Мегън Даниел
Любов завинаги (1)

Първа глава

— Хааа! Хааа! — Чарли Стюарт отваряше уста и напрягайки се, изпускаше всеки вик като експлозия, докато изстрелваше напред първо левия юмрук, после десния и отново левия, изпънати и стегнати до вкоравяване. Бялото карате ги^[1] беше полепнало и залепнало към пламналата й кожа. Тъмнокестенявата коса беше прилепнала към черепа й, потта се стичаше на струйки по врата й, но тя се чувствуваше великолепно.

— Отново, моля — рече инструкторът семпай^[2] Джое с глас, който никога не надвишаваше учтивия шепот.

Чарли го повтори. И отново. И отново, докато семпаят беше удовлетворен.

Преминаха към предни удари с високо вдигнат във въздуха крак. Преди всеки един тя се стягаше вътрешно, миг на съвършена неподвижност, преди…

— Хааа! — изпомпваше от дълбините на тялото си едновременно вика и силата, пристъпваше напред с левия крак и изхвърляше десния силно, бързо и високо, право в слънчевия сплит на невидимия нападател. — Хааа! — и още един: — Хааа!

Когато дойде ред на боя по двойки, както обикновено, Чарли си избра за противник най-едрия и загорял от слънцето мъж. Доставяше й удоволствие да го предизвика към отбрана.

Тя обичаше каратето. Шест дни в седмицата идваше в доджо^[3], със смирен поклон изразяваше уважението си към стаята, към семпай Джое, към другите ученици и през следващия час и половина нанасяше ритници, раздаваше юмруци и се накрещяваше до насита. Беше висока едва метър и шестдесет, но стегнатото й тяло парираше много по-едри противници, като съсредоточаваше цялата си сила — духовна и физическа — във всеки неочакван ритник и юмручен удар. Също така важно бе, че се беше научила да ползува силата на противника срещу самия него, като отстъпи назад и остави енергията му да работи вместо самата нея. След месец щеше да се подложи на изпит и да разбере дали е заслужила да носи бленувания черен колан. Беше твърдо решена да се подготви добре.

Чарли учеше карате вече почти две години, от оная нощ, в която се беше превърнала в поредния номер в регистрационната книга на полицейския участък на шести нюйоркски район, просто една от многото жертви, нападната в гръб в Манхатън. Това промени живота й, защото й остави непреодолимото усещане за уязвимост и гняв, които я парализираха. Отчаянието я бе довело в доджо — лудешки опит да сграбчи и възстанови нещо като контрол върху един начин на живот, над който се страхуваше, че губи власт. Беше хранила надежда, че каратето ще й възвърне чувството за владеене на положението, което за нея беше така необходимо. Но не беше очаквала, че ще го заобича толкова много — властта, силата, усещането за самата нея, когато нанасяше някой точен юмручен удар или парираше друг — смъртоносен. И вътрешното спокойствие, което се появи от съзнанието, че щом може да се отбранява, малко вероятно е това да й се наложи. Никога повече.

Най-накрая заниманията приключиха. Тя се поклони още веднъж на семпая и се отправи към душовете, оживена, всеки мускул потръпващ от умора и съвършена хармония. Горещата вода атакува изтощеното й тяло, всяка капка носеше отмора и успокояваше изпотената кожа, като превключваше мисловния шалтер от Бдителност обратно към Спокойствие.

Почувствува се толкова добре, че се разсмя на глас. Звукът премина в гъргорене, когато устата й се напълни с вода. Дори обядът с майка й по-рано същия ден не можеше да й развали настроението, поне не прекалено.

Ресторантът, разбира се, бе „Мортимърс“, любимото убежище на майка й — масата бе край прозореца, където не се обслужваше никой по-важен от нея и тя можеше да си го позволи. А и разговорът бе също толкова предсказуем.

Виктория Стюарт се бе обърнала към дъщеря си Шарлот:

— Още колко ще продължи тази глупава игра да живееш в центъра, да се преструваш, че трябва да работиш, за да изкарваш прехраната си, да киснеш с разни музиканти из бог знае какви вертепи и дори да не правиш опит да се срещнеш с някой действително порядъчен мъж, който да се грижи за теб? Не е необходимо да изтъквам, че на двадесет и седем години броят на достъпните за теб мъже е определено ограничен.

Чарли се беше подсмихнала над салатата от портокали и мандарини.

— Е, все още остава Боби Дибс Кент. Сигурна съм, че има желание пак да ми поиска ръката, и предполагам, че няма да имам нищо против да съм омъжена за пияница, ако се придържа към Чивас и шампанско.

Майка й опита пилето в топлата салата с естрагон, без заливка, и се намръщи.

— Точно за това поведение говорех. В действителност не те разбирам.

— Зная, че не ме разбираш, майко.

Да, Чарли знаеше много добре, че Виктория Уейнрайт Стюарт не разбира единствената си дъщеря, момичето, което някога беше толкова сладко и умно, такава хубава дебютантка в обществото, толкова популярна измежду почтените момчета и така лесно управляема. Дъщерята, която днес бе загадъчна смесица от непреклонна независимост, свирепо упорство и трудолюбие. И която изглеждаше явно незаинтересована да се установи с порядъчен мъж в порядъчна къща и да отгледа очарователни внуци, които Виктория да глези с очарователни дрехи от известни моделиери и екстравагантни играчки от Ф. А. О. Шварц.

Тя въздъхна и изчетка една троха от елегантния костюм на Полин Транжер.

— След случилото се в оня квартал в центъра, мислех, че ще пожелаеш да се върнеш, където ти е мястото.

— Можех да бъда нападната в гръб и на Парк авеню, майко, и ти го знаеш.

Чарли набучи свирепо скилидка чесън. Мразеше да си припомня безпомощността и болката, когато лежеше на улицата със счупена ръка, избит зъб и без портмоне.

— И няма да се случи отново. Погрижила съм се за това.

— Предполагам, че имаш предвид твоето джудо.

— Карате — поправи я Чарли. — Да, това имам предвид. Сега мога да се грижа сама за себе си.

— Но защо, по дяволите, искаш да се грижиш сама за себе си? — нададе вопъл майка й. — Точно това не разбирам.

— Зная — отново рече тя, натъжена, че майка й никога няма да разбере и никога няма да одобри начина й на живот. Беше спряла да я разбира преди няколко години, когато Чарли престана да играе ролята на майчината кукла с дистанционно управление и пое юздите на собствения си живот. Чарли знаеше, че майка й не желае тя да нанася юмручни удари и да крещи, докато гърлото я заболи, че не иска тя да живее сама в търговската част на града и определено е против миризмата на пот. Виктория Стюарт копнееше дъщеря й да е съвършено облечена и коафирана, да председателства масата на чайове, да е член на благотворителни дружества и да се подготви един ден да заеме полагащото й се място като съпредседател на благотворителния бал Спринг флинг, организиран от музея Метрополитен. Желаеше да я види в квартала, където й беше мястото. И, по дяволите, желаеше да се омъжи.

— Съжалявам, мамо — измърмори Чарли и спря душа. — Понякога просто не получаваш това, което искаш.

Стъпи на студения керамичен под, пресегна се за голямата, груба хавлиена кърпа и се изтри с нея, а кожата й порозовя. Докато през тънките стени на доджото долитаха думкащите удари на следващия клас, тя изсуши с кърпата косата си, която вече втора година израстваше от това, което Чарли наричаше „приблизително един ирландски инч по-дълга от бръснатата глава на Шиниъд О̀Конър“, и я среса като ореол от влажни, тъмни къдрици. После бръкна в своето шкафче за чифт огненочервени гети.

— Фу! — рече една блондинка, която току-що смъкваше своето ги, просмукано с пот както това на Чарли. — Страхотен урок. Той не дава никаква почивка.

— А ти искаш ли почивка? — запита Чарли.

Двете жени се спогледаха и после изрекоха едновременно:

— Не!

— Искаш ли да се отбием в Уевърли? — попита русата, докато се протягаше за кърпа. — Новият филм с Кевин Костнър започва след двадесет минути.

— Благодаря, но имам среща за един договор. Очаквам истинска битка — обу черните полуботи и измъкна от шкафчето прекалено широка блуза от ламе. — Освен това той не е моят тип. Падам си по мургавите, зализани мъже, нали се сещаш? Подобно на Гейбъл Флин — Чарли се разсмя. Пъхна ръце в джобовете на коженото яке с подплънки и преметна грамадния сак през рамо. — Ще се видим утре — извика тя, преди да изхвърчи надолу по стълбите и да отвори с крак летящата врата към Шесто авеню, водеща право във водовъртежа на Ню Йорк.

Вдъхна дълбоко от напоения с миризмата на бензин и отпадъци леден февруарски въздух и се усмихна. Това беше нейният град и тя обичаше всичко негово — енергията, таланта, амбицията, дори крещящата суетност. Обожаваше неговия тътен, неговите изисквания. Знаеше, че „ако можеш да се оправиш тук, ще се оправиш навсякъде“. И същевременно го ненавиждаше: мръсотията, престъпността, уязвимостта, която те караше да изпитваш и срещу която да се бориш, всеки път да се оглеждаш, за да видиш кой е по петите ти, безмилостното пренебрежение, което казваше, че ако не можеш да се справиш тук, си едно нищо.

Но Чарли се оправяше, поне беше положила прилично начало. И го правеше по свой собствен начин, сама. Владееше съдбата си.

Малцина от нейните приятели знаеха, че някога Чарли е била момиче от богаташките квартали, дебютантка с бяла рокля. И всички щяха да зяпнат от удивление, ако научеха, че има попечителски фонд. Единственото, което знаеха, бе, че е проницателна, забавна, дяволски независима, готова да изслушва съчувствено оплакванията им. Знаеха, че е невъздържана, но че можеш да й довериш живота си и последния си цент. Ако Чарли Стюарт обещаеше нещо, то ставаше. И знаеха, че работи къртовски, също като тях.

Отдавна бе стигнала до свое доста изстрадано решение за семейните пари и какво да прави с тях. Приходът от фонда използуваше за достойни цели — от „Големите сестри“ и местния център за борба с изнасилванията до фонда на лейди Бърд Джонсън Уайлдфлауър. Харчеше и за удоволствие, купуваше си хипарски, авангардни дрехи, в които изглеждаше добре, или се подлагаше на цялостен масаж, защото усещането бе така великолепно. Но нито едно от тези неща не бе съществено за Чарли. Изкарваше сама парите, с които плащаше ежедневните си нужди: наема, храната, служебните разходи, подаръците за приятели, книгите, уроците по карате. И винаги музика. Важните неща в живота, които биха й липсвали, също купуваше със спечелени от нея пари.

И го правеше чрез музиката. Джазът й помагаше да свърже двата края.

Започна като джаз певица, появяваше се на „Микрофонът е ваш“ в задимени клубове, намиращи се в сутерени по „Мак Дугъл“, „Блийкър“ и „Шеридън Скуеър“, свиреше на пиано в баровете, когато й паднеше такава възможност, а през останалото време работеше като сервитьорка или секретарка.

Но колкото и да обичаше да се появява на сцената, бързо осъзна, че това никога няма да й донесе успеха, към който се стремеше и с който можеше гордо да се похвали пред майка си и да каже: „Видя ли.“ Трябваше да открие нещо различно и го направи съвсем случайно. Винаги беше знаела, че има нюх за бизнес и че разбира от хора. Започна неофициално да съветва приятелите си — изпълнители — как да отстояват позициите си пред собствениците на клубове и производителите на записи и не след дълго те започнаха да й дават комисиона за това. Много скоро тя напълно прекъсна изпълнителската си дейност.

През последните три години си изгради солиден бизнес като музикален посредник — специалист по изпълнителите на джаз.

Изкачването беше трудно. Джазът беше свят на мъжете. Жените бяха добре дошли да застанат зад микрофона и да ридаят, че са несправедливо наранени, преди да се приберат в леглото на басиста. Далеч не бяха така добре приети зад кулисите, в преговорите за сключване на договори, в организацията на джазови концерти, в схватките с вечно пияните собственици на клубове, които, изправени пред Чарли, бяха по-склонни да я опипат, отколкото да подпишат договор. Но остана вярна на тази работа и тя най-накрая потръгна.

Като се опитваше да избегне движението до Шесто авеню и топящия се сняг, натрупан на камари в канавките, тя пресече към корейския магазин за половин килограм мандарини и едно маслено десертче. „Ще си го изкарам утре в доджото“ — каза си наум и свърна към „Уошингтън Плейс“. Ключовете бяха в ръката й още преди да достигне своя блок /една вече инстинктивна предпазна мярка/ и тя бутна с рамо входната врата, докато се обръщаше да огледа внимателно улицата, за да е сигурна, че никой не ще я последва в сградата. Не беше нужно да те нападнат, за да се научиш да си нащрек в Ню Йорк. А след като веднъж си бил пребит и откаран в болницата, ставаш двойно по предпазлив. Когато преди година за първи път видя апартамента, беше почти готова да отхвърли предложението, защото сградата нямаше портиер. Но се влюби в обширното таванско помещение и мигновено си представи дома, който можеше да създаде, така че затвори очи, изрече една молитва и го нае. Досега нямаше повод да съжалява.

Докато чакаше стария асансьор, който стенеше като разнебитена пералня, Чарли преглеждаше пощата и си подсвиркваше парче на Сони Волинс, което беше чула наскоро. Когато кабинката пристигна, тя внимателно огледа вътрешността й за някой спотаил се непознат, сетне влезе в асансьора, който със скърцане се отправи нагоре.

Докато заключваше тройната ключалка на тежката метална врата зад гърба си, се усмихна. Беше си у дома.

Всичко в апартамента носеше отпечатъка на Чарли. Бели стени, последна мода бяла мебел, в никакъв случай разточителна, бухнали възглавници в маково червено, жълто с цвят на лютиче и кобалт, плътен килим в горско зелено, който създаваше усещането за току-що окосена трева. Мини роял „Бехщайн“ стоеше в единия ъгъл. Беше подарък от баща й за осемнадесетия й рожден ден, само година преди смъртта му. Цяла стена прозорци разкриваше съвършен изглед в стил Уди Алън към Емпайър Стейт Билдинг, който сияеше в сребро под лъчите на залязващото слънце.

Метна сака на един стол, изрита обущата си и натисна копчето на музикална система — пищно произведение на изкуството. „Скици от Испания“ на Майлс Дейвис тутакси изпълниха стаята. В кухнята си припяваше, докато пъхна едно постно готово ядене в микровълновата фурна, отвори си кутия диетична кола и обели хлъзгавата опаковка на шоколадовия десерт. После се пресегна към телефонния секретар и натисна бутона.

— Здрасти, Шарлот Виктория, сладка моя — изрече безплътен глас. Тя направи физиономия, после се разсмя. Глен Одънс беше единственият човек на света, с изключение на майка й, който можеше да я назове Шарлот, без мигновено да се превърне във враг. И то само защото го правеше с такъв замах. — Обаждам се само да ти напомня, моя гълъбице, че цялата ми кариера, без да споменаваме месечните вноски за кооперацията и сметките на пластичния хирург, зависи от несравнимото ти умение да водиш преговори, което съм сигурен, че ще пуснеш в действие утре. С други думи, сладко нахалниче, вярвам, че ще ги притиснеш до стената, което смятам, че правиш много добре. Благодаря ти, моето пиано ти благодари, Управителният съвет на моята кооперация ти благодари. Звънни ми, когато приключиш — последва сигнал. Тя се разсмя отново. Глен беше особняк, но свиреше на пиано като бог.

Тя облиза шоколада от долната си устна.

— Чарли? — дочу следващия глас. — На телефона е Джанет. Имам въпрос за концерта в Минеаполис. Звънни ми веднага щом се прибереш. Става ли? — отново сигналът.

Чарли отпи от колата и се загледа в зимния залез, докато лентата се навиваше към следващото съобщение.

— Ей, Роб Самс е.

Тя подскочи като ужилена. Опитваше се да се добере до Самс от седмици, от мига, в който го чу да свири в „Микрофонът е ваш“ в „Черната котка“. Той изтръгваше от сопран саксофона си нотки, които тя не вярваше, че са възможни. Самс беше истински гений. Същата вечер го издебна зад кулисите, мислено извика „Алилуя“, когато откри, че няма импресарио, и му подаде визитна картичка с доверителното: „Мога да ти помогна.“ В отговор той сви рамене равнодушно. — „Нямам нужда от помощ“ — и се отдалечи. За щастие собственикът на клуба имаше негов телефонен номер, който оттогава беше набирала поне петдесетина пъти, оставяйки съобщение след съобщение. Искаше го на всяка цена.

Да бъде там? Разбира се, че ще бъде! От години чакаше да се появи някой като Роб Самс, от мига, в който бе захванала собствен бизнес.

— Все още не съм сигурен дали ми трябва импресарио — изрече Самс от записа, — особено жена, но поразпитах наоколо. Чух, че си доста добра, че не одираш кожата на клиентите си и че нищо по-значително не ти убягва.

— О, моля те, моля те, моля те — измърмори тя, а Самс продължи:

— Но тук става въпрос за музика, а ти не си ме чула да свиря, не истински, за да си наясно какво мога. Онова в „Черната котка“ беше нищо.

— Нищо? — рече Чарли, когато той замълча. — Достатъчно, за да ми потече слюнка при мисълта какво мога да направя за твоята кариера.

— Така че трябва да ме чуеш да го правя свястно, а аз ще те наблюдавам, докато ме слушаш. Тогава ще знам. Утре вечер свиря на купона по случай Марди Грас^[4] в „Бърбън Бейз“. Ако имаш сериозни намерения за мен, ще бъдеш там. Сигнал.

Да бъде там? Разбира се, че ще бъде! От години чакаше да се появи някой като Роб Самс, от мига, в който бе захванала собствен бизнес. Можеше да го изкачи на върха, а той щеше да свърши същата работа за нея.

Грабна сака, преобърна го и затърси ежедневника си измежду невъобразимата купчина боклуци, която се изсипа на масата.

— Утре, утре, утре… — мърмореше, докато го отваряше.

Вторник, да, беше запланувала да впримчи страхотния тромпетист, който свиреше в „Суийт Бейзил“, но щеше да го отложи. По дяволите, за този човек би отложила и аудиенция при папата. Роб Самс! Записа го с големи букви и гигантска удивителна, после прибави „Бърбън Б.“ на Джими.

Ръката й замръзна във въздуха. Знаеше за заведението на Джими, въпреки че никога не го беше посещавала и не беше уредила на никого да свири там. Беше подходящо място за купони. Беше стъпка във вярната посока.

Но беше, бог да й е на помощ, в Ню Орлиънз!