Чудомир
До Борис Делчев

Драги Делчев, постоянно получавам писма от всички краища на страната, с които ми искат да им изпратя моите писания или да им кажа откъде могат да си ги набавят. Много от тях ми изпращат даже и пари, които им връщам обратно.

Моите драскулки, колкото и малка литературна стойност да имат, не знам защо, много се търсят и почти всичките издания (около 23) са се пласирали още в първите месеци след излизането им от печат. Нарочно съм търсил последния сборник в Ст. Загора, Пловдив, Габрово, Търново, но никъде го няма. Аз не знам как подреждате вашите планове и какво имате пред вид, но не е ли възможно да се запланува едно ново издание през следната година?

Подхвърляха ми, че трябвало да представя нещо ново, че тогава да съм искал преиздаване на старите, други пък ме смятат за литературен мъртвец, а истината е, че аз отдавна се опитвам и работя върху нещо по-голямо, но не ми върви, не съм доволен и не се решавам да печатам още. На тази възраст, струва ми се, че повече зная, отколкото мога, и тази е причината за моето мълчание.

Ако ви е възможно, обадете ми се с няколко реда.

Светослав Минков, на когото имам пълно доверие, подбра и подреди последното издание от „Избрани произведения“. Така че аз може да не прибавя нищо повече.

Само ще прегледам за дребни грешки, ще направя малки допълнения и изменения може би и ще ви ги изпратя, когато пожелаете.

За всичко ви благодаря от сърце.

Много съжалявам, драги Делчев, но въпреки заплашванията, не ще мога да ви развеселя. Не намирам нищо интересно в моята работа, което да споделям с някого.^[1] Една такава книга, според мене, трябва да засегне само най-големите, най-изтъкнатите, а не стотина пишурковци като мене.

Всеки случай в „Литературни новини“, бр. 15 от 6.XII.1961 г., има нещо отпечатано във връзка с излизането на първата ми книга, но не знам дали би ви послужило.

Здраве желаем

Драги Делчев, аз другарувах с брат му Иван, който също пишеше стихове и вярвам да ви бъде полезен в случая, но не ми се случи да се запозная с Димитър Бояджиев^[2]. Възхищавах се обаче от стиховете му и някои от тях помня и до днес. Особено ми допадаше тогава прекрасното четиристишие:

… Колко чист нектар, Мургашка,

аз, ту трепетен, ту тих,

от рубиновата чашка

на устата твои пих…

— което често цитирах на първата си изгора с цел да я подсетя, че и на мене ми се пие такъв нектар.

Веднаж ми го посочиха, като идеше насреща по булевард „Руски“. Зарязах другарите и тръгнах след него. Висок, слаб, къдрокос блондин и толкова красив, че ми напомняше един автопортрет на Албрехт Дюрер, без дългата му коса, разбира се. Върви сред множеството, малко приведен, сякаш чужденец, и нито поглежда, нито поздравлява някого.

Наскоро след това се самоуби. Това ми е единственият спомен за него.