Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Valley of Fear, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 11 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
TriAM505 (2011)

Издание:

Артър Конан Дойл. Шерлок Холмс — Том 3

Книгоиздателска къща „Труд“, София, 2008

 

Превод: Василена Мирчева, Георги Рупчев, Искра Ванкова, Милена Попова, Милена Трандева, Светла Христова

Редактор: Красимир Мирчев

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Стефка Иванова

Коректор: Юлия Шопова

 

ISBN 978-954-528-450-1


По-долу е показана статията за Долината на страха от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Долината на страха
The Valley of Fear
Корица на изданието от 1915 г.
Корица на изданието от 1915 г.
Автор Артър Конан Дойл
Първо издание

като поредица: 1914 – 1915,

като книга: 1915 г.
Англия
Оригинален език английски
Жанр Детективско-приключенски
Вид роман
Поредица Шерлок Холмс Mistery stub.svg
Предходна Преди да падне завесата
Следваща Архив на Шерлок Холмс
Долината на страха в Общомедия

Долината на страха (на английски: The Valley of Fear) е четвъртият и последен роман на писателя Артър Конан Дойл за известния детектив Шерлок Холмс. Първоначално е публикуван като поредица от епизоди в списание „Strand“, от септември 1914 до май 1915 година, с 31 илюстрации от Франк Уайлс, а по-късно е издаден и като роман през 1915 година.

Съдържание

Романът включва следните части:

... за доста шифри мога да намеря ключа толкова лесно, колкото решавам кръстословици. ... Но тук е друго.
  • Част I: Трагедията в Бърлстоун, The Tragedy of Birlstone
  1. Предупреждението, The Warning
  2. Шерлок Холмс държи реч, Sherlock Holmes Discourses
  3. Трагедията в Бърлстоун, The Tragedy of Birlstone
  4. Мрак, Darkness
  5. Участниците в драмата, The People of the Drama
  6. Първи проблясъци, A Dawning Light
  7. Решението, The Solution
  • Част II: Мъчителите, The Scowres (преди 20 години)
  1. Мъжът, The Man
  2. Главата на управата, The Bodymaster
  3. Ложа 341, Върмиса, Lodge 341, Vermissa
  4. Долината на страха, The Valley of Fear
  5. Най-тъмната доба, The Darkest Hour
  6. Опасност, Danger
  7. Клопка за Бърди Едуардс, The Trapping of Biry Edwards
  • Епилог [1]

Сюжет

The Valley of Fear 03.jpg

Шерлок Холмс получава шифрована бележка от някой си Фред Порлок. Това е един от съучастниците на професор Мориарти, но тайно помага на Холмс. Порлок не е изпратил ключа за дешифриране, затова Холмс сам разгадава смисъла на съобщението. Порлок пише, че някаква опасност грози господин Дъглас в Бърлстоун. В този момент на Бейкър Стрийт идва полицейският инспектор Макдоналд и казва на Холмс, че в имението Бърлстоун е брутално убит г-н Джон Дъглас.

Инспекторът е изключително изненадан, че Холмс вече знае за престъплението. Холмс разказва на инспектора за бележката на Порлок и обяснява, че към убийството може да има отношение професор Мориарти. Когато Макдоналд изразява съмнението си, Холмс дава пример с картината, която виси в кабинета на професора. Тази картина на Грьоз струва над 40 000 лири, а годишната заплата на Мориарти е само 700 лири. Следователно, такава скъпа картина може да бъде закупена само с незаконно спечелени пари.

Макдоналд предлага на Холмс и Уотсън да отидат в Бърлстоун за разследването, а по пътя инспекторът разказва незначителни подробности за престъплението. След полунощ, собственикът на къщата, г-н Дъглас, е бил намерен мъртъв в кабинета си. Част от главата му е била отнесена от изстрел на пушка с цеви, прерязани на тридесет сантиметра от спусъците.

The Valley of Fear 07.jpg

Пристигайки на местопрестъплението Холмс разговаря с местния полицейски инспектор Мейсън и едновременно изследва всичко. Оказва се, че около дванадесет и половина приятелят на Дъглас, г-н Сесил Баркър, е чул приглушен изстрел, и отивайки в кабинета е видял трупа. Заради шума е притичала притичала и жената на Дъглас, но Баркър не я е пуснал в стаята, за да не види обезобразено тяло на съпруга си.

Инспектор Мейсън, разглеждайки стаята е стигнал до извода, че престъпникът се е скрил зад завесата, и след убийството е избягал през прозореца, преплавайки рова, който обикаля къщата на Дъглас. Но Холмс се съмнява в правилността на тази версия. На местопрестъплението е открита странна бележка: „Д.В. 341“, а на дясната ръка на убития има жигосан тайнствен знак: триъгълник в кръг. Холмс предполага, че това може да бъде свързано с някакво тайно общество. Косвено потвърждение на предположението на Холмс са показанията на съпругата на Дъглас. Тя разказва, че един ден съпругът ѝ е говорил за някяква „Долина на страха“ и за всемогъщия г-н Макгинти.

The Valley of Fear 14.jpg

Полицията предприема издирване на убиеца около Бърлстоун. Оказва се, че в намиращият се наблизо хотел е отседнал някакъв американец, който е изчезнал в деня на убийството. Опитват се да го открият, но безуспешно. Холмс също провежда свое разследване в различна посока. Той обръща внимание на един странен детайл: изчезването на една от гимнастическите гири, с които се е занимавал Дъглас.

Скоро Холмс предлага на полицейските инспектори свой план за действие. Холмс пише бележка на Баркър, в която предлага да бъде изсушен рова обграждащ къщата, а през нощта правят засада близо до водата и залавят Баркър. Баркър е извадил от водата вързоп с дрехи, които е бил потопен с помощта на гимнастическата гира. Холмс и инспекторите проверяват вързопа, който се оказва облекло шито във Върмиса, САЩ.

The Valley of Fear 15.jpg

Холмс кани всички в кабинета на Дъглас и предлага на Баркър всичко честно да разкаже. Той отказва, но изведнъж от скривалище в стената се появява „убитият“ Дъглас. Оказва се, че два дни той се е крил в тайна стая.

Холмс обяснява, че оглеждайки местопрестъплението и сравнявайки фактите, той е разбрал, че Дъглас е инсценирал собствената си смърт. Холмс е предположил, че с помощта на гирата е било потопено нещо във водата. Тогава, с помощта на извитата дръжка на чадъра на Уотсън, намира във водата вързопа с дрехи, и осъзнава, че това са дрехите на убиеца, който сам е загинал от ръцете на Дъглас.

Дъглас потвърждава изводите на Холмс и обяснява всичко. В САЩ той е оставил много силни врагове, принуждавайки се да се премести в Англия. Но преди няколко дни, разхождайки се около къщата е забелязал един от враговете си – Тед Болдуин. Той е разбрал, че бъде нападнат, и затова е бил подготвен. През нощта в кабинета на Дъглас устройват засада на убиеца. Между Болдуин и Дъглас започва борба, в резултат, на което, следва изстрел от пушката в главата на Болдуин, като го обезобразява. С помощта на съпругата си и верния си приятел Баркър, Дъглас инсценира собствената си смърт, но разследването на Холмс установява истината.

Във времето, докато Дъглас се е спотайвал в тайната стая, е написал своята история, случила се преди много години в САЩ, в Долината Вермиса. Този документ Дъглас предава на полицейските инспектори и на Холмс.

The Valley of Fear 21.jpg

... През февруари 1875 г. в долината Вермиса идва някой си Джак Макмърдо. Той е бягал от полицията, която го подозира във фалшифициране на пари и убийство. Във влака Макмърдо разговаря със случаен спътник с фамилия Сканлан. Оказва се, че и двамата са членове на една масонска ложа – мощна престъпна организация, с клонове разпръснати из Съединените щати. Сканлан съветва Макмърдо да се обърне към Джак Макгинти, ръководител на масонската ложа №341 в Върмиса. Възползвайки се от писмената му препоръка Макмърдо се установява при някой си Шафтър, и след известна време се влюбва в дъщеря му, красавицата Ети. Но Шафтър предупреждава Макмърдо, че в нея е влюбен Тед Болдуин, ръководител на Мъчителите (тайна банда убийци), и близък сътрудник на главата на ложата Макгинти.

Приемането на Макмърдо в масонската ложа

Скоро Макмърдо се среща с Макгинти. Макгинти го подлага на обстоен разпит, но отговорите на Макмърдо разсейват всички съмнения. На Макмърдо организират ритуал на посвещение и го приемат в масонската ложа №341 във Върмиса. Основната дейност на организацията е шантаж и изнудване на пари от бизнесмени. В случай, че някой се осмели да не плаща, то Мъчителите за сплашване унищожават негова собственост. Ако това не помогне, тогава човекът бива брутално убит, понякога с цялото му семейство.

На една среща Макгинти предлага да накажат местния редактор на вестник. В своя вестник той постоянно пише статии срещу Макгинти, обвинявайки го в престъпна дейност. Един от лидерите на ложата, Морис, се опитва да го разубеди и Мъчителите да го направят, но Макгинти категорично настоява да се подчиняват на заповедите му, обвинявайки Морис в малодушие. Болдуин, Макмърдо и няколко други членове на ложата нападат редактора и го пребиват ужасно.

The Valley of Fear 27.jpg

Полицията арестува Макмърдо и неговите съучастници, но не може да направят нищо, защото не е имало свидетели, които да могат да идентифицират нападателите. Това допълнително засилва авторитета на Макмърдо сред членовете на ложата. Скоро той участва в нови престъпления на Мъчителите и, след известно време, става близък помощник на Макгинти.

Влюбената в Макмърдо Ети Шафтър го умолява да спре своята престъпна дейност и да избягат от Върмиса. В отговор Макмърдо дава на Ети обещание, че през следващата година те ще напуснат Долината на страха.

След известно време Макмърдо на Макгинти, че тяхната масонска ложа е преследвана от детективската агенция на Нат Пинкертон. В долината на Върмиса е изпратен най-добрия детектив на агенцията, Бърди Едуардс. Макмърдо познава детектива по лице и предлага на ръководителя на ложата да примамят Едуардс в капан и да го убият. Планът е: Макмърдо да покани Едуардс на гости, обещавайки му да му разкаже за престъпната дейност на Мъчителите, и да го затвори в стаята. А в това време в другата стая ще бъде Макгинти с близките си помощници. Те ще хванат Едуардс и ще се разправят с него.

The Valley of Fear 26.jpg

Вечерта в къщата на Макмърдо идват седем лидери на ложа на Върмиса, включително и самия Макгинти. Те с нетърпение очакват пристигането на Едуардс, и скоро на вратата се почуква. Макмърдо излиза да посрещне госта, но след това се връща. И тук става нещо невероятно ...

— Е? – извика накрая шефът Макгинти. – Тук ли е вече? Дойде ли Бърди Едуардс?

— Да – бавно отговори Макмърдо. – Бърди Едуардс е тук. Аз съм Бърди Едуардс.

В същия момент полицията нахлува в къщата и арестува Макгинти и неговите съучастници. A Бърди Едуардс разказва за това как е успял в това разследване. По нареждане на агенцията Пинкертон, под името „Джон Макмърдо“, той се внедрява в масонска ложа в Чикаго и след това се премества във Върмиса. Едуардс успява да спечели доверието на Макгинти, и след известно време той е узнал всичко за престъпната организация. Някои от престъпленията на Мъчителите той е успял да предотрати, но някои не. Заедно с началника на полицията Мервин, Едуардс разработва операция и залавя всички главни Мъчители в дома си.

The Valley of Fear 31.jpg

Същата вечер Едуардс се оженва за Ети Шафтър и се премества от Върмиса в Чикаго. Цялата масонска ложа на Върмиса е осъдена. Главатарите са обесени, а обикновените членове получават дълги присъди. Тед Болдуин и няколко от неговите съучастници са избегнали смъртното наказание. След излизането си от затвора те се заклеват да отмъстят на Едуардс. Върху детектива, който е живял с жена си в Чикаго, са извършени два неуспешни опита за покушение. Едуардс променя името си, ставайки Дъглас и отива в Калифорния, където се среща с англичанина Баркър, с когото прави състояние. Малко след смъртта на съпругата си Ети, Едуардс–„Дъглас“ научава, че престъпниците са петите му, и отива в Англия ...

… Полицейското разследване установява, че Дъглас е действал при самозащита, е затова го оправдава. Холмс, знаейки, че бившите Мъчители са се обърнали за помощ към професор Мориарти, моли Дъглас и съпругата му веднага да напуснат Англия. Уви, по пътя към Южна Африка, Дъглас умира. Близо до остров Св. Елена нощ той е хвърлен зад борда във водата.

Ядосан от този жесток финал Холмс не се съмнява, че той е дело на Мориарти. И Холмс тържествено обещава на Уотсън и на приятеля на на г-н Дъглас, Баркър, че в най-близко бъдеще възмездието ще дойде ...

– ...Не съм казал такова нещо – възпротиви се Холмс, а очите му сякаш се бяха взрели далеч в бъдещето. – Не твърдя, че не може да бъде победен. Но се нуждая от време, дайте ми време!

Вижте също

Източници

Корица на списание „Странд“ с епизодите от „Долината на страха“
  • „The Valley of Fear: A New Sherlock Holmes Story,“ The Grand Magazine: All Stories. Volume XXIII, November 1914 to February 1915. London and New York: George Newnes, Ltd., 1915. p. 390 – 404.
  • „The Valley of Fear,“ Drawings by Arthur I. Keller. New York Tribune/Sunday Magazine (September 20, 1914), 3 – 6, 16 – 19; (September 27, 1914), 3, 10 – 13; (October 4, 1914), 3, 10 – 13; (October 11, 1914), 7 – 10, 16 – 17; (October 18, 1914), 9 – 14; (October 25, 1914), 9 – 14; (November 1, 1914), 9 – 12, 17; (November 8, 1914), 9 – 12, 19; (November 15, 1914), 9 – 12, 19; (November 22, 1914), 9 – 12, 15 – 16.
  • „The Valley of Fear,“ Illustrated by Frank Wiles. The Strand Magazine, 48, No. 285 (September 1914), 240 – 252; 48, No. 286 (October 1914), 362 – 375; 48, No. 287 (November 1914, 482 – 491; 48, No. 288 (December 1914), 602 – 613; 49, No. 289 (January 1915), 2 – 15; 49, No. 290 (February 1915), 176 – 187; 49, No. 291 (March 1915), 257 – 267; 49, No. 292 (April 1915), 449 – 461; 49, No. 293 (May 1915), 543 – 556.

Част I
Трагедията в Бърлстоун

Първа глава
Предупреждението

— Склонен съм да мисля, че…

— Ами мисли! — нетърпеливо ме прекъсна Шерлок Холмс.

Смятам, че съм един от най-търпеливите простосмъртни, но да си призная, подразних се от това язвително подмятане. Затова му казах с укор:

— Понякога ставаш малко досаден, Холмс.

Шерлок Холмс обаче беше прекалено погълнат от собствените си мисли, за да откликне веднага на моя протест. Опря ръка на масата, където стоеше недокоснатата му закуска, и се взря в току-що измъкнатото от портфейла му листче. После извади и плика на писмото, вдигна го към лампата и много внимателно го огледа от едната и от другата страна.

— Почеркът е на Порлок — осведоми ме той. — Почти съм сигурен, че почеркът е на Порлок, макар и да съм го виждал само два пъти. Не може да се сбърка това гръцко „ε“, изписано със завъртулка отгоре. Ако наистина е на Порлок, значи е нещо много важно.

Холмс говореше по-скоро на себе си, отколкото на мен, но така ме заинтригува, че престанах да се притеснявам.

— Кой е Порлок? — попитах.

— Порлок, Уотсън, е nom-de-plume[1], просто белег за самоличност, но зад него се крие находчив и потаен човек. В едно предишно писмо откровено ме уведоми, че всъщност не се казва така, и дори ми отправи предизвикателството да го открия сред гъмжилото на милионния град. Но самият Порлок не е от значение, от значение е важното лице, стоящо зад него. Представи си риба лоцман и акула, чакал и лъв, каквото и да е нищожно нещо, съпроводено от нещо застрашително, дори нещо повече, Уотсън, в най-висша степен зловещо. По тази причина Порлок попада в моя обсег. Нали съм ти говорил за професор Мориарти?

— Знаменитият учен престъпник, толкова известен сред мошениците, колкото…

— Засрами се, Уотсън! — промърмори с укор Холмс.

— Канех се само да кажа „колкото неизвестен сред почтените хора“!

— Напредваш! Определено напредваш! — извика Холмс. — Започваш да проявяваш неочаквана склонност към иронични оценки, Уотсън, и ще трябва да си изградя защита. Но когато квалифицираш Мориарти като престъпник, изричаш клевета според буквата на закона, а тъкмо в това се крият великолепието и чудото! Най-великият хитрец на всички времена, организаторът на всевъзможни безчинства, мозъкът, контролиращ подземния свят, който е в състояние да определи щастлива или злочеста съдба на човечеството, такъв е този човек! Той е извън всяко подозрение, критиката не може да го засегне, общува по начин, предизвикващ възхита, и дотолкова умее да се изплъзва, че дори думите, с които го окачестви, биха били достатъчни, за да те изправи пред съд, а той да излезе невредим, че и да отмъкне годишната ти пенсия като обезщетение за засегната чест. Та нали той е уважаваният автор на „Силата, движеща един астероид“ — книга, съдържаща такива съвършени висини на чистата математика, че според мълвата няма специалист в научния печат, способен да й направи критичен анализ? Може ли да се злослови по адрес на такава личност? Лекарят клеветник и набеденият професор — такива ще бъдат съответните ви роли! Гениално, Уотсън! Но ако имам късмет с някои по-незначителни хорица, ще дойде и нашето време!

— Дано да съм жив да го видя! — извиках с упование. — Та попитах за този Порлок.

— А, да. Човекът на име Порлок е брънка от веригата, по която бързо може да се стигне до едра риба. Между нас да си остане, но Порлок не е съвсем солидна брънка. Всъщност е единственото слабо място във веригата, доколкото успях да я проверя.

— А една верига е здрава колкото най-слабата й брънка!

— Именно, скъпи Уотсън! Затова е толкова важен Порлок. Воден от някакви зачатъчни стремежи за справедливост и благоразумно насърчаван от време на време с банкнота от десет лири, която стига до него по изобретателен начин, един-два пъти той ми е давал ценна предварителна информация. Високата й стойност е именно в това, че не обслужва възмездието, а предугажда и предотвратява престъпленията. Не се съмнявам, че ако разгадаем шифъра, ще открием, че и това сведение е от естеството, което вече посочих.

Холмс отново оглади листчето върху неизползваната си чиния. Аз се изправих, сведох се над него и втренчих поглед в любопитните писания, които изглеждаха така:

534 К2 13 127 36 31 4 17 21 41

Дъглас 109 293 5 37 Бърлстоун

26 Бърлстоун 9 47 171

— Какво значи това според теб, Холмс?

Явно е опит да се предаде секретна информация.

— Но каква е ползата от шифровано съобщение, ако не се знае шифърът?

— В дадения случай никаква.

— Защо „в дадения случай“?

— Защото за доста шифри мога да намеря ключа толкова лесно, колкото решавам кръстословици. Такива дребни занимания са развлечение за ума и не уморяват. Но тук е друго. Ясно е, че се имат предвид думи от определена страница на някаква книга. Докато не зная за коя страница от коя книга става въпрос, съм безсилен.

— А какво означават имената „Дъглас“ и „Бърлстоун“?

— Очевидно ги няма сред думите на въпросната страница.

— Защо тогава не е посочена книгата?

— Твоята вродена лукавост, драги Уотсън, която толкова радва приятелите ти, несъмнено няма да ти позволи да сложиш в един и същ плик и шифъра, и посланието. Ако ги получи друго лице, с теб е свършено. В случая обаче трябва и двете да пристигнат на погрешния адрес, за да стане беля. Втората поща за деня се бави, но няма да се учудя, ако с нея дойде обяснително писмо или дори самата книга, от която са взети тези цифри.

Изминаха няколко минути и предвиждането на Холмс се сбъдна. Влезе прислужникът Били и връчи очакваното писмо.

— Същият почерк — отбеляза Холмс, като разпечата плика. — Има и подпис — добави той, разгъвайки листа. — Напредваме, Уотсън!

Но когато прочете съдържанието, смръщи чело.

— Господи, какво разочарование! Е, Уотсън, очакванията ни не се оправдаха. Надявам се поне този човек, Порлок, да не пострада.

Писмото гласеше следното:

Уважаеми господин Холмс,

Оставям всичко. Много е опасно, той ме подозира. Усещам, че ме подозира. Дойде при мен съвсем неочаквано, след като вече бях написал адреса на плика и възнамерявах да ви изпратя ключа към шифъра. Едва успях да го прикрия. Ако го бе видял, нямаше да ми се размине. Но по очите му разбрах, че ме подозира. Моля ви, изгорете шифрованата бележка, защото вече не може за нищо да ви послужи.

Фред Порлок

Известно време Холмс мълча. Въртеше писмото в ръце и се мръщеше, вперил поглед в пламъците.

— В крайна сметка може да не е толкова сериозно — каза накрая. — Може да е само израз на гузната му съвест. Понеже си знае, че е предател, прочел е обвинение в очите на другия.

— А другият, предполагам, е професор Мориарти.

— Несъмнено! Когато някой от тази пасмина говори за Него, ясно е кого има предвид. За всички тях той е върховният.

— Но какво би могъл да направи професор Мориарти?

— Хм… Там е работата… Когато имаш насреща си един от най-големите умове на Европа, зад чийто гръб стоят всички сили на мрака, възможностите са безброй. Така че нашият приятел Порлок явно не е на себе си от страх. Ето, сравни почерка на бележката и на адреса върху плика, написан, както той твърди, преди зловещото посещение. Адресът е написан четливо и с твърда ръка. А писмото едва се разбира.

— Защо тогава го е написал? Защо просто не се е отказал?

— Защото се е опасявал, че в противен случай ще се опитам да го издиря и ще му навлека неприятности.

— Разбира се. Естествено — казах аз, взех първата бележка с шифъра и се взрях в нея. — Доста тревожно е, че това листче може да крие важна тайна, а не е в човешките възможности да бъде разгадана.

Шерлок Холмс отмести закуската и запали противната си лула, другар на дълбоките му размисли.

— Дали е така? — подхвърли той и се облегна назад, загледан в тавана. — Може би нещо убягва от твоя макиавелистки интелект. Да разгледаме проблема в светлината на чистата логика. Човекът има наум книга. Това е нашата отправна точка.

— Доста неопределено звучи.

— Да видим можем ли да ограничим обсега. Струва ми се, че загадката не е съвсем неразрешима, ако се съсредоточим. Имаме ли някакви данни за книгата?

— Никакви.

— Не, не, положението не може да е толкова лошо. Шифрованото послание започва с голяма цифра, с 534, нали? Ще приемем работната хипотеза, че 534 е страницата, към която отпраща шифърът. Значи нашата книга се превръща в дебела книга, а това все пак е крачка напред. Какви други сведения имаме за естеството на тази дебела книга? Следващият знак е К2. Как си го обясняваш, Уотсън?

— Несъмнено „Глава 2“.

— Не е „Г2“, а „К2“, Уотсън. Сигурен съм, че ще се съгласиш с мен: щом е посочена страницата, упоменаването на главата е излишно. При това, ако страница 534 ни отвежда само до втора глава, излиза, че първата е непоносимо дълга.

— Значи става дума за колонка! — извиках аз.

— Блестящо, Уотсън! Тази сутрин умът ти реже като бръснач! Ако не става дума за колонка, значи и аз жестоко се лъжа. И така, започваме да си представяме голяма книга с текст, напечатан в две колони, всяка от тях доста дълга, понеже за една от думите, зашифрована в документа, е посочена цифрата 293. Дали с това изчерпваме възможните разсъждения?

— Така ми се струва.

— Грешиш и се подценяваш. Нужно е още едно бляскаво озарение, скъпи Уотсън, още една мисловна светкавица! Ако книгата е рядка, Порлок щеше да ми я изпрати. А намеренията му, преди планът му да бъде осуетен, са били да ми посочи ключа за загадката с това писмо. Така пише в бележката. Това води до заключението, че според Порлок за мен не би било трудно да намеря книгата, която има наум. Той я притежава, сметнал е, че и аз я притежавам. Накратко, Уотсън, въпросната книга е много често срещана.

— Думите ти звучат приемливо.

— Значи ограничаваме обсега до търсенето на дебела и често срещана книга с текст, напечатан в две колонки.

— Библията! — извиках победоносно.

— Добре, Уотсън, добре! Но не достатъчно добре, ако позволиш. Май не мога да се сетя за книга, за която да има по-малка вероятност да е подръка на професор Мориарти. При това съществуват толкова много издания на Светото писание, че Порлок едва ли е допускал наличието на два екземпляра със съвпадащи страници. А в случая явно става дума за книга със стандартни издания. Порлок е сигурен, че неговата 534 страница ще съвпадне с моята.

— Но книгите, отговарящи на такова условие, са твърде малко!

— Именно. Там е нашето спасение. Търсенето ни се ограничава до стандартно издавани книги, за които се предполага, че всеки може да ги притежава.

— „Брадшоу“!

— Не е толкова лесно, Уотсън. Справочникът на Брадшоу е точен и стегнат, но не достатъчно голям. Подборът на думите трудно може да послужи за съставяне на по-общи послания. Ще изключим „Брадшоу“. За съжаление и речникът е неподходящ по същите причини. Какво ни остава тогава?

— Алманахът!

— Отлично, Уотсън! Улучи право в целта, но ако пък греша, то грешката ми е голяма! Да, алманахът! Нека помислим какви изгледи за успех може да има алманахът на Уитакър. Употребява се често. Има определен брой страници. Напечатан е в две колони. Доколкото си спомням, езикът в началото е доста сдържан, но към края се стига до словоохотливост — каза Холмс и взе тома от писалището си. — Ето ги страница 534 и втората колонка, където, доколкото виждам, голяма част от текста е посветена на търговията и природните богатства на Британска Индия. Записвай думите, Уотсън! Номер 13 е „Махрата“. Май началото не е много окуражително. Номер 127 е „правителство“ — това поне звучи смислено, макар да не личи каква връзка има с нас или с професор Мориарти. Да опитаме отново. Какво прави правителството на Махрата? Уви! Следващата дума е „четина“. Провалихме се, драги Уотсън! Край!

Холмс изрече тези думи насмешливо, но потрепването на гъстите му вежди ясно издаваше разочарованието и раздразнението му. Стоях обезсърчен и безпомощен и се взирах в огъня. Дългото мълчание изведнъж бе нарушено от Холмс, който внезапно нададе вик, изтича до един шкаф и се обърна с друг том с жълта корица в ръка.

— Плащаме си, Уотсън, защото сме прекалено модерни! — възкликна той. — Изпреварваме времето си и понасяме обичайното наказание. Днес е 7 януари и ние, естествено, сме се снабдили с новия алманах. А Порлок най-вероятно е съставил посланието си по миналогодишния. Несъмнено е щял да ни уведоми, ако беше довършил писмото. Да видим сега какво ще ни донесе страница 534. Номер 13 е „има“, а това е нещо доста по-обещаващо. Номер 127 е „опасност“. „Има опасност“! Ха-ха! — очите на Холмс пламтяха, а тънките му нервни пръсти потрепваха, докато броеше думите. — Гениално! Записвай, Уотсън! „Има опасност, може да дойде много скоро сигурно.“ Следва името „Дъглас“, после „богат място сега в имението Бърлстоун Бърлстоун доверие наложително“. Видя ли, Уотсън?! Какво ще кажеш за чистата логика и нейните плодове? Ако бакалинът продаваше лаврови венци, щях да пратя Били да купи един.

Взирах се в странното послание, което бях записал на коляно върху листа хартия, докато Холмс го дешифрираше.

— Доста странен и заобиколен начин за изразяване на мисли! — казах.

— Напротив, Порлок се е справил учудващо добре — укори ме Холмс. — Когато искаш да изразиш смисъла, използвайки само една колонка, не е възможно да откриеш всички думи, които са ти необходими. Налага се да се осланяш и на интелигентността на кореспондента си. Смисълът е напълно ясен: очакват се неприятности да сполетят някой си Дъглас, намиращ се на посоченото място, богат господин. Порлок е сигурен („сигурно“ е най-близката подходяща дума, която е успял да намери), че това предстои скоро. Това е постигнатият от нас резултат, а анализът, макар и кратък, изискваше доста труд.

Като истински творец, който се радва на сполучливо произведение, и Холмс ликуваше безпристрастно, макар че паднеше ли под високото равнище, към което се стремеше, го обземаше униние. Посред доволството вратата се отвори и Бил въведе в стаята инспектор Макдоналд от Скотланд ярд.

Историята се случи отдавна, в края на осемдесетте години, когато Алек Макдоналд далеч не беше такава национална знаменитост, каквато е сега. Макар и млад, той се ползваше с доверие в детективските среди и се беше отличил в няколко случая. Високата му кокалеста фигура излъчваше изключителна физическа сила, а едрата му глава и дълбоко разположените под гъстите вежди бляскави очи издаваха остър ум. Беше тих и добросъвестен човек, упорит по природа и говореше с твърд абърдийнски акцент.

На два пъти Холмс му бе помагал да постигне успех в кариерата, оставяйки като награда за себе си само интелектуалната радост от изпълнената задача. По тези причини шотландецът изпитваше дълбока привързаност и уважение към своя колега любител, които изразяваше с доверителното допитване до Холмс при всяко затруднение. Посредствеността не признава нещо по-високо от себе си, но талантът мигновено оценява гения, а Макдоналд бе достатъчно добър професионалист, за да е в състояние да проумее, че не е унизително да се търси съдействие от човек, неповторим в Европа както със заложбите, така и с опита си. Холмс не бе склонен да създава приятелства, но проявяваше търпение към високия шотландец и затова се усмихна, когато го видя.

— Ранно пиле сте, господин Мак — каза му той. — Желая ви успех с червеите, но се опасявам, че появата ви говори за някаква беда.

— Ако бяхте казали „надявам се“ вместо „опасявам се“, според мен щяхте да сте по-близо до истината, господин Холмс — отвърна инспекторът, усмихвайки се многозначително. — Е, може би една глътка ще прогони суровия утринен хлад. Не, няма да пуша, благодаря. Трябва да бързам, защото първите часове в едно разследване са скъпоценни, както вие най-добре знаете. Но… но…

Инспекторът внезапно млъкна, изумено вторачен в листа на масата, на който бях записал тайнственото послание.

— Дъглас! — заекна той. — Бърлстоун! Та това е магия, господин Холмс! Боже Господи, откъде са се появили при вас тези имена?!

— Това е шифър, който ни се наложи да разгадаем с доктор Уотсън. Но за какво става дума?

Инспекторът местеше изумения си поглед от единия на другия.

— Нощес господин Дъглас от имението Бърлстоун е бил убит по ужасен начин! — каза той.

Бележки

[1] Псевдоним (фр.) — Б.пр.