Чудомир
По украсата на градовете ни

При градските народни съвети има избрани комисии, които трябва да се занимават с украсата на селищата. Повече от 25 години фигурирам в списъците на такива комисии в нашия град. В миналото тези комисии обикновено се свикваха два пъти в годината — първия път, за да се съставят, и втория — за да отчетат, че нищо не са направили.

Спомням си как един от някогашните кметове ни свика веднъж, как сам посочи кои да влязат в комисията и за да покаже, че е демократичен, препоръча за председател един от шефовете на опозицията, като обеща, че ще му съдействува и ще му бъде отпуснат значителен кредит. Избрахме комисията, опозиционният шеф запретна ръкави, съчини устав, направи план за работа и пр. Но се оказа, че кметът нямал за цел да украсява града, а да провали политическия си противник. Не оказа никакво съдействие, не отпусна кредит, та пропадна и планът, и уставът, и нищо не излезе.

В брой 41 от 10 октомври т.г. в. „Народна култура“ помести статия от арх. П. Ташев „Да подобрим облика на нашите селища“, в която всестранно и почти изчерпателно се разглежда този въпрос. В нея се препоръчва всяко селище да се сдобие с градоустройствен и архитектурен план, да не подражава на друг, а да има свое лице, да се обърне внимание на входа на селището, гаровите, пристанищните, селскостопанските и промишлените дворове, пазарищата; да се тури край на извънплановите строежи в околностите на селището и пр., и пр. — неща, за които са нужни повече време, повече средства и са по-трудно изпълними.

Аз ще се спра на някои по-дребни и много по-лесно поправими грозотии.

Какво може да се направи, че с малко пари и усилия нашите градове да променят що-годе своя неугледен вид и да станат по-приветливи и по-прилични?

Едно от многото неща, които грозят селищата ни, са оградите — тези смачкани плетища, изпокъртени „дувари“ и „разкривени тараби“ от дъски с най-различен произход и размери. Там, където липсва дъска, закована е някаква тенекиена изрязка, парче мукава или просто е препречен сух клон. За декоративно оформление обикновено край тях има куп камъни или избуяли магарешки тръни. Още по-плачевен вид имат незаградените празни места.

За неприветливия вид на градовете ни допринасят и афишите, които, въпреки че за тях има определени места, се лепят безразборно и навред, особено през време на акции. Няма стена, на която да не личат следи от лепило на афиши и лозунги. В нашия град напр., който напоследък става все по-приличен, на всеки електрически и телеграфен стълб са залепени по един-два некролога, някои от които останали отпреди години. Полуотлепени, те висят или се мятат като дрипи от вятъра.

Трето нещо, с което грозим градовете си, са балконите, окичени със сандъци за смет, корита, кафези с кокошки и питомни зайци, с неизбежните свесла от червени пиперки и кромид лук.

Четвъртото нещо са шахтите за смет. Мнозина граждани си направиха шахти, но твърде често в тях не се слага нищо почти, а на улицата се издигат цели купища смет, натрупани от стопани и съседи.

Градските народни съвети могат на първо време около центъра, а постепенно и в целия град със суми от самооблагането или за сметка на стопаните да направят еднакви, по-ниски, по-прилични и боядисани огради. Могат да се задължат гражданите да изкърпят и измажат дуварите и калканите си и да заградят празните дворни места.

Афишите и некролозите във всеки град се лепят от един или двама души. Толкова ли е трудно да се заставят те да спазват нареждането и да ги поставят на определените места? А защо е тази цапотия при поставяне на афиши и лозунги? Не може ли те да се коват с малки гвоздеи и не са ли достатъчни за целта, да речем, всички витрини и прозорци на града?

Трудно ли е градският градинар да приготви стотина саксии с най-обикновено мушкато или петунии и да ги раздаде на стопаните, които имат балкони на площада, с една-единствена молба да ги поливат редовно? По този начин ще се създаде навик гражданите сами да отглеждат цветя. Санитарната власт също може да вземе енергични мерки за по-правилно и по-хигиенично използуване на шахтите за смет и за чистотата изобщо.

Разбира се, всичко това може да стане много по-лесно и много по-бързо, ако отговорните лица при градските народни съвети виждат тия неща, набиват им се в очите, както се казва, имат по-силно развито чувство за красота. Там, където има такива лица, е направено доста и много от тия грозотии с малко средства и по-голяма настойчивост са премахнати и градовете са добили приличен вид.

Вина за всичко това имат, разбира се, и самите граждани.

Стари хора разправят за един от първите кметове на града ни след Освобождението, който учил в Загреб. Той нямал ни файтон тогава, ни кола, а възседнал сивото си магаре, шетал често из града, надничал, спирал тук и там и се провиквал:

— Иван’це, Иван’це мари, какво правиш там?

— Пера, пера.

— Переш, ами помията ти накъде е потекла, а? Да си изкопаеш яма за нея, че като мина втори път и видя, че е разляна по улицата, ще те окъпя в нея ей тъй, както си с дрехите.

Или:

— Костадин’це, да прибереш от улицата умрялата си котка и да я заровиш, че ще те арестувам, ще я опека и на третия ден ще ти я поднеса за вечеря. Разбра ли?

Или пък:

— Тоте, Тоте, Тодоро мари, стягаш ли се за гости?

— Защо, кои гости? — пита смутено жената.

— Моята жена ще ти дойде. Ще я изпратя да ти измаже изкъртения дувар, та, виж, да я посрещнеш, както му прилича.

За да подиграе пък чорбаджийските кокони, които по цял ден се въртят пред огледалото да се белисват и червисват, напудрил с брашно главата на магарето, а на бузите му извъртял по едно червено колело и така обикалял града и вършел работата на санитарната власт, на украсителната комисия и прочие, и прочие.

Струва ми се, че и този метод не е за пренебрегване.

(Публикуван във в. „Народна култура“, III, бр. 44 от 31.X.1959 г.)