Чудомир
Иван Ст. Андрейчин

Иван Андрейчин познавам от 1907 година. Виждах го по забави и вечеринки да декламира свои и чужди стихове и да разправя вицове на публиката. От декламациите му освен прошумялото му по онова време стихотворение „Погребение“, което се декламираше по работнически вечеринки, съм запомнил едно друго, което започваше с двустишие:

Чук-чук-чук, приятно чука той,

ковчези готви за покой…

Беше дребен, с остри като четка коси, брадичка и големи увиснали мустаци, из които се подаваше постоянно неизменно лула. Беше постоянен посетител на Арменското кафене, където играеше на табла. И той като много от хората на изкуството страдаше от няколко мании — че е хубавец и има успех сред жените, че освен поет е и актьор, и пр. Спомням си как в кафенето разказваше, че щял да играе в Народния театър ролята на Карл Моор от Шилеровите „Разбойници“, и искаше да се хване на бас с артиста Щърбанов, че ще пожъне големи успехи. Аз съм ходил у дома му с рано починалия белетрист Никола Янев, Страшимир Кринчев и Петър Райчев, където Петър, още ученик в Рисувалното училище, се съгласи да пее, но ако угасят лампите. Андрейчин имаше богата библиотека, беше ходил няколко пъти в Париж и беше учител по френски език в една от гимназиите. Все по това време се раздели с жена си и се ожени за съвсем младото си хазайче, дъщеря на военния шапкар Попов. Известно време беше редактор на хумористичното списание „Барабан“, без обаче да се почувствува някакво подобрение в него.

(Из ръкописите на писателя.)