Чудомир
Змей (Турийска легенда)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Очерк
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2011)

Издание:

Чудомир. Спомени, пътеписи, статии и бележки. Съчинения в три тома — том 3

Подбор: Петър Пондев, Серафим Северняк

Редактор: Татяна Пекунова

Художествено оформление: Елена Маринчева

Технически редактор: Любен Петров

Коректор: Елена Куртева

Издателство „Български писател“, 1980

ДПК „Димитър Благоев“, 1981

История

  1. — Добавяне

Легендата е написана по разкази от внуците на баба Мина. Лица и местности са отбелязани със същинските им имена.

 

 

И сега да идеш на Висок, до калето, на оня кръстатия дрян в камънаците, ще видиш с очите си накацали като усойчи гнезда четири-пет дълбоки пръстени панички с мляко и загоряла сметана по тях; долу на земята, до дънера, сандъче, възправено като иконостас, а вътре в сандъчето свещици и малко кандило мъждука. Открай време, откак се помни, тъй е било. Някога, хее в турско, преди тюлюмбеците баба Дели Марковица, след нея баба Мина, на Руся Турдана стопанката, а след тях пък други баби всяка година на великия четвъртък или в дни на суша или киша ходили на поклон при Змея Горнянина, пощада да молят и с прясно мляко да го канят.

Палави малки неверници, козарчета и воловарчета, замеряли с камъни паничките, та отдолу под дряна купища от парчетии и валчести дъна се търкалят.

Години откак баба Дели Марковица и баба Мина са напуснали грешната земя, след тях си заминаха и другите баби, бог да ги прости, но дъщери и унуки тачат стари обреди и поверия, та още не са забравили и змея Горнянина, почит му вардят и гладен го не оставят.

Отдавна, много отдавна, по жътва било то. Тежък труд и страшна жега превивали жътвари. Отнийде глас се не чувал и ниско над земята мараня треперела. Отведнъж към Умина поляна откъм Турдановата нива тънък ясен глас извил:

Стоян Марийки думаше:

— Минке, Марийке хубава,

Уста-Христова дъщеря,

я ми чеврето опери,

чеврето, още ризата —

кога ме на кол набият,

ризата да се белее,

чеврето да се ветрее…

— Лошо правиш, булка. Бога не тачиш! Вчера, дето се е рекло, първа си рожба добила. Четиридесет дена още не са минали и ти си песен запяла. Да чуе бате отнейде, иди му се после оправяй!

— Их, драгинко Димо, та нима и мене ми е до песен… И аз не зная пея ли, не пея ли — отвърнала като в унес булката Мина и пак привела кръст.

Тишината се още повече сгъстила и още по-силно заприжуряло. А синнало се едно небе, чисто, чисто като кладенче. Само едно-едничко облаче, малко като бяла кърпа, се надигнало откъм Марагидик, проточило единия си краец накъм Синьовец и плува, плува към село. Чевръст вятър се запровирал из ръжтите, засъскали тежки класове, запрепирали се тръносливките и дорде глави надигнат, малкото облаче хукнало презглава, а зад него триста го гонят.

Възправили вкочанели кръстове морни жътвари, спогледали се и забързали насам-натам, ръкойки да събират, кръстци да трупат. Вятърът се усилил. Накъм Габарската пътека ръжтите правели метани чак до земята, а сухите къпини край синорите хукнали из нивите. Страшен трясък разпорил Балкана. Над нивите на Руся Турдана свила вихрушка незапомнена, помела ръкойки и въжа, та ги дигнала в небесата, а булката Мина, която си стояла загледана, унесена, с прегърната ръкойка, току се заклатила, залюшнала и паднала на очи като сноп.

Оттогава мълва закръстосва селото, че булката Мина змейно либе е станала, че огнен, крилат змей от облак слязъл на нивата и пръв път я погалил и че уж като се свестила, на пазвата й китка била затъкната, смесна китка от синьо-бяла тинтява, кума комонига и дива горска люляка. А пък в пазвата си била намерила бяло и светло камъче, колкото лешник голямо. Оттогава и лют стопанин Руси Турданът още по-люто вежди сключил и мраз полазил между млади съпрузи. Ех, живели те много години и челяд голяма извъдили, но живот ли е било то! Хорски думи — не е вода, да я запушиш, не е прелез, да го затръниш! Заприказваха комшийки, заразнасяха роднини… По цял ден кавги в къщи, кавги и люти закани. Разправят, че кога станала непразна с второто си дете, та уж Турданът като овца я свалил на дръвника, коремът й да разпаря и копелето да вади, а пък кога го добила, не дал с човешко име да го кръстят, та Дафинао го нарекли — на дърво горско име да носи. Не харосало детето. След две недели умряло. Като гледал как му свидно либе мъчат, люто се канил змеят, но нищо не можал да стори, че жената била бяла Мина и късно по пътя си я срещнал той. Веднъж привечер като дошъл, а Мина му унесено песен пеела за Кара Богдан войвода, пеела и все към дюлата вторачено гледала. Не стърпял се Руси Турданът, откачил седефлийката, та тръснал право в дюлата. Тогава, уж казват, бил ранил змея, та изгубил се той, скрил се рана да лекува и три месеца се в село не вестявал. Всяка сутрин, щом изпрати сърдит стопанин в гора да иде, грабвала булката Мина пръстено гърне, та през габарската пътека, че чак в Хаджи Асановия гюл, оттатък усойната, прясно мляко да му носи и тежки рани да превързва.

А да речеш, юнак бил Турданът, имотен бил и тежка му била думата, та се чувала в Груйолувите конаци чак. Трима били те тогава: той, Руси Глухарят и Генчо Кунин, и каквото те кажели, това и ставало в селото, но надвива ли се, брате, хала нечовешка! Змей е то, ни с пушка да го замериш, ни на конак да го обадиш. Веднъж го видят увит като смок около хасмата, друг път извряка като пръч зад пещта, трети път го видят да се измъква като куче из зимника… Иди го гони!

Ходил по врачки Турданът, по врачки и по билярки, измъчвал клета невеста, тънка пушка срещу черни облаци дигал и не издържал. Преклонил глава, свил се, прегърбил се и защурал се като сянка из селото. Легнал по Димитровден и дорде кукурякът чело покаже, починал клетникът.

 

 

Оттогава змейна Мина изженила синове и дъщери, та с род напълнила цялата Горна махала, останала сама баба, сама кукувица в старата къща, билки да раздава и болни да лекува. А колчем се облак зададе откъм Марагидик и спре над Висок, та загърми и затрещи, излиза насред двора гола-голеничка, както я майка родила, и вика, вика, та се чува до Тамашовската махала чак: „У-у-у… горски юнако, горски войводо, ние злини си имаме, запази ни, отбрани ни.“

И облак, космат и настръхнал, позавърти се, позавърти над село, па извий могъща шия за чудо и приказ, та се пръждоса към гори и планини далечни злъчката си да излее.

 

(Публикуван във в. „Казанлъшка искра“, VII, бр. 149 от 30.IX.1930 г.)

Край