Айра Левин
Степфордските съпруги (2)

2

Щеше да поиска да се преместят, но само ако намерят идеална къща, с необходимия брой стаи, и то просторни, при това къщата да не се нуждае от пребоядисване и да има удобно помещение за фотолаборатория или поне килерче, което да може да се пригоди. Трябваше да не струва повече от пет хиляди и двайсет и пет долара — сумата, която бяха платили за имота в Степфорд и която Уолтър бе сигурен, че все още могат да получат при продажбата.

Съзнаваше, че има големи изисквания, но не смяташе точно сега да се разтърчи да търси. Все пак една ясна студена утрин в началото на декември тръгна да обикаля заедно с Боби.

Боби обикаляше градчетата буквално всяка сутрин — Норуд, Истбридж, Ню Шерън, Бе решила, че щом намери нещо подходящо — а нейните претенции бяха далеч по-малки от тези на Джоана, — ще настоява пред Дейв да се преместят веднага, дори и да се наложи момчетата да сменят училището по средата на годината.

— По-добре едно малко сътресение в живота им, отколкото вампирясала майка — заяви тя.

Беше започнала наистина да пие бутилирана вода и не ядеше никакви продукти с местен произход.

— Можеш да си купиш и бутилка с кислород — предложи й Джоана.

— Върви по дяволите! Не бих се изненадала, ако изведнъж вземеш да сравняваш новия прах „Аякс“ с досегашните препарати за почистване.

В колкото повече къщи влизаше Джоана, толкова по-сериозно се убеждаваше, че има смисъл да търси още. Жените, с които се срещаха (те разгледаха няколко къщи в Истбридж и разговаряха със служителката по продажба на недвижими имоти на име мис Къргаса), бяха събудени, контактни, различни една от друга — нямаха нищо общо със скучните степфордски жени. Освен това Истбридж предлагаше и възможности за обществена дейност — различни дружества, в които можеха да членуват и мъже и жени.

— Защо отидохте направо в Степфорд, а не проверихте най-напред тук? — запита мис Къргаса, подкарала бясно колата из острите завои на стръмния път.

— Мъжът ми беше чул, че… — започна Джоана, вкопчила ръце в дръжката на вратата, като гледаше ужасена пътя и инстинктивно търсеше с крак педала на спирачката.

— Там е мъртвило. Тук при нас е друго нещо.

— Все пак бихме искали да се доберем до къщите си здрави и читави, инак няма да можем да си съберем багажа — подметна Боби от задната седалка.

Мис Къргаса едва не се задави от смях.

— По тези пътища мога да карам и с вързани очи — рече тя. — Искам да ви покажа още две места.

— Ето, това е работа за мене! — заяви Боби, като потеглиха обратно към Степфорд. — Току-що реших, че ще започна да продавам имоти. Излизаш, срещаш се с хора и надничаш в хорските килери. Сама си определяш работното време. Без майтап, ще се поинтересувам какви са изискванията.

Получиха писмо (цели две страници) от Държавния Департамент по здравеопазването. Уверяваха ги, че техният интерес към опазването на природната среда се споделя и от Щатската комисия. Промишлените обекти в целия щат били обект на строг контрол, според не знам си какви си разпоредби, като например… Контролът се изразявал не само в чести проверки на самите обекти, но и чрез редовно изследване на проби от почвата, въздуха и водата. В околностите на Степфорд нямало признаци на замърсяване, нито за някакво естествено присъствие на химикали, които биха могли да имат замайващ или седативен ефект. Убеждаваха ги, че тревогата им е неоснователна, но въпреки всичко благодаряха за писмото им.

— Врели-некипели! — отбеляза Боби и продължи да пие бутилирана вода. Ходеше ли на гости у Джоана, носеше със себе си термос с кафе.

 

 

Когато Джоана излезе от банята, Уолтър лежеше настрани с гръб към нея. Тя седна на леглото, угаси лампата и се пъхна под завивката. Легна по гръб и се загледа в тавана, който бавно добиваше очертания в тъмнината.

— Уолтър?

— Ммм?

— Нещо между нас не е наред.

Той мълчеше.

— Имам чувството, че напоследък си по-различен.

— Не е вярно. Всичко е наред.

Тя продължаваше да гледа в тавана. Мислеше си за Чармейн, която преди разправяше как не понасяла похотливостта на Ед. Дали не се бе променила и в това? Сети се и за забележката на Боби, която й намекна за странните идеи на Дейв.

— Лека нощ — обади се Уолтър.

— Има ли нещо, което… те смущава?

Той помълча, сетне се обърна към нея и се подпря на лакът.

— Може би напоследък съм малко уморен, знаеш, че имам много работа. — Усмихна се и я целуна по бузата. — Трябва да спиш.

— Да не би… да имаш нещо с Естер?

— Що за идея! — възрази той. — Тя ходи с един, викат му Черната пантера. Какво те прихваща, нямам нищо с никоя!

— А откъде знаеш за Черната пантера?

— Секретарката на Дон му казала. Аз дори не разговарям с Естер на такива теми. Контактите ми с нея се свеждат до това да поправям правописните й грешки. Хайде, заспивай. — Целуна я по бузата и се обърна с гръб към нея.

Тя легна по корем, понамести се и затвори очи.

Отидоха с Боби и Дейв на кино в Норуд и след това цяла вечер се смяха пред камината и играла на „Монопол“.

В събота вечерта падна голям сняг и Уолтър, без особен ентусиазъм, се отказа да гледа футбол в неделя следобед, за да заведе Пит и Ким да се пързалят на Уинтър Хил, а тя отиде с колата до Ню Шерън, където зимуваха много птици и изщрака филм и половина (все цветни снимки).

Пит получи главна роля в коледната пиеса на класа, а една вечер Уолтър се върна без портфейл — или го бе загубил на път към къщи, или му го бяха откраднали.

Занесе шестнайсет снимки в агенцията. Човекът, с когото контактуваше там — Боб Силвърбърг, — се възхити от тях, но й заяви, че агенцията в момента не сключва договори с никого. Задържа снимките и, като обеща след ден-два да я информира дали някои от тях ще бъдат купени. Старата й приятелка Дорис Ломбардо я покани на обед (беше доста скучно) и купи някои коледни подаръци за Уолтър и родителите си.

 

 

Върнаха й десет снимки, включително и „Свободен ден“, която тя реши веднага да изпрати за конкурса на „Сатърди Ривю“. Между шестте, които агенцията задържа, бе „Ученик“ — снимката на Джони Маркоуи с микроскопа. Обади се да съобщи на Боби.

— Ще му дам десет процента от сумата, която получа — каза Джоана.

— Значи ли това, че можем да спрем да му даваме джобни пари?

— Не избързвайте. Преди време за най-добрата си снимка получих доста солидна сума, но за другите две ми платиха по двеста долара.

— Е, не е толкова лошо, при положение, че приличаш на Питър Лори^[1] — отбеляза Боби. — Той прилича, не ти. Слушай, и без това щях да ти се обаждам. Можеш ли да вземеш Адам за събота и неделя?

— Разбира се — отвърна тя. — Пит и Ким ще се радват. Защо?

— Дейв има някаква безумна идея. Искал да прекараме сами събота и неделя, само двамата. Нещо като младоженско приключение.

Докосна я усещането за нещо познато — „deja vu“^[2]. Опита се да го пропъди.

— Чудесно!

— Джони и Кени ще отидат у съседите — продължи Боби, — но мисля, че Адам ще прекара по-добре у вас.

— Разбира се — рече Джоана, — и за Пит и Ким ще е разнообразие, няма да се джавкат толкова. А какво сте решили да правите, в града ли ще отидете?

— Не, ще си стоим тук, докато ни затрупа снегът. Ще доведа Адам утре след училище, добре ли е? И ще го прибера в неделя вечер.

— Чудесно! А как върви търсенето?

— Не особено добре. Сутринта видях страхотна къща в Норуд, но хората не искат да се изнасят преди първи април.

— Изчакай.

— Не, благодаря. Искаш ли да се видим?

— Не мога. Трябва най-сетне да поизчистя. Вкъщи е ужасно.

— Виждаш ли? Взе да се променяш, Степфордската магия започва да ти действува.

 

 

Негърка с оранжев шал и палто от изкуствена кожа на райета чакаше на гишето на библиотеката, опряла пръсти върху купчина книги. Погледна към Джоана и й кимна с лека усмивка, Джоана също й кимна и се усмихна. Негърката отмести поглед към празния стол до бюрото и рафтовете с книги зад него. Беше висока, с кафява кожа, късо подстригана черна коса и големи тъмни очи — екзотична и привлекателна. Около трийсетгодишна.

Джоана се доближи до бюрото, свали ръкавиците си и извади пощенската картичка от джоба си. Погледна табелката с името на мис Остриън на бюрото, сетне книгите под дългите тънки пръсти на негърката, застанала на няколко метра от нея, „Отрязаната глава“ от Айрис Мърдок, „Знам защо пее птичето в клетка“ и най-отдолу „Магът“.^[3] Джоана отново прочете пощенската картичка — съобщаваха и, че ще и запазят „Отвъд свободата и достойнството“ от Скинър до 11 декември. Прииска й се да каже на негърката нещо дружелюбно (тя положително бе съпругата или дъщерята на новопристигналото негърско семейство, за което й бе споменала жената от „Добре дошли“, но не искаше да изглежда, че се държи покровителствено.) Щеше ли да изпитва нужда да каже нещо, ако жената не беше тъмнокожа. Да, в подобна ситуация щеше…

— Както няма жива душа, бихме могли да изнесем цялата библиотека — проговори негърката.

— Изглежда, трябва да го направим, тъкмо ще я научим да си стои на мястото — каза Джоана с усмивка и кимна към бюрото.

Негърката се засмя.

— Винаги ли е така пусто?

— Е, чак така май не е било — каза Джоана. — Но съм идвала само следобед и в съботни дни.

— Отскоро ли сте в Степфорд?

— От три месеца.

— А аз от три дни — рече негърката.

— Надявам се, че ще ви хареса.

— Мисля, че да.

Джоана протегна ръка.

— Казвам се Джоана Еберхарт.

— Рутан Хендри — усмихна се негърката и стисна ръката на Джоана.

Джоана се удари по челото и се вгледа в нея.

— Това име ми е познато! Виждала съм го написано някъде.

Жената се усмихна.

— Имате ли малки деца?

Джоана кимна озадачена.

— Написала съм една детска книжка. „Тайнственият план на Пени“, Тук я има. Първата ми работа беше да проверя в каталога.

— Ето какво било! — възкликна Джоана. — Бях я взела за Ким само преди две седмици! Много й хареса, на мене също! Най-сетне попаднах на детска книга, в която едно момиченце се занимава и с по-интересни неща, а не прави само чай за куклите си.

— Правите ми хубава реклама — засмя се Рутан Хендри.

— Доколкото си спомням, и илюстрациите бяха ваши — продължи Джоана. — Страхотни илюстрации!

— Благодаря.

— Пишете ли нещо друго?

Рутан Хендри кимна.

— Започнала съм — рече тя, — но ще се хвана сериозно за работа, когато се настаним.

— Извинете — обади се мис Остриън от дъното на стаята и накуцвайки, се отправи към тях. — Сутрин тук идват толкова малко хора, че — спря, премигна и отново закуцука… — работя в канцеларията. Трябва да си сложа звънец за клиентите. Здравейте, мисис Еберхарт. — Усмихна се първо на Джоана, сетне и на Рутан Хендри.

— Здравейте — отговори Джоана. — Това е една от вашите авторки. „Тайнственият план на Пени“. Рутан Хендри.

— О? — мис Остриън се отпусна тежко в стола и хвана страничните облегалки с пълничките си розови ръце. — Книгата се харесва много — отбеляза тя. — Имаме два екземпляра, които са в непрекъснато обръщение.

— Тази библиотека ми харесва — заяви Рутан Хендри. — Мога ли да се запиша?

— В Степфорд ли живеете?

— Току-що се заселихме тук.

— Тогава може — рече мис Остриън.

Отвори чекмедже, извади бяло картонче и го сложи до купчината книги.

 

 

Рутан разбъркваше кафето си на бара на закусвалнята в Центъра — празна, ако не се смятат двамата телефонни техници — и разговаряше с Джоана.

— Искам да ми кажеш честно. Реагираха ли с неудоволствие срещу нашето идване тук?

— Не съм чула такова нещо — отвърна Джоана. — Тук никой не реагира на нищо. Няма нито едно обществено място, където хората могат да разменят мисли, с изключение на Мъжкото дружество.

— От Мъжкото дружество не са настроени срещу нас — отбеляза Рутан. — Ройъл постъпва утре вечер. Но съседките ми…

— Слушай — рече Джоана, — това за съседките няма нищо общо с цвета на кожата, повярвай ми. Те поначало се държат така. Нямат време за едно кафе, нали? И непрекъснато се занимават с домакинството.

Рутан кимна.

— Не се вълнувам заради себе си — рече тя. — Аз си имам свои занимания и не бих страдала, ако те ми обърнат гръб. Но…

Джоана й разказа за степфордските жени и как Боби дори се готви да се премести, за да не стане като тях.

Рутан се усмихна.

— Не съществува сила, която да ме превърне в страстна домакиня — заяви тя. — А пък другите, тяхна си работа. Безпокоя се само за децата.

Имаше две дъщери — едната на четири, другата на шест годинки. Съпругът й Ройъл завеждаше катедрата по социология в един от градските университети. Джоана й разказа за Уолтър, Пит и Ким и за фотографията. Размениха си телефоните.

— Докато пишех „Пени“, тъй се бях усамотила, че загубих навика да се срещам с хора — каза Рутан. — Но рано или късно ще ти се обадя.

— Аз сама ще те потърся — отвърна Джоана. — Ако си заета, ще ми кажеш. Искам да се запознаеш с Боби. Сигурна съм, че ще се харесате.

Вървяха към паркинга при библиотеката — бяха оставили там колите си, — когато Джоана съзря Дейл Коба, който я наблюдаваше от разстояние. Стоеше с агнеца в ръце край сградата на Историческото дружество, а до него група мъже, явно заети с подготовката на декора за Рождество Христово, майсторяха ясли. Кимна му и той, както държеше агнеца (беше също като жив), също й кимна и се усмихна.

Каза на Рутан кой е той и я запита дали знае, че Айк Мазард живее в Степфорд.

— Кой?

— Айк Мазард. Илюстраторът.

Рутан въобще не беше чувала за него, което накара Джоана да се почувствува много стара. Или не, просто по-различна за това, че е бяла.

 

 

Гостуването на Адам в събота и неделя се оказа нож с две остриета. Наистина в събота си игра чудесно с Пит и Ким, и вътре, и на двора. Но в неделя — студен и мрачен ден — Уолтър се затвори в хола да гледа футбол (не можеше да му се сърди, след като предната неделя бе пожертвувал мача заради пързалката), а Адам и Пит пощръкляха. То бяха войни, крепости, построени с помощта на одеяло, метнато върху кухненската маса, изследователски експедиции в мазето (Ужас! За малко да нахълтат във фотолабораторията), звездни войни в стаята на Пит. Най-ужасното бе, че във всички игри имаха единствен общ враг на име Ким Откачалката. Вдигаха шум и се пъхаха навсякъде, за да се отбраняват, а горката Ким наистина се държа като откачена и едничкото й желание беше да се присъедини към тях. Отказа да рисува, да помага да подреждат негативите и дори да пекат курабийки. Джоана се отчая. Адам и Пит не обръщаха внимание на заплахите, Ким не се успокояваше от ласките й, а Уолтър си гледаше мача.

Когато Боби и Дейв дойдоха да приберат Адам, Джоана си отдъхна. Но не съжаляваше, че го е взела, като видя колко са се освежили от почивката. Боби беше с фризирана коса и изглеждаше направо красива, което вероятно се дължеше на грима или пък на „младоженското приключение“, а може би и на двете. Дейв имаше самодоволен, малко тайнствен, но щастлив вид. Заедно с тях в антрето нахлу вълна студен въздух.

— Здрасти, Джоана, как се оправи с децата? — запита Дейв, като потриваше ръце в кожени ръкавици, а Боби, загърната в палто от мечешка кожа, отбеляза:

— Надявам се, че Адам те е слушал.

— Много — заяви Джоана. — И двамата изглеждате прекрасно.

— Най-важното е, че се чувствуваме прекрасно — съобщи Дейв, а Боби се усмихна.

— Прекарахме чудесно — каза тя. — Благодаря ти, че ни помогнахте за тази почивка.

— Дребна работа — отвърна Джоана. — Смятам след някоя и друга седмица за почивните дни да оставя Пит при вас.

— С удоволствие ще го вземем — рече Боби.

— Щом решите, обадете се — добави Дейв. — Адам! Време е да тръгваме!

— Той е горе в стаята на Пит.

Дейв вдигна ръкавиците към устата си и извика:

— Адам! Тук сме! Събирай си нещата!

— Съблечете се — предложи Джоана.

— Трябва да приберем Джон и Кени — каза Дейв.

— Сигурно ви се иска малко мир и тишина — добави Боби. — Убедена съм, че са ви надули главата.

— Е, не мога да кажа, че това е най-спокойната неделя в живота ми — отбеляза Джоана, — но вчера си играха чудесно.

— Привет! — обади се Уолтър и излезе от кухнята с чаша в ръка.

— Здравей, Уолтър — каза Боби.

— Здрасти! — извика Дейв и му смигна свойски.

— Как беше второто „младоженско приключение“? — попита Уолтър.

— По-вълнуващо от първото, само дето беше по-кратко — отговори Дейв и се ухили на Уолтър.

Джоана погледна Боби в очакване да чуе нещо смешно, Боби обаче й се усмихна и погледна към стълбите.

— Здравей, ежко — каза тя. — Добре ли прекара?

— Не искам да си ходя — отвърна, Адам, вдигнал рамо, за да не тътри найлоновия си плик по стъпалата. Зад него бяха Пит и Ким.

— Не може ли да остане да спи тук? — обади се Ким.

— Не, мила, утре е на училище — каза Боби.

— Хайде, мой човек, трябва да съберем остатъка от тумбата.

Адам си тръгна намусен по стълбите, а Джоана отиде до дрешника да извади палтото и ботушите му.

— Щях да забравя — извика Дейв, — трябва да ти кажа нещо във връзка с акциите, за които ме питаше.

— А, хубаво се сети — каза Уолтър и вкара Дейв в хола.

Джоана подаде палтото на Боби, а тя й благодари, разтвори го и застана зад гърба на Адам. Той пусна плика на пода и протегна ръце назад към ръкавите.

— Искаш ли плик за ботушите му? — попита Джоана.

— Не, не си прави труда — отвърна Боби, Завъртя Адам и му помогна да се закопчае.

— Хубаво миришеш — отбеляза той.

— Благодаря, ежко.

Той погледна тавана, а след това нея.

— Не искам да ми викаш вече така! Преди обичах, но сега не.

— Извинявай — отговори му тя. — Вече няма. — Усмихна му се и го целуна по челото.

Уолтър и Дейв излязоха от хола, Адам вдигна плика и каза довиждане на Пит и Ким. Джоана подаде на Боби ботушите на Адам и допря буза до нейната. Боби още беше студена и наистина миришеше хубаво.

— Ще ти се обадя утре — каза Джоана.

— Добре — отвърна Боби. Усмихнаха се една на друга.

Боби отиде до Уолтър, който стоеше до вратата, и му предложи бузата си. Той се поколеба и леко я докосна. Джоана се зачуди защо.

Дейв целуна Джоана, потупа Уолтър по рамото.

— Хайде, доскоро — сетне побутна Адам и двамата излязоха навън след Боби.

— Може ли вече да влезем в хола? — попита Пит.

— Целият е на ваше разположение — отвърна Уолтър.

Пит се втурна към хола и Ким го последва.

Джоана и Уолтър постояха до замръзналото стъкло на външната врата и наблюдаваха как Боби, Дейв и Адам се качват в колата.

— Гледай ти! — обади се Уолтър.

— Изглеждат фантастично — рече Джоана. — Боби не беше толкова хубава дори на вечерята. Защо не искаше да я целунеш?

— Не знам — отговори той след кратко мълчание, — това да целуваш някого по бузата… ми се вижда много превзето.

— Досега не съм забелязвала да те дразни.

— Значи съм се променил.

Тя продължаваше да гледа през стъклото. Вратите на колата се затвориха, блеснаха фаровете.

— Какво ще кажеш, ако някой път и ние останем за една събота и неделя сами? — каза тя. — Те са съгласни да вземат Пит, а съм сигурна, че и Ван Сентови биха взели Ким.

— Ще бъде чудесно — съгласи се той. — Ще го направим веднага след празниците.

— Можем да оставим Ким и у Хендри — продължи тя. — Те имат шестгодишна дъщеря и бих искала Ким да се запознае с негърско семейство.

Колата потегли, червените стопове светнаха и Уолтър заключи вратата и угаси външната лампа.

— Искаш ли да пийнеш нещо? — попита я той.

— И още как! Имам нужда след днешния бурен ден.

 

 

Какъв ужасен понеделник! Стаята на Пит се нуждаеше от основен ремонт и всички други трябваше да се разтребят. Още да се сменят чаршафите, да се изпере (а тя беше натрупала доста пране, разбира се), да се направи списък на покупките за вторник и да се отпуснат три панталона на Пит. Всъщност това се бе захванала да прави — ами останалото? Трябваше да пазарува за Коледа, да надписва картички, да ушие костюма на Пит за пиесата (това удоволствие дължеше на мис Търнър). Слава богу, Боби не се обади — не беше ден за приказки на кафе. „Може би е права — рече си Джоана, — май започвам да се променям?“ Не, не беше права! Домакинската работа не можеше да се отлага до безкрайност, иначе къщата щеше да заприлича на… да речем, на къщата на Боби. Освен това истинската степфордска съпруга щеше да върши всичко много спокойно и организирано, нямаше да търкаля прахосмукачката върху шнура и след това да си премаже пръстите, докато се мъчи да го отмотае.

Направи скандал на Пит, че не прибира играчките си, а той се цупи цял час и не искаше да разговаря с нея. Ким започна да кашля.

Уолтър помоли да прескочи реда си в кухнята, напъха се в претъпканата с мъже кола на Хърб Съндерсън и изчезна нанякъде. В Мъжкото дружество кипеше дейност. Коледни играчки! За кого? Имаше ли в Степфорд бедни деца? Не беше забелязала.

Сряза чаршаф за костюма на Пит — снежен човек — и поигра „на думи“ с него и Ким, която се закашля само веднъж (абе да стиска палци, можеше и да се размине). Надписа коледните картички до буквата Л и си легна в десет. Заспа с книгата на Скинър.

Вторникът беше по-лек ден. Като разчисти бъркотията от закуската и оправи леглата, реши да се обади на Боби — нямаше никой, тя явно обикаляше да търси къща. Отиде с колата до Центъра за по-едрите седмични покупки. Следобед отиде пак, направи снимки на коледния декор и се прибра точно преди да пристигне училищният автобус.

Уолтър изми чиниите и след това отиде в Мъжкото дружество. Играчките не бяха за степфордските деца, а за дечица от бедните квартали в града и в болниците. (Май ви затвориха устата, мисис Еберхарт. Или може би предпочитате да сте мис Инголс? Мис Инголс-Еберхарт?)

След като накара Пит и Ким да се изкъпят и да легнат, се обади на Боби. Чудно защо Боби не я беше търсила цели два дни?

— Ало — обади се Боби.

— Отдавна не сме се чували.

— Кой е на телефона?

— Джоана.

— О, здравей — рече Боби. — Как си?

— Добре. А ти? Звучиш някак особено.

— А, добре съм — отвърна Боби.

— Попадна ли на нещо интересно тази сутрин?

— Какво искаш да кажеш?

— Намери ли най-сетне подходяща къща?

— Бях на пазар — каза Боби.

— Защо не ми се обади?

— Излязох много рано.

— Аз ходих към десет, сигурно сме се разминали.

Боби не отговори.

— Боби?

— Да?

— Сигурна ли си, че си добре?

— Много съм добре. В момента гладя.

— По това време?

— Утре Дейв има нужда от риза.

— Аха. Тогава ми се обади утре сутрин, може да обядваме заедно. Ако не си решила да обикаляш за къща.

— Няма да обикалям — отвърна Боби.

— В такъв случай ще ми се обадиш, нали?

— Добре — рече Боби. — Довиждане, Джоана.

— Довиждане.

Затвори телефона и постоя загледана в него, с ръка на слушалката. Чудно защо й хрумна, че Боби се е променила като Чармейн. Не, за Боби това е невъзможно. Сигурно е имала разправия с Дейв, при това сериозна разправия, и все още не й се разговаря. Дали пък не я бе обидила, без да иска? Опита се да се сети дали в неделя бе казала нещо във връзка с гостуването на Адам — нещо, което Боби би разбрала погрешно. Не, разделиха се съвсем приятелски, както винаги. Докоснаха бузи и се уговориха да се чуят. (Все пак, замисли се и си даде сметка, че Боби не изглеждаше като преди — не каза… нещата, които обикновено казваше, и освен това се движеше някак флегматично.) Дали пък не бяха пушили наркотици с Дейв? Боби бе споделила с нея, че са опитвали няколко пъти, но не й харесало. Може би този път…

Написа още няколко коледни картички.

Обади се на Рутан Хендри, която беше приветлива и се зарадва да я чуе. Поговориха за „Магът“, която Рутан също бе харесала, а Рутан й разказа за новата си книга — продължение на Пени. Договориха се да обядват заедно следващата седмица. Джоана щеше да говори с Боби и трите щяха да отидат във френския ресторант в Истбридж. Рутан обеща да й се обади в понеделник сутринта.

Продължи да пише коледни картички, сетне, като си легна, чете в леглото книгата на Скинър, докато Уолтър се прибра.

— Говорих тази вечер с Боби — каза му тя. — Звучеше някак особено, такава… безразлична.

— Вероятно е уморена от това търчане да търси къща — отвърна Уолтър, докато изпразваше джобовете на сакото си на бюрото.

— Видя ми се особена и в неделя — продължи Джоана. — Не каза…

— Просто малко се беше гримирала — отряза я Уолтър. — Само да не започнеш пак да ми говориш за ония химикали!

Джоана се намръщи и сложи затворената книга на коленете си.

— Дейв спомена ли нещо за наркотици? — попита тя.

— Не — отвърна Уолтър, — но може да е и това.

 

 

Боби не се обади. Към един часа Джоана подкара колата към тях. Още щом се изправи пред къщата, кучетата залаяха. Бяха завързани за висока тел в задния двор — дребното корги се бе изправило на задните си лапи и скимтеше, а овчарката стоеше неподвижно и лаеше: „Уау, уау, уау!“ Синият шевролет на Боби беше извън гаража.

Боби, застанала в безупречно лъснатия си хол — възглавничките бяха бухнали, дървените части светеха, списанията лежаха като ветрило на полираната масичка зад дивана — се усмихна на Джоана.

— Извинявай, толкова съм заета, че ми изхвръкна от главата. Обядвала ли си? Влез в кухнята. Ще ти направя сандвич. С какво го искаш?

Изглеждаше също както в неделя — красива, с фризирана коса и грим. Освен това под зеления пуловер носеше някакъв висок сутиен, изглежда, с подплънки, а ханшът й под кафявата плисирана пола сигурно бе стегнат с ластичен колан.

— Да, промених се — каза тя, когато се преместиха в също тъй безупречната кухня. — Разбрах, че съм била ужасно мързелива и себична. Не е срамно да си добра домакиня. Реших да върша съвестно работата си, както Дейв върши своята, и да стана по-взискателна към външността си. Сигурна ли си, че не искаш сандвич?

Джоана поклати глава.

— Боби, не виждаш ли… не разбираш ли какво се е случило? Тази ужасна отрова тук се е загнездила и в тебе. Станало е същото като с Чармейн!

Боби се усмихна.

— Нищо не се е загнездило в мен — отвърна тя. — Тук няма никаква отрова. Това са глупости. Животът в Степфорд е прекрасен и много здравословен.

— Вече… не искаш ли да се местиш?

— Не — заяви Боби, — това беше глупава идея. Тук много ми харесва. Да ти направя поне едно кафе?

 

 

Обади се на Уолтър в службата.

— А, добър ден — каза Естер. — Толкова се радвам да ви чуя! При вас сигурно е чудесно, а може би се обаждате от града?

— Не, вкъщи съм — отвърна тя. — Мога ли да говоря с Уолтър?

— Съжалявам, но в момента е на съвещание.

— Много е важно. Моля ви, извикайте го.

— Изчакайте секунда.

Зачака, седнала на бюрото в кабинета, като прехвърляше документите, които бе извадила от средното чекмедже. Погледна календара: „Вторник, 14 декември“ (вчера), сетне рисунката на Айк Мазард.

— Сега ще ви се обади, мисис Еберхарт — чу гласа на Естер. — Надявам се, че не се е случило нещо с Питър или Ким.

— Не, добре са.

— Чудесно. Сигурно са…

— Ало? — прозвуча Уолтър.

— Уолтър!

— Здравей. Какво има?

— Уолтър, искам да ме изслушаш и да не спориш. Боби се е променила. Бях у тях. Къщата прилича на… Просто свети, Уолтър, като в журнал! А самата Боби е… Слушай, спестовните книжки у тебе ли са? Търсих ги, но не мога да ги намеря. Уолтър!

— Да, у мене са — отвърна. — Купувам едни акции по съвет на Дейв. За какво са ти?

— Да проверя с колко разполагаме. В Истбридж видях една къща, която…

— Джоана…

— … беше малко по-скъпа от тази, но…

— Джоана, слушай.

— Няма да остана тук нито…

— Слушай, дявол да те вземе!

— Продължавай — рече тя и стисна слушалката.

— Ще гледам да се върна рано. Не предприемай нищо, преди да се прибера. Чуваш ли? Не поемай никакви ангажименти или нещо подобно. Смятам, че до половин час ще свърша.

— Няма да остана тук нито ден повече! — заяви тя.

— Ще изчакаш да се върна, нали? — настоя той. — Не можем да решим това по телефона.

— Донеси спестовните книжки — напомни тя.

— Не прави нищо, преди да съм се прибрал.

Той затвори телефона.

Джоана постави обратно слушалката. Върна документите в средното чекмедже и го затвори. Взе от рафта телефонния указател и потърси номера на мис Къргаса в Истбридж. Къщата, която имаше предвид, още не беше купена.

— Дори мисля, че цената й малко спадна напоследък — каза мис Къргаса.

— Ще ми направите ли една услуга? — запита Джоана. — Може би ще ни заинтересува, но ще знам със сигурност утре. Бихте ли уточнили със собствениците най-ниската цена, ако уредя покупката веднага? И моля ви, уведомете ме незабавно.

— Ще ви се обадя — обеща мис Къргаса. — Знаете ли дали мисис Маркоуи се е спряла на нещо? Имахме среща тази сутрин, но не дойде.

— Тя промени решението си и няма да се мести — отвърна Джоана. — Но аз ще се преместя.

Обади се на Бък Реймънд, предприемача, към когото се бяха обърнали за Степфорд.

— Ако решим да продадем къщата примерно утре — попита го тя, — смятате ли, че ще се купи веднага?

— Без съмнение — увери я Бък. — Непрекъснато ми се обаждат. Сигурен съм, че ще получите колкото сте дали, дори малко повече. Вие какво, не сте ли доволни?

— Не — отвърна тя.

— Съжалявам. Да я обявя ли за продан? Точно сега има едно семейство, което…

— Не, не, още не — рече тя. — Ще ви уведомя утре.

 

 

— Моля те, спри за малко — убеждаваше я Уолтър, като протягаше ръце и се опитваше да я хване за раменете.

— Не — повтори тя и поклати глава. — Не. Това, което върлува тук, преобразява жените за четири месеца, което значи, че ми е останал само месец. Може и по-малко. Нанесохме се на 4 септември.

— Джоана, моля ти се…

— Ето, Чармейн е дошла през юли и се промени през ноември. Боби е дошла през август, а сега е декември. — Обърна се и се отдалечи от него. Чешмата в кухнята капеше, тя удари силно крана и капките спряха.

— Нали получи отговор от Министерството на здравеопазването?

— Врели-некипели, както казваше Боби. — Обърна се и го погледна. — Тук има нещо, в това съм сигурна. Иди и я погледни. Моля те, иди. Бюстът й стърчи дотук и тъй се е пристегнала с ластичния колан, че от задника й не е останало нищо! Къщата е като в телевизионна реклама. Като у Карол, като у Дона и Кит Съндерсън!

— Рано или късно трябваше да я изчисти, приличаше на кочина.

— Но самата тя се е променила, Уолтър! Не говори по същия начин, не мисли по същия начин… и аз не възнамерявам да чакам същото да се случи и с мене!

— Ние няма да…

Ким долетя от двора. От пухкавата кожена шапчица се подаваше зачервената й муцунка.

— Излез вън, Ким — каза Уолтър.

— Искаме малко запаси — заяви Ким. — Ще ходим на пътешествие.

Джоана отиде до буркана с бисквитите, отвори го и извади няколко.

— Ето — рече тя и ги сложи в ръкавичките на Ким. — И не се отдалечавайте от къщата, стъмни се.

— Дай ни и от хрускавите бонбони.

— Нямаме. Хайде, върви!

Ким излезе и Уолтър затвори вратата.

— Къщата е по-хубава от тази — Джоана изтръска трохите от дланите си — и можем да я вземем за пет хиляди и трийсет и пет. Веднага ще ги получим за тази. Бък Реймънд го потвърди.

— Няма да се местим — отсече Уолтър.

— Но ти нали се съгласи?

— Следващото лято, не преди…

— Следващото лято няма да съм аз!

— Джоана…

— Не разбираш ли? Това ще ми се случи през януари!

— Нищо няма да ти се случи!

— Аз казвах същото на Боби! Подигравах й се за бутилираната вода!

Той се доближи до нея.

— Тук няма нищо, нито във водата, нито във въздуха. Променили са се по причината, която са ти казали. Разбрали са, че са мързеливи и немарливи. Тревожиш се, че Боби се е погрижила за външността си! Беше крайно време да го направи. И на тебе няма да ти навреди, ако се поглеждаш от време на време в огледалото.

Тя го наблюдаваше, а той избягваше погледа й, изчерви се и пак обърна глава към нея.

— Говоря ти сериозно. Ти си хубава жена, а не правиш нищо за себе си. Поспретваш се само, ако ходиш някъде или приемаш гости. — Отиде до печката и започна нервно да върти един от ключовете й. Тя го гледаше.

— Ще ти кажа какво ще направим…

— Искаш ли да се променя?

— Разбира се, не, не ставай глупава! — Обърна се.

— Може би точно това искаш — привлекателна глупачка, котенце, което да ти слугува.

— Това, което исках да кажа, е, че…

— Затуй ли ме убеждаваше, че Степфорд е най-прекрасното място на света? Някой ти е подшушнал, нали? „Заведи я в Степфорд, братко, там има едно такова нещо във въздуха, дето след четири месеца няма да си я познаеш!“

— Във въздуха няма нищо — повтори Уолтър. — А това, което ми казаха, беше, че училищата са добри и таксите не са високи. Ето на, старая се да погледна на нещата от твоя гледна точка и да преценя справедливо. Искаш да се преместим, защото се страхуваш, че ще „се промениш“, аз пък мисля, че това противоречи на здравия разум и… че си малко истерична. Преместването в този момент ще представлява ненужно бреме за всички ни, особено за Пит и Ким. — Спря да си поеме дъх. — Добре, да направим така: ще отидеш при Алън Холингсуърт и ако той каже, че си…

— При кого?

— Алън Холингсуърт. — Явно избягваше погледа й. — Знаеш го, психиатъра. — За миг вдигна очи към нея. — Ако той каже, че не си в някакво депресивно…

— Нямам нужда от психиатър — заяви тя. — И да имах, нямаше да отида при Алън Холингсуърт. Видях жена му на родителска среща, и тя е като другите. Обзалагам се, че ще ме обяви за луда.

— Тогава избери си друг — съгласи се той. — Отиди при който си искаш психиатър. Ако не е някакво… нервно състояние или нещо подобно, ще се преместим веднага. Утре сутринта ще отида да видя къщата и дори ще внеса депозит.

— Нямам нужда от психиатър — настоя тя. — Имам нужда да се махна от Степфорд.

— Стига вече, Джоана — рече той. — Мисля, че съм съвсем справедлив. Искаш всички да обърнем живота си наопаки и смятам, че при това положение трябва да провериш дали психическото ти състояние ти позволява да правиш разумни преценки. Дължиш го не само на нас, но и на себе си.

Тя го гледаше.

— Е, не съм ли прав?

Не му отговори. Продължаваше да го гледа.

— Кажи сега, не е ли разумно?

— Боби се промени, докато беше сама с Дейв, Чармейн се промени, докато беше сама с Ед — промълви тя.

Той отмести поглед и поклати глава.

— Тогава ли ще стане и с мене? Когато отидем някъде сами в събота и неделя?

— Идеята беше твоя — подчерта той.

— А ти нямаше ли сам да предложиш, ако не бях го направила аз?

— Ето сега! — възмути се той. — Чуваш ли се какви ги говориш? Искам да обмислиш това, което ти казах. Не можеш да нарушаваш живота на всички ни, защото си си наумила нещо. — Обърна се и излезе от кухнята.

Тя остана неподвижна, вдигна ръка към челото си и затвори очи. Постоя така, свали ръка, отвори очи и поклати глава. Отиде до хладилника, отвори го и извади покрита купа и пакетирано парче месо.

 

 

Той седеше на бюрото и пишеше нещо в жълт бележник. От цигарата в пепелника се точеха ленти дим към лампата. Погледна я и си свали очилата.

— Добре — каза тя. — Ще говоря с лекар. Но трябва да е жена.

— Чудесно — съгласи се той. — Добра идея.

— А ти ще внесеш депозит за къщата утре.

— Да. Само да не е някаква развалина.

— Не е, ще видиш. Къщата е хубава и е построена само преди шест години. С добра ипотека.

— Отлично — рече той.

Тя стоеше и го гледаше.

— Искаш ли да се променя?

— Не — рече той. — Просто искам понякога да си слагаш малко червило. Това ме е кой знае каква промяна. Самият аз бих искал да се променя, например да сваля някой и друг килограм.

Тя отметна назад косата си.

— Ще сляза да поработя във фотолабораторията. Пит е буден още. Ще се ослушваш ли от време на време?

— Разбира се — каза той с усмивка.

Тя го погледна, обърна се и излезе.

 

 

Наложи се да прибегне до услугите на местния отдел по здравеопазване и оттам я насочиха към Областното управление, където й дадоха имената и телефоните на пет жени-психиатри. От тях две имаха кабинети съвсем близо (в Истбридж), но бяха заети до средата на януари, а третата (в Шефилд, на север от Норуд) се съгласи да я приеме в събота, в два часа. Доктор Маргарет Фанчър — звучеше приятно по телефона.

Дописа коледните картички и уши костюма на Пит, купи играчки и книги за Пит и Ким и бутилка шампанско за Боби и Дейв. В града намери златна катарама за колан на Уолтър. Първоначално смяташе да обиколи антикварните магазини на Девета улица, за да го изненада с някой интересен стар документ, но вместо това му купи кафява жилетка.

Пристигаха първите коледни картички — от родителите й, от подчинените на Уолтър и от семейства Маккормик, Камелиън и Ван Сент. Подреди ги на рафта с книги в хола. От агенцията пристигна чек — сто двайсет и пет долара.

В петък следобед, въпреки че бе натрупал сняг, а и не спираше да вали, качи Пит и Ким в комбито и отидоха у Боби. Боби ги посрещна мило, а Адам, Кени и кучетата със страшна олелия. Боби направи горещ шоколад за децата, а Джоана отнесе таблата в хола.

— Да не се подхлъзнеш — предупреди я Боби. — Тази сутрин лъсках пода.

— Виждам — отвърна Джоана.

После седна в кухнята и се загледа как Боби — красива, с елегантна фигура — търка фурната с книжни кърпи и от време на време пръска с някакъв аерозолен препарат.

— Направила си чудеса със себе си! Как го постигна? — попита Джоана.

— Не ям като преди — каза Боби — и се движа повече.

— Отслабнала си най-малко с три килограма!

— Не повече от един-два. Нося и ластичен колан.

— Боби, моля те, кажи ми какво стана в събота и неделя?

— Нищо. Стояхме си вкъщи.

— Пушихте ли нещо, гълтахте ли нещо? Нещо такова… наркотици?

— Не. Не ставай смешна.

— Боби, но ти вече не си ти! Не го ли забелязваш? Станала си като другите!

— Честно ти казвам, Джоана, това са глупости — заяви Боби. — Разбира се, че съм си аз. Просто разбрах, че съм била ужасно мързелива и егоистка и сега върша работата си съвестно, както Дейв върши своята.

— Да де, разбрах. А какво мисли той за това?

— Много е щастлив.

— Не се и съмнявам.

— Виж, този аерозолен препарат е много хубав. Използвала ли си го?

„Не, не съм луда — рече си тя, — не съм за никакъв психиатър.“

Джони и още две момчета правеха снежен човек пред вратата на съседната къща. Остави Пит и Ким в комбито и отиде при тях.

— О, здрасти! — извика той. — Носиш ли ми парите?

— Не още — отвърна му тя, като закриваше лицето си от връхлитащия сняг. — Джони, знаеш ли какво?… Много ме смущава това, дето майка ти така се промени.

— Значи и ти си забелязала! — каза той задъхан.

— Не мога да разбера какво й стана — рече тя.

— Аз също. Вече не крещи и ни прави топли закуски… — Погледна към къщата и се намръщи. По лицето му се задържаха снежинки. — Надявам се, че ще си остане такава. Но доста се съмнявам.

 

 

Доктор Фанчър се оказа ниска жена с необикновено дребно лице, малко над петдесетгодишна, с къси къдрици, прошарена кестенява коса, остър кукленски нос и усмихнати сиво-сини очи. Облечена беше в тъмносиня рокля със златна брошка с китайски йероглиф и носеше венчална халка. Кабинетът й бе приветлив, е мебели в стил „Чипъндейл^[4]“, графики на Паул Клее по стените и раирани пердета, през които прозираше яркото слънце, огряло снега навън. Имаше, кафява кушетка, покрита с бяло чаршафче на повдигнатото място за главата, но Джоана седна на стола срещу махагоновото бюро, на което лежеше голям дневник със зелена подвързия, от чиито страници стърчаха като знаменца множество листчета за отбелязване.

— Дойдох по настояване на съпруга си. — Обясни Джоана. — В началото на септември се преместихме в Степфорд и искам да се махнем оттам колкото може по-скоро. Внесли сме депозит за къща в Истбридж, но само защото аз настоявах. Той смята, че това се дължи на… някаква… мания.

Разказа на доктор Фанчър защо иска да се преместят — за степфордските жени и как първо Чармейн, а после и Боби са се променили.

— Били ли сте в Степфорд? — попита я Джоана.

— Само веднъж — отвърна доктор Фанчър. — Чух, че си заслужава човек да отиде да го види, което се оказа вярно. Чух също, че хората там живеят доста изолирано и са необщителни.

— Повярвайте ми, точно така е.

Доктор Фанчър знаеше за онзи град в Тексас с ниската престъпност.

— Очевидно се дължи на концентрацията на литий — каза тя. — В едно от списанията имаше статия по този въпрос.

— Боби и аз писахме в Министерството на здравеопазването — продължи Джоана. — Отговориха, че в Степфорд няма нищо, което би навредило някому. Предполагам, че са ни взели за изкуфели бабички. Всъщност тогава и аз смятах, че Боби… се тревожи повече, отколкото трябва. Помогнах й за писмото, защото ме помоли… — Погледна стиснатите си ръце и ги разтри една в друга. Доктор Фанчър мълчеше.

— Започнах да подозирам… — заговори пак Джоана — … и защо казвам „подозирам“, като всъщност… — Отново се загледа в ръцете си и ги разтърка.

— Какво започнахте да подозирате? — обади се доктор Фанчър.

Джоана отпусна ръце и ги изтри в полата си.

— Започнах да подозирам, че зад тази история стоят мъжете. — Погледна доктор Фанчър. Доктор Фанчър не се засмя и не изглеждаше учудена.

— Кои мъже? — попита тя.

— Съпругът ми… — Джоана пак гледаше ръцете си, — съпругът на Боби, на Чармейн. — Погледна доктор Фанчър. — Всички мъже в Степфорд.

Разказа й за Мъжкото дружество.

— Една нощ, преди около два месеца, снимах Центъра. Там са магазините в колониален стил, а сградата на Дружеството е над тях. Прозорците бяха отворени и във въздуха се носеше… някаква миризма. На лекарство или на химикали. Внезапно спуснаха щорите, може би защото разбраха, че съм там (полицаят ме беше видял и спря да поговори с мене). — Наведе се напред. — На Девета улица има много специални промишлени заводи и доста от мъжете, които заемат високи постове в тях, живеят в Степфорд и членуват в Мъжкото дружество. Всяка нощ там става нещо и не мисля, че се занимават само с майсторене на играчки за бедните деца, ами пият и залагат на покер. Може би приготвят нещо, за което Министерството на здравеопазването не би могло да знае, защото е скрито там, горе, в сградата на Мъжкото дружество. — Облегна се на стола и изтри ръце в полата си, без да поглежда към доктор Фанчър.

Доктор Фанчър я разпита за родителите й и за интереса й към фотографията, за длъжностите, които е заемала, и за Уолтър, Пит и Ким.

— Всяко преместване е придружено с травма — отбеляза доктор Фанчър, — особено преместването от големия град в предградията, когато жената не смята да се задоволи с ролята си на домакиня. Сигурно за вас това е нещо като заточение. — Тя се усмихна на Джоана. — А като наближат празниците, човек още повече се изнервя. Това се забелязва у всички. Често съм си мислела, че някоя година трябва да зарежем подготовката за празниците и тогава наистина ще усетим, че е празник.

Джоана се опита да се усмихне. Доктор Фанчър събра ръцете си, опря лактите на бюрото и се наклони напред.

— Разбирам защо не сте щастлива в градче, където жените са отдадени изцяло на домакинството — рече тя. — Аз самата не бих била щастлива, защото като вас имам и други интереси. Но се питам (смятам, че и съпругът ви се пита същото) дали точно сега ще бъдете по-щастлива, ако отидете в Истбридж или където и да е другаде.

— Мисля, че ще съм по-щастлива — заяви Джоана.

Доктор Фанчър погледна ръцете си и започна да трие ръката, на която имаше халка. Сетне отново вдигна очи към Джоана.

— Докато един град добие облик, минава доста време — каза тя. — И този облик зависи от хората, които си избират да живеят там. Преди много години тук, в Шефилд, дойдоха няколко художници и писатели, последваха ги други, а онези, които не одобряваха бохемския им начин на живот, се преместиха. Сега ние сме град на художници и писатели. Не всички са художници и писатели, разбира се, но обликът на града се определя от тях и затова Шефилд е различен от Норуд и от Кембъл. Сигурна съм, че Степфорд е оформил облика си по подобен начин. Това ми изглежда много по-вероятно от идеята, че мъжете правят заговори и промиват с химикали мозъците на жените. И биха ли могли да го направят? Биха могли да им дават нещо, да речем, с отпускащ ефект, но доколкото разбирам, тези жени не са отпуснати. Те са трудолюбиви и дейни в тесния кръг на интересите си. Това е непосилна задача и за най-напредналите химици.

— Знам, че звучи някак… — Джоана разтърка слепоочието си.

— Звучи — поде доктор Фанчър — като идея на жена, която подобно на много жени в днешно време изпитва, и то напълно основателно, дълбоко негодувание и подозрение към мъжете. Една жена като вас днес се разпъва от противоречивите изисквания, които поставя пред нея животът, макар и понякога да не го съзнава. От една страна, е длъжна да се съобразява с условностите от миналото, а от друга, с новия критерий на еманципираната жена.

Джоана поклати глава.

— Ако само можехте да видите какво представляват степфордските жени. Всички са като актриси от телевизионна реклама. Дори не точно това, ами… Те са… като… — наведе се напред. — Преди няколко седмици имаше предаване по телевизията. Децата ми го гледаха и аз хвърлих едно око. Показваха движещите се фигури на всички президенти, които ходеха, говореха и променяха израза на лицето си. Ейбрахам Линкълн се изправи и произнесе Гетисбъргската реч, беше съвсем като жив… — Изведнъж замълча.

Доктор Фанчър почака, сетне поклати глава.

— Вместо да настоявате семейството ви незабавно да се премести — каза тя, — смятам, че трябва да помислите за…

— Дисниленд… — промълви Джоана. — Предаването беше от Дисниленд…

— Знам — каза доктор Фанчър и се усмихна. — Внуците ми бяха там миналото лято. Разправяха ми как „срещнали“ Линкълн.

Джоана се извърна. Лицето й бе добило още по-напрегнат израз.

— Смятам, че трябва да помислим за някаква терапия — продължи доктор Фанчър. — Първо трябва да сте наясно с чувствата си. Тогава можете да предприемете правилния ход: да се преместите в Истбридж, да се върнете в града, а може би, като се поуспокоите, и Степфорд няма да ви се струва толкова потискащ.

Джоана се обърна към нея.

— Ще размислите ден-два и ще ми се обадите — продължи доктор Фанчър. — Сигурна съм, че мога да ви помогна. Струва си да отделите няколко часа и спокойно да поразмислите, нали?

Джоана остана неподвижна, само кимна. Доктор Фанчър извади писалка и започна да пише на кочан с рецепти. Джоана я гледаше. Стана и взе чантата си от бюрото.

— Смятам, че това ще ви помогне — каза доктор Фанчър, без да спира да пише. — Тези хапчета имат лек успокояващ ефект. Можете да вземате по три на ден. — Откъсна рецептата, усмихна се и я подаде на Джоана. — Няма да ви накарат да се влюбите в домакинстването.

Джоана взе листа. Доктор Фанчър се изправи.

— Ще отсъствувам една седмица, точно след Коледа — обясни тя, — но можем да се срещнем през седмицата от трети нататък. Ще чакам да ми се обадите в понеделник-вторник и да ми кажете какво сте решили.

Джоана кимна. Доктор Фанчър се усмихна.

— Не намирам, че състоянието ви е тежко. Наистина съм сигурна, че мога да ви помогна — рече тя и протегна ръка.

Джоана стисна ръката й и излезе.

 

 

В библиотеката имаше доста хора. Мис Остриън й каза да слезе долу, в мазето — вратата вляво, най-долния рафт — и като свърши, да върне всичко на място. Да не пуши. Сетне да изгаси лампите.

Заслиза по тесните стъпала, като се опираше с ръка на стената. Нямаше перила. Вратата вляво. Напипа ключа за осветлението. Флуоресцентна лампа, мирис на стара хартия, мотор, който се засилва и започва да вие.

Стаята беше малка, с нисък таван. Стени, покрити с рафтове, натъпкани с вестници и списания, а в центъра маса и четири червени кухненски стола с хромирани метални крака.

От най-долните рафтове стърчаха големи, подвързани в кафяво томове, подредени по шест един върху друг. Остави чантата си на масата, съблече си палтото и го метна на един от столовете. Започна с броевете отпреди пет години, като прелистваше томовете отзад напред.

ПРЕДСТОИ СЛИВАНЕ НА МЕСТНИЯ ГРАЖДАНСКИ СЪВЕТ С МЪЖКОТО ДРУЖЕСТВО. Предложеното обединяване на Гражданския съвет и Мъжкото дружество в Степфорд беше прието от членовете и на двете организации и ще се осъществи през следващите няколко седмици. Председателите Томас С. Милър и Дейл Коба…

Върна се още по-назад — спортни празници, незапомнени снеговалежи, кражби, училищни спорове…

ЖЕНСКОТО ДРУЖЕСТВО ПРЕКРАТЯВА ЗАСЕДАНИЯТА СИ. Степфордското Женско дружество прекратява заседанията си, които се провеждаха два пъти месечно поради отлив на членове, сподели мисис Ричард Окри, която пое председателството на клуба само преди два месеца, след като бившата председателка, мисис Алън Холингсуърт подаде оставка. „Това е временно положение“ — заяви мисис Окри, с която разговаряхме в дома й на Фокс Холоу Лейн. — Смятаме да привлечем повече нови членове и да възобновим заседанията в началото на пролетта…

Въобразявате си, мисис Окри! Джоана продължи да прелиства. Обяви за стари филми и преоценени хранителни стоки, пожар в методистката църква, откриване на пещта за изгаряне на отпадъци…

МЪЖКОТО ДРУЖЕСТВО КУПУВА КЪЩАТА НА ТЪРХЮН. Дейл Коба, председател на степфордското…

Изменения на закона за регулацията, кражба в „Компю-Тек“…

Взе тома с броевете от по-предното полугодие, сложи го пред себе си и започна пак отзад напред:

КЛУБЪТ НА ЖЕНИТЕ-ГЛАСОПОДАВАТЕЛКИ ВЕРОЯТНО ЩЕ СЕ ЗАКРИЕ.

(И какво чудно имаше в това?)

Ако непрестанният отлив на членове не спре, степфордският Клуб на жените-гласоподаватвлки вероятно ще бъде закрит. С това изявление новата председателка мисис Тиодор Ван Сент от Феървю Лейн…

(Карол?)

Взе трескаво да обръща страници… Край на сушата. Сушата нанася щети…

МЪЖКОТО ДРУЖЕСТВО ПРЕИЗБИРА КОБА. Дейл Коба от Анвил Роуд бе преизбран с пълно болшинство за председател (с двугодишен мандат) на непрестанно разширяващото се…

Значи трябваше да се върне още две години назад. Прескочи три тома. Кражби, пожар, базар, снеговалеж… Поемаше страниците с едната ръка и ги обръщаше с другата — бързо, бързо…

В СТЕПФОРД БЕ УЧРЕДЕНО МЪЖКО ДРУЖЕСТВО. Десетина мъже, които ремонтираха изоставената плевня на Суицър Лейн и се срещаха в нея повече от година, решиха да учредят Мъжко дружество в Степфорд и канят желаещите да се присъединят към тях. Дейл Коба от Анвил Роуд беше избран за председател на Дружеството, Дуейн Т. Андерсън от Суицър Лейн за подпредседател, а Робърт Съмнър-младши от Гуендолин Лейн за секретар-касиер. Мистър Коба заяви, че целта на Дружеството е да осигури приятен отдих на членуващите — покер, мъжки разговори и размяна на информация за различни полезни занимания и хобита. Семейство Коба е особено активно в обществената дейност. Мисис Коба беше една от основателките на Женското дружество, въпреки че наскоро го напусна заедно с мисис Андерсън и мисис Съмнър. Останалите членове на степфордското Мъжко дружество са Клод Аксхелм, Питър Дж. Дуики, Франк Ферети, Стивън Марголис, Айк Мазард, Франк Роденбери, Джеймс Дж. Скофилд, Хърбърт Съндерсън и Мартин Й. Уайнър. Мъжете, които желаят да получат допълнителна информация, могат да се обърнат към…

Прескочи още два тома и запрелиства страниците, като търсеше рубриката „Новодошли“ на страница втора.

… Мистър Ферети е инженер в лабораторията за разработване на системи към „Компю-Тек Корпорейшън“.

… Мистър Съмнър — притежател на множество патенти в областта на багрилата и пластмасите, наскоро постъпи на работа в „Амери-Кем-Уилис Корпорейшън“, където се занимава с изследвания върху ваниловите полимери.

„Новодошли“… „Новодошли“… — спираше само на имената, които я интересуват, и непрестанно се убеждаваше, че е права.

Мистър Дуики, известен сред приятелите си като Уик, работи в отдела по микрокомпютри на „Инстатрон Корпорейшън“.

… Мистър Уайнър е в отдела „Соно-Трак“ на „Инстатрон Корпорейшън“.

… Мистър Марголис работи в „Рийд и Сондърс“ — производители на стабилизиращи устройства, чийто нов завод на Девета улица ще бъде открит следващата седмица.

Остави на място томовете, извади нови и ги строполи на масата.

… Мистър Роденбери е завеждащ Лабораторията за разработване на електронни системи в „Компю-Тек Корпорейшън“…

… Мистър Съндерсън проектира оптични сензори за „Юлиц Оптикс“.

Най-сетне откри онова, което най-много я интересуваше. Прочете цялата статия.

Новите съседи на Анвил Роуд са мистър и мисис Дейл Коба и синовете им Дейл-младши — на четири години, и Дерън — на две. Семейство Коба пристигнаха от Анхайм, Калифорния, където са живели шест години. „Засега тук ни харесва — заяви мисис Коба. — Не знам как ще се чувствуваме през зимата. Не сме свикнали на студ.“

Мистър и мисис Коба са учили в Университета в Лос Анжелис, а мистър Коба е защитил дисертация в Калифорнийския технологически институт. През последните шест години е работил в отдела по „Аудиоаниматроника“ в Дисниленд и е участвувал в създаването на движещите се и говорещи фигури на президентите, описани в августовския брой на „Нашънъл Джиографик“. Обича да ходи на лов и свири на пиано. Мисис Коба, която е завършила Филологически факултет, в свободното си време превежда класическия норвежки роман „Дъщерите на командора“.

Работата на мистър Коба тук вероятно няма да привлича толкова внимание и почитатели, колкото в Дисниленд — назначен е в отдела по изследователска и развойна дейност на „Бърнъм-Меси-Майкротек“.

Джоана прихна да се смее. Изследователска и развойна дейност! И вероятно няма да привлича толкова внимание! Не спираше да се смее. Не можеше да се удържи. И не искаше!

Изправи се, заливайки се от смях, гледаше оградената с линии колонка на рубриката „Новодошли“. Вероятно няма да привлича внимание! Божичко!

Затвори големия кафяв том, без да спира да се кикоти, взе го заедно с този отдолу и ги набута обратно на мястото им на рафта.

— Мисис Еберхарт — обади се мис Остриън отгоре, — шест без пет е, затваряме.

Най-сетне трябваше да спре да се смее!

— Свърших — извика тя. — Точно ги прибирам!

— Гледайте да са в същия ред.

— Разбира се.

— И изгасете лампите.

— Естествено.

Подреди томовете горе-долу в същия ред.

— Вероятно! — рече тя през смях.

Взе палтото и чантата си, изгаси лампите и като продължаваше да се смее, се заизкачва по стълбите към мис Остриън, която я гледаше озадачено. Естествено, че ще я гледа озадачено!

— Намерихте ли каквото ви интересуваше? — запита мис Остриън.

— О, да — отвърна тя, като се опитваше да потисне смеха си. — Много ви благодаря. Вие и вашата библиотека сте извор на знания. Благодаря. Лека нощ.

— Лека нощ — каза мис Остриън.

 

 

Отиде в аптеката отсреща, защото наистина се нуждаеше от успокоително. И там затваряха — беше полутъмно и нямаше никой освен семейство Корнел. Даде рецептата на мистър Корнел и той я прочете.

— Ще ви го дам веднага — каза той и се скри в задната стая.

Джоана се усмихна на подредените върху една полица гребени. Зад нея звънна стъкло и тя се обърна. До стената, зад страничния щанд, извън осветената част на аптеката, стоеше мисис Корнел. Вземаше нещо от рафта, избърсваше го с кърпа, сетне избърсваше рафта, слагаше нещото обратно и стъклото леко подрънкваше. Беше висока, руса, дългокрака, с голям бюст — хубава като… като от рисунка на Айк Мазард. Взе нещо от рафта, избърса го, избърса рафта и го постави обратно, дрънна стъкло, пак взе нещо от рафта…

— Здрасти — обади се Джоана.

Мисис Корнел извърна глава и се усмихна.

— Мисис Еберхарт. Здравейте, как сте?

— Прекрасно — отвърна Джоана. — Бомба. А вие как сте?

— Много добре, благодаря — каза мисис Корнел.

Избърса това, което държеше в ръка, избърса рафта, остави предмета, дрънна стъкло, взе нещо от рафта, избърса го…

— Много добре вършите тази работа — отбеляза Джоана.

— Просто бърша прах — отговори мисис Корнел, докато движеше кърпата по рафта.

В задната стая затрака пишеща машина.

— Знаете ли Гетисбъргската реч на Линкълн — попита я Джоана.

— Боя се, че не — заяви мисис Корнел и избърса нещо.

— Хайде де — усмихна се Джоана. — Всеки го знае. „Преди осемдесет и седем години…“

— Това го знам, но по-нататък не.

Мисис Корнел остави нещо на рафта, дрънна стъкло, взе нещо от рафта и го избърса.

— Да, разбирам, не е нужно — отбеляза Джоана. — А знаете ли „Малкото прасенце отиде на пазар“?

— Разбира се — каза мисис Корнел и избърса рафта.

— Сега ли ще платите? — запита мистър Корнел.

Джоана се обърна. Подаваше й шишенце с бяло капаче.

— Да — рече и го взе. — Имате ли малко вода? Искам веднага да взема едно хапче.

Той кимна и се върна в задната стая.

Както беше застанала с шишенцето в ръка, започна да трепери. Зад нея подрънкваше стъкло. Изтегли капачето и измъкна топчето памук. Вътре имаше бели таблетки — изсипа една на треперещата си длан, напъха памука и натисна капачето. Зад нея подрънкваше стъкло.

Появи се мистър Корнел с картонена чаша вода и тя я пое.

— Благодаря. — Сложи таблетката на езика си, пийна и преглътна.

Мистър Корнел пишеше на бял кочан. Темето му бе плешиво, сякаш през средата на главата му се бе протегнал някакъв разплут белезникав гол охлюв, нашарен тук-таме с няколкото кестеняви косъма, залепени напряко. Допи водата, остави чашата и прибра шишенцето в чантата си. Зад нея подрънкваше стъкло.

Мистър Корнел й поднесе кочана с усмивка и й предложи писалката си. Беше грозен — с малки очички и почти без брадичка. Джоана пое писалката.

— Имате красива жена — каза му тя, докато подписваше кочана. — Хубава, работна, покорна на своя бог и господар. Вие сте щастливец. — Подаде му писалката. Той я пое. Лицето му бе пламнало.

— Знам — отвърна мистър Корнел, без да вдига поглед.

— Този град е пълен с щастливци като вас — отбеляза тя. — Лека нощ.

— Лека нощ — отвърна той.

— Лека нощ — обади се мисис Корнел. — Заповядайте пак.

Джоана излезе на ярко осветената за Коледа улица. Минаха няколко коли. Гумите им свистяха.

Прозорците на Мъжкото дружество светеха. Светеха и прозорците на други къщи нагоре по хълма. В някои от тях проблясваха червени, зелени и оранжеви светлинки. Пое дълбоко нощния въздух, прегази с ботушите си струпания сняг и пресече улицата. Тръгна към ярко осветения коледен декор и се спря пред него. Мария, Йосиф и младенецът, агънцата и теленцата около тях — всички бяха като живи, също като в Дисниленд.

— И вие ли можете да говорите? — запита тя Мария и Йосиф.

Не получи отговор, те само продължаваха да се усмихват. Постоя известно време — вече не трепереше — и тръгна обратно към библиотеката. Влезе в колата, запали я и включи фаровете — направи маневра и подкара покрай яслите нагоре към къщи.

 

 

Вратата се отвори още докато вървеше по пътеката.

— Къде беше? — извика Уолтър.

Изтръска снега от ботушите си, като ритна няколко пъти стъпалото пред входа.

— В библиотеката.

— Защо не се обади? Помислих, че си катастрофирала в този сняг…

— Пътищата са почистени — отговори тя и изтри ботушите си на изтривалката.

— Трябваше поне да се обадиш. Минава шест часът.

Тя влезе и той затвори вратата. Остави чантата си на стола и започна да си сваля ръкавиците.

— Как мина при лекарката? — запита той.

— Беше много мила. Съчувствуваше ми.

— И какво каза?

Тя мушна ръкавиците в джобовете си и започна да си разкопчава палтото.

— Смята, че имам нужда от малко терапия. Да преценя някои неща, преди да се пренесем. Разпъната съм от противоречиви изисквания. — Съблече си палтото.

— Звучи разумно — заяви той. — Поне на мен така ми се струва. А на тебе?

Тя погледна палтото, което държеше за подплатата на яката, и го пусна върху чантата на стола. Ръцете и бяха студени — разтърка длани, без да откъсва очи от тях.

Погледна Уолтър. Той я наблюдаваше внимателно с вдигната глава. Беше леко брадясал и наболата четина затъмняваше трапчинката на брадичката му. Лицето му сякаш бе по-кръгло отпреди — беше напълнял, — а под ясносините му очи бяха започнали да се образуват торбички. Всъщност на колко години беше? На следващия си рожден ден — трети март — щеше да навърши четиридесет.

— На мене — проговори тя — ми се струва, че съм направила грешка, много голяма грешка. — Отпусна ръце и изтри длани в полата си. — Ще взема Пит и Ким в града, при Шеп и…

— Защо?

— … и Силвия или в хотел. Ще ти се обадя след ден-два. Или ще накарам някой да ти се обади. Някой адвокат.

Той я гледаше втрещен.

— Какво искаш да кажеш?

— Вече знам — отвърна му тя. — Прегледах старите броеве на „Степфордска хроника“. Знам какво е работил Дейл Коба и с какво се занимава сега, заедно с другите… гении от „Компю-Тек-Инстатрон“.

Уолтър продължаваше да я гледа втрещено, само за миг затвори очи.

— Не знам за какво говориш — рече той.

— Престани да се правиш на луд!

Тя се врътна и тръгна през вестибюла към кухнята, като палеше по пътя си лампите. Порталът към хола беше тъмен. Обърна се — Уолтър стоеше на вратата.

— Нямам никаква представа за какво говориш — повтори той.

Тя мина покрай него.

— Спри да лъжеш! Лъжеш ме от деня, в който направих първата си снимка. — Обърна се и тръгна нагоре по стълбата.

— Пит! Ким!

— Няма ги.

Погледна надолу през перилата и видя, че Уолтър тръгва след нея.

— Когато не се прибра — взе да обяснява той, — реших, че ще е най-добре да не спят тук. Помислих си, че ако нещо е станало…

Тя се обърна и впери очи в него.

— Къде са децата?

— У приятели. Не се безпокой.

— Кои приятели?

Той вече беше пред стълбата.

— Добре са, не се безпокой.

Погледите им се срещнаха — тя намери с ръка перилото и се хвана за него.

— Сега ли ще празнуваме? Това ли е въпросната почивка без децата?

— Мисля, че трябва да полегнеш за малко — каза той. Опря ръка на стената, а другата сложи на перилото. — Говориш несвързано, Джоана! И какво ти пречи точно Дис, защо го намесваш и него? Ами това, което току-що каза, че те лъжа?

— Какво ти се наложи да направиш? — запита тя. — Да избързаш с поръчката? Затова ли всички бяха толкова заети през седмицата? Коледни играчки! Врели-некипели! Какво правихте? Изпробвахте размера?

— Джоана, аз наистина не знам за какво…

— За чучелото ти говоря! — извика тя и се наведе към него, без да пуска перилото. — За робота! А колко прекрасно ще звучи: „Съдебната зала бе разтърсена от новите показания по аферата…“ Губиш си времето с тръстове и имоти, а на теб мястото ти е в съдебната зала. Колко струва? Ще ми кажеш ли? Умирам да разбера каква е горе-долу цената на една неизлизаща от кухнята съпруга с големи цици и без всякакви претенции? Обзалагам се, че е цяло състояние. Или в името на високохуманните идеи, за които се бори вашето Мъжко дружество, ви ги дават съвсем евтинко? А къде хвърляте ония, истинските? В пещта? В Степфордското езеро?

Уолтър я гледаше, разперил ръце между стената и перилото.

— Иди горе и легни — каза той.

— А, не, излизам.

Той поклати глава.

— Не. Докато говориш така, няма да мръднеш оттук. Качи се и си почини.

Тя слезе едно стъпало.

— Няма да стоя тук и да чакам да ме…

— Не ти разрешавам да излизаш! — каза той. — Качи се и си легни. Като се успокоиш, ще… се постараем да поговорим разумно.

Погледна го — беше й препречил пътя, облегнал една ръка на стената, а другата на перилата — погледна палтото си на стола, обърна се и се качи бързо по стълбите. Влезе в спалнята и затвори вратата. Превъртя ключа и запали лампите. Отиде до гардероба, дръпна едно чекмедже и извади голям бял пуловер, тръсна го и мушна ръце в ръкавите. Изтегли високата яка от главата си, събра косата си и я пусна. Дръжката на вратата помръдна и сетне се почука.

— Джоана?

— Разкарай се! — извика тя, като дръпна пуловера надолу. — Почивам си. Ти каза да почивам.

— Пусни ме за минута.

Гледаше вратата. Не отговори нищо.

— Джоана, отключи.

— По-късно — обади се тя, — искам малко да остана сама.

Стоеше неподвижна, с очи, вперени във вратата.

— Добре. По-късно.

Стоеше и слушаше. Тишина. Обърна се към гардероба и отвори най-горното чекмедже. Разрови го и извади чифт бели ръкавици. Нахлузи ги, измъкна дълъг шал на райета и го уви около врата си. Отиде до вратата, ослуша се и угаси лампите. Придвижи се към прозорците и вдигна пердето. Пътеката беше осветена. Дневната на Клейбрукови светеше, но беше празна. Горните прозорци бяха тъмни.

Отвори внимателно прозореца — отвън имаше кепенци. Беше забравила за тия проклети кепенци! Побутна ги отдолу. Бяха затегнати и не помръдваха. Удари ги със стегнатия си в ръкавица юмрук, сетне ги блъсна с две ръце. Поддадоха — открехнаха се близо педя отдолу и спряха. Малките метални скоби от двете страни бяха разтегнати докрай. Трябваше да ги развинти и да ги освободи от рамката на прозореца.

На снега под прозореца се разля светлина. Той беше в кабинета. Стоеше изправен и се ослушваше. От телефона на нощната масичка зад нея се чу тихо позвъняване, след това пак — дълго, късо, дълго. Той въртеше телефона в кабинета. Вероятно се обаждаше на Дейл Коба, да му каже, че тя е там. Да продължат с изпълнението на плана. Да пуснат в ход системата.

Бавно, на пръсти Джоана се промъкна до вратата, ослуша се, отключи се и отвори. Ръката й не изпускаше дръжката. Космическият пистолет на Пит лежеше до прага на стаята му. Чуваше приглушения говор на Уолтър. На пръсти се добра до стълбите и заслиза бавно и тихо, притисната към стената, като надничаше през перилата към вратата на кабинета.

— … не съм сигурен, че ще мога да се справя сам с нея.

Този път си много прав, адвокате. Няма да можеш!

На стола до външната врата нямаше нищо — палтото и чантата й (с ключовете от колата и портмонето) бяха изчезнали.

Все пак по-добре да се измъкне през вратата, отколкото да се бори с прозореца.

Стигна до хола. Той говореше, сетне замълча. Да потърси ли чантата? Уолтър се размърда в кабинета, тя се шмугна във всекидневната и притисна гръб към стената.

Чу стъпките му в хола — приближи до вратата и спря. Тя притаи дъх. Долови леко съскане — звук, който обикновено издаваше, преди да се заеме с нещо важно, да постави кепенците или да сглоби велосипеда. (Да убие жена си? Дали все пак ловецът Коба не вършеше тези услуги?) Затвори очи и се постара да не мисли — боеше се, че мислите й някак ще стигнат до него.

Стъпките му тръгнаха бавно нагоре по стълбите.

Отвори очи, изпусна на части въздуха от гърдите си и зачака да се отдалечи още. Прекоси безшумно всекидневната, заобиколи столовете и масичката с лампата, отключи вратата към двора и я отвори. Отключи външната врата, избута с нея натрупания сняг и се измъкна.

Побягна. Тичаше с разтуптяно сърце, тичаше покрай тъмните стволове на дърветата по снега, отъпкан от шейната и покрит със следи от ботушките на Пит и Ким, тичаше неспирно. Вкопчи се в едно дърво, заобиколи го и се втурна към друго, като се препъваше и опипваше ствол след ствол. Тичаше, препъваше се, ловеше се за стволовете и гледаше да се движи все по средата на дългия пояс дървета, които отделяха къщите на Феървю от къщите на Харвест.

 

 

Трябваше да се добере до Рутан. Рутан щеше да й даде пари и палто, щеше да й услужи с телефона да извика такси от Истбридж или някого от града — Шеп, Дорис, Андреас, — някой, който щеше да я отведе с кола.

Не биваше да се безпокои за Пит и Ким. На всяка цена трябваше да си внуши, че нищо лошо няма да им се случи. А сетне, щом се добереше до града, щеше да се обърне за помощ към някои хора, щеше да наеме адвокат и да си ги вземе от Уолтър. Вероятно за тях сега се грижеха прекрасно Боби, Карол или Мери Ан Ставрос, или по-точно чучелата, носещи тези имена. Трябваше да предупреди и Рутан. Може би дори щяха да тръгнат заедно, въпреки че Рутан имаше още време.

Стигна до края на дървесната ивица, увери се, че не идва кола, и претича през Уинтър Хил Драйв. От отсрещната страна се виждаше редица ели, покрити със сняг. Тя забърза и се скри зад тях, с ръце, кръстосани пред гърдите, мушнала премръзналите си в тънките ръкавици длани под мишниците.

Гуендолин Лейн, където живееше Рутан, се намираше някъде близо до Шорт Ридж Хил, след къщата на Боби. Дотам имаше близо един час път. Дори повече заради снега и тъмнината. Не искаше да спира кола, защото се боеше, че вътре може да се окаже Уолтър, а тя щеше да разбере това твърде късно. Не само Уолтър, сети се внезапно тя. Сега може би всички я търсят — кръстосват пътищата с фарове и фенерчета. Как ще я оставят да избяга, нали ще ги издаде? Всеки мъж представляваше заплаха, всяка кола криеше опасност. Трябваше да се увери, че мъжът на Рутан не си е вкъщи, преди да натисне звънеца. Щеше да надникне през прозорците.

Господи, дали щеше да се измъкне? Досега явно никой не бе успял. Но може би нито една от жените не бе правила опит. Боби не, Чармейн също не. Вероятно тя беше първата, досетила се навреме. Ако беше навреме…

Изостави Уинтър Хил и забърза надолу по Талкът Лейн. Светнаха фарове и една кола се зададе от отсрещната страна на пътя. Клекна до паркиран наблизо автомобил и замря. Светлината се плъзна под нея и колата отмина. Изправи се и се огледа — колата вървеше бавно и беше сигурна, че от нея насочват фенерче към фасадите на къщите и струпания сняг.

Продължи бързо надолу по Талкът край смълчаните къщи с празнично осветени коледни прозорци и украсени врати. Краката й бяха премръзнали, но това не й пречеше. Оттатък Талкът започваше Оулд Норуд Роуд, а оттам щеше да тръгне или по Чимни Роуд, или по Хъникът.

Наблизо залая куче, лаеше гневно, но скоро след като отмина, спря. Черен клон от дърво лежеше на отъпкания сняг.

Настъпи го с ботушите си, отчупи половината и продължи да бърза, хванала студения клон, който мокреше ръката й през тънката ръкавица.

 

 

По Пайнтри Лейн блесна светлина. Шмугна се в сянката между две къщи и затърча през снега към покрит с бял купол храст, сгуши се задъхана зад него, стиснала клона в премръзналата си ръка. Огледа къщите — задните им прозорци светеха. От покрива на една къща се издигна сноп червени искри, които затанцуваха и угаснаха между звездите.

Светлината се появи отново — местеше се между две къщи. Тя се дръпна зад храста. Разтърка коляно през чорапа и затопли другото под лакътя си.

Светлината лазеше по снега към нея, докосна полата и, ръкавицата…

Зачака. След малко надникна иззад храста. Тъмна мъжка фигура се движеше в посока към къщите след местещия се светъл кръг върху снега. Почака още, докато мъжът се скри, изправи се и забърза към следващата улица. Хикъри Лейн? Или Суицър Лейн? Не беше сигурна коя е, но и двете водеха към Шорт Ридж Роуд.

Краката й бяха станали на кокал, въпреки вълнената подплата на ботушите.

 

 

Светлината я заслепи, тя се обърна и побягна. Насреща й връхлетя друга светлина и тя се затича настрани, сви по стръмна, почистена от снега алея, покрай гараж, и се запрепъва по някакъв заснежен баир. Подхлъзна се и падна, изправи се с мъка, без да изпуска клона. Светлините подскачаха към нея. Нанадолнището свърши и тя побягна по равния сняг. Освети я ярък лъч. Обърна се задъхана и остана на място.

— Махайте се — изкрещя тя към настъпващите светлини, две от едната страна, една от другата. Вдигна клона. — Махайте се!

Лъчите подскочиха още един-два пъти, но по-бавно, и спряха. Блясъкът им я заслепяваше.

— Махайте се — изкрещя тя и си засенчи очите.

Светлините отслабнаха. Чу гласовете им.

— Загасете. Няма да ви направим нищо лошо, мисис Еберхарт.

— Не се ссстрахувайте, ние сме приятели на Уолтър. — Светлината угасна и тя си свали ръката. — И ваши приятели. Аз съм Франк Роденбери. Вие ме пппознавате.

— Не се притеснявайте, никой няма да ви стори нищо лошо.

Пред нея стояха силуети, по-тъмни от тъмнината наоколо.

— Не се приближавайте — каза тя и вдигна клона.

— Оставете това.

— Няма да ви направим нищо.

— Тогава се махнете — отвърна тя.

— Всссички са на крак и ви тттърсят — обади се гласът на Франк Роденбери. — Уолтър се тревожи.

— Не се съмнявам — рече тя.

Тримата мъже стояха на три-четири метра от нея.

— Не трябва да тичате из града така без палто — заговори единият.

— Махайте се — повтори тя.

— Ссвалете клона — настоя Франк. — Никой няма да ви зззакачи.

— Мисис Еберхарт, говорих по телефона с Уолтър преди по-малко от пет минути. — Беше мъжът в средата. — Знам какво сте си втълпили. Не е вярно, мисис Еберхарт. Повярвайте ми, просто не е така.

— Никой не ппправи роботи — добави Франк.

— Смятате ни за много по-умни, отколкото сме — продължи средният. — Роботи, които шофират? И готвят? И подстригват деца?

— И толкова естествени на вид, че дори децата не го забелязват? — проговори третият. Беше нисък и дебел.

— Изглежда, мислите, че градът е пълен с гении — рече средният. — Повярвайте ми, ние далеч не сме толкова гениални.

— Вие качихте хората на Луната — заяви тя.

— Кои по-точно? — запита той. — Аз не съм. Франк, качвал ли си някого на Луната? Бърни, ти?

— Не съм — каза Франк.

Ниският се засмя.

— Нито пък аз, Уин. Не си спомням такова нещо.

— Мисля, че ни бъркате с едни други хора — продължи средният. — Май с Леонардо да Винчи или Алберт Айнщайн.

— Опазил ни бог! — обади се ниският. — Притрябвали са ни роботи-съпруги. Искаме истински жени.

— Махнете се, оставете ме на мира! — настоя тя.

Продължаваха да стоят пред нея, по-тъмни от тъмнината наоколо.

— Джоана — започна Франк, — ако бяхте ппправа и ние можехме да изработваме такива фантастични живи роботи, не смятате ли, че щяхме да припечелваме от тях?

— Вярно — обади се средният. — Всички щяхме да сме тъпкани с пари при такива знания и възможности.

— Може би и това ще стане — отвърна тя. — Може би това е само началото.

— Гледай ти, какъв човек! — възкликна средният. — Има готов отговор за всичко. Вие трябваше да станете адвокат, не Уолтър.

Франк и ниският се засмяха.

— Хайде, Джоана — каза Франк, — мммахнете тази тояга или каквото е там и…

— Отивайте си и ме оставете да вървя накъдето съм тръгнала — рече тя.

— Не можем да направим това — заяви средният. — Ще хванете пневмония. Или ще ви прегази кола.

— Отивам у една приятелка. След няколко минути ще съм на топло. Вече щях да съм там, ако не бяхте… Божичко…

Пусна клона и си разтри ръката, сетне очите и челото. Трепереше цялата.

— Ще ни оставите ли да ви докажем, че грешите? — заговори средният. — После ще ви заведем вкъщи и там, ако е нужно, ще извикаме лекар.

Тя се вгледа в тъмния силует.

— Да ми докажете?

— Ще ви заведем в самата сграда, в Мъжкото дружество…

— Не, в никакъв случай.

— Секунда само, изслушайте ме, моля ви. Ще ви заведем в сградата и ще можете да я разгледате от мазето до тавана. Сигурен съм, че при тези обстоятелства никой няма да възрази. Ще видите, че…

— Кракът ми няма да стъпи там!

— Ще видите, че няма фабрика за роботи — продължи той. — Има бар, стая за карти, няколко други стаи, и толкова. Има прожекционен апарат и няколко забранени филма, няма що, голяма тайна.

— И няколко ротативки — добави ниският.

— Няма да стъпя там без въоръжена охрана — заяви тя. — И то от жени.

— Ще ви оставим сссама да разгледате всичко — каза Франк. — Вътре няма да има ннникакви хора.

— Няма да отида — отсече тя.

— Мисис Еберхарт — каза средният, — стараем се да сме внимателни с вас, но нямаме намерение да стоим тук безкрайно и да водим безсмислени разговори.

— Почакайте малко — намеси се ниският. — Имам една идея. А ако някоя от жените, които смятате за роботи, си пореже пръста и потече кръв? Ще ви убеди ли това, че е жив човек? Или ще решите, че правим роботи с кръв под кожата?

— Каква ужасна идея! — възкликна средният.

— Не можеш да… нннакараш някоя жена да се пореже само за да… — възрази Франк.

— Моля ви, нека тя да отговори. Е, мисис Еберхарт? Това ще ви убеди ли? Ако си пореже пръста и потече кръв?

— Бърни…

— Дявол да го вземе, оставете тя да отговори!

Джоана ги гледаше втренчено и кимна.

— Ако потече кръв — рече тя. — Ще… повярвам, че е… истинска…

— Не можем да караме никоя жена да се порязва. Не можем да…

— Боби ще го направи — заяви тя, — ако е наистина Боби. Тя ми е приятелка. Боби Маркоуи.

— На Фокс Холоу Лейн? — запита ниският.

— Да.

— Виждате ли, няма проблем! Това е на две минути оттук. Помислете за миг. Не се налага да се връщаме чак в центъра и няма да караме мисис Еберхарт да ходи никъде където не иска…

Всички мълчаха.

— Идеята не е лллоша — продума Франк. — Бихме могли да поговорим с мисис Маркоуи…

— Няма да потече кръв — обади се Джоана.

— Ще й потече — настоя средният. — И когато потече, ще разберете, че сте сгрешили, и ще ни позволите да ви закараме вкъщи при Уолтър, без да спорите повече.

— Ако потече кръв, да.

— Добре — реши той. — Франк, изтичай напред, виж дали си е вкъщи и й обясни. Ще оставя фенера на земята, мисис Еберхарт, Бърни и аз ще се отдалечим, а вие ще го вземете и ще ни последвате на каквото искате разстояние. Обаче ще ни осветявате, за да знаем, че сте там. Оставям ви палтото си, облечете го. Чувам как ви тракат зъбите.

 

 

Вече знаеше, че е направила грешка. Беше объркана, премръзнала, мокра, уморена, гладна и разпъвана на осемнайсет части от противоречиви чувства. Включително и това, че й се ходеше в тоалетната.

Ако бяха убийци, щяха да я убият още тогава. Клонът нямаше да ги спре — трима мъже срещу една жена. Вдигна го и го погледна. Вървеше бавно, краката я боляха. Пусна клона на снега. Ръкавицата й беше мокра и мръсна, пръстите й — замръзнали. Сви ги и мушна ръка под мишница. Другата й ръка едва крепеше дългия и тежък фенер.

Мъжете я следваха със ситни крачки. Ниският носеше кафяво палто и червена кожена шапка, а по-високият — зелена риза и велурени панталони, напъхани в кафяви ботуши. Имаше червеникаворуса коса.

Палтото му от агнешка кожа топлеше раменете й. Мирисът му беше силен и хубав — на животни, на живот. От ръката на Боби щеше да потече кръв. Всичко бе някакво съвпадение. Това, че Дейл Коба бе един от създателите на роботи в Дисниленд, че Клод Аксхелм се смята за Хенри Хигинс, че Айк Мазард рисува ласкателните си скици. Съвпадение, което я бе докарало до… лудост. Да, лудост („Не намирам, че състоянието ви е тежко — каза усмихнатата доктор Фанчър. — Наистина съм сигурна, че мога да ви помогна.“).

От Боби щеше да потече кръв и тя щеше да си иде вкъщи на топло.

Вкъщи, значи, при Уолтър?

Кога всъщност бе започнало това — недоверието й към него, чувството, че между тях се е появила пропаст? Чия бе грешката?

Лицето му беше напълняло. Защо го забеляза едва днес? Може би снимките и работата във фотолабораторията й отнемаха твърде много време? Ще се обади на д-р Фанчър още в понеделник, ще легне на кафявата кожена кушетка, може би малко ще поплаче и ще се опита да гледа по-леко на нещата.

Мъжете я чакаха на ъгъла на Фокс Холоу Лейн. Направи усилие и закрачи по-бързо.

 

 

Франк чакаше пред ярко осветената врата на Боби. Мъжете поговориха с него, а когато тя закрачи бавно по пътеката към къщата, се обърнаха към нея. Франк й се усмихна.

— Боби каза, че е съгласна. Ако от това ще се почувствувате по-дддобре, ще го направи с удоволствие.

Джоана подаде фенерчето на мъжа със зелената риза. Лицето му беше широко и загрубяло — лице на здравеняк.

— Ще почакаме тука — заяви той и взе палтото от раменете й.

— Не е нужно тя да…

— Не, вървете — настоя той. — Иначе после пак ще започнете да си навивате разни неща на пръста.

Франк излезе на прага.

— В кухнята е — рече той.

Тя влезе в къщата. Обгърна я топлина. Отгоре гърмеше рок музика. Прекоси вестибюла. Ръцете я боляха и тя се опитваше да раздвижи вкочанените си пръсти. Боби я чакаше в кухнята, обута в червени панталони и с престилка, на която бе апликирана огромна червена маргарита.

— Привет, Джоана — каза тя и се усмихна.

Боби наистина бе красива и с голям предизвикателен бюст. Не беше робот.

— Привет — отвърна Джоана. Задържа ръката си на вратата и се облегна на нея.

— Съжалявам, че си в такова състояние — рече Боби.

— И аз съжалявам — отвърна Джоана.

— Нямам нищо против да си резна пръста, ако това ще те успокои. — Отиде до шкафа. Вървеше с равномерна крачка, спокойно и грациозно. Отвори чекмедже.

— Боби — започна Джоана. Затвори и отвори очи. — Наистина ли си Боби?

— Разбира се — отвърна Боби с нож в ръка. Отиде до умивалника. — Ела насам. Оттам няма да видиш.

Рок музиката гърмеше още по-силно.

— Какво става горе? — попита Джоана.

— Не знам — отвърна Боби. — Дейв е горе с момичетата. Ела насам. Нали трябва да видиш?

Ножът беше голям, с остър връх.

— Ще си ампутираш ръката с това нещо — отбеляза Джоана.

— Ще внимавам. Хайде! — каза Боби с усмивка и й махна с големия нож в ръка.

Джоана се изправи и свали ръка от вратата. Влезе в кухнята — толкова излъскана и подредена, толкова нетипична за Боби. Сепна се. Спря. „Музиката е, ако започна да викам — помисли си я. — Боби няма да си пореже пръста, тя ще ме…“

— Хайде — повтори Боби, застанала до умивалника, и махна с острия като бръснач нож.

„Наистина ли няма за какво да се тревожа, д-р Фанчър? След като продължавам да си мисля, че са роботи, а не жени? И че Боби е готова да ме убие? При това положение смятате ли, че можете да ми помогнете?“

— Няма нужда да се порязваш — каза Джоана.

— Това ще те успокои.

— След Нова година ще ида на лекар. Това ще ме успокои. Поне така се надявам.

— Хайде — настоя Боби. — Мъжете чакат.

Джоана тръгна към Боби, застанала до умивалника с ножа в ръка, толкова истинска на вид — кожа, очи, коса, ръце, гърди, които се повдигат ритмично под престилката. Не можеше да е робот, просто не можеше, и това е то.

 

 

Мъжете стояха пред вратата, мушнали ръце дълбоко в джобовете, и от дъха им се вдигаха облаци пара. Франк се клатушкаше в такт със силната рок музика.

— Защо се бави толкова? — обади се Бърни.

Уин и Франк свиха рамене. Рок музиката гърмеше.

— Ще се обадя на Уолтър да му кажа, че сме я открили — каза Уин и влезе в къщата.

— Вземи ключовете от ккколата на Дейв — подвикна Франк след него.