Чудомир
Кулата в село Ръжина

Отдалече още се виждат да стърчат остатъци от някогашната „кула“. Високи две стени от грамадна четириетажна постройка на древен феодал, пропукани от времето, грозят да се съборят и да заринат в земята легендата на едно минало.

Кулата прилича на самотните каменни албански къщи по острите чукари в долината на Шкумба, като ги превишава по изящество и размери. Същият тип е била и тази в Куленската махала. Със своите вътрешни стълби, кладенец всред избата, пещ, харемлици, чардаци и зловещи мазгали тя е била една малка крепост, готова в случай на нужда да издържи дълга обсада. Зидана е с обикновени камъни и грамадни дъбови греди из широките зидове. Високо под стряхата тънък фриз я опасва околовръст и ни говори за една по-късна епоха. До Освобождението тя е била съвършено здрава, но след завръщането си българите, които са се нуждаели тогава от строителен материал, за да струпат къщурки върху пепелищата на старите такива, покатерват се по кулата и почват да я събарят от покрива. Разкриват я така и я оставят на природните стихии, които ето вече петдесет и толкова години ръфат тялото й и са вече на път да я довършат. Мустафа дели капуджибаши^[1], син на хаджи Юсеин от Козлуджа, се помни като неин господар.

Имало ли е преди него друг и кой я е строил, не се знае. Царски повереник е бил той и зиме в Казанлък, а лете там, горе на чардака на кулата, е пиел люта ракия и гледал как три села му „миджия“ пространните чифлишки ниви женат. А цялото поле, от кулата до Тунджа и от Ашиклий, та дорде ти очи стигнат на изток, е било негово. Но с добро не се помни Дели капуджибашият. Времена на зулуми и безчинства е било тогава и малкото българи ръженци, живели тогава, лоши спомени на правнуци са оставили от него. Чак кога дошел Караферлият^[2] и поел от него чифлика, те си поотдъхнали. Как е минала и власт, и имот от единия в другия, не се знае; разправя, само, че Мехмед Караферли е бил съдебен чиновник в Търново, дошел по служба в Казанлък, харесва си мома от рода на Кьор Юсуф-аа, оженва се и остава да живее тук. От този брак му се раждат три деца — две момичета и едно момче, но момчето умира, а момичетата Адавие и Хидаети наследяват чифлика с кулата.

Та сегашните владетели на чифлика са потомци на Караферлията, по женска линия, или са го купили от такива, защото имотът е вече разкъсан. Това се знае за кулата, а селото е било турско с неизбежните двадесетина къщи от българи-аргати, които са живеели на горния край на високото, където е сега църквата им. Долу в равното, при водата, разбира се, са били турските дворища. Сегашните му поселници са повечето мъглижани, дошли след бега. Селото е нараснало до 250 български и 70–80 турски къщи с кооперация, със собствена розоварна, с участъкова амбулатория, телеграфо-пощенска станция и пр. Главното перо на бюджета им е общинската мелница, с 5 камъка, на р. Тунджа, от енергията на която тъкмят да осветлят селото. Правят сондаж и за водоснабдяването му, ръководени от представител на бюрото по водите в Стара Загора. Изобщо ръженци бавно, но сигурно напредват, гледайки да догонят съседите си, а ако може, и някъде да ги изпреварят. Името на селото е дошло много естествено. В Ръжина ръж се само ражда. От ръжено брашно квас не става, затова турците пък са го наричали Амурсъз — Безквасово. Всеки случай и в турско време са били познати и двете му имена: и Ръжина, и Амурсъз.

(Публикуван във в. „Казанлъшка искра“, VII, бр. 166 от 15.VI.1931 г.)