Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Писмо
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2011)

Издание:

Чудомир. Спомени, пътеписи, статии и бележки. Съчинения в три тома — том 3

Подбор: Петър Пондев, Серафим Северняк

Редактор: Татяна Пекунова

Художествено оформление: Елена Маринчева

Технически редактор: Любен Петров

Коректор: Елена Куртева

Издателство „Български писател“, 1980

ДПК „Димитър Благоев“, 1981


Казанлък, 29 ноември 1954 г.

 

Драги Петре,

Раснах в сравнително по-будна среда и като дете бях от най-силните ученици. Когато някой от по-горните отделения не си знаеше урока, викаха ме да му го кажа. По правилата на тогавашната педагогика след това трябваше да му ударя и една плесница отгоре. Минавах и за голям „спец“ по разрешаване на всевъзможните ребуси, задачи и гатанки из тогавашните детски списания „Звездица“ и „Младина“.

В първите класове на гимназията учителят по рисуване пък откри големи заложби в мене, побърка ме здравата и на края на годината занесох на родителите си армаган — тефтерче с 12 двойки и 1 шестица по рисуване.

В Рисувалното училище постъпих против волята на баща си и трябваше да се грижа сам за прехраната си. В класната стая бях надраскал всички паравани с карикатури на другари и преподаватели, които станаха причина да бъда открит като карикатурист. През 1908 г. (едва 18-годишен) почнах да работя във в. „Барабан“. Там сътрудничеха едни брадати, очилати възрастни хора (Иван Андрейчин, Ив. Арнаудов и пр.) — все важни, а работите им не ми харесваха и почнах да се опитвам да пиша стихове и аз.

Тъкмо тогава обаче бях попаднал в компанията на Димчо Дебелянов, Ник. Райнов и пр. Малко по-възрастни от мене, те непрестанно рецитираха стихове (особено Димчо и Лилиев), и то на разни езици, а аз само слушах и се срамувах за себе си. Тогава се залових здраво за самообразованието си и тогава обикнах литературата (и винцето). И досега помня маса стихове от антологията на Димчо и Подвързачов. Стихчетата си подписвах с псевдоним: Фанфан (от пиесата „Двата хлапака“ — Фанфан играеше на Гео Милев жена му), Максим Гладний, Пилот и още много други. Димчо харесваше някои от тях и ме насърчаваше. По същото време се сприятелихме и с Христо Ясенов, с когото бяхме в един курс. Той също се беше скарал с баща си и заедно гладувахме. Имахме и едно общо тефтерче с весели стихове, за които най-много ни се сърдеше Георги Райчев („Григоран и Катеринка“, „Заплакаха двата човека“ и пр.).

През лятната ваканция в село рисувах скици на селяни с молив или акварел, като освен външните черти мъчех се да уловя и вътрешните. Аз изобщо си обичам много нашенците. Цяла папка с такива скици пазя още.

Започнаха войни, мъки, разочарования, аз станах учител. От София ми се обади Ясенов, че започнали „Червен смях“, и ми иска бързо материал. Пратих им нещо, но понеже бяха махнали един куплет и имаше грешки, аз се ядосах и повече не им пратих нищо. Спомням си, че закачих Кирил Христов и имаше нещо такова: „Да се арестуват въшките и се съдят кат’ предатели, също така и перодръжките на… писатели.“ Това бе в първите броеве. След това се залових да рисувам и направих в Казанлък две изложби.

Към писателство се върнах чак в 1933 г. Във в. „Зора“ Райко Алексиев редактираше „Весела страница“. Оженил се той, тръгнал по воаяж и страницата спря. Чудили се в редакцията кой да я продължи, па се сетили за мене, че съм знаял и да рисувам, и да пиша. Писаха ми, телеграфираха ми и аз, който тогава бях съкратен по закона за учителските двойки, отидох в София и почнах, в началото много трудно, но постепенно моите „Нашенци“ почнаха да изникват в паметта ми и работата тръгна. Ако някои са сполучени, дължи се и на това, че аз ги бях рисувал веднъж и добре ги познавах. Не мисли обаче, че това са портрети от натура — всички са събирателни типове. „Хаджи Дончо“ напр. е баща ми, хаджи Илия от Карагитлий — дядо Котю — кръчмар от село. В „Изкласил“ рисувам себе си, макар никога да не съм носил потури. В „Първи урок“ съм пак аз, а учителят е брат ми и т.н. „Как’ Сийка“ е направена от всички казанлъшки клюкарки.

Преди 1944 г. за мене се написаха маса положителни критики, от които обаче аз нищо не научих. Проф. Бицили напр. написа цяла студия в „Славише рундшау“ — Прага — и намери прилика със Зощенко, когато аз още не бях го чел. Друг ме сравняваше с Чехов, Пенчо Данчев пък в един разговор каза, че по език съм приличал на Вазов. Много е възможно, защото моето село по права линия е само на 8–10 км от Сопот. Лично аз допущам неволно влияние от Вазовите „Чичовци“ и отчасти от Елин Пелин.

Не критиците обаче, а аз сам видях и разбрах недостатъците си и спрях да печатам още в 1940 г., а не след революцията, както лъжат някои. Не бях съгласен с политиката на „Зора“, не бях доволен от постигнатото, теглих си една самокритика и спрях. Това е истината. Моята „преоценка на ценностите“ обаче продължи дълго и мъчително. Гражданинът Дим. Чорбаджийски просто не можеше да търпи писателя Чудомир. По-късно почнах да правя опити в друг жанр и пр.

Така, изживяващ собствената си трагедия, ме завариха отрицателните критики на Ангел Тодоров и П. Русев, които още повече ме смутиха. Отрази ми се и случаят Зощенко — Ахматова, разбира се.

Аз съм преживял и тежки разочарования от политическия ни живот (лежах затвор, бях бит за една карикатура през времето на демократите и пр.) и се отвратих от него още от малък, та си останах безпартиен и досега. Това ми е недостатъкът и преимуществото същевременно. От мене обаче искат да стана по-остър и по-идейно насочен. Искат даже от хуморист да стана сатирик. Това е глупост. Аз мисля, че чрез хумора по-добре се лекува, ако е за лекуване. Друг е въпросът, какво трябваше да се предпочете в първите години.

През времето, когато не печатах, четох много, и то хубави неща, та освен другите причини за нежеланието ми да печатам е и тази. Туй, което работя сега, веднъж го направя сносно, два пъти го развалям от много умуване. И преписвам, преписвам по 7–8 пъти.

„Най-хубавите сюжети са пред вас — те са тия, които познавате най-добре“ — е казал Спенсер и аз се придържах строго в тази мисъл. От написаното досега, както казах, не съм доволен. Това са скици, бележки за нещо по-голямо. Дали ще успея да го направя, не знам. Някои ме съветват да въведа моите герои в новата обстановка и да продължавам. Мисля, че е много трудно. Всички те са много стари, а обстановката е съвсем нова. Всеки случай опитвам се в Как’ Сийка, като членка вече в ОФ организация и квартална отговорничка. Лъжлив Съби обаче не възприема кооперативното обработване на земята и псува „Текезесето“. Също и Нено Сенегалеца…

Много се раздрънках и не знам дали в тия страници ще откриеш това, което търсиш. Писани са, всеки случай, съвсем искрено и непреднамерено. Дано да послужат що-годе поне.

Сърдечно много здраве

Чудомир

 

 

Казанлък, август 1957

 

Драги Петре,

Току-що бях изпратил книгата до издателството и получих твоето писмо. Така си и мислех — че си вън от София. Там съм приложил и писмо, което трябва да прочетеш. Ще ти пратя „Врън-врън“ до „Черни връх“ 34, но и ти сам може да прегледаш и вмъкнеш още нещо от книгите ми, както и да отхвърлиш, ако не харесаш някои от прибавените 4 фейлетона, които са печатани в „Зора“, но не са влезли в книгите ми.

По начина на подреждането, ако не ти хареса така, както съм го направил, обади ми как мислиш, че е по-добре.

Много искам да дойда в София за последната коректура. Непременно да ми се съобщи от издателството.

За корицата писах нещо. Искам в малко кръгче някъде в средата да има само една смееща се маска. Друго нищо. Ако знаех, че ще ми се преиздава сборникът, не бих се вързал с договор с библиотека „Стършел“, където трябва до 15 септември да представя 10 работи, също печатани из вестниците, но не влезли в книгите ми.

Относно рисунките трябва да прегледам архивите и да преценя има ли смисъл и ще допринесат ли нещо за книгата.

Друго засега — здраве. Ще ти се обаждам по-често, но след като минат шипчанските тържества.

Много здраве, Чудомир

 

P.S. Дали има вероятност книгата да излезе по-рано от предвиденото?

Ч.

 

 

Казанлък, 4 септември 1957 г.

 

Драги Петре,

Мисля, че си разбрал, че не обичам да мъдрувам и теоретизирам около моите литературни увлечения и „постижения“, затова ще ти кажа само следното:

Съзнателно не съм се влиял от никой български писател, но „Дядо Либен и Хаджи Генчо“ на Каравелов и Вазовите „Чичовци“, които съм чел още като ученик, все ще да са оставили някаква следа. „Чичовци“ например прочетох внимателно и задълбочено едва когато един критик ми каза, че имало някаква прилика между тях и моите драски, но не може да няма, защото в Сопот и Турия говорят един и същ език и разстоянието по права линия е по-малко от 10 км. Моя език не е вазовски, а по-скоро турийски, без обаче да прекалявам с диалектните думи и форми на речта. Аз не обичам да чета Михалаки Георгиев само заради тях, а също и Стоян Даскалова и съм се мъчил да си служа с тях умерено, да не пречат и да не се самоизтъкват.

Най-близък ми е Елин Пелин, него по̀ обичам, че е по-топъл, по-задушевен, по̀ селянин. Той (и аз, ако позволиш) сме сред нашите герои, а Вазов и Михалаки ги гледат отстрани и малко отвисоко, струва ми се.

В мене диалогът си е дошъл естествено. Искал съм моите нашенци да си се разправят помежду си, а аз да си стоя зад кулисите. Не си ли спомняш едно време, когато четяхме дебелите романи на френските класици, как прескачахме цели страници от повествователства, за да стигнем по-скоро до някой диалог? В него има повече живот, динамика.

Народното творчество ме е интересувало не само като писателствуващ, но и като музеен работник и аз имам пълни бележници с думи, изрази, пословици и пр., набрани направо от устата на нашите селяни. Имам и труд на тема: „Особеностите в говора на Казанлъшко“.

Сега за новото издание и промените, които предлагаш. Съгласен съм да излязат предлаганите разкази, но без четири: „Спец“, „Соломонов съд“, „Не е куче като куче“ и „Тетанус“. Единият бичува военната бюрокрация, другият е ловджийски. „Спец“ е може би единствен, в който авторът се надсмива и над смъртта и пр. Те освен това разширяват и обсега на авторовото виждане.

От тия, които предлагаш да влязат, не искам само „Пенко Пъдарят“, и то не за друго, а защото почти същия сюжет съм разработил и в един друг разказ — „Шекерят“, — който по силата на един договор трябва да излезе в книжка от библ. „Стършел“ още тази есен. Не знаех, че ще се преиздава сборникът ми и се съгласих да им дам 10 разказа печатани, но не влезли в книгите ми. Те са готови и до 15 септември трябва да ги пратя в издателството. Като мислех, че сборникът ще излезе през 1958 г., аз ти пратих 4 от тях същите („Панаир“, „Гъските“, „Старият вестник“ и „Застъпник“) и сега може да се получи конфузно положение — те да излязат по-рано в сборника, а след това в библ. „Стършел“, което не трябва да става. Влез във връзка с издателството им и ако не са запланували скоро излизане на моята книжка, не ги включвай в сборника.

Виж и ми се обади по всички въпроси. Аз ще ти отговарям веднага. Чакам!

Сърдечно твой Чудомир

 

 

Великден, 1958 г.

 

Пак не можахме да се видим. Ходих в издателството, но никой нищо не ми каза относно „Спомените“, които аз вече съм започнал. Ставало ли е дума изобщо, или ти сам си ме запланувал? Много искам да знам в подробности как стои този въпрос. Ако е ставало дума, не би ли могло да ми се пише едно писмо, та да се чувствувам заангажиран някак си?

Аз мисля, че ще може да излезе нещо и няма да се посрамим пред читателите.

Много исках да си взема книгата на Ал. Божинов, която беше излязла, но не е пусната в продажба още. Не би ли могъл да ми я изпратиш? Кой знае кога ще дойде в Казанлък.

Следният път като дойда, направо у вас ще се изсипя, че има да ти разправям много.

Ще ми се обадиш ли?

Чудомир

 

 

Казанлък, 1 януари 1959 г.

 

Драги Петре,

Прощавай, че пиша с молив — тъй съм свикнал. Аз получих съобщение от издателството, че е съгласно да напечата нов сборник „избрани“, но ти не ми се обади и след като ти писах и до съюза, и аз не зная какво да правя. Понеже ще бъде един вид юбилейно издание, в началото си мислех да влязат няколко мои статии на културни теми и във фейлетонен дух. Мислех даже да се включат и десетина рисунки на „нашенци“, каквито имам готови над 150. Страхувам се обаче да не се получи един немного вкусен тюрлю-гивеч и затова ми е нужно твоето мнение.

Мисля също, че щом ще бъде юбилеен, трябва да се застъпи някак и другата моя дейност, нали знаеш, че съм въобщественик. Аз съм бил 18 години член на Върховния читалищен съюз, 30 години съм бил в управата на читалище „Искра“, изнесъл съм над 700 сказки из цялата страна, основател съм на художествената галерия в града и съм бил 30 години директор на музея, който в последните години беше и е още национален първенец.

На тази дейност аз държа толкова, колкото и на литературната и за нея съм получил орден на труда и „Кирил и Методий“.

Помисли си или ела да помислим (резнякът вече е готов) какво да правим.

Или ти ела, или аз да дойда, както обичаш. Но трябва да се поровим и да видим може ли още нещо да влезе или да се изхвърли. Изобщо мълчанието ти ме озадачава и съм с вързани ръце. Чакам!

Твой Чудомир

 

 

Казанлък, 23 октомври 1959 г.

 

Драги Петре,

Щом не ми се обади досега, заявката ми не ще да е хванала ръб. Изпрати ми поне книгите си бе, човек. Преводачът на разказите ми за Берлинското издателство ми писа. Превел 27 парчета и щял да дойде в Казанлък да доуточни някои изрази, а най-вече имената…

Татковият ти връстник и приятел, старият учител Стоян Бонев, бил още жив и здрав и те очаква, както и аз. След някой ден и резнякът излиза на линия.

Прескочи за някой ден или се обади.

Сърдечно твой: Чудомир

 

 

Казанлък, 15 януари 1960 г.

 

Драги Петре,

Мъчих се, потих се, пъшках, но нищо не излезе. Изпратената до техническия редактор корица не ми харесва. Ако и ти си на същото мнение, поръчайте на Ангелушев да направи нещо по-свястно. Или той, или Поплилов. Но нека те нарисуват нещо, което да не прилича на досегашните.

Аз снощи бях на сватба и… не ти е работа. Изобщо живеем по предписанията на Н. Мавродинов, чеда видим де ще му излезе краят.

Сърдечно Чудомир

 

 

Казанлък, 24 септември 1963 г.

 

Забрави ли, че ми обеща да ми изпратиш нещо от бележките на Кутев? Знаеш ли колко ми са необходими сега, когато вече привършвам моята работа „Първи социалисти в Казанлъшко“? Ако знаеш, ще поровиш и ще ми ги пратиш в най-скоро време. Ще ги задържа най-много 2–3 дни и веднага ще ти ги върна.

Попитай по телефона също ще се състои ли екскурзията до Унгария в края на този месец, или не. Щяхме да ходим Ив. Мартинов, Бурин и аз, та да се стягам ли, или да си отида в село да берем сливи и грозде.

Ха да те видя сега, ще ми се отчетеш ли навреме?

Твой Чудомир

Край