Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Очерк
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2011)

Издание:

Чудомир. Спомени, пътеписи, статии и бележки. Съчинения в три тома — том 3

Подбор: Петър Пондев, Серафим Северняк

Редактор: Татяна Пекунова

Художествено оформление: Елена Маринчева

Технически редактор: Любен Петров

Коректор: Елена Куртева

Издателство „Български писател“, 1980

ДПК „Димитър Благоев“, 1981


Някога старото, чисто българско селище[1] е било близо до бреговете на Тунджа, където е и единственото му място. Но когато настъпил бозгунлукът и плъпнали пъстрите и свирепи шайки на даалии и тюлюмбеци, та писнала долината, тогава селото се дръпнало по склоновете на Средна гора. Там, в пазвите на малката елхова горичка, която му е дала името си, на самия край, отгдето почва голямата гора, са намерили подслон подплашените раи. Оттам дебнели спокойни дни да прескочат доле, в полето, ниви да изорат или плод да приберат.

Толкова страх е било, че нощем са жътва жънали и при толкова воденици край Тунджа горе, в горите, на ромел са брашно мелили. Едва по-късно в селото се заселил богат турчин — Гавазът; край него придошли още няколко турчуля, та селото поело дъх и за мирен труд се заловило.

Ех, какво знаем ние и какво сме видели? Били са години, когато по четиридесет момичета е давало селото по бейовските чифлици из Ръжина, Розово и Козлуджа, по три години да слугуват и диванчапраз пред стари чапкъни бейове да седят. Дядо Едрьо Кьойбашията, бог да го прости и мир на костите му да капе, той спасил от тоя срам селото. Ходил дядо Едрьо по заарските капии и казанлъшки конаци, молил и с голяма мъка измолил от Караферлията да отмени тоя данък, срамен и безчовечен. Ама богат човек бил, на трийсет къщи данък събирал, думата му била тежка и навред се е чувала…

То било някога. Сега селото има около 450 къщи и 2700 жители. Работната му площ е около 22 000 декара — твърде недостатъчна за толкова хора, но благодарение разнообразните култури, които виреят там, населението може да преживява. В източния край на нашата околия Елхово минава за един от най-големите розопроизводителни центрове. Кооперацията им „Надежда“ е една от най-солидните в този край и брои 380 членове. Сега тя експлоатира голямата общинска мелница, силното динамо на която чака някой енергичен общински съвет, който да насочи излишните му конски сили и да залее със светлина селото. И читалище имат елховци, нарича се „Извор“. На няколко пъти е пресъхвал изворът и пак протичал. Сега, както ни уверяват, редовно и добре си тече. През земеделско време е построено ново училище, което носи името на двамата братя Жекови, паднали край селото през време на Старозагорското въстание. Сега пък хубав и солиден мост е метнат над реката сред селото.

Църквата, градена след Освобождението, е доста обширна, но иконите са писани от дилетант и трябва да се променят. Обширни овощни градини и хубави лозя се редят от двете страни на шосето, но не е там, не е и в китните брегове на Тунджа, ни във вълшебните гледки към „Казъкая“, или „Градището“ — не там е хубостта на Елхово, а е в китните сукмани на пера, полите, пъстровезани, и чапразените колани. В нашата модернизирана долина, където е изчезнала отдавна всяка следа от някогашното хубаво облекло, като по чудо е останало почти само Елхово да пази старата наша шевица и да напомня на млади и стари какво е можела някогашната българка. В малкото време, което престоях там, аз бях изумен от безкрайното разнообразие от мотиви и безбройните им варианти. Десетки видове шевици на сукмани на „пера“ и всяка си има свое име: „кривите раци“, „черешките“, „бялата бялка“, „киткените“, „ситните“, „трите чушки“, „мушенкените“, „охлювчетата“, „кудучените“, „кършиклоните“ и пр., и пр. И как прилягат тези хубави имена на шевиците! Ръкавите им — още повече и още по-разнообразни: „кучешки дири“, „сечени петли“, „змейови главички“, със „сновежки“, без „сновежки“, „двете клончета“, „червените кандила“, „цепената опашка“ и най-подир „пачите крака“, на които се учат подевките. Колани: „чапразите“, „прусурник“, „зеленият миндал“ и много още.

Пазвите са също тъй разнообразни. Мъжките — „илимонените“, „портокалените“, а женските — брой нямат. „Огърлиетата“, както те хубаво наричат яките на ризите, са също тъй многообразни и с най-сложни мотиви. И всичкото туй народно богатство умира, отиват тези тънко везани стилизирани вопли и въздишки на нашите прабаби, с чували се носят и се хвърлят в зиналата паст на чепкачниците, за да станат на дреб, преди да са отбелязани, преди да са проучени.

Елховските шевици заслужават по-добра участ. Докоснати от влиянието на мургавите и сложни мотиви, които идат откъм Габровско, от една страна, и, от друга, от ярко цветните слънчеви петна на шевицата от Старозагорското поле, получило се е нещо много фино и много сложно, особено със сукманите.

Когато някоя добра стара баба отключи и разтвори писаната ракла и разгърне пъстри бохчалъци, сякаш букет от горски цветя е пръснат из раклата. И чувствуваш дъх на босилек, здравец и на дива горска люляка.

 

(Публикуван във в. „Казанлъшка искра“, VII, бр. 154 от 15.XII.1930 г.)

Бележки

[1] Тогава селото се казвало Барковци.

Край