Чудомир
Народните носии в Казанлъшко

Българските народни носии, особено женските, са правили впечатление на чуждите пътешественици още в далечното минало. През XVI и XVII век и по-късно може би жените са носили високи кошовидни шапки, направени от слама и обвити с плат, накичени с всевъзможни монети, цветни стъкла, мидени черупки и пр. Според Бузбек^[1], който минал по нашите места през 1553 година, освен тази шапка те носели само горна, грубо тъкана ленена риза, украсена с цветни бродерии. Герлах^[2] през 1578 година също споменава за тази шапка, приличаща на „широка паница“. Преди Освобождението, пък и след него, в някои места в страната ни са носили вместо тази шапка „сокай“, след него се явява „търпошът“ и пр.

За облеклото на жителите от казанлъшкия край няма нищо писано, като не се смятат бележките и рисунките на Феликс Каниц (1871 г.), които според нас са произволни. Той минал през долината по розобер и видял „весели селски красавици с ослепително бели ризи, с предни и задни престилки, които приличат на рокли“. Такова облекло в Казанлъшко не се помни. Може би това са били розоберачки, дошли от други околии, каквито на големи групи идваха от Северна България до Балканската война. Разпитвали сме преди години старци, които разправяха за белодрешковска носия, но не и такава, за каквато пише Каниц. Преди 20 г. в малкото село Сливито ни показаха дълга ленена риза, останала от много години. Тя бе с тясна проста шевица на пазвата и друга, малко по-широка, долу на полите. Увериха ни, че някога се е носила като горна дреха и върху й са слагали само престилка.

Преобладаващата женска носия в Казанлъшко през робството е бил простият черен „подплатен“ сукман, който вместо с шевица е бил украсен по полите и опашките с цветни парчета сукно. Такива сукмани са носили и в Габровско. Срещали се и сукмани, украсени с гайтани. В Оряхово (Шаново) мотивите по сукманите са разперени цветя с ярки, пембени, оранжеви и други цветове, примесени с цветни кръгчета, изрязани от пашкули, каквито се срещат в Старозагорско. Съвсем други са сукманите в с. Елхово (Милево), които са „шити“ и украсени със сложни мотиви от стилизирани цветя в ниска тъмночервена гама и в учудващо многообразие. Най-простата тяхна шевица е „пачи крака“. С нея почват да се учат подявките. След нея се редят „кучешки дири“, „сечените петли“, „змейови главички“, „двете клончета“, „червените кандила“ и пр. Това са шевиците по ръкавите, а по полите на сукманите има следните имена: „кривите раци“, „черешките“, „бялата белка“, „ситните“, „трите чушки“, „мушенкините“, „кудучените“, „охлювчетата“ и т.н. По коланите из селата Николаево и Гурково пък са: „чепразите“, „прусурника“, „зеленият миндал“ и пр. Многообразни и също интересни са шевиците на „огърлетата“.

По другите села в източната част на околията, жителите на които са преселници из Тревненско и колибите южно от Балкана, носеха обикновените „подплатени“ сукмани.

В по-будните, пък и по-големи села, като с. Шипка, женската носия е била смесена, имало е сукмани и градско облекло. В една стара песен от с. Габарево се казва:

Неделя, неделя,

хубава неделя.

Че се напременят

все моми габарки.

Все с китени рокли,

бели либадета,

поли с кенета…

Какви са били тези „бели либадета“ и не напомнят ли за белодрешковската носия, не ни е известно, но във всеки случай габарци по ония времена масово са ходили да работят в Цариград, Кайро и пр. и не е чудно носията им да се е различавала от тая в околните села. Кепетата пък в изобилие са се срещали в копривщенското женско облекло, а знаем, че и копривщени са ходили по тия градове.

Мъжкото облекло в Казанлъшко се състоеше от известните широкодънести потури, морав пояс и кожен калпак. По-състоятелните са украсявали потурите с източени плетеници около джобовете и края на крачолите, а долните — около лактите и гърба близо до шията. Кройката на потурите в с. Енина е по-друга. Дъното им не е накъдрено, а опънато, като през средата му минава широка, отвесна лента от гайтан. В село Милево и Шаново пък и сега носят „увалийски“ потури, които им шият „терзиите“ от старозагорските села Дълбоки и Колена. В околията само в селата Търничене и Тъжа някога носиха червени пояси вместо морави, а калпаците на морозовци се различаваха от другите със своето кръгло дъно. Тъканите на всяко село си имаха своите особености. Обикновено всички селяни бяха обути с цървули, като върху белите навои, тия от горските села като с. Турия, навиваха майсторски в красиви фигури дълги „черни върви“ или „кадънки“ от козина.

Старото селско женско облекло в Казанлъшко е изчезнало преди 40–50 години, като се задържа малко по-късно само в с. Милево. Мъжкото още се среща тук-там. Новите условия на живот го променят и то ще изчезне в най-скоро време; дараците и чепкалата ще довършат и последните остатъци от сукманите и красивите шевици.

Проучването им и запазването трябва да бъде една от главните и спешни задачи на народните ни общи музеи. В окръга има още области, където то сравнително е запазено, но има и такива, където бързо изчезва. Не трябва да се губи време, за да не стане късно, защото няма да мине много, и за красивите ни народни носии и украси в окръга ще имаме представа само от етнографските сбирки по музеите.

(Публикуван във в. „Септември“ (Стара Загора), XI, бр. 683 от 29.II.1956 г.)