Чудомир
Дунавци

Не може да се отрече очевидната полза от трудовата повинност, особено за селата. Няма почти село в околията ни, където да не е построено чрез нея или общинско здание, или друга някоя обществена постройка. Още щом влезете в Дунавци, и пред очите ви се изпречват спретнатата сграда на общината с читалището. По-нататък е издигната сградата на местната кооперация, а през тях стърчат основите на новото им училище — строени и трите все почти по този начин.

Село Дунавци е малко селце, брои едва 840 души с 206 къщи, от които 15 само турски. Някога е било чисто турско село. Само воденичарят на селската воденица и няколко овчари са били българи. Доскоро ние го знаехме като Баяслий, но в списъците се е водило като Бахаслий. В още по-старите пък такива се среща като Баядизли, по което се предполага, че е носило името на султан Баязид. Така поне мислят някои от старите турци. Друга легенда е, че името на селото е произлязло от някакви люлки по черешите край старото село, което е било по̀ на север, на около 2 км, в местността Изворите. Там между Сатмъ̀бунар, Катмъ̀бунар и Кузуколакъ̀, срещу големи празници са се люлеели младежите и гостите от околните села, като ги гледали, в учудване пошепвали: „Брей, бая салли“ (много се люлеят), от което уж произлязло името на селото. Преди това същото това село се казвало Саватлък. Южно от него, около могилите, имало малко българско селце, но късно, през времето на бунтовете, жителите му били прогонени и те се заселили в Шипка около чифлика. Затова ливадите в тази местност и досега са шипченски. Един от тези родове е този на Чукаловци, също и Баяслиеви в Казанлък. В местността Топкурия на запад от сегашното село са старите български гробища. Освен тях има и други, още по-стари, на юг от селото, в местността Мезаркурия. Когато да строят църквата (1893–1894 г.), в тези гробища са намерили две големи плочи, едната с релефи на конник, а другата с надпис, вероятно латински. И двете плочи са били вградени в основите на църквата. Препис от надписа снел тогава учителят К. Карапетров, който вероятно е представен в Народния музей.

В турско време селото е било от 120 къщи. След Освобождението всички турци са избягали и са минали на азиатския бряг около Смирна. Тогава от Балкана са се свлекли колибари и са го населили. От Топлеш са дошли родът на дяда Тотя Пенчев, от Новата махла са дошли Бошнаковците, от Маренци (Енчовска община, Тревненско) е дошъл родът на Къню Дамянов, а този на Аврам Начов е дошъл от Етъра. Заедно с тях е дошла една група шипчанци: Дамянови, Таню Ганеви, Геню Абрашеви и др., и по този начин са побългарили селото, което едва в 1908 година се преимеменува на Дунавци, на името на малките вади, които течат на запад от селото.

След завръщането на мухаджирите една част от шипчанци се върнали в селото си, а някои останали в Шейново. Дълго време в селото е имало две общини — турска и българска. По-късно мухаджирите наново се изселват малко по малко, което продължава и досега. Чува се, че и останалите няколко семейства ще се дигат. Някои турци даже са ходили около Бруса да дирят място и земя, за да се изселят.

Селото сега страда от липса на гора, но тя е обща болест на полските села в околията ни с малки изключения. Нямат и достатъчно мера, а камъните си за строеж возят чак от полите на Балкана. Новата железопътна линия минава непосредствено на север от селото и сега по нея отбиват трудовата си повинност дунавци и шейновци, които са съседи, защото Шейново отстои само на 3 км от Дунавци.

В селото е имало и няколко семейства от тракийски бежанци, но те измрели. От тях е останал сега само старият свещеник.

(Публикуван във в. „Казанлъшка искра“, XI, бр. 232 от 31.III.1934 г.)