Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Очерк
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2011)

Издание:

Чудомир. Спомени, пътеписи, статии и бележки. Съчинения в три тома — том 3

Подбор: Петър Пондев, Серафим Северняк

Редактор: Татяна Пекунова

Художествено оформление: Елена Маринчева

Технически редактор: Любен Петров

Коректор: Елена Куртева

Издателство „Български писател“, 1980

ДПК „Димитър Благоев“, 1981

История

  1. — Добавяне

Малката красива долина, включена между Балкана и Средна гора, е будила през всички времена възхищение у чужденците-пътешественици със своите гори, планини, минерални извори, грамадни орехови и кестенови дървета и най-вече с розовите си градини. „Казанлъшката долина — пише д-р Поайе[1] (1859 г.) — справедливо може да мине за най-обработваната и най-плодородната в цяла Европейска Турция. В нея всичко се ражда, стига само да се посее.“

В центъра на тази долина, дълга към 70 км и широка към 10 км и, кажи-речи, в центъра на България, след турското нашествие у нас се появява град Казанлък. Най-старият документ, по който можем да съдим за годините, изтекли от основаването му, е надгробен турски паметник от 1420 г.[2] Като знаем, че Одрин и Стара Загора падат в турски ръце през 1364 година[3], може да се предполага, че той се появява между тия години — 1364–1420.

Всички предания и легенди говорят, че първите му жители ще да са били бежанци от турското нашествие — жени и деца, потърсили подслон в гористата и отстранена от бойния път на турците долина. За тия бежанци (жени и деца) пишат и Паисий, и Васил Кънчов[4], разправят го преданията, потвърждава го и името на града, който се казваше не Казанлък, а Къзанлък. Къзанлар значи на турски жени и деца, а мястото, където те живеят — Къзанлък.

Според турски източници на мястото, дето сега е източната част на града, или Куленската махала, пристигнала и отседнала на лагер голяма войскова част под командата на някой си Съраджа паша. Задачата им била да охраняват близките балкански проходи, понеже Северна България пада под турско робство много по-късно от Южна. Около този войнишки лагер почнали да се явяват малки сергии, дъсчени бараки, кирпичени къщурки и така се сложило началото на Казанлък. Изглежда, че лагерът ще да е съществувал продължително време, защото на Съраджа паша се приписва постройката на джамията, в която се молят сега турците, и малката баня, която беше срещу нея, а останките на онази четвъртита сводеста постройка на хълма „Тюлбето“ била неговата семейна гробница.

Освен бежанците към новото селище постепенно се присъединили още две близки села — едното Субашъ̀кьой, било е на север от града, и другото на югозапад, наречено Томарсанлъ̀.

За живота на Казанлък през първите векове от основаването му имаме малко данни. Към края на XVI в. (1590 г.) от тефтерите и писмата на дубровнишкия търговец Бенедето Рости научаваме, че търгувал с платове със Сулфингар Челеби от Казанлък и имал да взема 3000 аспри.[5]

През XVII век през долината минава турският пътешественик Евлия Челеби[6] и бележи, че градът тогава броял 1060 ниски къщи с плетня, от които само една трета били български. Имало още 8 джамии, 2 медресета, три текета и два хамама.

По-нататък градът расте и се развива, но все като турски и туркофилски. Тук са живеели богатите бейове капуджибашии, притежатели на чифлици из околията, на брой около 30. Българският елемент бил малоброен. Не само градът, но и цялата околия била силно колонизирана с мюсюлмани из безводните пустини на Туркмения и юруци. И това колонизиране се е чувствувало късно след Освобождението. Така например според Иречек, докато през 1885 год. турското население в Стара Загора е само 9%, в Нова Загора — 12%, в Чирпан — 10%, в Казанлък все още е 26,7%, през 1894 г. турското население в околията е с 2674 души повече от населението на всички останали околии в окръга.[7] Не току-така Феликс Каниц[8] (1871 г.) пише: „Между многото красиви долини в Тракия мъчно би се намерила някоя, която да може да се сравни с Казанлъшката. Трябва ли тогава да се чудим, че мюсюлманите-завоеватели са почти изместили тук туземното славянско население?“

С това се обяснява донякъде фактът, че Казанлък не е дал революционери от голям мащаб, а само няколко възрожденци и не е имало опит за въстание. Той освен това не е балкански град като Сливен, Калофер, Карлово, а сред полето е обкръжен като с обръч от чисто турски села.

През време на кърджалийските набези градът е бил опасан с „шаранпол“ — зид с бойници, — благодарение на който не е бил опустошаван от техните банди, както това е ставало с близките села Енина, Мъглиж, Тулово и др.

Към 1770 г., прокудени от татари и черкези, пристигат група бежанци от Търновско и се заселват на югозападния му край. Те носели високи „аджемски“ калпаци, поради което махалата получила името Калпакчийска.

През 1803 г. пък друга по-голяма група бежанци пристига из опожарените от кърджалиите села Клисура, Копривщица и др. Те пък заселват Новенската махала и едва тогава Казанлък добива по-български вид. Като по-будни копривщенци заемат първенство в града начело с най-големия чорбаджия на времето Стоенчо Груйоолу, за когото населението казвало: „На земята два царя царуват — единият е султанът в Цариград, а другият — Груйоолу в Казанлък.“ Първият кмет на града след Освобождението, Добри Ганчев Кехайов, е също копривщенец.

През време на робството населението се е занимавало предимно със земеделие и розопроизводство, като търговията с розово масло и розова вода е ставала чрез Цариград. Каква картина е представлявала Казанлъшката долина през май, можем да си представим от това, че сам султан Абдул Меджид пожелал лично да дойде и да види цъфтенето на розите, а преди него идвал пък баща Махмуд II. За великолепието на долината и за розовите градини пише и Каниц: „От 123 места, гдето розовото, производство съставлява домашна индустрия, 42 се намират в нея и от 1650 кг розово масло, което се получава средно годишно в Европейския гюлистан, 850 кг, т.е. повече от половината, се пада на Казанлъшката долина.“

За икономическото положение на този край имаме твърде оскъдни сведения. Д-р Поайе пише, че към 1858 г. от данъците: поземлен, военен, беглик, интизап, десятък, данък върху свинете, върху лозята, върху занаятите, върху розовото масло, турската държава вземала от околията 3 473 124 пиастра, срещу които давала само 146 000, и то за службите: кадия, мюдюр, мюфтия, жандармерия и други.

Градът по това време е бил дребнозанаятчийски с 24 сапунджийски дюкяна, 73 кожарски, 32 железарски, 20 грънчарски, 10 медникарски, 27 тъкачески, 44 абаджийски, 32 кожухарски и пр., с общо 2400 майстори, калфи и чираци. Всичките работници в тях са работели по 15–16 часа дневно, при крайно лоши условия и мизерно заплащане.

Казанлъчани през 1836 г. имат вече „Взаимно класно училище“, а през 1860 г. — и първото читалище „Просвещение“.[9]

След Освобождението завърналите се от „бегът“ граждани заварват центъра му опожарен, а останалата част — оплячкосана, като на много места из дворищата и по улиците се срещали полуразложени и изгризани от кучета трупове на казанлъчани, най-вече на старци и недъгави, които не могли или не искали да бягат през Балкана. Първата задача на общинския съвет е била обеззаразяването на града. След това на мястото на изгорелия конак построяват педагогическото училище. То още в началото се сдобива с добри учители-общественици, които работят и в читалището. Педагогическото училище и читалище „Искра“ са главните фактори за напредъка на града в културно отношение. Наскоро след Освобождението, към 1889–1890 год., се образува и първата социалистическа „Дружинка“ начело с Константин Бозвелиев. В нея влизат: Георги Пенков, Георги Гинев, Кост. Мичев, Ст. Папазов, Теофани Попова, Христо Колев, Г. Попов и руският революционер емигрант Борис Шнее. Преди тях обаче още през 1881 г. учителят Георги Кърджиев е изнасял серия сказки в читалището със социалистическо съдържание.

Първият конгрес на БРСДП, както е известно, стана през 1891 г. на Бузлуджа, а четвъртият — в Казанлък и на този конгрес бе взето решение в този град да почне да излиза „Работнически вестник“ и да се редактира от Георги Кирков и Евтим Дабев. Вестникът излиза две години в Казанлък и тук Кирков написва повече от своите парливи политически фейлетони.

Все около това време капитализмът постепенно навлиза в този край и градът на розите попада в лапите на няколко алчни чорбаджии, стопани на лихварски къщи. Те скоро основават акционерни дружества и през 1890 г. например се появява текстилна фабрика „Розова долина“, до нея запушва коминът на спиртната фабрика, открива се бирена фабрика, пристигат първите машини на тютюневата фабрика и дребните занаятчии започват да изнемогват, да западат и да се превръщат в наемни работници.

През цялото време на своя свободен живот обаче градът е бил с будно социалистическо съзнание, борил се е и е давал отпор на тъмните реакционни сили.

Сега при народната власт, предишният малък земеделски и дребнозанаятчийски градец, с не повече от 10000–12000 жители, вече брои 31 100 жители, като 11 455 души са придошли през последните десет години. През същото това време са били построени 799 нови къщи с 38 751 кв. м жилищна площ, но това обаче е все още недостатъчно. Големите възможности и условия да се развие като индустриален център също не са напълно използувани. Освен завода за металообработване има фабрика за текстил, за шевни конци, за копринено и конопено производство и пр. През изтеклата 1956 година бе завършен жилищният блок на площада, в който се приютиха 49 семейства. Завършени бяха турското училище и строителната работа на читалищния салон, завършен бе един мост на реката и почна укрепяването на бреговете. Бяха павирани няколко улици и поставени 5 улични чешми. Засадени бяха 1250 дръвчета.

Най-належащите нужди на Казанлък засега са постройка на болница и окончателно завършване и обзавеждане на читалищния салон. Градската болница е пръсната в 13 различни сгради, поради което обслужването на населението е много затруднено. На едно от най-дейните, образцови читалища в страната, „Искра“, което годишна раздава на гражданите до 220 000 тома книги за прочит, салонът бе унищожен от пожар. С големи усилия той е изграден наново, но липсват средства за обзавеждането му. Поради това ето вече трета година единственият салон в града стои неизползуван и художествената самодейност на читалището е почти замряла.

Както в миналото, тъй и сега град Казанлък минава за център на интензивен духовен живот. Неговото читалище, музей, картинна галерия са били винаги първенци. Той е град на художниците, на музикантите, на театралната самодейност, затова трябва да му се помогне, за да бъде довършен салонът му и да заживее отново своя нормален културно-просветен живот.

 

(Публикуван във в. „Работническо дело“, XXXI, бр. 132 от 12.V.1957 г.)

Бележки

[1] д-р Поайе — живял в Турция 23 години, пътувал из Египет, Судан, Изток и Европейска Турция, знаел много добре турски език, бил лекар на турска служба. Описанието си на Казанлък той изпратил във вид на писмо-рапорт, с дата 5 септември 1859 г., до Парижкото географско дружество, което го обнародвало в своя Bulletin, IV серия, том 18, стр. 179–200 за 1859 г. (По-подробно вж. в Юбилеен сборник „Искра“ — 1923 г., Ст. П. Василев. „Чужди пътешественици от миналия век през Казанлък“.)

[2] За този гроб (в старите турски гробища), датиран според пресмятания на стари турци, споменава и В. Кънчов: „Град Казанлък“ в: Юбилеен сборник „Казанлък в миналото и днес“, т. II, С., 1923, стр. 295-301

[3] Касае се за малка неточност на Чудомир, отбелязващ като година на падането на Одрин 1364, когато в действителност Одрин е завладян от турците през 1362 година.

[4] Авторът има пред вид цитираното съчинение на Вас. Кънчов „Град Казанлък“, публикувано за пръв път в „Летопис на Бълг. книжовно дружество за 1899–1900 г.“, а по-късно, както вече отбелязахме, в Юбилейния сборник „Казанлък в миналото и днес“, т. II, С., 1923, стр. 295–301.

[5] В тефтерите на дубровнишкия търговец Бенедето Рости се среща името на нашия град, с който той е бил в търговски връзки. Текстът гласи така:

1. „Сулфингар Челеби, син на Хаджи Елеш от Казанлък, има да дава на последния ден на декемврий аспри 1700 като салдо по стария тефтер на стр. 189 — аспри 1700.“

2. „Сулфингар Челеби по сметка има да взема от касата ми от 20 май 3000 аспри заради една казисея (вълнен плат, приготовляван във Фландрия), получена от него. Длъжник по сметка, разноски по конете — 3000 аспри.“

В същия тефтер има бележка за сделка с някой си Лека Марков от с. Мъглиж.

(Тази бележка под линия е взета от ръкописите на писателя и не фигурира в текста, публикуван във в. „Работническо дело“.)

[6] Евлия Челеби (1611–1678), турски пътешественик, син на знатния турчин дервиша Мехмед — началник на златарите в Цариград. Роден през царуването на султан Мехмед I. Поради хубавия си глас и заради приятната си външност през 1635 г. бил избран за муезин при джамията „Св. София“. Няколко години по-късно бил назначен за чиновник в двореца, но „обладан от пътешественическа страст“, напуснал службата си и в продължение на 40 години пътувал из Европейска и Азиатска Турция, из Австрия, Полша, Германия, Нидерландия, Дания, Швеция, Крим, Кавказ, Мека, Медина, Египет и др. След като завършил пътешествията си, прибрал се в Одрин, където довършил своите пълни описания. Ръкописът обаче бил открит едва в 1815 г. от немския учен Хамер, който го превежда на английски език и го издава в 1850 г. По-късно пътеписите на Евлия Челеби биват отпечатани и в Турция. На български откъси от тези пътеписи са превеждани още в началото на века: А. Шопов. „Евлия Челеби“, Псп., XIII, 1901, кн. 62, св. I, стр. 161-193; Г. Д. Гаджанов. „Пътуване на Евлия Челеби из българските земи през средата на 17 в.“, Псп, 1909, кн. 70, стр. 639–724.

[7] Освен във вече цитираните „Пътни бележки за Средна гора и за Родопските планини“ (Псп, 1884, кн. 8–11) Иречек се занимава с казанлъшкия край и в книгата си „Княжество България“, С., 1899, откъси от която са поместени в Юбилейния сборник „Казанлък в миналото и днес“, т. I, С., 1912, стр. 20–35.

[8] Феликс Каниц (1829–1902), унгарски енограф, археолог, антрополог, географ, историк на изкуството и бележит илюстратор. Учил изкуствознание и география във Виена, Мюнхен, Дрезден и Лайпциг, допълвайки своите познания с пътувания из Германия, Белгия, Франция и Италия. През 1858 г. прекосил Далмация, Херцеговина и Черна гора. Няколко години по-късно, 1862, посетил българските земи, след което в продължение на 12 години многократно кръстосвал Дунавска България, пресичайки 18 пъти Стара планина. Плод на тези му продължителни пътувания е тритомно съчинение, посветено на впечатленията му от посетените места, (1875–1879). На български е преведен само първият том — „Дунавска България и Балканът“, С., 1931, — откъси от който са поместени в том II на Юбилейния сборник „Казанлък в миналото и днес“, С., 1923, стр. 37–61, Тъй като том II от Юбилейния сборник „Казанлък в миналото и днес“ излиза в София през 1923 г., преводът на Елисавета Чапрашикова е бил правен вероятно специално за сборника. Няколко години след отпечатването на българския превод на съчинението на Каниц проф. Стоян Романски издава отделно илюстрациите към труда му, Книгата е излязла със съдействието на Жак Каниц, син на стария пътешественик, който е предоставил на Българската академия на науките и непубликувани гравюри и рисунки от Ф. Каниц (Стоян Романски. „България в образите на Феликс Каниц“, С., 1939. Съдържа: уводни бележки; образи от България и образи на текста с 10 цветни приложения, придружени с пояснителни бележки от Ст. Романски). Тези ценни художествени гравюри, третиращи историята, културата, бита и природата на българския народ, са единствените илюстрации от XIX в., които художествено документират живота и бита на българите от XIX век.

[9] По-подробно вж. в том II на Юбилейния сборник „Казанлък в миналото и днес“, С., 1923, стр. 72–178 — Матей Георгиев. „Възраждането на Казанлък“ (исторически материали).

Край