Сюзън Кери
Парна баня (1)

Първа глава

— Обърни внимание на онзи! — прошепна Джанет Рис и смушка с лакът приятелката си — прогимназиалната учителка Мелисанд Тейлър. — Ето, това според мен е мъж за чудо и приказ!

Тридесетгодишната Мел вдигна очи от листа с имената на избраниците за тазгодишния „ергенски търг“ на болницата „Ла Палма“ и се вгледа в обекта. Тъмнокос, елегантен, към четиридесетгодишен, мъжът тъкмо се канеше да седне. Без очила Мел не виждаше на повече от метър от носа си, а подиумът в аудиторията на Селскостопанската гимназия бе доста по-далеч. Тя установи, че новодошлият е добре сложен, приятен на вид, самоуверен. Но когато избра стол в отдалечения край на сцената и бавно огледа публиката, стори й се, че изобщо не гори от желание да участва в това шоу.

„Хващам се на бас, че се опасява да не го спечели някоя дебела, стара или… просто не по вкуса му, дама! — помисли си Мел. — Ако Джанет със своите четиридесет и седем години си е наумила нещо по-сериозно, а не само един забавен, неангажиращ уикенд…“

После добави на глас:

— Мислех, че харесваш представителния банкер със сребристите коси!

— Много е стар! — тръсна глава Джанет.

Мел си сложи очилата, за да огледа по-добре мъжа, заинтригувал Джанет, и неочаквано подскочи.

— Джан, но ти не можеш да заложиш на него! — възкликна тя. — Та това е моят шеф — Джо Кербоун!

— Искаш да кажеш… шефът ти! — удивено я изгледа приятелката й. Мел кимна. — Шегуваш се, нали? Та той е страхотен! И очевидно — без ангажименти! В противен случай не би бил тук! Как така никога не си го споменавала…

За да допълни скромната си учителска заплата, Мел работеше допълнително като търговски агент към „Ричи & Кербоун“ — строителна компания в Тампа. Уреждаше луксозни почивки във ваканционни селища и, естествено, бе на дъното на строгата служебна йерархия. В самото начало тя бе представена на изтупания й президент, след което няколко пъти бе срещала усмивката му, докато прекосяваше търговските кантори на първия етаж от дванадесететажната фирмена сграда. Надали я помнеше…

— Всъщност, почти не го познавам! — призна си тя. — Аз съм само една дребна пионка. Пътищата ни рядко се пресичат!

Обзети от любопитство, двете приятелки се заровиха в листовете. Но не откриха нищо — нито името, нито стандартната микроскопична биография на Джо Кербоун. Очевидно бе добавен в последния момент — вероятно заместваше някой от обявените участници. Предусещането на Мел, че е бил притиснат да се съгласи против волята си, само се засили.

— Не мога да повярвам, че не си измислила повод да се запознаеш по-отблизо! Например, случайно да се блъснеш в него! — промърмори Джанет. — Дори от това разстояние ми се струва пълен антипод на онзи смотаняк Дъг Джеймсън и подобните му!

Дъщеря на професор по физика, и макар и неуспяла концертираща пианистка, Мел бе възпитана да се уповава на интелекта си. Но не поддържаше с лекота социалните си контакти. Силните мъже, самоуверени като баща й, я привличаха, но се чувстваше по-уютно с такива като Дъг Джеймсън. Те поне не се опитваха да й се налагат!

— Като че ли не е моят тип! — рече замислено тя.

— Държиш да прилича на Уди Алън, така ли? — изсмя се Джанет.

На подиума Кери Лебъф — известна телевизионна звезда — насърчаваше наддаването, като наблягаше на разнообразните качества на ергените и вмъкваше пикантни забележки. Мел не отговори, преструвайки се, че слуша. Не й бе приятно да си признае, но не можеше да не се съгласи с тънкия намек на приятелката си. Крайно време беше да престане да се занимава с Дъг!

А понякога дори си мислеше, че е влюбена в него! Сега, слава богу, умът й бе дошъл! И въпреки че Дъг бе изхвърлен в периферията на живота й, все още му разрешаваше да се навърта наоколо. И защо не? Всъщност можеше да бъде забавен, находчив, чувствителен. Но също така и егоист, безотговорен и вързан за полата на майка си! Загубил работата си на диджей при съкращенията в местната радиостанция, Дъг не бързаше да си намери нова работа. Преди две седмици бе освободил апартамента си и се бе преместил при родителите си. Маменцето да го пере и глади!

Въпреки че в началото на връзката си се любиха няколко пъти, през последните осем месеца бяха само приятели. Изтощена от безотговорността и нескончаемия му пубертет, Мел настоя да си дадат повече свобода. За нещастие, в момента той бе единственият мъж в живота й! През няколко дни се чуваха по телефона, по-точно — Дъг споделяше проблемите си. Ролята на Мел бе да слуша и съчувства. Мел плащаше сметката в редките случаи, когато отстъпваше пред настоятелните му молби да вечерят навън.

Обичаше да бъде независима. Бе щедра жена — в случая с Дъг даваше само тя, без да получава нищо. Понякога се нуждаеше от топлина и любов, от рамо, на което да се облегне. Копнееше да се установи, да сложи ред в живота си. „Вече съм на тридесет — мислеше тя. — Искам да се омъжа за един възпитан, благонадежден мъж и да имам деца.“

Не можеше да отрече, че Дъг Джеймсън не отговаря на тези изисквания. Но хоризонтът пустееше. Въпреки клопките на случайната любов, повечето мъже на нейната възраст не желаеха да се обвързват или поне на нея все така й се случваше! Преди Дъг имаше един симпатичен, доста обещаващ и зрял възпитател в колежа „Св. Петър“. Но историята приключи по същия начин.

Ако ставаше въпрос за благосъстояние, предприемчивост и доверие, Джо Кербоун се извисяваше с една глава над Дъг и инструктора взети заедно. Но Мел бе почти сигурна, че и той споделя преклонението им пред ергенския живот. Славеше се като сваляч — според клюките в службата. Предполагаемите гаджета идваха и си отиваха на приливи и отливи.

„Ако някоя успее да го укроти, мислеше тя, докато оглеждаше мускулестата му фигура, бляскащите черни очи и изразителните устни, вероятно ще е от класата на Джулия Робъртс. Или Ким Бейсинджър. Или комбинация от двете!“

Злите езици говореха, че дори не е успял да завърши гимназия! А тя несъмнено си падаше по образованите мъже!

Въпреки че се постара да не го покаже, Джо почти веднага забеляза изпитателния оглед на Мел. И бе заинтригуван. Естествено, че когато прие да замести известния адвокат Барт Комптън — жертва на дребната шарка — той знаеше, че ще бъде оглеждан като мома на мегдан. Но като че ли тази доста хубавичка жена от втория ред, която го изучаваше толкова подробно, му бе позната отнякъде! Беше я виждал и преди… Та тя работеше при него! В отдел „Почивки“!

Не си спомняше името й. Косата й, естествено тъмноруса, бе подкъсена. И малко просветляла — като че ли бе прекарала доста време под палещите слънчеви лъчи. Кацналите на носа очила й придаваха строг вид и затова не я позна веднага. Потокът от мисли продължи. „Доста апетитно момиче! При това срамежливо. Без съмнение — истинска дама!“ Спомни си, че когато му я представиха, си бе помислил дали да не я покани да излязат. Но се поколеба. Беше й шеф и не искаше да я поставя в неудобно положение, ако реши да откаже. Интересно, щеше ли да заложи на него?! Така всичко би могло да се нареди от само себе си! Отпусна се в неудобния, твърде тесен за едрото му тяло, сгъваем стол и я погледна насърчително.

„О, не! — стъписа се Мел и сведе очи. — Ето, че ме хвана как го зяпам! О, господи, дано не ме е познал!“ Кери Лебъф избра точно този миг, за да го представи на аудиторията и Мел се отпусна, безкрайно благодарна.

— Вече сте чували за „Ричи & Кербоун“ — фирмата, която току-що завърши луксозното ваканционно селище на Харбър Айлънд и прави сериозни удари от двете страни на залива, въпреки настоящия застой в строителния бранш! А може би знаете, че е спечелила и някои награди! — обяви приповдигнато Кери. — Но това, което вероятно не знаете, е, че тя е била основана през 1945 от дядото на нашия дванадесети ерген. Дженаро Ричи, италиански имигрант, пристигнал в Америка осемгодишен, сражавал се за Америка през Втората световна война. Дълги години това е била една малка фирма, строяща еднофамилни къщи. Бащата на Джо — Майк Кербоун — бил също син на имигранти, лейтенант от армията. Оженил се за единствената дъщеря на Ричи и се надявал след двадесетгодишна служба да се оттегли и присъедини към бизнеса на тъста си. Но загинал във Виетнам, когато Джо бил на дванайсет. Майка му започнала работа като секретарка при баща си, а Джо се грижил за трите си по-малки сестрички след училище. Бизнесът като че ли щял да замре, когато през 1973 дядото на Джо получил тежък инфаркт. Но седемнадесетгодишният младеж не го позволил. Напуснал гимназия шест месеца преди дипломиране, оглавил компанията и я създал в настоящия й вид. Междувременно поддържал финансово трите си сестри, докато следвали!

От почти изцяло дамската аудитория се надигна одобрително жужене. Смутен от това мощно нахлуване в личния свят и сантименталните нотки, разкрасили портрета му, Джо едва се сдържа да не поеме към изхода. Бяха се срещали с Кери няколко пъти. Но като задоволяваше настойчивите й въпроси с моменти от миналото, бе убеден, че всичко ще си остане между тях! Защо сега излагаше на показ всяко късче събрана информация, защо вдигаше шум, сякаш той бе знаменитост? Като че ли в отговор на неизказания му въпрос Кери отметна назад разпиляната си руса коса — както всяка вечер по новините в шест:

— Виждам, че скърцаш със зъби, Джо! — Никаква нотка на разкаяние. — Съжалявам, драги, но дамите тук заслужават да разберат, че срещу парите си ще получат един наистина достоен мъжага, а не само поредната красива физиономия!

Но преди Джо да успее да възрази или подметне някоя хаплива забележка срещу досадната сладникава реклама, Кери вече се бе отплеснала в описание на „мечтаната“ среща със самия него! Как можа, в миг на умопомрачение, да се съгласи да разходи победителката в „търга“ до остров Кептива с личната си яхта?! И още — един безметежен уикенд — плуване в Мексиканския залив, пищна вечеря и среднощни забавления?! А в понеделник сутрин да я изпрати с чартърен полет за своя сметка? Е, ако все пак красивата блондинка от втория ред би пожелала да наддава за него…

— Звучи наистина възхитително! — прошепна Джанет на Мел. — Какво ще кажеш?

— Небесният рай, слязъл на земята! — иронично се изсмя тя.

Наистина, отнесъл се е с много грижовност към майка си и сестрите си. Вероятно обича и животните. Несъмнено плаща и билетите на паркинга. Но нима това го превръща в мечтан за срещи идол?

Изобщо не бе нейният тип! „Хей, какво ти става? — възпря я един вътрешен глас. — Какво да прави човекът, като е толкова изряден? Освен, че ти е шеф и би било ужасно тъпо да се забъркаш в някоя история с него, в какво друго го обвиняваш?“

Като се престори на съсредоточена в програмата, тя отново го изгледа скришом. Имаше тъмни весели очи, устни, които нашепваха за прикрита страст, тяло, което навяваше мисли за любов. Ще не ще, трябваше да признае, че дамата, „спечелила“ го в търга, ще се радва на истинско лакомство!

Очевидно Джанет бе на същото мнение. И можеше да си го позволи, тъй като неотдавна спечели петдесет хиляди долара на лотария във Флорида. А нима бе разумно? Заслужаваше ли Джо Кербоун сериозната сума от хиляда долара срещу един съвместен уикенд?

Наддаването най-сетне започна, тъй като участващите ергени бяха около дузина. Джанет почукваше по коляното си с навитата на руло програма, но не я повдигна, когато дойде ред на банкера, подходящ за нея според Мел. След кратко и игриво разиграване го грабна руса програмистка. Последва наконтен зъбат собственик на две търговски фирми на БМВ.

Най-после дойде ред на Джо. Джанет се приведе напред в очакване. „Ако спечели — зарече се Мел, — моментално изчезвам оттук!“ Нямаше намерение да се навира между шамарите, докато приятелката й и Джо Кербоун обсъждат подробностите!

— Хайде, дами! — звънтеше гласът на Кери. — Зная, че мнозина от вас са очаквали този миг — шансът да заложите на номер 11 — истински образец на американския мъж до мозъка на костите си! И освен това готин тип! Изключително щедър.

Представете си как се носите към Кептива с развети от бриза коси и ръката на Джо на раменете ви, как се печете до него на сребристия ситен пясък, как танцувате под галещите лунни лъчи. Останалото предоставям на въображението ви!

През залата премина тръпка. Джо бе готов да удуши оперената новинарка за нечестно манипулиране на аудиторията. Вярно, съгласи се да почерпи гостенката си! И да се държи мило и приятно в името на благотворителността! Но да бъде проклет, ако възнамерява да вложи и грам лични емоции!

— Хайде, дами — продължи по-умерено Кери, разбрала, че е попрекалила. — Да започнем с наддаването! За този по-специален кавалер минимумът е петстотин долара!

— Давам ги! — прекъсна я висока брюнетка.

— Петстотин и петдесет! — обади се общителна червенокоса.

Не след дълго сумата достигна хиляда и петстотин долара. Запазила мълчание, но очевидно развълнувана, Джанет вдигна програмата.

— Две хиляди и петстотин — приглушено, но властно обяви тя.

Разнесоха се възклицания. Решителният скок, дошъл изневиделица, отне намеренията на конкуренцията.

— Някой за две и шестстотин? — осведоми се Кери, а в гласа й трепкаше искрено удивление. — Или летвата е много високо? Искрено ви предупреждавам — на път сте да изпуснете една неповторима възможност! Джо Кербоун и зашеметяващият уикенд на остров Кептива — първи път… втори път… Спечелени от дамата в червено на втория ред!

Овациите бяха примесени с въздишки на разочарование. Оставаше още един кандидат. Несъмнено цената на Джо бе най-високата за вечерта. Принудената, но бляскава усмивка, която засия на лицето му в отговор на възторжените словоизлияния на Кери, бе прикритие на дълбокото разочарование. Компаньонката му за 4-ти юли бе доста симпатична жена и може би щяха да прекарат весело. Само че тайничко се надяваше на малката миловидна русокоса…

Е, вероятно почасовата й работа на търговски агент не й позволяваше да прави сериозни спестявания!

Смущението изрисува на бузите на Мел две червени петънца и тя се присви на стола. Джо Кербоун я наблюдаваше с нескрит интерес и не би могъл да пропусне нито неудобството й от неочакваната развръзка, нито ослепителната усмивка, която й отправи Джанет — в пълен дисонанс с личното разочарование.

— Убедена ли си, че наистина заслужава две хиляди и петстотин долара? — прошепна Мел, бързо възвръщайки самообладание и с намерение за незабавно отстъпление.

— А какво е твоето мнение? — грейна Джанет. — И без това ти ще пътуваш до Кептива с него!

Мел зяпна от удивление. В стомаха й запърха ято пеперуди.

— Да не си полудяла?!

— Нали ти беше приятелката, която се грижеше за мен след катастрофата миналата година? Носеше ми лакомства и ми приготвяше вечерята! Утешаваше ли ме, когато бях отчаяна? Помагаше ли ми всеотдайно при физиотерапията?

— И какво от това? Не виждам връзката…

— Ако добре си спомням, ти дори спеше на изкорубеното старо канапе през първите няколко седмици, след като ме изписаха от болницата. Събра ти се толкова много, че като се прибавят училището и кантората, не ти оставаше миг свободно време!

Това бе самата истина. Но Мел недоумяваше какво общо има с постъпката на Джанет днес. Да й позволи да изхарчи две хиляди и петстотин долара и израз на благодарност, при това за среща с личния шеф — каква пълна липса на логика!

— Е и, какво? Та нали сме приятелки? — възмути се Мел. — Да не съм ти помагала заради някакво възнаграждение?

— Зная, че не си. Но, моля те, не ми отказвай!

Без да искат, бяха повишили тон. Няколко глави се обърнаха — доколкото се стори на Мел, и тази на Джо, но тя нарочно не погледна към него.

— Благодаря ти много, скъпа! — едвам процеди през зъби Мел, като се постара да наблегне на думите си. — Много мило! Но се опасявам, че направо си се заплеснала по него! Джо Кербоун не е моят тип! Освен това ще си създам неприятности в службата. Не, абсолютно сигурно — не мога да приема!

За пръв път между двете приятелки се появяваше някакво недоразумение. Изчакаха мълчаливо края на търга. Напориста както в началото, Кери Лебъф закри представлението и посъветва победителките да депозират чековете на сметката на болницата „Ла Палма“.

— Приятелката ми Дона Песи е тук, за да ги събере и да ви даде разписка — завърши тя. — След това най-спокойно можете да се уговаряте с мъжа на вашите мечти!