Елена Павлова
Затворена времева крива (2)

2.

Боско спря на отбивката за леля Лавиния и тържествено нагласи на дисплея знаменателната дата — 25 май — и часа — 9.30 сутринта. След няколко минути в далечното минало корабът от Старата Земя щеше да пристигне.

Щрак.

Това ме обиди. Човек не знае какво да очаква от Боско, но можеше да направи заминаването малко по-тържествено: обратно броене, „Готови — старт“ или нещо от този род…

Намирахме се на същата отбивка, само дето някои от дърветата ги нямаше, други бяха малки — и трети бяха големи, ама различни. Двойните кули на спейспорта — чисто новички обаче — все тъй стърчаха в далечината. На десетина метра пред нас се кипреше и знак: „За порта — насам“.

— Успешен опит — ухили се Боско.

— Почти. — Съгласих се аз.

Все пак — знаменателен миг. Обърнах се, взех една от пачките в кашона, разпечатах я прозаично и я разделих на две. Половината за мен, половината за братовчеда. Щеше да е разумно и да се отбием в някоя банка да внесем останалото — не е хубаво човек да носи десетина бона със себе си, нали така?

Огромният пътнически кораб от Старата Земя — древен модел дори за тогавашното време — увисна над спейспорта и плавно се спусна в хватката на магнитните мрежи.

Боско ме побутна:

— Намествай се зад волана, драги. След малко ще се появят.

Това и направих.

Само дето не се появи никой.

Седяхме и чакахме. Извървяха се седем-осем коли, после още две и накрая нищо. Чакахме цял час след приземяването — колата на чичовците ни я нямаше!

— Да не си сбъркал датата? — Попитах несигурно.

— Всичко е точно. — Боско погледна дисплея още веднъж. — И датата, и годината. И часа.

За часа поне бях сигурен.

— Дали пък да не са отишли направо в леля Лавиния? — Зачудих се. — Тази част от сведенията е малко мътна. Може да са отскочили първо до…

— Може. Какво ще кажеш да идем да се разходим из града и после, като се появи лимузината им…

Така и направихме. До късно привечер се разхождахме, напазарувахме сума бъдещи антики… и колата на чичовците ни не се появи пред старата семейна къща.

— Има нещо гнило — казах аз. — Слушай, капнал съм. Дай да се върнем вкъщи, да идем на рождения ден, да разпитаме точно чичовците и тогава да опитаме още веднъж!

— Добре! — Боско кимна, нулира показателите на дисплея и щракна копчето.

Щрак.

Преди това бяхме на паркинга пред универсалния магазин — и сега пак си бяхме там. На същото място. И в същото време. Сигурен бях, защото същите хора, които вървяха наоколо преди, продължиха спокойно да си вървят.

Щрак.

Нищо не се промени.

— Боско? — Сръгах го лекичко. — Някакви опити ли си правиш?

— Какви опити? — Той ми се намръщи. — Опитвам се да ни прибера вкъщи! Знаеш ли, може би магнитния резонанс при приземяването да е повлиял нещо на схемите на типлъровия имитатор и да…

— С една дума, заседнали сме тук?

— Да. — Съгласи се Боско след още няколко безполезни щраквания. — Ще ми трябват някои части за да оправя машинарията… Няма страшно. Затворена времева линия, нали знаеш — можем да стоим до безкрайност тук и пак ще се върнем навреме за рождения ден.

— Можем да стоим тук до десет бона — напомних му аз. — Добре, да скочим до хардуерния магазин. Трябва да е отворен все още.

Скочихме.

Не съм по тази част и не мога да следя високотехнологични разговори. Знам само, че половин час след като Боско се облегна на тезгяха и се заприказва с продавача, ме хвана за ръката и ме изведе от магазина. Беше пребледнял като платно.

— Частите ги няма? — Зададох единствения логичен въпрос.

— Не, има ги.

— Трябва да ги чакаме?

— Седмица-две.

— Да не ти прилоша от обяда?

— Не. Струват към осемдесет и пет милиона. Нали разбираш, неща, които по-късно ще се усъвършенстват и ще влязат в масова употреба… Някои сам ще трябва да си правя, заедно с машините за правенето им…

Кимнах. Осемдесет и пет милиона…

— Можем да направим само едно — казах накрая. — Отиваме при леля Лавиния. Тъй де, при бъдещите родители на бъдещата ни леля Лавиния. Ако Аштън и Боскон са пристигнали вече, ще се помъчим да им обясним какво е станало и да помолим за дял от печалбата на Дарковлак Медения.

— А ако още ги няма?

— Ще се престорим на тях, глупако! — Ухилих се. — Не знам дали истинските Аштън и Боскон са ясновидци или не, но съм уверен, че мога със затворени очи да ти начертая не само плана на вътрешността на банката, но и схеми за всеки един етап от рейда в нея… до всяка една среща с охраната вътре.

— Ама…

— Да се сещаш някой по-лесен начин да се сдобием с осемдесет и пет милиона?

Тъй че паркирахме Старата Сали пред старата родова къща, влязохме вътре и поднесохме на събралите се историята за Аштън и Боскон, пристигнали току-що от Старата Земя по поръка на чичо си Дейвидс, който много искал да се запознаят с тази клонка на родословното дърво…