Лена Левчева
Само гълъб може

Тамара е украшението на нашия двор. Косичките й са прибрани на малки плитки със сини панделчици. Бялата й блузка е винаги чиста, а пионерската й връзка — изгладена и вързана на безупречен възел. Когато се връща от училище, тя оставя чантата си, преоблича се за игра, окачва дрехите си на закачалката, измива добре, дори много добре ръцете си и едва тогава слиза при нас да играе. Аз не съм като нея навярно и затова ми прави такова огромно впечатление. Миналата година, защото миналата година бях точно колкото е сега Тамара — в трети клас — толкова бавно се прибирах от училище, че мама редовно ме чакаше разтревожена на прозореца.

И ето че един ден и Тамара се забави.

— Виждал ли си я? — ме попита майка й.

Аз толкова се изненадах, че забавих отговора си, от което майката на Тамара се обезпокои още повече.

— Кажи ми, да не би да има нещо лошо, а? Ако я видиш, кажи й веднага да се прибере.

После аз срещнах Тамара. С ученическата си чанта, бърза ли бърза към дома.

— Какво е станало?

— Откъде знаеш, че нещо е станало?

— Така, знам. От майка ти.

— А тя от къде знае?

— Няма те. Тревожи се.

Тамара угади колко сме се „разбрали“, разсмя се и изтича към къщи. И вече от вратата се обърна и извика:

— Ей сега слизам. Чакай ме! Ще ти разкажа една тайна.

Облегнах се на оградата и зачаках. Сашко и неговите „апаши“, две хлапета, на които дори имената не знам, без малко не ми настъпиха главата, защото те не признаваха вратите. Техният път, дори когато не играят на „стражари и апаши“, минава само през оградата. И защото им казах, че аз не съм им „апаш“ и да се постараят да избягват почтената ми глава, след като се отдалечиха на прилично разстояние от мен, задразниха с пискливите си гласове:

— Митко и Тамара! Митко и Тамара! Митко и Та-ма-ра. Ще се же-нят ли? и пр… и пр… всякакви подобни глупости.

Толкова бяха смешни, че не отидох да ги напердаша.

Тамара най-после слезе.

— Цялата новина ли или половината? — попита шеговито тя.

— Цялата и после половината — казах аз. — Но ела с мен до гастронома, че аз чакам теб, а мама киселото мляко. Е, разказвай.

— Имаме си гълъбче. Малко гълъбче. Гълъбче-бебе. Донесе го Илко. Оставихме го в кабинета по трудово. Това е чудесна квартира за едно гълъбче. Добре, че класната се съгласи. Ще си го отгледаме.

— Ще ми го покажеш ли?

— Утре през голямото междучасие. Донеси му някоя кифла, че децата да те пуснат. Защото решението е: гълъбчето е само на трети Б!

— Не знаех, че си била хитруша.

— То е толкова сладко. Заслужава си да го видиш — отговори ми сияеща Тамара.

На другия ден, през голямото междучасие, аз го видях. Гълъбче като гълъбче. Нашият двор е пълен с гълъби. Хубаво е, но те всичките са хубави. Има светлосива шийка с лилаво кръгче и е съвсем мъничко.

— Донесох му салам — каза едно момче.

— Ще ме умориш. Гълъб и салам!

— Аз не знам дали ще умори теб или бедното гълъбче.

— Даде ли му вода?

— Дали е чишкало?

— Ей сега звънецът ще бие, затворете прозореца, да не излети!

— То не може още да лети!

Децата се суетяха. Нежности, грижи! Изобщо — събитие.

— Как е? — ме питаха очите на Тамара.

— Престолонаследник! — казах аз.

— От къде на къде престолонаследник! — отговори Тамара, като пипна пионерската си връзка.

— Защото като порасне, ще бъде цар! На гълъбите. Изключително гълъбче! В нашия двор няма нито едно такова красиво!

Това не беше шега, а старание да доставя удоволствие на Тамара.

— То е навярно сираче — каза Тамара. — Така си било самичко на улицата. Съвсем безпомощно.

Сега вече ми се изясни. Сираче! Е добре, щом е сираче и аз ще му нося кифли.

После, вечерта като си играехме в нашата улица на жмичка, Тамара разсъждаваше загрижено:

— Няма да може да го гледаме в училището. Вечер то е затворено и ще ми се струва, че е арестант. На гълъба му трябва свобода. Пък и в класа всичко се разбърка. Аз съм отряден председател. Трябва да мисля и за реда. Сега никой не внимава в час. Само хвърчат бележки: „То преяде“, „Да му донеса ли утре мляко?“ Или: „Много съм щастлива, то е прекрасно!“, „Когато ни разпуснат кой ще го вземе? Искам го аз. Няма да отида на лагер, за да си го гледам.“ А и закъснявам след училище. Уж дадох на мама всички възможни обещания.

— Защо не вземеш гълъбчето тук в нашия двор? — подхвърлих на Тамара.

— Идея! Ама ти си бил много умен! Ура-а!

На другия ден Тамара пренесе гълъбчето, придружено от целия трети Б. Носеше го Илко в кошница, постлана със салфетка.

— Ще можете да идвате по всяко време на деня и нощта да го виждате — утешаваше Тамара децата. — То си е пак на всички. Аз ще съм само нещо като основна майка. Няма как! Сами виждате, че нашият двор е най-подходящото място за гълъбче. И дървета, и цветя, и много деца. И гълъби! — То няма да се чувствува изолирано от своя гълъбов род.

Децата не бяха доволни. Къде по-лесно е да можеш да отидеш при гълъбчето всяко междучасие, отколкото да маршируваш до двора на Тамара. Но лека-полека, с Тамарина и моя помощ, се убедиха, че така е по-добре.

А децата от нашия двор не обърнаха никакво внимание на новото гълъбче.

— Ние си имаме толкова гълъби, — каза Сашко. — Само то ни липсваше.

Едва когато Тамара обясни, че то е сираче, приемът стана пълен. Наобиколиха го и всички се разтичаха да искат от майките си закуски. Ядяха и му хвърляха трошици и го наричаха „нашето гълъбче“.

— Като че ли е добре дето го доведохме тук, нали? — питаше Тамара.

Да! И изглежда това стана тъкмо навреме, защото още същия ден една гълъбица от нашите започна да го учи да лети. А как би могла да направи това Тамара или който и да е!

Само гълъб може да научи гълъб да лети!