Карол Бък
Сензационна новина (2)

Втора глава

За първи път Мичъл Томас Нелсън направи предложение за женитба на Кристин Мари Кавано в Ню Йорк на тридесети май 1978 година. Бяха любовници от девет месеца. Той беше на двадесет и пет, а тя тъкмо бе завършила колеж и скоро щеше да навърши двадесет и една. Също така й предстоеше съвсем скоро да напусне него, а и Ню Йорк заради журналистическата си кариера.

Всъщност бракът изобщо не влизаше в плановете на Мич тъкмо през онзи период от живота му. Той самият остана като зашеметен, когато думите „омъжи се за мен“ се изплъзнаха от устата му. Кристи също остана смаяна. Той съзря изумлението, изписано на лицето й.

След него Мич разчете безпогрешно ярост, а заедно с нея — и други чувства, които успя да си обясни едва по-късно. Неговото импулсивно предложение бе твърдо отхвърлено. Скандалът, избухнал след това, беше ужасен. А раздялата, която последва, депресира и двамата…

Мич й предложи отново женитба на девети юли, 1993 — около три месеца, след като тя се присъедини към новинарския екип на „УИЗ“ и точно двайсет и осем дни след възобновяването на връзката им, което бяха прекъснали след отказа на Кристи да се омъжи за него.

— Не ни ли е добре и така? — попита тя, след като Мич приключи с тържествената си реч на предложението за женитба, която бе репетирал повече от седмица.

Мелодичният й глас звучеше леко дрезгаво. В тъмните й кафяви очи се четеше страх, граничещ с паника.

— Не е достатъчно, Кристи. Мислех, че ще ми стигне, но изглежда съм се лъгал. Аз те обичам и искам да бъдеш моя съпруга.

— Аз също те обичам, Мич, но…

Той заглуши възражението й с дълга целувка.

— Не е нужно да ми отговаряш веднага. Моля те поне да помислиш!

Мич бе направил второто предложение в петък вечерта. Кристи му отговори едва в неделния следобед. През това време имаше моменти, през които всичко можеше да се провали и единствено споменът за старите грешки предпазваше Мич от фатално избухване.

И накрая…

— Добре — съгласи се Кристи, малко след като се бяха любили.

Отначало Мич помисли, че тя дава някаква оценка на удоволствието, което току-що бяха изживели. Но думичката „добре“ като описание на екстаза направо го обиди.

Той се надигна на лакът и започна да изучава изражението на лицето й. Страните й бяха покрити с руменина, а косата й бе разпиляна по възглавницата. Така тя изглеждаше съвсем различна от онази Кристи в професионалния живот — с безупречна прическа, грим и имидж.

— „Добре“ ли? Какво „добре“?

— Добре, ще се омъжа за теб.

Дъхът му спря.

— Кристи, сигурна ли си? — едва успя да промълви Мич.

— Нали точно това искаше? — разсмя се тя.

— Да, Кристи! Искам го повече от всичко. Но ти също трябва да го желаеш!

Тя нежно го погали по лицето. Тялото му започна да се напряга, а кръвта закипя.

— Аз искам теб, Мич! Искам те страшно много!

— Достатъчно, че да се ожениш за мен?

— Да!

Светът сякаш се преобърна. Мич едва запазваше самообладание.

— Кога? — попита той.

После припряно заговори за ангажиментите по сватбата, като внимателно я наблюдаваше, ала на Кристи не й мигна окото.

— Какво ще кажеш за двайсет и първи юли, сряда? — попита тя спокойно. — По това време и двамата трябва да сме в отпуска. Зная, че ще ходиш на конгрес, но той ще свърши на двайсети. Ще направим сватбата без много шум на двайсет и първи и след това ще заминем някъде за няколко дни.

— Как така без много шум?

— Ще бъдем само ти, аз, свещеникът и двама свидетели. Без купища гости и роднини, без бяла булчинска рокля и официални церемонии. — Гласът й беше ясен и непоколебим.

— Без роднини ли? — Не знаеше защо задава този въпрос.

Родителите му бяха починали, той нямаше братя и сестри, а що се отнасяше до нейното семейство, той би бил крайно учуден, ако тя пожелаеше те да присъстват.

— Без роднини! — подчерта Кристи.

— И без приятели?

— Да!

— И без колеги?

— Да!

— Все пак ще кажем на хората по-късно, нали?

— Да кажем на хората ли? — Тя изглеждаше объркана от въпроса.

Той поклати глава.

— Ще продължавам да се съобразявам с желанието ти да пазим нашата връзка в тайна, защото си представям какви клюки ще тръгнат, ако колегите разберат за нея. Но женитбата е нещо съвсем различно, Кристи. Ако смяташ да запазиш в тайна и брака ни…

— О, не. В никакъв случай! Ако се оженим…

— Когато… — поправи я той. — Когато се оженим. — Той наведе глава и я целуна. Вкусът на устните й, както и триумфът от победата, беше сладък. — Знаеш ли какво си мисля за двайсет и първи юли? Че дотогава има много време. Твърде много време… — Целуна я по-настоятелно, дълбоко и страстно…

 

 

— Това чакане ме подлудява!

Кристи хвърли чантичката си и скочи от креслото, на което бе седяла едва трийсет секунди. Започна да крачи из кабинета на съдията Джосая Питърсън Бърнсайд.

Мич продължи да седи на кожения диван — същия, от който неговата бъдеща съпруга току-що стана. Погледна часовника на стената.

— Тук сме по-малко от петнайсет минути.

— Струват ми се много повече! — отговори раздразнено Кристи.

Мич мълчаливо я наблюдаваше, докато тя неспокойно крачеше напред-назад в кабинета. Движеше се грациозно, а елегантната и семпла рокля, която бе облякла, подчертаваше красивите очертания на тялото.

— Колко мислиш, че ще закъснее съдията Бърнсайд? — попита Кристи нетърпеливо.

— Нямам представа.

— Ами ако изпуснем самолета?

— Той отлита чак в осем, скъпа!

Кристи оправи косата си и отчаяно въздъхна:

— Просто искам да приключим по-бързо с това нещо!

Преди време Мич щеше да се обиди, че Кристи нарича тяхната сватба „това нещо“, но не и сега, когато той разбираше много по-добре, отколкото преди петнайсет години, враждебното й отношение към сватбените церемонии.

Тя не можеше да забрави ужасната връзка на своите родители, която ги бе държала заедно двайсет години „за пред хората“ и „заради децата“. Най-накрая се разделиха, когато Кристи, най-голямата дъщеря, навърши осемнайсет.

— Новината за развода на майка ми и баща ми беше най-прекрасният подарък, който някога съм получавала — му каза веднъж тя. Погледът й беше мрачен и изпълнен с горчивина.

Той трябваше да чака много, преди Кристи да се реши да му разкаже за брака на родителите си. Дори след като тя го направи, му беше трудно да си представи средата, в която беше израснала. Неговите родители живяха в разбирателство и се обичаха осемнайсет години, преди някакъв пиян шофьор да ги прегази…

Щастливите спомени за чудесното му семейство го крепяха в мъката му по тяхната преждевременна смърт.

Кристи беше застанала на прозореца и си играеше с щорите. Изправените гръб и рамене, а също и треперещите пръсти показваха, че е напрегната. Мич стана и прекоси стаята. Кристи леко трепна, ала не се отдръпна, когато той плъзна ръце по талията й и я притегли към себе си. Но тя определено не се чувстваше съвсем спокойна дори в обятията му.

— Зная, че си нервна. Аз също — тихо призна той и допря устни до копринените й коси.

— Как може да си нервен? Нали си го правил и преди! — почти изсъска тя.

Споменаването за първия му брак го завари неподготвен. Кристи се обърна и го погледна.

— Каква беше Аманда? Беше ли красива?

Мич не знаеше какво да отговори. Бившата му съпруга приличаше на Кристи в много отношения: кафява коса, кафяви очи и съвсем нежен, мургав тен. И двете бяха с изящни черти на лицето и блестящи усмивки. Но Кристи имаше сложна и богата душевност — нещо, което Аманда не притежаваше. Това стана и една от причините за развода…

А и Мич беше наясно, че въпреки всичко, Кристи не заслужава съпруг, който я поставя на трето място след работата си и спомена за друга жена…

— Аманда бе… хм… Беше привлекателна.

— Висока е, нали?

— Не. Горе-долу колкото теб.

На лицето й се появи странно изражение.

Мич се чудеше какво е породило странния й интерес към бившата му съпруга. Досега Кристи никога не беше говорила за нея.

— Откъде ти хрумна, че Аманда е висока?

— Просто… Така си помислих.

Мич чувстваше, че тя крие нещо. Сети се за кошмара й…

Изведнъж токът изгасна. Мич погледна часовника на стената — стрелките му бяха застинали на пет и двайсет и три следобед…

 

 

— Имам лошо предчувствие!

И Мич си помисли същото, но не искаше да го признае.

Климатичната инсталация не работеше заради тока и температурата се беше повишила с около пет градуса.

— Наоколо има много строежи и вероятно някой е прекъснал кабел по погрешка.

— Не ми се вярва.

— Непрекъснато се случва, Кристи. Може пък и да се е пренатоварила електрическата мрежа.

Погледът й се спря върху бюрото на съдията. Мич знаеше какво точно е привлякло вниманието й — телефонът!

— Трябва да се обадим в службата.

— Но нали сме в отпуска!

— Знам, обаче…

— Тук сме, за да се оженим, забрави ли, мила?

— Разбира се, че не съм, но…

Съюзът „но“ ужасно подразни Мич.

— Виж, сега е шест без петнайсет. До новините остава четвърт час. На никой не му е до нас.

— Ами ако… Ако токът е изгаснал в целия град? Не мислиш ли, че Дейв и Гюс ще оценят едно такова обаждане?

— Ако токът е изгаснал в целия град, Дейв и Гюс няма да имат време да оценят каквото и да е!

— Ами ако…

— Добре — прекъсна я той. — Да предположим, че вече сме се обадили в телевизията и са ни казали, че токът е изгаснал в целия град. Какво ще направиш? — Той я погледна. — Ако искаш… забрави за сватбата.

— Да забравите за сватбата ли? — попита звучен мъжки глас със силен южняшки акцент.

Мич и Кристи се обърнаха. Беше съдията Бърнсайд.

— Добре ли сте? — попита Кристи.

— Да, но съм малко изморен след изкачването на пет етажа. Токът е изгаснал не само тук, но в целите Югоизточни Щати.

— Какво?! — в един глас възкликнаха Мич и Кристи.

— Долу има радио на батерии. Разправяха, че някакви слънчеви изригвания станали причина за аварията.

Мич погледна Кристи. Знаеше, че мислят за едно и също. После погледът му се спря на телефона.

— Ще имате ли нещо против да ползвам…

В същия момент се чу телефонен звън. Но не беше телефонът на бюрото. Мич мигновено разпозна острия дразнещ звук, който се раздаваше от джоба на панталона му.

Ето, че се случваше непоправимото…

— Донесъл си радиотелефона си на нашата сватба? — В погледа на Кристи се четеше обвинение.

— Кристи, моля те, не се сърди!

— Накара ме да се чувствам виновна за това, че искам да се обадя в службата, а през цялото време телефонът е бил в джоба ти!

— Сложил съм си го в джоба по инерция, а не нарочно!

— О, да, разбира се! — иронизира тя.

Най-накрая Мич успя да изключи изнервящото звънене. Хвана своята разгневена годеница и я обърна към себе си. Кристи опита да се освободи. Той усети, че може да я загуби завинаги.

„Тя просто си търси извинение да отложи сватбата“, помисли той в следващия момент.

— Господи, Кристи, заклевам се, че дори не помня кога съм прибрал проклетия телефон в джоба си! — възкликна той.

— Наистина ли очакваш да ти повярвам? — опита да се освободи тя.

В този момент иззвъня нейният радиотелефон, скрит в дамската чанта…