Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Статия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2011)

Издание:

Чудомир. Спомени, пътеписи, статии и бележки. Съчинения в три тома — том 3

Подбор: Петър Пондев, Серафим Северняк

Редактор: Татяна Пекунова

Художествено оформление: Елена Маринчева

Технически редактор: Любен Петров

Коректор: Елена Куртева

Издателство „Български писател“, 1980

ДПК „Димитър Благоев“, 1981


От селата в Казанлъшка околия най-много художници е дало историческото село Шипка. Оттам са родом зографите поп Никола, поп Павлов и син му Павел, които са изписали Габровския, Соколския манастир, оттам са Радомир, Дечко и Иван Мандови, Дечко, Станьо и Калина Стаматови, от шипчански родове са Иван Милев, Борис Ангелушев, Боев, Писев и пр. Жителите на село Енина са по-практични хора, занимават се повече с търговия и по-рядко оттам излиза човек на изкуството. Енинска кръв има само в проф. Иван Пенков и Захари Желев.

Прадядото на З. Желев се преселил от Енина в Казанлък още преди освобождението от турско робство и си купил къща в Куленската махала. Той имал син Жельо, убит от башибозуци в подножието на Балкана. Този Жельо имал четири деца: Христо, Митьо, Цаньо и Тота. Вторият му син Митьо е баща на художника Захари Желев, а майка му се е наричала Мина Тотева. Освен Захари те са имали още три деца — момичета: Тота (Ботьо Пискюлева), Елена (Тодорова Иванова) и още едно, дадено слугинче, което умряло младо.

Животът на Захари Желев е една тъжна повест. През бурната и паметна 1877 г. баща му е бил ранен в крака от башибозуци между Казанлък и Енина и догде стигне до селото, толкова кръв му изтекла, че починал. Наскоро умира от епидемия жена му и оставила три деца, кръгли сирачета. Едното от тях (Елена) било осиновено от добри хора, а двете (Захари и Тота) били прибрани от леля им. Тогава Захари е бил едва 7-8-годишен, а сестра му — на пет години. Точната рождена дата на художника не може да се определи поради това, че няма кръщелно свидетелство. През 1906 г. си вадил едно „Махлянско“, в което произволно е написано, че е роден на 8 май 1868 г., в свидетелството му за завършен четвърти клас в Одеса е сложена същата година, без да са отбелязани месецът и денят на раждането. В свидетелството му за завършен първи клас при Казанлъшкото педагогическо училище датата е 15 февруари 1868 г. В свидетелството му за завършен курс при същото училище датата е същата. В документа му за учителска правоспособност датата е 19 февруари 1867 г. Тя вероятно е взета от дипломата му издадена от художествената академия в Торино. Наклонен съм да приема за рождена дата 19 февруари 1868 г., защото според близките му по някакви свои съображения той в последните си документи искал да се изкара по-възрастен и посочил като дата на раждането си 1867 г.

Двете кръгли сирачета Захари и Тота обикновено играели на площадчето в Куленската махала близко до лелината им къща, а насреща от прозореца често ги наблюдавал квартируващият там висш руски офицер Григорий Бадаревски. Той бил помешчик и живеел в Одеса, а имението му било в близката околност край с. Бадарево. Трябва да е научил за участта, която е постигнала тия деца, съжалил ги и заедно с още две други ги изпратил в Русия, придружени от приятелката му Анна Феодоровна, която му била дошла на гости. Пътят им бил през Одрин, Цариград, Галац, Кишиньов, където едно от децата било оставено в негови роднини, а другите пристигнали в Одеса. Живата доскоро баба Донка (една от четирите деца) разправяше: „Аз бях оставена в Кишиньов, но след една година и мене ме отведоха в дома на Григорий Бадаревски, който беше на улиците «Кузнечная» и «Голевая». Там той живееше с приятелката си, а жена му — в имението на село. Григорий имаше две палави деца, които често идваха в Одеса и никак не обичаха кроткия и смирен Захари. Не го обичаше и приятелката му Анна Феодоровна.“ В Одеса тогава имало още много такива българчета, които си кореспондирали с родителите в България. Бащата на баба Донка също й пишел от Казанлък. След като стояли в Русия около седем години, децата закопнели по родния край и някои от тях били изпратени при близките им. Разплакали се нашите сирачета и пожелали да се върнат. Бадаревски намерил един българин от Сливен на име Белов (чичо на проф. д-р Белов), дал му пари за път и тръгнали за България. Стигнали във Варна, оттам в Сливен и от Сливен децата си дошли сами в Казанлък. Тогава Захари бил вече на 15–16 години.

В Одеса той завършил местното реално училище, състоящо се от три класа и един подготвителен. В архивите след смъртта му се намериха: „Похвалннй листок“ за благонравие и отличен успех, издаден от педагогическия съвет на Одеското реално училище с дата 14 декември 1882 г. Освен това има едно свидетелство за завършен четвърти клас в това училище с дата 3 юли 1884 г. Третият документ, който е от 28 февруари 1882 г., е също за благонравие и добър успех от Рисувалната школа на дружеството за изящни изкуства, където той се е отличил в рисуване на глава от гипс. Дали това е било някакъв курс по рисуване, или редовна школа, не ми е известно, но важното е, че Захари Желев още като дете в Русия проявява заложби към живопис и покровителят му е дал възможност да ги развива.

Като се завърнали в Казанлък, двете деца заварили бащиния си дом съвършено ограбен и разнебитен. Добри съседи и роднини им събрали малко завивки и покъщнина и те се приютили в него. Сутрин закусвали с пуканки, а вечер пак с царевица, но варена. Захари обаче бил упорит и въпреки всичко искал да продължи образованието си. Записал се в педагогическото училище и половината от деня е ученик, през другата половина е дърводелски чирак, а вечер късно учи уроците си на уличния фенер.

От 1884 г. той следва в Казанлъшкото педагогическо училище, което завършва през 1890 г. С писмо от инспектора на Старозагорското окръжие му се съобщава, че се определя за учител от „първи разряд“ за учебната 1890–1891 г. В архивите му има още два документа — единият е от 4 август 1884 г., с който се задължава да учителствува пет години, след като свърши курса, и то „гдето му посочи г-н Директора на Народното просвещение“, а другият е от чичо му, известния казанлъшки учител Цаньо Желев, който му бил настойник. С този документ Захари Желев се задължава пък да плати на държавата по 200 гроша златни на година, ако не устои на обещанието си. И той носи същата дата.

През 1885 г. Желев участвува като доброволец в Сръбско-българската война, получил отличия и беше член на поборническо-опълченското дружество „Сливница“ в града.

По това време, когато учениците държали матура, на изпита присъствували и кметовете от близки градове, дошли да си харесат и подберат „даскали“. Желев бил харесан от старозагорския кмет и получил назначение в този град. Не завършил учебната година обаче, един от местните големци му направил някаква бележка и той, оскърбен, напуща града и се премества в Пловдив и когато през 1892 г. се открива изложението там, той взел участие с някаква картина. Картината обърнала внимание и станала причина З. Желев да бъде изпратен стипендиант по живопис в Италия. Той заминал за Торино със 150 лева месечна държавна стипендия, като 100 лева задържа за себе си, а 50 лева изпраща редовно в Казанлък на сестра си. Той заедно с Георги Митов и други българчета са ученици на големия италиански художник Джакомо Гросо. Трудолюбив, скромен и даровит, Захари още в началото обръща внимание на професора си и неговите етюди са били сочени за пример. В архивите му се намери бронзов медал, получен като отличие от академията през учебната 1894–1895 г., и два други документа, от които се вижда, че е бил записан там през ноември 1893 г. и я завършил през 1898 г., като през това време е получил още три похвални отзива. Професор Джакомо Гросо го е ценил много. Това личи от факта, че много години след като Захари Желев завършва академията, той се интересува и пита българите за него. Художникът Ненко Балкански, който посетил Карена, пише статия в сп. „Завети“, год. VI, кн. 8 и 9 от 1939 г., и между другото казва: „Като си спомни за своите ученици Георги Митов и Никола Маринов, Карена каза: «А имаше и един друг, Захари Желев се казваше, дали го познавате?»“ Архитект Беров от Казанлък, завършил също в Торино, разправя, че през 1926 г. преподавателят им по рисуване професор Онетти ги завел един ден в художествената академия и като знаел, че е българин, посочил му в една от залите окачени етюди, рисувани от Желев.

Завършил с успех академията, Желев се завръща в България, постъпва учител първо в Шумен, а после в родния си град. Тук той попада в една среда, която няма никакво отношение към изкуството му, една среда съвършено апатична към неговите интереси, мечти и блянове. През 1906 г. се оженва за Деша Вълева, почват едно след друго да се раждат деца, нуждата затропва на вратата му и палитрата му започва да засъхва. Не стига това, но той се увлича и редица години пропилява в чертежи и изчисления за постройка на самолет. След това идва и някакво религиозно увлечение и пр. Средата обаче, тази провинциална сива и безучастна среда, сред която са загивали много дарования, е може би най-главната причина за неговото изоставане в изкуството. Близките му разправят, че веднъж някакви негови квартиранти му поръчали два портрета. Направил ги Захари, предал им ги, те си заминали и нито платили, нито повече му се обадили. Друг път изработил бюст на жена си и бил толкова доволен от него, че се готвел да го отлее от метал. Станало нужда обаче да отиде по служба за няколко дни в София и поръчал на жена си да мокри всеки ден парцалите, с които е обвит глиненият бюст, за да не засъхва. Жена му, разбира се, забравила и не го погледнала, бюстът изсъхнал, напукал се и се деформирал. Като си дошъл, толкова се ядосал, че го натрошил съвсем, и дълго време не помислил за изкуство.

Със Захари Желев се запознах през 1920 г. Тогава той беше застарял, къс, набит, с ниско остригана побеляла коса и малки, кротки очи. В цялата му фигура личеше някаква отпуснатост и апатия. Бях току-що завършил Художествената академия в София и се готвех за учител. Представих му се, както е редно. Казах му, че ще стажувам при него, и пожелах още тогава да вляза в класа, в който имаше час по рисуване, за да видя как преподава.

— Какво ще влизаш, какво ще гледаш? Вие сега знаете повече от нас. Иди си у вас, почивай си, а после ще ти дам една или две паралелки да си работиш с тях самостоятелно. Няма защо да идваш при мен.

Така ме посрещна той и аз изкарах стажа си при него, без нито един път да съм влизал в класа му и слушал негова лекция. През пролетта и лятото само, когато излизахме из двора на гимназията да рисуваме, чух го отдалече как бавно, монотонно обясняваше перспективните правила на учениците и виждах как те се закачаха помежду си и не го слушаха. Той беше тъй добър, че никога не правеше забележки и не наказваше учениците, и те злоупотребяваха с това. Освен туй ние бяхме колеги 13 години и нито веднъж не го чух да заговори за изкуство — ни за свое, ни за чуждо. Никога не ми показа своя рисунка, нито някой го бе видял да рисува. Веднъж само му дадох да увеличи от снимки портретите на двама почетни членове на читалището, което той извърши много добре, и това беше всичко.

През 1923 г. празнувахме 30-годишния му юбилей като учител и тогава се поотпусна малко и разказа през сълзи малка част от своя скръбен, сирашки живот, и то съвсем накратко, без хвалби, без ефекти, а просто и човешки, та мнозина от колегите му също се просълзиха.

И все пак след завръщането си в България той е рисувал по малко в първите години. Какво е работил в Шумен, където е учителствувал 8 години, не ни е известно, но като го преместват в Казанлък, той първо нарисува портрета на леля си Стояна, тяхната спасителка, нарисувал е портрет на умрялото си момиченце, на колегата си от педагогическото училище Ради В. Радев, по-късно кмет на София, и др. Има и два нахвърляни пейзажа, силно повредени. Знае се, че е рисувал портрети с черно на двама еленчани — негови роднини, — които обаче не са запазени.

В казанлъшкия музей се намират следните негови портрети и етюди:

1. Собствен портрет в естествена големина (маслени бои). Рисувал се като студент в Торино. Свободно третиран, добре моделиран и добре свързан фонът със светлата дреха.

2. Етюд-глава на стара жена (м.б.) с меки приливи от светлина към сянка и хубав израз в очите.

3. Етюд-глава на млада жена, обърната надясно (м.б.). Малко повредена в областта на шията.

4. Етюд-глава на млада жена с поглед нагоре (м.б.). Добре построена глава и детайлно проучена.

5. Етюд-глава на мъж с калпак (м.б.). По всичко изглежда, че е един от първите му етюди.

6. Портрет на Параскев Венков от Горна Оряховица, негов състудент от Торино, който заболял и се завърнал в България, без да довърши (м.б.). Това е една от най-хубавите му работи и един от редките портрети у нас от тази епоха. Същият бил рисуван и от Георги Митов.

7. Половин голо тяло на млада жена (м.б.).

8. Голо тяло или „Жената с ханджара“ (м.б.). Доколкото ми е известно, това е била изпитната му работа. Същата, рисувана от Георги Митов, беше изложена в нашата Художествена академия.

9. Портрет-скица на Ради В. Радев (м.б.). Той е работен в Казанлък след завършване академията.

10. Портрет на неизвестен човек (м.б.). Предполага се, че и той е работен в България.

В музея се пазят още няколко етюда на голи тела, а също и копие от портрета на бащата на професора му Джакомо Гросо.

Няколко Желеви етюда има и в Софийския градски музей.

В синовете му се пазят следните работи:

В инженер Димитър Желев има половин голо тяло на турчин с брада, застанал гърбом. В Григорий Желев е малкият портрет на леля му Стояна, глава на старец и етюд; половин голо тяло на дете. Във Владимир Желев, асистент във Ветеринарния факултет, има три етюда, два на жени и един на дете. В гр. Елена в някаква негова роднина имало етюд „Дете свири с кавал“, който много се харесвал, но при преселване в София бил изгубен. В Казанлък в багажа на жена му бил запазен и портретът на починалото му дете.

Вероятно има още негови работи, пръснати тук и там, особено от първите години на учителствуването му в Шумен, когато творческият огън не е бил още загаснал и суровата действителност не е осланила преждевременно дарованието му.

Захари Желев умира на 16 март 1942 г. Едва след смъртта му, когато събрахме пръснатите тук-там етюди и портрети, се убедихме, че той е бил един от видните представители на старата италианска академична школа, един от даровитите първи наши художници, останал неизвестен, забравен. Неговото дело трябва да бъде добре проучено и оценено и той да заеме онова видно място непосредствено до Георги Митов в историята на нашата живопис, което му се полага и което той действително заслужава.

 

(Публикуван в сп. „Известия на Института за изобразителни изкуства“, кн. II, 1958, стр. 215–220.)

Край