Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Очерк
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2011)

Издание:

Чудомир. Спомени, пътеписи, статии и бележки. Съчинения в три тома — том 3

Подбор: Петър Пондев, Серафим Северняк

Редактор: Татяна Пекунова

Художествено оформление: Елена Маринчева

Технически редактор: Любен Петров

Коректор: Елена Куртева

Издателство „Български писател“, 1980

ДПК „Димитър Благоев“, 1981


В летописната книга на Крънското основно училище има събрани доста материали за историята на селото и околностите му от учителя г. Еньо Чикакчиев. Между другото е и следната легенда за падане на крепостта, която все може би ще допринесе нещо по уясняване въпроса за старата столнина на Елтимира.

Когато безбройните турски пълчища нахлули в малката долина на розите, ужасеното мирно население хукнало да търси закрила в крепостите, осеяни по балканските чукари, където заедно с малкото останали борци се приготвили за последна съпротива. Близките около Крън села се прибрали в голямата трикрепостна твърдина, където наскоро били вкопчени и стегнати от здравия обръч на турците. Много пристъпи отблъснали шепата борци и тежка и неравна борба е била, докато най-после турците успяват да скъсат водопроводната мрежа. Настъпила убийствена жажда. Запасните съдове с вода из жилищата и грамадните крепостни цистерни се изпразнили и настъпило горко отчаяние. И никаква надежда за помощ се не виждала. Събират се старейшини и вождове на съвет и решават през една нощ, в часа, когато започне да изгрява луната, да отворят голямата желязна врата на източната стена и да пуснат първом една стара баба да излезе и да опита да донесе малко вода. Почти всички крепости в миналото са били превземани чрез предателство. И тук, в крънската такава, турците са имали свои хора, които, като чули всичко, съобщили на обсадителите. През уречената нощ турците успяват да се приближат скритом близо до източната врата и за да измамят българите, на рогата на едно стадо кози налепват горящи свещи и ги подкарват от източното дере нагоре към крепостта. Оттогава това дере се казва ай-доодъ̀ дереси (реката, отгдето месецът изгрява), което впоследствие се е преобърнало на Хайдушкото дере, както се нарича и сега. Като забелязали светлината, която се показва откъм изток, обсадените помислили, че луната почва да изгрява, отварят портата, а скритите турци нахлуват и завземат крепостта. Тогава се захваща страшна сеч. Голяма част от защитниците на крепостта били изклани на място, а друга — изсечени и избити в първия дол на източната страна, из който дълго време са се търкаляли купища кости, вследствие на което той и сега се нарича Кимикев дол, от кимик — кост. А близо до този дол, където турците след страшната касапница са си мили ножовете, кладенчето и сега се казва Канлъ̀бунар, от канлъ̀, което значи кръв. Крепостта е била срината до основи. Една-единствена цистерна е останала само сега, полуразрушена, зинала, с напукани от жажда уста, невкусила вода може би от 1362 год. до днес.

 

(Публикуван във в. „Казанлъшка искра“, XVIII, 1932 г.)

Край