Чудомир
Казанлък, град на художниците

Петдесет и двама художници от един град! От тях четирима достигнали до професори в академията, а няколко пъти по четири строени в първите редици като представители на нашето изобразително изкуство. Ето един проблем. Ето една задача за разрешаване.

То да са само художници, иди-дойди, ама като има още толкова музиканти? Като почнеш от Ем. Манолов, когото с право сме обсебили, че Добри Христов, че Петко Стайнов, Хр. Мирчев, Ив. Скордев, Хр. Панчев, Пенчев, Маников… Ако речем да ги изброяваме, само от капелниците бихме направили цял поменик.

За артистите няма да говорим. Ще ви разправим само една дребна случка. Преди години в града ни пристигна група от Народния театър, с която е и Иван Димов. След представлението излязохме да се почерпим. Питам Димов доволен ли е от публиката.

— Остави се, казва, остави се! Каквото тази вечер съм преживял, на никого господ да не дава.

— Защо? Какво има?

— Днес, казва, като си починах в хотела, излязох да си поправя нещо обувката. Отбих се при първия обущар, един най-обикновен обущар, значи, но щом влязох, позна ме, че като почна оня ми ти човек, като заговори за театър, за пиеси, за постановки и изпълнение, замая ми се главата. Платих и излязох. Чакай, си рекох, да позакуся малко, че да вървя вече към театъра. Отбих се, братче, в една малка кебапчийница. Седнал-неседнал, че като ме подхвана пък кебапчията, като отвори ония уста, та бре Шекспир, бре Ибсен, бре Хауптман, а Московския художествен театър го омеси така, както си меси кълцаното месо за кебапчета. Излязох, поех към читалището и си мисля: „В тоя град, дето обущари и кебапчии разбират толкова много от театрални въпроси, каква ли пък ще е по-интелигентната публика!“ Под тоя страх излязох на сцената и тебе лъжа, мене истина, догдето свърши пиесата, през цялото време съм треперал, като циганче на пързалка.

Така е у нас с художниците, музиканти и артисти. Откъм писатели сме малко по-бедни, но добър е господ! След две-три години виж, че и тук сме излезнали ударници, защото в секцията на литературните работници при читалището засега членуват петнадесет души.

На какво се дължи всичко това? Кои са причините? Погледнем ли романтично на въпроса, ще го отдадем на прелестите на долината ни, от които са изпадали в захлас всички пътешественици в миналото. Салабери напр. още в 1799 год. при вида на Казанлъшката долина възкликва така: „Казанлък, защо ти нема̀ твоя Теокрит^[1] или твоя Анакреон^[2]? Той щеше да доведе Венера да председателствува беритбата на твоето скъпо цвете, Плутон^[3] ти би отнел една Прозерпина^[4] и розите ти биха направили да се забравят ливадите на Ена^[5]“… Хелмут Молтке^[6] (1837) нарича долината „Европейски кашмир“ и „Турски Гюлистан“. Иречек пише^[7], че със скръб се разделя от тая „райска долина“ с дивни кории, води и пр., а Любен Каравелов предупреждава пътниците, преди да влязат в града, да вържат сърцата си с „козинява ортома“, да не би да изфръкнат (изхвръкнат) от възторг, като видят казанлъшките хубавици.

Погледнем ли по-реално обаче към тия несъмнени причини, ще трябва да прибавим сравнително по-високото културно ниво на жителите, което пък се дължи до голяма степен на читалище „Искра“ и на старото педагогическо училище.

По количество на библиотечен имот, раздадени за домашен прочит книги, посещение на читалнята и по броя на членовете си „Искра“ и досега не е достигната от читалищата на нито един областен град.

През педагогическото ни училище пък са минали най-видните ни педагози, философи и литератори. Доктор К. Кръстев и В. Налбуров събуждат интерес към художествения театър, а Матей Икономов, който с години готвеше репертоара си в Казанлък, доразви тоя интерес. Любов към рисуване създадоха у нас Ото Хорейши, а най-вече Димитър Радойков, който пръв въведе свободното рисуване в училището и така увлече учениците си, че след няколко години в тогавашното Рисувално училище постъпиха изведнъж десетина души. След като свършиха — някои от тях се върнаха като учители пак в Казанлък и продължиха със същото усърдие делото на учителя си, подготвиха и изпратиха още много младежи в Художествената академия.

Така читалището с театралния салон, хора, оркестъра, музея, картинната галерия, библиотеката и педагогическото училище с отличните си преподаватели подготвиха почвата и създадоха оная благоприятна атмосфера, от която се родиха и откърмиха толкова майстори из областта на изкуствата.

Някои нашенци даже почнаха да се безпокоят, да намират това положение ненормално и това развитие едностранчиво. Този духовен растеж бил за сметка на материалното благополучие на града. Цигулар къща не храни и рисувач дом не събира, казват те, сочат ни за пример Габрово, искат да ни направят по-земни, по-практични и се канят да ни индустриализират.

Може да е право тяхното гледище, може да е така, но ако се осъществи идеята им, можем още отсега да си представим какъв импресионистичен трикотаж, какви кожи с декоративни мотиви и какви мелодично скърцащи подметки ще фабрикуваме ние тогава.

(Публикуван във в. „Отечествен фронт“, II, 1945/1946, бр. 496.)