Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Очерк
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2011)

Издание:

Чудомир. Спомени, пътеписи, статии и бележки. Съчинения в три тома — том 3

Подбор: Петър Пондев, Серафим Северняк

Редактор: Татяна Пекунова

Художествено оформление: Елена Маринчева

Технически редактор: Любен Петров

Коректор: Елена Куртева

Издателство „Български писател“, 1980

ДПК „Димитър Благоев“, 1981


„Хее, там на горния край на селото, над пътя, има изровени грънчарски пещи, където старите чанакчийци паници са пекли и оттам, казват, получило името си селото. В старо време то е било турско село и ние, българите, дето ни виждаш сега тук, все сме преселници Най-многото сме от тревненските колиби, но има и други чешити: и турци има, и лингури има, и албанци, че и един сърбин даже си имаме. Около 250 къщи има селото, 35–40 са турски и още толкова лингурски, а останалите са на българите. Ей този сокак там, стръмния, виждаш ли го, там живеят лингурите, лятно време къщите им са празни — жив човек няма там.

Всички са се запилели надолу към морето: корита правят там, вретена продават, а щом се заесени, че като пристигнат ония ми ти влашки цигани, всякой мъж мечка води, ако не мечка, маймуна. Като се раздрънкат ония ми ти синджири, като се разреват мечките, че като лавнат кучетата, цяло село на крак дигнат. Та тука зимуват те. Обикалят селата, мъжете разиграват мечките, а жените им лъжат нашите жени, като им врачуват, а стопли ли се пак напролет — задуят към морето. Инак сме си мирни хора, пазим божиите наредби, макар че и поп си нямаме, и ако не дохожда туловският да ни обикаля, тъй ще ни заравят неопени. И бани, както виждаш, има до селото, само че са ваши. Правил-струвал едно време Груйоолу чорбаджи, та казанлъшки станали, но пак благодарим и за общинското право, което имаме, по 1 лв. на къпане. С тези пари мислим студена вода да си докараме, че сме много зле от тази страна. Чак на «Касапкая» има вода, а пък за да дойде в селото, трябва един милион. А ние тъкмо толкова имаме да дължим за училището, което скоро правихме. И гората ни беше спорна. Години дело водихме за Айдаларската гора с туловци и мъглижанци, най-после спечелихме делото. Трудим се все пак и ние като другите и кооперацийка си основахме, и читалище имаме, но слаби сме, не ни бива за обща работа, защото сме сбирщина, от много краища събрани.“

Тъй разправяше бай Тоньо от село Горно Паничери.

 

(Публикуван във в. „Казанлъшка искра“, V, бр. 100 от 15.IX.1928 г.)

Край