церемония, но Рафаела и Фернанда се превиваха от смях, държаха се за хълбоците, насъскваха го и пискаха пронизително при всяко безполезно усилие на пияния. Побеснял, зачервен, целият разпасан, мъжът яростно се теглеше и разтърсваше вкопчилите се в него жени, дърпаше с все сили полата на Роза и мърмореше:

— Не искаш, а, мръснице!

Но възмутена „госпожата“ хвана брат си за раменете и го изхвърли навън толкова силно, че той се блъсна о стената.

Миг след това го чуха да си полива главата на помпата в двора и когато се яви с колата, той вече беше съвсем успокоен.

Тръгнаха на път, както предния ден, и бялото конче запрепуска с бързата си и игрива стъпка.

Под палещото слънце задрямалата по време на обеда радост отново се върна. Сега жените се забавляваха от клатушканията на каруцата, блъскаха столовете на съседките си, час по час избухваха в смях, развеселени между другото и от напразните усилия на Риве.

Обилна светлина изпълваше полето, премрежваше погледа, а колелетата вдигаха две бразди прах, който дълго се виеше над пътя зад колата.

Изведнъж Фернанда, която обичаше музиката, помоли Роза да попее и тя смело подхвана „Дебелият свещеник от Мьодон“. Но „госпожата“ веднага я пресече, понеже намираше, че песента недотам подобава за ден като тоя.

— По-скоро ни изпей нещо от Беранже.

Тогава Роза се поколеба за миг, избра и запя с похабения си глас песента за „Бабата“.

Веднъж на именния си ден

баба изпи два пръста чисто вино

и ни каза, като клатеше глава:

„Колко любовници съм имала аз някога!

Колко ми е жал

за пълните ръце,

за хубавите ми крака

и за отлетялото време!“

И хорът на жените, ръководен от самата „госпожа“, поде:

Колко ми е жал

за пълните ръце,

за хубавите ми крака

и за отлетялото време!

— Бива си я — заяви Риве, завладян от ритъма на песента.

Веднага след това Роза продължи:

Че как, майко, не сте ли била примерна?

— Не, да ви кажа право! И още на петнадесет години

научих да си служа със съблазните си

и нощем никога не спях.

Всички заедно изреваха припева, а Риве удряше с крак по стръката и с юздите отмерваше такта по гърба на бялото конче, а то, сякаш увлечено от ритъма, потегли в галоп, в буен галоп, и събори дамите една върху друга накуп в дъното на колата.

Те станаха, смееха се като луди. И песента продължи; ревяха, та се късаха из полето, под палещото слънце, сред зреещите жита и бесния ход на кончето, което сега препускаше при всяко подемане на припева и изкарваше по сто метра в галоп за голяма радост на пътничките.

От време на време някой каменотрошач се изправяше и гледаше през мрежестата си маска побеснялата и ревяща каруца, която се носеше сред праха.

Когато слязоха пред гарата, дърводелецът се разнежи:

— Жалко, че си отивате, добре щяхме да се повеселим!

„Госпожата“ му отговори разумно:

— За всяко нещо си има време, не може само да се весели човек!

Тогава една мисъл осени ума на Риве:

— Я, че аз ще ви дойда на гости във Фекан идния месец — каза той и погледна хитро Роза с блестящ коцкарски поглед.

— Хайде — каза в заключение „госпожата“, — трябва да бъдеш разумен. Като искаш, ела, но няма да правиш глупости!

Той не отговори, но понеже вече се чуваше свирката на влака, започна да целува всички поред. Когато стигна до Роза, той с настървение затърси устата й, но тя се смееше със стиснати устни и му се изплъзваше с рязко движение встрани. Той я държеше в прегръдките си, но не можеше да й надвие — пречеше му големият камшик, който бе останал в ръката му, и той отчаяно го размахваше зад гърба на жената.

— Пътниците за Руанда се качват във влака! — извика чиновникът.

Качиха се.

Раздаде се тънко изсвирване, повторено веднага от мощния рев на машината, която шумно избълва първата струя пара, докато колелата започнаха да се въртят бавно, с видимо усилие.

След като излезе от гарата, Риве изтича до бариерата, за да види още веднъж Роза, и докато край него минаваше влакът, пълен с човешката си стока, той взе да плющи с камшика, като подскачаше и пееше с цяло гърло:

Колко ми е жал

за пълните ръце,

за хубавите ми нозе

и за отлетялото време!

После се загледа в отдалечаващата се бяла кърпичка, която някой размахваше.