Чудомир
Казанлък в миналото

Колкото и неприемливо да изглежда за някои съграждани, исторически факт е, че нашият град в миналото не е бил никога център на революционен живот. Навсуе са били опитите на българските апостоли да основат комитет в Казанлък. Даже и генералният организатор Левски не е успял да стори това. Отделни единици са били посветени в дейността на революционните организации и само толкова. В по-далечно минало, в епохата на първите бунтовници и единичните прояви на протест против турското потисничество, блещукат имената на няколко хайдути, за които ще говорим други път. Но когато кипва Дряновската буна, когато Цанко Дюстабанов от Габрово развява високо знамето на свободата и кръстосва Балкана от Бедек до Ново село, Казанлък пасува. Няколко шипчани само от нашия край му помагат. Година преди това (1875) пламва Ст. Загора. Кольо Ганчев — водител на Старозагорското въстание, — получил обещание от мъглижани и енинци, идва да ги подканя да се притечат на помощ, но те не отиват. Така през всичките опити за бунтове и въстания около нас Казанлък е стоял мирен и верен поданик на султана. Г-н К. Бозвелиев със статията си „Развитието на политическия живот в Казанлък“, печатана в третия том на „Казанлък в миналото“, отдава това на подавляющия турски елемент в града и околията ни и във верноподаничеството към султана на казанлъшките чорбаджии. Освен горните безспорни причини нашият град не е балкански град, а това е не от малко значение. Той не е в самите поли на Балкана, както са Сливен, Калофер, Карлово, Сопот, Копривщица и пр., и за да влезе или излезе от него апостол, е трябвало да мине през обръч от чисто турски селища, каквито са били тогава Гюсово, Крън, Секеречево, Салтъково, Армаганово, Черганово, та даже и Енина отчасти. През времето на Баязида (1389–1402 г.) т.е. през епохата на най-страшната колонизация на България, нашата долина е била просто удавена от турски елемент. Има епохи от робството, когато почти всички селища в долината са били турски чифлици, в които българският елемент се е представлявал само от чифлишките аргати. В един документ, изобразяващ родословното дърво на Кьор Юсуф-аа Албасанлъ̀^[1], от чийто род (осмо коляно) са живите още: Сюлейман бей (сегашният имамин), Джемал бей (учител) и др., се разбира, че този заслужил на султана воин е получил на времето като подарък 27 села от околията ни. Китната ни долина, която напомня по растителност и великолепие долината на тогавашната столица на турците Бруса, хубавата вода и редките изобщо климатически условия, изглежда, са привлекли големи маси турци колонисти, които просто са задушили българския елемент.

Тук-там само, скрити в гънките на Средна гора (Турия, Казалачдере) и Стара планина (Димовци, Жерговец, Сливито), са мъждукали български огнища на прокудени вероятно от равнините около Тунджа, безпомощни и тънещи в мизерия и безпросветност.

Един типичен пример, който иде да потвърди факта, че в Казанлък не е имало революционен кипеж, срещаме в книгата „История на Габрово“ от братя Гъбенски. Легендарният апостол на свободата от 1 революционен окръг, в който са влизали тогава Габрово, Трявна, Севлиево, Ловеч, Търново, Лясковец, Шипка и Казанлък, безстрашният Георги Измирлиев пристига един ден, придружен от П. Тасев в с. Шипка. Събира тогава по-будните шипчанци, между които братя Петър и Хр. Дерменджиеви, х. Христо Мирчев, Данчо Тотев, Кост. Чапкънов, Лальо Хаджиев, Недьо Ходжев, и устройва събрание в дома на даскала Шиня. Говорил, насърчавал, напътвал, раздавал прокламации, след което изпратил водача си Тасев обратно в Габрово, а той се стягал да иде в Казанлък. На другия ден обаче, преди да тръгне, получава писмо от Златьо Кашкавалджиев от Габрово, в което Еким Цанков му пише да не ходи в Казанлък, защото лицето, до което бил препоръчан, било съмнително. Измирлиев се върнал обратно. След десетина дена, когато учениците от VII кл. на габровската гимназия се били прибрали в клас, влязло при тях непознато момче, което се наименувало Ив. Стоянов и което им казало, че дошло да се запише ученик, но учителите му искали изпити по няколко предмета, та се бояло да не пропадне.

— Не бой се, те така ти думат, но иначе са отстъпчиви — успокоявали го учениците и се мъчели да го придумат, като го виждали тъй смирено и сладкодумно.

Същия ден вечерта в една стая от къщата на Генча Телеграфа, дето живеел ученикът от VII кл. Стефан Костов от Казанлък, се били събрали няколко ученици седмокласници. Ненадейно в стаята се вмъква новопостъпващият ученик, отправя се към Костова и с твърд глас му заявява:

— Ти си от Казанлък. Във вашия град няма място, дето да се подслони апостол за свободата. Аз съм апостол и намирам тебе за достоен да помогнеш в тая работа. Трябва в продължение на 7 дни да напуснеш гимназията и да се предадеш на делото!

— Трябват ми още един-два месеца, докато свърша — отговорил Костов, — тогава ще стана учител там и това ще ми е едничката работа.

— Аз също съм млад, даже по-млад от тебе. Не можех ли и аз да довърша училището? Но хора трябват. Мене ме търсят на всяка крачка и ако искате, можете да ме предадете, но има кой да отмъсти заради мене. Аз пак повтарям, че ти трябва да напуснеш училището — казал непознатият, надигнал с едната ръка сетрето си и блеснали два револвера на кръста му. Стефан Костов обещал, че ще напусне след десетина дена, и непознатият си отишел.

На другия ден новият ученик напуснал Габрово като циганин, възседнал на кон, а на коня няколко кожи и два-три обръча за решета.

Той бил Измирлиев.

(Публикуван във в. „Казанлъшка искра“, IX, бр. 197 от 1.X.1932 г.)