Ги дьо Мопасан
Историята на една ратайкиня (2)

II

Тогава за нея започна живот на непрекъснато мъчение. Работеше като машина, без да се интересува какво върши, с едничката мисъл в главата: „Ами като узнаят?“

Тая натрапчива мисъл дотолкова й пречеше да разсъждава, че тя дори и не се опитваше да избегне скандала, който чувствуваше, че се приближава, става всеки ден по-близък, неизбежен и сигурен като смъртта.

Всяка сутрин ставаше много преди другите и разтревожена да види дали няма днес да я забележат, се мъчеше с настървена упоритост да види кръста си в едно парченце счупено огледало, което и служеше за ресане.

А през деня час по час прекъсваше работата си, за да погледне от горе на долу и види дали издутият й корем не повдига твърде много престилката.

Месеците минаваха. Тя вече почти не говореше и когато я запитваха за нещо, не разбираше, стоеше изплашена, с тъп поглед и треперещи ръце; тогава господарят й каза:

— Ама че си оглупяла от някое време, моето момиче!

В църква се криеше зад някой стълб и вече не смееше да ходи на изповед, понеже много се боеше от свещеника, комуто придаваше свръхестествената сила да чете в съвестите.

На масата погледите на другарите й сега я караха да замира в тревога и тя все си въобразяваше, че е открита от краварчето, не по годините си развито и хитро момче, което не сваляше блестящия си поглед от нея.

Една сутрин пощенският раздавач й предаде писмо. Тя никога не бе получавала писма и остана толкова поразена, че трябваше да седне. Дали не беше от него? Но тъй като не знаеше да чете, тя стоеше разтревожена, трепереща пред тая хартия, покрита с мастило. Сложи я в джоба си, понеже никому не смееше да повери своята тайна; често прекъсваше работата си, дълго разглеждаше равномерно раздалечените редове, завършени с някакъв подпис, и някак си се надяваше, че изведнъж ще открие смисъла им. Най-сетне почти се побърка от нетърпение и тревога и отиде при учителя, който я накара да седне и прочете:

Скъпа дъще, настоящото е, за да ти кажа, че съвсем не ме бива; нашият съсед, господин Дантю, взе перото, за да те помоли да дойдеш, ако можеш.

За любещата ти майка

Сезар Дантю, помощник-кмет.

Тя не каза дума и си отиде; но щом остана сама, седна край пътя с подкосени крака и остана там до тъмно.

Когато се прибра, тя разказа за нещастието си на чифликчията, който я пусна да си отиде за колкото време иска, като обеща да намери някоя надничарка за нейната работа и пак да я вземе, щом се върне.

Майка й агонизираше; умря в самия ден на пристигането й; а на другия Роза роди дете-седмаче, ужасно скелетче, толкова пустало, че да те е страх да го гледаш; то сякаш непрекъснато страдаше — толкова болезнено стискаше горкичките си костеливи ръчички, които приличаха на рачи крака.

Но оживя.

Тя каза, че била женена, но че няма да може да гледа детето и го остави у съседи, които обещаха да се грижат за него.

Върна се.

Но в тъй дълго наболялото й сърце изгря като зора една непозната любов към малкото крехко създание, което бе оставила там; и тая любов беше ново страдание, всекичасно, всекиминутно страдание — защото беше отделена от него.

Най-много я измъчваше някакво лудо желание да го целува, да го притиска в прегръдките си, да чувствува с плътта си топлината на неговото телце. Започна да не спи нощем, по цял ден мислеше за него, а вечер, след като свършеше работата си, сядаше пред огнището и гледаше втренчено като човек, чиято мисъл е далеч.

Започнаха да приказват за нея, закачаха я за любовника, който навярно имала, питаха я дали е хубав, дали е висок, дали е богат, кога ще бъде сватбата и кога кръщенето. Тя често побягваше и отиваше да поплаче някъде сама, защото тия въпроси се забиваха в душата й като игли.

За да се отвлече от тая мъка, та заработи бясно и все с мисълта за детето потърси начин да събере много пари за него.

Реши да работи толкова усилено, че да се принудят да й повишат заплатата.

Тогава малко по малко тя заграби цялата работа около себе си, накара да отпратят една слугиня, която ставаше излишна, откак тя се трудеше за двама, пестеше от хляба, от зехтина и свещите, от зърното, което се хвърляше разточително на кокошките, от фуража на добитъка, който малко се прахосваше. Започна да трепери над парите на господаря, като да бяха нейни, и толкова изгодно взе да се пазари, да продава скъпо онова, което излизаше от къщата, и да открива хитрините на селяните, които предлагаха стоката си, че я натовариха само тя да се занимава с покупките и продажбата, да ръководи работата на работниците, да държи сметка за провизиите; така че в скоро време стана незаменима. Тя упражняваше такъв надзор над всичко, че под нейно ръководство чифликът се замогна необикновено. На две мили наоколо говореха за „слугинята на майстор Вален“, а чифликчията навсякъде повтаряше:

— Тая мома струва повече от злато.

Но времето минаваше, а нейната заплата си оставаше същата. Той приемаше каторжния й труд като нещо обикновено за предана слугиня, просто като признак за усърдие; а тя започна да си мисли с известна горчивина, че благодарение на нея чифликчията прибира десетина-двадесет жълтици повече на месец, а тя продължава да получава по 240 франка годишно — ни повече, ни по-малко.

Реши да поиска увеличение. На три пъти ходи при господаря, но като застанеше пред него, заговаряше за нещо друго. Чувствуваше известно стеснение да иска пари, сякаш това беше някак срамно. Най-сетне един ден, когато чифликчията закусваше сам в кухнята, тя му каза малко смутено, че желае да му говори насаме. Той вдигна глава изненадан, опрял ръце на масата — в едната държеше ножа си с острието нагоре, а в другата залък хляб, — и загледа втренчено слугинята. Тя се смути под неговия поглед и поиска една седмица отпуск, за да си отиде на село, защото била малко не добре.

Господарят веднага се съгласи; после и той също смутен, добави:

— И аз ще има да си поговоря с тебе, като се върнеш.