Анита Милс
Горчиво и сладко (1)

Първа глава

Франклин, Тенеси

декември 1864 г.

Изтощен, Спенсър Хардън се облегна върху грубо скованата маса и затвори очи, за да си почине поне за секунда, преди да докарат следващия ранен войник. От почти двадесет часа режеше с бясна скорост мускули и кости, докато асистентите му държаха здраво върху хирургическата маса гърчещите се мъже. Нямаше нито етер, нито хлороформ или опиат, за да облекчи болката, и той трябваше да се преструва, че не чува отчаяните вопли, викове и стенания на тези, които оставаха без крайници. Беше адска касапница без край.

Заедно с ранените идваха и лошите новини за изгубената битка, а с настъпването на нощта положението още се влоши. На другия ден започна преброяването на мъртвите, което потвърди огромните загуби на войската на Хууд — дванадесет генерали от Конфедерацията, победени за два часа, повече от петдесет полковници убити. Списъкът с жертвите растеше, мъртвите бяха не стотици, а хиляди.

— Вие сте преуморен, Хардън.

Спенс усети ръката на Бен Мортън върху рамото си.

— Добре съм — отвърна той вяло. — Просто давам малко почивка на очите си, това е всичко.

— Капнали сте от умора — настоя главният хирург на отделението. — Вие сте най-добрият специалист по крайниците тук и аз не мога да ви позволя да се съсипете. Идете да поспите и не се връщайте преди шест и половина. Щеше ми се времето да е повече, но мога да ви отпусна само толкова.

— Благодаря.

Спенс знаеше, че няма да може да заспи, но не бе в състояние да спори. Потапяйки ръце в легена с вода, той погледна надолу към съсирената кръв по дланите си, към напоената със същата тая кръв престилка и видя младия войник, когото сложиха на масата. Момчето щеше да загуби едната си ръка и крака си, а той не можеше да направи нищо. Почувства се безпомощен и изгубен сред ранените, които продължаваха да прииждат. Трябваше да избяга от задушливата смрад на дебнещата смърт.

Когато усети студения въздух навън, Спенсър подпря глава на най-близкото дърво и заплака. Беше учил хирургия, а бе се превърнал в касапин.

— Добре ли сте, докторе?

Той се сепна и изправи рамене.

— Просто съм изтощен.

— Не издържате вече, нали? — рече войникът. — Аз ги нося тук от полунощ насам и все още на десет стъпки дълбочина в окопите намирам хора — добави той и поклати глава. — Понякога ги чувам да викат, но докато стигна до тях, вече са издъхнали. — За момент отмести очи, после отново погледна към Спенс. — А онези, които виждам, че няма да издържат пътя до полевата болница, трябва просто да ги оставя там, навън. Все едно си играя на Господ…

— Ти правиш най-доброто, което можеш, всеки би те помолил за същото — успокои го Спенс.

— Предполагам, че съм в по-изгодно положение от вас, нали? Поне не режа парчета от телата им.

— Вероятно спасяваш толкова, колкото и аз.

— Не трябва да си мислите така, докторе. Вие заслужавате награда за това, което правите, и всеки го знае. Ако аз трябваше да загубя крака си, за да живея, щях да избера вас за операцията.

— Благодаря.

— Е, трябва вече да се връщам, но искам просто да знаете, че вие сте най-добрият.

— Благодаря. Между нас казано, може би ще извършим някое добро дело.

— Не се съмнявам, докторе.

Спенс подмина болничните палатки, после спря и се върна при палатката с надпис „Отделение А“ с намерението да каже на мисис Барнс, ако се е свършило всичко останало, да напоява превръзките на оперираните с терпентин.

Едва бе прекрачил в палатката и тя го сграбчи за ръката и заговори с умоляващ глас:

— Трябва да ми помогнете, доктор Хардън! Ранените са вече толкова нагъсто, че лежат едва ли не един върху друг, а те продължават да ми пращат още. Нямам одеяла дори за тези, които са тук, и вече не знам какво да правя, наистина не знам.

— Известно ми е.

— Трябва да намерим одеяла. Ако не ги стоплим, тези хора ще умрат от треска, господине. Нашите мъже не заслужават ли повече?

— Трябва да вземете каквото можете от мъртвите — рече той. — Те поне вече нямат нужда от нищо.

— Направихме го. Одеяла, дрехи, всичко, взехме дори превръзките и пак не достигат. Аз съм просто една медицинска сестра, а вие сте лекар, те ще ви послушат. Кажете им, че не мога да се грижа за това отделение без никакви материали.

— Госпожо Барнс — каза Спенс уморено, — аз ампутирам крайници без никакви упойващи средства, без капчица уиски дори, която да убие болката от триона, режещ кости.

— Но те губят толкова много кръв, тресе ги. Повечето от тях нямат легла, нямат дори сламеници, а земята е твърде влажна.

— Знам. — Той започна да разкопчава несръчно пиринчените копчета на дрехата си. — Ето, завий някого с него — каза докторът и подаде палтото си.

— О, не бих могла. Нямах това предвид…

— Имам още едно.

— Хардън! Спенс Хардън! — извика някой. — Насам!

Сара Барнс въздъхна.

— Това е пак капитан Донъли — каза тя с отвращение. — Ако можех, щях да го махна оттук. Наистина бих го направила. Той си мисли, че си нямам друга работа, освен да се занимавам с него.

— Аз ще се погрижа.

Той се огледа наоколо. От единия до другия край на палатката лежаха треперещи мъже, притиснати толкова плътно един до друг, че накъдето и да тръгнеше, щеше да стъпи върху някого от тях. Забеляза Рос Донъли, който лежеше на едно от малкото походни легла, завит с дебело одеяло и тръгна внимателно към него.

— По дяволите! Колко време ти трябва да стигнеш дотук? — заговори с кисел тон капитанът от Джорджия. — От часове крещя за уиски, а получавам само вода.

— Това е всичко, което има сестрата.

— Но ти можеш да ми намериш малко, нали? По дяволите, Спенс, боли ме. Погледни ме. А мис Каменно лице сякаш не ме вижда.

— Тя се грижи за тежките случаи, някои мъже умират, преди да стигне до тях.

— А аз да не би да не съм ранен! По дяволите, аз съм с раздробено рамо и със счупен нос. Подрезгавях от викане, за да ми доведе доктор Уинтърс, а всичко, което тая проклета патка направи за мен, бе да ме превърже с един парцал. Тия тук за никакъв ме нямат, Спенс.

— Не бих казал това толкова високо. Ти поне имаш одеяло.

— Аз пък си мислех, че поне ти ще ме разбереш — проплака Рос.

— Разбирам те.

— Спенс, трябва да се махна оттук, от тая шибана война. Там беше ад — тая проклета северняшка артилерия просто ни смачка. Искахме да ги обградим, но Хууд не ни позволи, така че просто ни пометоха. Можехме да превземем тия оръдия, но той продължи да праща пехотата срещу тях. Там беше ужасна касапница.

— Така като те гледам, ти си се ударил в тухлена стена.

Рос предпазливо опипа подутата си челюст и потрепери.

— Проклетият кон се спъна и аз паднах на рамото си, после се претърколих. Не е в моя полза да ти казвам това, но така се случи. Господи, мразя тази война. Когато се записах доброволец, не знаех, че ще продължи толкова дълго. Дявол го взел, мислех си, че ще ги пометем до Коледа. Мислех си, че ти и аз ще танцуваме скоро на бала по случай победата, който твоят тъст щеше да даде. Между другото, ти чул ли си нещо за Калън Джеймисън?

— Получил е мозъчен удар и е доста зле.

— Как се справя с това Лидия?

— Не много добре — сега всичко е на нейния гръб. Сали не може да се справи почти с нищо.

— Никога не е могла. Майка ми твърдеше, че Сали има паяци вместо мозък, нали разбираш, но иначе е добросърдечна. Не зная как жена като нея може да има дъщеря като Лидия. По дяволите, те дори не си приличат, Спенс. Това момиче е цялото на Калън, от главата до петите.

— Да. Ето какво ще ти кажа, Рос. Потрай до утре и ще ти издействам уволнение по болест. И аз ще се върна у дома, ако мога.

— Спенс, трябва да поговорим за това. — Младият кавалерист въздъхна дълбоко. — Дявол го взел, аз вече нямам дом. Може би трябва да ти кажа, но малко се срамувам от това. След като изгубихме Атланта, у дома нещата толкова се влошиха, че татко подбра мама и момичетата и нае хора да пробият блокадата по пътя. Надявам се, че вече са се добрали до Англия.

— Съжалявам, не знаех.

— Да. Добре. Мислех си, че Лидия ти е споменала в някое от писмата си. Предполагам, че тя със сигурност е известена, защото са близки. Мама и Сали Джеймисън някога са довели нея и Фоби в Атланта, но аз не знаех, че ти не си бил с тях тогава. Това е било през петдесет и девета година.

— Бях още в медицинския колеж — завърших чак през май шестдесет и първа.

— Доста време си следвал, а?

— Да.

Рос се върна на въпроса:

— Искам това уволнение, Спенс. Проклет да съм, ако умра за тоя, дето духа. Всичко, което ни остана, е Боби Лий и въпреки че е най-добрият от всички на север и юг, той не е Господ.

— Навярно около Мейкън ще се намери някой да те приюти.

— Може би. Ти знаеш, че семействата Джеймисън и Донъли са в приятелски отношения, откакто се помня. Познавам Лидия от раждането й, нали Блекууд е нагоре по реката, точно до владенията на Джеймисън. Дори имаше някаква уговорка между Калън и баща ми за обединяване на земите, но Лидия никога не е изпитвала влечение към мен и това не стана. Винаги съм смятал, че тя е толкова самовлюбена и горделива само защото Калън беше много богат. Казвала е на Фоби, че щяла да ме погледне само ако се свършели мъжете по земята.

— Така ли?

— Знам, че би било нахално да моля… — подвоуми се Рос, очаквайки подкрепа, но Спенс не каза нищо и той продължи направо: — Мислиш ли, че Лидия ще има нещо против, ако остана в имението на семейство Джеймисън? Ще й помагам, с каквото мога, докато ти се върнеш вкъщи. Нямам нищо против Сали. По дяволите, та тя ми е като майка, Спенс. Малко е вятърничава, но иначе е самият ангел. Смятам, че ще мога да я държа по-далеч от Лидия.

Спенс се замисли за миг. Как ли Лиди щеше да приеме тази идея? Спомни си, че тя бе показвала презрението си към неприличното поведение на Рос.

— Трябва да й съобщя, че си се променил, а ти ще трябва да й докажеш това — каза той най-накрая.

— Наистина ли? Кажи й, че ще съм й страшно задължен, ако ме приеме, и няма да й създавам неприятности. Няма да забравя това, Спенс, кълна се. Ако някога имаш нужда от нещо, ще направя всичко за теб. Но трябва да се измъкна от тая шибана война, преди да са ме гръмнали.

— Доктор Хардън, полковник Хенри е в конвулсии! — извика госпожа Барнс.

— Трябва да вървя, но ще видя какво мога да направя. Може да се уреди и за двама ни — обеща Спенс.

Той стигна при Матю Хенри точно когато полковникът издъхна.

— Отиде си — каза лекарят и погледна към госпожа Барнс.

Тя затвори очите на Хенри и той я чу да казва тихо:

— Това е благословия, нали? Полковникът не проумяваше как ще се справя без двете си ръце.

Когато Спенс излезе от палатката, изпита дълбоко облекчение заради Матю Хенри. Малко по-спокоен се чувстваше и той самият. Егоцентричен или не, Рос Донъли със сигурност щеше да смъкне товара от плещите му. Ако край Лидия имаше някой, може би нейният страх нямаше да прерасне в истерия. Както и да е, струваше си да опита.

— Докторе! Аз съм, Дани Лейн! — извика едно момче, останало почти без дъх.

— Какво има?

Лейн пристъпи от крак на крак, двоумейки се дали да продължи. После заговори бързо:

— Джеси Тейлър — мъжът на сестра ми, докторе! — Едва преглъщайки, той обясни: — Има сачма в крака си — право там се забила. Знам, че е против правилника, но правилникът е грешен. Може би само ще погледнете, господине, защото той не иска да му го отрежат.

— Бях тръгнал да си лягам, но Уинтърс поема смяната.

Със сълзи на очи младият водач на санитарната кола хвана палтото на Спенс.

— Но Уинтърс ще му го отреже, докторе? По целия път насам аз твърдях пред Джеси, че вие сте по-различен от останалите, че ако някой се опита да го спаси, то това ще сте вие и… — Гласът му секна, но той се овладя: — На Лори ще й е много тежко, ако той не се върне у дома, докторе. Това ще я убие.

— Разбирам.

— Моля ви, той е всичко, което тя има.

Не се разрешават опити да се спасява крайник, който може да бъде спасен в мирно време. При фрактури на бедрото от огнестрелно оръжие, при рани от куршуми до коляното и други подобни възпаления на крака, за които на пръв поглед не се налага ампутиране, разпореждането е на бойното поле да се пожертва крайникът. Поначало ампутацията, направена през първите двадесет и четири часа, е от първостепенно значение, намалява възможностите за инфектиране и в крайна сметка спасява живота на повече хора.

Инструкциите бяха изрични и Спенс го знаеше.

— Точно сега не съм в състояние да направя добрина на никого. Съжалявам.

— Знаете ли, тя никога не е имала нищо. Родителите ни оставиха сираци още като деца. Лори нямаше още дванадесет, но ме отгледа. Не мога да я изоставя, докторе.

Дани му допадаше. Момчето никога не бягаше от ужасното си задължение да търси ранените сред труповете. Не можеше да се каже същото за далеч по-възрастни мъже.

— Добре — съгласи се той. — Ще погледна, но…

— Чу ли, Джес? Той ще го намести! — извика момчето, докато се качваше в санитарната кола. Като държеше покривалото на Спенс, то каза тихо:

— Джеси е малко сприхав в момента. Трябваше да го ударя по главата, за да го кача в каруцата.

Когато пропълзя вътре, миризмата на сено, пот и кръв удари Спенс в носа. Още преди очите му да привикнат към полумрака, той чу щракването и усети студената стомана на дулото на врата си.

— Не мърдайте, господине — предупреди го Тейлър.

— Недей, Джес! Това е докторът.

— Никой няма да докосва крака ми, Дани. Дошъл съм на този свят с два крака и ще си отида по същия начин.

— Джес, той не е като другите, кълна се в бога, че не е. Кажете му, че кръвта му ще се натрови. Джес, виж, той дори не носи трион със себе си.

— Ако знае кое е добро за него, ще си излезе без проблеми.

— Той не е въоръжен, Джес. Това ще е убийство, чисто и просто убийство. Ти не си убиец и го знаеш — заговори момчето. — Ти не би убил муха, освен ако не е янки. Моля те само да го оставиш да погледне.

— Не съм на смяна — каза Спенс тихо. — Ако се налага да го режем, Уинтърс ще го направи.

— Не вярвам на армейски паток — изръмжа мъжът.

— Оперирал съм в медицинския колеж в Южна Калифорния, хирург съм — отговори Спенс с равен тон. — И ако сега не свалиш пистолета, можеш да си занесеш твоя крак в ада, хич не ме е грижа.

Настъпи напрегната тишина, после Джеси Тейлър бавно свали револвера и се облегна назад със затворени очи.

— Е, ти или си смел мъж, или проклет глупак, така че погледни. Кажи ми, че не може да се направи нищо друго, освен да се отреже, и върви по дяволите.

— Не мога да кажа нищо, докато не го видя. Дани, инструментите ми са в палатката под походното легло. Намери и един комплект шини, за всеки случай. Кажи на Уинтърс, че трябва да лекувам счупен крак.

— Да, господине.

Спенс се захвана за работа, като внимателно махна от раната напоения с кръв плат.

— Трябва първо да огледам.

— Костта е счупена — изстена Тейлър през стиснати зъби. — Куршумът е минал през костта, като е отчупил парче от нея.

— Виждам. Ако не почистя оловото и парчетата от костта, има опасност от гангрена.

— Само не вади триона. Всичко ще издържа, само не това.

— Взех инструментите. И шините идват — извика Дани зад рамото на Спенс. — Всичко ще е наред, нали?

— Още не знам.

Забравил за умората си, Спенс разряза крачола и разкри раната. Съдейки по това, което видя отдолу, работата бе сериозна. Въпреки това той разгледа раната и намери парчета от костта, забити в меката тъкан. Трябваше да разреже мускула, за да види колко от бедрената кост беше раздробена напълно.

— Стой мирно — предупреди той Джеси Тейлър, кимна към Дани и добави: — Запали този фенер и го дръж близо — не точно над раната, но близо.

Докато режеше, оглеждаше и ровеше около счупената бедрена кост, мъжът не издаде и звук. Спенс работеше много внимателно, намираше всяко парченце кост, спираше, за да вземе форцепсите, и връщаше всяко парченце на мястото му. Когато се облегна назад и посегна към запушената бутилка, усети, че е потен въпреки студа навън.

— Само да преместя още малко от това там и ще събера костта, за да й сложа шина. Дани, ти по-добре седни върху глезените му.

— Исусе Христе! — изстена Тейлър и подскочи, щом перманганатът попи в отворената рана.

Когато напусна санитарния фургон, Спенс се почувства по-добре, защото шансовете на Тейлър бяха добри. Инфекцията бе предотвратена и мъжът щеше да докуцука до вкъщи на два крака, само единият щеше да е малко по-къс от другия.

В палатката той закачи палтото си върху облегалката на стола, изми ръцете си в легена с вода и седна, за да си свали ботушите. Погледът му се спря на снимката на Лидия, портрет на изключително красива жена с малко дете на ръце. Господи, от толкова отдавна не ги бе виждал. Всеки път, когато погледнеше тази снимка, го обземаше почти болезнен копнеж.

Бедната Лиди! На нейните двадесет и две години тя не бе подготвена за всичко това. Родена богата и красива, тя винаги бе била малката принцеса на Калън Джеймисън. Той бе я отгледал така, че тя вярваше, че може да има всичко, което поиска. Кой знае защо бе поискала млад лекар, току-що завършил медицински колеж.

Той посегна към снимката и извади последното й писмо, което бе сложил отзад. Въздъхна и запали керосиновата лампа, придърпа я към себе си и с усилие зачете отново думите, от които го болеше.

Скъпи Спенсър,

Откакто ти писах за последен път, здравето на татко се влоши. В момента той не може да говори и да се храни сам, а доктор Келсо не очаква подобрение на състоянието му. За всички нас би било по-добре, ако беше умрял. Сърцето ми се къса, като го гледам така. А мама е почти безполезна, разбира се. Ако можеше да продава сълзите си, сега всички да сме богати.

Пишеш, че разбираш как е тук, но всъщност не можеш да си представиш. Мама и аз ходихме на едно събиране миналия петък, но партито бе тъжна гледка. Единственият мъж там беше господин Портър, който е толкова глух, че не може да чуе тръбата в деня на Страшния съд. Заболя ме гърлото да крещя в ухото му. Тук вече няма никакво отбрано общество. Всички разговори се свеждат до размяна на патриотични рецепти, най-вече бунтарски. Президентът Дейвис може и да твърди, че месото на плъховете става за ядене и на пазара да го продават по двадесет долара за паунд, но аз не мога да ям мишки. В целия окръг Кроуфорд не е останал нито един кон или муле. Всичко изчезна — кучета, котки, зайци, катерици, миещи се мечки и опосуми. Брашното струва хиляда долара бурето. Никъде не може да се намерят захар, ориз, сода, масло, яйца или мас и животът стана невъзможен.

Не можеш да си представиш колко гладни са всички и колко ниско може да падне човек за къшей хляб. Миналата седмица в магазина на Раули избухнаха безредици заради няколко изгнили ябълки. Продаваха ги по двадесет долара парчето, когато роби с вили в ръце изтикаха тълпата навън и заключиха вратата. Същата нощ някой запали магазина и той изгоря до основи.

Откакто всички годни за служба бели мъже са на война, негрите станаха мързеливи и нагли и аз се страхувам от тях. Нощно време държа ловната пушка на татко до леглото си. Във всяко твое писмо ме убеждаваш да бъда смела, но аз не мога. Мразя тази война, не искам да жертвам всичко за една обречена кауза, мразя твоето отсъствие, което стовари върху раменете ми тежест. Пиша ти, че изпитвам страх, а ти ме молиш да проявявам търпение. Моля те да си дойдеш у дома, а ти твърдиш, че не можеш да си тръгнеш. Спенсър, не искам седмица или ден от твоя живот, искам целия ти живот. Ти говориш за лоялност към твоята страна, а къде е лоялността ти към мен? Ако не успееш да се уволниш, трябва да дезертираш. Заради мен и заради сина си ти трябва да дезертираш.

Спенс сгъна листа и въздъхна. Защо тя не можеше да разбере какво му причинява, като му пише такива писма? Той не можеше да се прибере у дома, колкото и да искаше. Докато мъжете се биеха и умираха за Конфедерацията, той бе длъжен да остане. Но независимо дали идеята му допадаше или не, може би точно Рос Донъли бе отговорът на тази дилема. Извади писалка, мастило и хартия от кутията до леглото си, замисли се за минута-две и започна да пише:

Моя най-скъпа Лиди,

Вчера отново встъпихме в бой с врага, този път по пътя за Франклин, Тенеси, и претърпяхме пълно поражение. Предполагам, че ще отстранят Хууд от командването, но това не облекчава болката, която изпитвам, когато се взирам в очите на умиращите мъже. Дори не мога да ти опиша колко ми е трудно да режа живи меса и кости.

Зная колко самотна се чувстваш в тези трудни времена и ми се иска да съм там с теб. Ако би могла да видиш нещастието и страданието, изписани по лицата на ранените, не вярвам, че би ме молила да ги изоставя. Но мога да ти предложа компания.

Нашият приятел Рос Донъли си счупи рамото по време на битка и ще го уволнят по болест. Тъй като семейството му е извън страната, аз се надявам, че ти ще му окажеш гостоприемство в нашия дом. Доколкото знам, той е доста ексцентричен, но се надявам, че присъствието му ще повдигне малко духа ти и ще облекчи товара ти, докато тази ужасна война свърши и аз мога отново да бъда с теб. Пишеш, че не мога да си представя колко си нещастна, но и ти не знаеш как копнея да видя теб и Джошуа. Вие присъствате във всяка моя молитва. Само твоята любов ме крепи.

Завинаги твой предан съпруг Спенс

Той прочете отново писмото. Усети, че в него липсва нещо, но в момента не бе в състояние да мисли повече. Сложи го настрана, легна с дрехите и придърпа одеялото. Затвори очи и започна да шепне вечерната си молитва, но потъна в сън, преди да успее да я завърши.