Читателски коментари (за „Шестото клеймо “ от Дан Браун)

  • 1. Диди (11 ноември 2008 в 13:54)

    Чрез основния си похват, противоречието: силна вяра, последвана от силното й отрицание, авторът изключително ефективно поразява хората, у които тя не е стабилна, хората, които се двоумят. Манипулира съзнанието ни, като създава усещането, че няма вече нито едно сигурно нещо, на което можем да се опрем в житейските несгоди. Църквата досега е играела тази роля. Оказва се обаче, че в самото й сърце се случва огромна лъжа, измама, на която стават свидетели милиони хора по целия свят, и на която в крайна сметка повярват. Уповават се на чудо, което всъщност не се е случило.

    Аз бях изключително възхитена от тази книга докато я четях, но когато доближих развръзката и разбрах, че авторът прави ОГРОМНО отрицание на християнството чрез нея, бях отблъсната. Не може обаче да му се отрече способността да убеждава. Дори и невярващ човек може да се замисли и да изтръпне от вълнение, когато чуе невероятно силната и харизматична реч на Карло Вентреска в защита на християнството. И после невероятното разочарование да се разкрие какъв е всъщност той и всичките му престъпления.

    Финалът е по американски тривиален и плитък. Героите по никакъв начин не са повлияни от случилото се — остават си същите, еднакви схващания, еднакъв „лек“ научен цинизъм. Дори привличането между тях е стандартно и предсказуемо. Характерът на Лангдън е мекушав и нерешителен, постоянно губи битките с хашишина, в повечето случаи поради неловкост и страх, а Витория е нереалистично смела и нападателна. Би било нормално в момента на загубването на баща си, който за нея е единствен родител и близък, да страда повече. Вместо това малко след научаването на страшната вест за смъртта на Леонардо Ветра тя вече е способна да се шегува, пък макар и мрачно, за положението, в което се намират двамата с професора.

    Прочетох я за два дни с такъв интерес, а сега дори не искам да я погледна

Само регистрирани потребители могат да дават коментари.