Джанел Тейлър
Бъди моя завинаги (1)

Първа глава

— Сигурна ли сте, мис Рейчъл? Мислите ли, че да погребете тайно мистър Филип е законно? Мили Боже, това е третият съпруг! Третият заровен в земята за по-малко от три години. Отново ще плъзнат всички тез противни приказки за вас.

— Никой не може да ми помогне, Лулу Ма — обясни Рейчъл на икономката. — Не искам да имам проблеми с правосъдието. Не искам пътуването ми да се отложи заради клюките. Спешно трябва да се погрижа за някои важни делови въпроси. Всичко стана толкова неочаквано. Трябва ми време. Трябва ми план за действие. Двамата с Бърк трябва да запазите мълчание, докато не измисля как да представя случилото се.

— Сигурно ще продадете оръжейните заводи, та да имате пари и да се махнете от тук, преди да са тръгнали по петите ви? А какво ще правите с тукашната корабна компания?

— Засега ще запазя всичките. Не мога да се освободя нито от една от тях. Но непременно трябва да проверя какво става с двете компании извън града. Ще кажа на тримата съдружника на Филип, че той е заминал по работа. Мисля, че за известно време няма да се усъмнят. След това смятам да продам всичко и да напусна Савана. Защото тук няма да мога дори да дишам, без да предизвиквам клюки и подозрение.

— Как ще криете това толкова дълго?

— Още не знам, Лулу Ма. Ако не повярват, че е заминал от града по работа, ще измисля нещо друго. Трябва.

Лулу Ма закудкудяка като квачка:

— Направо чувам как злите езици се кълчат в надпревара да приказват за Черната Вдовица и новата й жертва. Костите ми тракат от страх. Този път, мис Рейчъл, няма да се отървете от решетките, дори и да не намерят доказателство против вас.

— Ще проверя къщата от тавана до мазето, за да съм сигурна, че няма да намерят никакви следи, които да ме уличават, че съм убила Филип. Никога не са открили никакви доказателства срещу мен. И сега няма да намерят нищо. Но преди да ме забъркат в ново разследване, трябва да си отговоря на няколко важни въпроса. И трябва да замина за Огаста и Атина, за да се срещна с Джордж и Хари.

— На какви въпроси търсите отговор, мис Рейчъл?

— Няма за какво да се притесняваш, моя мила приятелко. Когато уредя всичко, ще напусна Савана, а вероятно и Джорджия. Разбира се, ти ще дойдеш с мен, Лулу Ма. Няма да се справя без теб — Рейчъл въздъхна бавно и дълбоко. Беше изморена и изплашена. — Законът извика на помощ и дявола, за да ме обвини в три убийства. Знам какво ще си помислят в града като научат за четвъртата смърт. Този път ще направят и невъзможното, за да ме тикнат зад решетките. Нямам право на грешки, Лулу Ма. Трябва да действам предпазливо и внимателно.

Лулу Ма потупа по рамото младата жена.

— Преди бяхте доста по-хитра от тях.

— Не това е важното, въпреки че острият ум винаги помага, когато те нападат. Едно е сигурно — щом новината се разчуе, граф Старджър веднага ще се примъкне насам, като змия, каквато всъщност е. Този човек наистина може да ми причини неприятности. Трябва да бъде премахнат. Ако сам не реши да ме остави на мира, мога да го заставя — Рейчъл вече говореше изморено, капнала за сън, без да преценява как биха прозвучали думите й, ако някой подслушваше разговора им. За нея от значение беше да се махне от тук, за да може трезво да мисли и да подреди плановете си. Помоли се за нещастната душа на своя съпруг и за себе си. — Сбогом, Филип. Ако беше малко по-внимателен, това нямаше да се случи. Твърде рано ти беше да умреш.

— Пролетта е най-ужасното време за умиране.

— Никой сезон не е по-добър или по-лош, Лулу Ма — отговори Рейчъл, въпреки че пролетта на 1875 година щеше да се окаже най-тежкия период в живота й. Ако оцелееше след тази пролет. — Ще се прибера в къщата. Бърк ще довърши. Той изпрати Джим и Хенри да свършат някаква работа, така че няма как да разберат за случилото се тук. Не искам да се изплашат и да изпуснат някоя дума пред някого. Бърк ще се погрижи да не си личи къде е гробът.

— Елате, мис Рейчъл. Винаги съм се грижила добре за вас като се случи нещо такова. Изтощена сте. Направо сте като новородено коте, което са отделили от майка му. Хайде да се приберете и да си почините, а пък аз ще гледам мойта си работа.

Рейчъл Ан Флеминг Барлоу Нюман Маккандлис последва доверената си икономка до красивата къща в григориански стил. На двадесет и една години Рейчъл отново бе останала сама. Опита се да си представи какво й предстои. Властите в Савана щяха здраво да я притиснат, веднага щом научеха скандалната новина. Щеше да говори истината, но едва ли щяха да й повярват, щом самата тя се съмняваше, че холерата е единствената причина за внезапната и мъчителна смърт на Филип. Припомни си последните му думи. Странното и задъхано бръщолевене, което само тя бе чула. Най-разумното и сигурно нещо, което можеше да направи, беше да провери думите на Филип, преди да застане пред съда.

Преди да изкачи стълбите пред сиво-синята дървена къща с ръждивочервени первази, Рейчъл се спря и нареди:

— Когато Бърк зарови гроба, изпрати го при мен, Лулу Ма.

 

 

Никой от тримата не забеляза човека, станал свидетел на престъплението им. Високата чернокоса фигура остана скрита зад големия дъб. Сините му очи, мрачни и яростни като бушуващ океан, излъчваха насъбралите се в него болка и гняв. Всичко, което Дан беше научил за тази зловеща жена веднага след пристигането си вчера на пристанището, и това, на което току-що бе станал свидетел, премина бързо през ума му. И той ясно си представи ужасния образ на съпругата на брат си. Не, поправи се той горчиво, вдовицата на брат му.

Когато вчера вечерта отиде заедно със своя помощник-капитан в една местна кръчма, Дан не разкри пред никого кой е той всъщност. За бъбривия кръчмар беше истинско удоволствие да им разказва за прочутата и коварна красива жена, която се бе омъжила за Филип Маккандлис. Дан и приятелят му се представиха за моряци, които имат намерение да работят на корабите на Филип, и преди да подпишат договор с фирмата му в Савана, искат да научат всичко за него. Даваха вид, че се интересуват и преценяват условията.

Дан успя да отсее някои факти от всички недвусмислени слухове. На осемнадесет години Рейчъл Флеминг пристигнала в града, и се омъжила за богат възрастен господин. Месец по-късно синът на съпруга й Барлоу паднал и загинал при странни обстоятелства. Два месеца след това самият Барлоу починал доста мистериозно. Полицията започнала разследване. Обвинили я и за двата смъртни случая, но не успели да докажат, че мъжете са били убити. Плъзнали слухове. В града започнали да я наричат Черната Вдовица. Само след два месеца тя уловила следващата си плячка — отново богат, но този път млад господин. Него погребала след четири месеца брачен живот, като смъртта настъпила след нов съмнителен инцидент. Този случай предизвикал второ разследване — много по-продължително и обстойно — и още повече клюки. Въпреки всичко, властите не намерили доказателства за вината й, които да им позволят дори да я задържат.

След смъртта на втория й съпруг в един местен вестник се появила статия със заглавие:

„Черна Вдовица — Омъжва се и убива!“.

За да не бъдат обвинени в клевета, не използвали имена и дати. Обявили историята за художествена измислица. Хората се досетили, че става въпрос за Рейчъл и приели всичко за истина. Кръчмарят също. Тази хитра лисица била много предпазлива. Спотаила се и зачакала следващата жертва в златния си капан. Филип Маккандлис прекарал осем месеца в копринените й прегръдки. Вече беше мъртъв. Дан не разбираше мотивите й. Тя го погреба тайно, но преди да съобщи за смъртта му, нямаше да има възможност да получи наследството. Жертвите й винаги бяха състоятелни и тя винаги се оказваше единствената наследница. Никой, включително и изпадналият в отчаяние Филип, не знаеше със сигурност, че Дан е жив.

Искаше му се да нахлуе в къщата и да изправи вероломната жена пред закона. Все пак, предпочете да изчака и да не действа прибързано и необмислено. Тази хитра жена се бе измъкнала ненаказана след убийствата на двамата си съпрузи. Ако Дан направеше, макар и един-единствен грешен ход, тя можеше да се изплъзне от отговорност и за смъртта на Филип. Дан нямаше да допусне такова злодеяние ненаказано.

Преследваше го неясното съдържание на последното писмо на брат му. Някакъв отчаян вик за помощ, който Дан получи твърде късно. Нямаше да се примири, докато справедливостта не възтържествува. Информацията, която Рейчъл щеше да потърси в Огаста и Атина, сигурно щеше да разкрие мотивите й. Преди да разобличи тази лисица за отвратителното й деяние, той трябваше да разполага с необходимото доказателство. Щеше да се върне в града, да се погрижи за товара на кораба, да събере още сведения за Рейчъл и чак след това да дойде отново тук, за да се запознае лично със снаха си. Този път малката хищница щеше да си плати, с или без помощта на закона…

 

 

— Сигурна ли сте, че всичко трябва да изгорим, мис Рейчъл? — попита икономката. — Тогава какви доказателства ще ви останат?

Рейчъл погледна към Лулу Ма и Бърк. И тримата бяха облекли стари дрехи. Бяха с ръкавици, за да не се докосват до вещите, които се налагаше да прехвърлят. Всички симптоми говореха, че Филип беше умрял от холера. Ако не вземеха предпазни мерки, съществуваше опасност от зараза.

— Трябва да го направим, за да сме сигурни, Лулу Ма. Ще изгорим или изварим всичко, до което Филип се е докосвал снощи и днес сутринта.

— Отворих всички прозорци, преди да изхвърлим тази мръсотия, но това няма да помогне кой знае колко — Лулу Ма погледна към миризливите, изпомачкани и покрити с петна завивки на леглото.

— Няма съмнение, че мистър Филип е бил много зле снощи — отбеляза Бърк. — Ще се погрижа всички тези завивки да бъдат изгорени. Не ни трябват никакви болести в къщата.

— Да, Бърк, той беше много болен. Може би лекарите щяха да го спасят. Чувствам се виновна. Умря толкова мъчително, без да получи вниманието, от което имаше нужда.

— О, не, госпожо. Няма връщане назад от пътя небесен за този, крито е поел по него. Никой, който вече се разхожда с ангелите, не може да се върне обратно. Хората тук бая ще се изплашат като разберат за болестта.

— Затова искам да оправим всичко бързо и без много шум, Бърк. Не трябва да се създава паника. Ако знаех, че Филип е бил толкова зле снощи, щях да направя нещо, за да му помогна.

— О, не, госпожо. Добре е, че не сте била при него. Иначе тази сутрин щяхте или да сте болна, или умряла. Не можехте да му помогнете.

Тя знаеше, че Бърк Уелс е прав, но от това не й ставаше по-леко. Когато рано сутринта отиде при Филип, той имаше вид на пиян. Стаята вонеше ужасно. Дръпна пердетата, отвори един прозорец, за да влезе малко светлина и свеж въздух и застана до него. Филип се гърчеше от болки. Мачкаше с ръце корема си и говореше несвързано. От устата му се отронваха странни думи, сякаш той отчаяно се опитваше да я предупреди за надвиснала над нея опасност. След това изпадна в безсъзнание. Рейчъл докосна челото му и установи, че е ледено, а не горещо от треската, както предполагаше. На бледата утринна светлина кожата му изглеждаше повехнала. Запали лампата до леглото, за да го разгледа по-добре. Изпитото му лице имаше странен цвят. Пулсът му беше толкова слаб, че едва го усети. Преди Рейчъл да успее да повика Лулу Ма и да я изпрати за лекар, Филип за малко дойде в съзнание. Пророни няколко още по-потресаващи предупреждения и издъхна, докато тя стоеше до него безпомощна и объркана.

Рейчъл погледна към масичката за сервиране, върху която се търкаляха няколко бутилки уиски.

— Беше страшно жаден от огромното количество алкохол, който беше изпил — отбеляза тя. — Колкото и да е бил пиян и да се е срамувал от това, трябваше да ме повика. А той поиска да остане сам и аз се съгласих. Не трябваше да го послушам, защото не беше обичайно за него да се държи така. Не знам защо го направи. Трябва да изгорим дрехите и ръкавиците и да се измием добре. Не бива да рискуваме да пренесем заразата.

— Да, госпожо. Разбирам — съгласи се Бърк.

— Ще попаря с вряла вода чиниите. Да изхвърля ли и храната, която е останала? Може и тя да е заразена.

— Не вярвам Филип да се е заразил от храната, след като и ти, и аз ядохме същото, а не сме болни, Лулу Ма. И все пак, за по-сигурно, изхвърли я.

— Когато двамата с мистър Филип ходихме за риба онзи ден, видях го да пие вода направо от реката. Казах му, че мръсната вода е опасна.

Рейчъл знаеше, че при холерата заразата се предава с храната и водата, но не мислеше, че водите на река Огичи, която минаваше покрай западната граница на имението, са причината за смъртта на Филип.

— Много хора пият вода от реката и ловят риба в нея, Бърк. Ако имаше нещо, щяхме да сме чули. Но няма да е зле, ако кажеш това пред представителите на закона.

— Най-страшното ще бъде, когато те се домъкнат.

— Знам, но скоро ще трябва да съобщя. Така или иначе, Филип вече е мъртъв. Няма значение дали ще съобщя за това веднага или ще мине малко време преди срещу мен отново да започне разследване. Той с мъка изрече нещо за някакъв заем. Ще се погрижа най-напред за това. Няма съмнение, че ще ми попречат да отпътувам, след като научат за смъртта му.

— Законът няма да бъде толкова жесток с вас, мис Рейчъл.

— Ние знаем, че не съм направила нищо лошо, Бърк, но те няма да гледат на нещата по този начин. Мога да се обзаложа, че ще имам куп проблеми.

— Този път имате свидетели, мис Рейчъл. Нищо не могат да ви направят.

— Ще си помислят обаче, че и двамата лъжете, за да ме защитите.

Бърк Уелс изглеждаше дълбоко засегнат от това, че някой може да постави под съмнение думата и честта му. Тъмните му очи заблестяха от гняв. Приглади с ръка черните си мустаци и каза:

— По-добре да си нямат работа с мен и с моите приятели.

— Благодаря ти, Бърк, но не мога да допусна ти и Лулу Ма да си имате неприятности заради мен. Просто кажете истината и ги оставете сами да решат дали да вярват на думите ви — тя се усмихна, когато едрият мъж измърмори нещо от рода на това как ще постави закона на мястото му, ако си позволят да разиграват него и близките му.

Рейчъл и Бърк събраха чаршафите от леглото, свалиха пухения дюшек и възглавницата и ги изнесоха навън. Предварително бяха напълнили няколко кофи с вода от кладенеца до къщата, за да имат готовност да се справят с огъня, в случай че застраши къщата. Чернокожият мъж поля купчината с керосин и я запали. Счупиха празните бутилки от уиски и ги хвърлиха в лумналата клада. След като огънят унищожеше заразата, щяха да заровят изпепелените останки.

Чаршафите, дюшекът и възглавницата изгоряха. Черен пушек се изви нагоре към небето. Рейчъл попита:

— Бърк, през последния месец или по-рано Филип давал ли ти е да пазиш нещо?

— Не, госпожо, защо питате?

Тя харесваше управителя и икономката и им имаше доверие, но нямаше намерение да споделя с тях тайните си. Затова предложи едно логично обяснение на неговия въпрос.

— Понякога Филип не искаше да ме безпокои с деловите си проблеми. Но ако има такива, и ако има някакви скрити документи във връзка с тях, аз трябва да знам. И то веднага.

— Не, госпожо. Мистър Филип не ми е давал нищо.

Рейчъл въздъхна разочаровано. Бърк обаче го изтълкува като умора.

— Защо не се приберете да починете, мис Рейчъл? Аз ще имам грижата за огъня. Ще ви се обадя, ако имам нужда от помощ. Изглеждате страшно изморена.

Нямаше опасност от пожар, така че току-що овдовялата мис Рейчъл благодари и се прибра в къщата.

Лулу Ма бе разтворила всички прозорци в гостната, за да проветри, но бе затворила вратата, за да не прониква вонята в другите помещения на двуетажната къща. Когато Рейчъл се качи при нея, за да й помогне в неприятната, но неотложна работа, Лулу Ме вече бе почистила всичко в кухнята и триеше пода с парцал. Всичко, до което Филип се бе докосвал, трябваше да бъде добре измито, за да няма опасност от страшната болест.

Рейчъл погледна към жената, която с настървение вършеше работата си.

— Съжалявам, че трябва да оправяш тази мръсотия. Ако имаше нещо против, мога да почистя аз.

— Мисля, че съм чистила и по-големи помии. Когато на мистър Уилям и сина му прилошееше, съсипваха купища завивки и килими. Когато свърша, ще хвърля тоз парцал в огъня и ще ливна заразената вода в някоя яма. И следа няма да остане в къщата от таз болест. Сякаш вече се проветри, а?

Рейчъл беше започнала да търка с топла сапунена вода дървените табли на леглото и едва пророни:

— Защо трябваше да ми се случи всичко това, Лулу Ма. Аз не съм лош човек.

— Човек не може да избяга от съдбата, която Господ му е отредил. По-лесно е да се примириш. Опяването никому не е помогнало.

Рейчъл спря да търка и погледна жената, която хората, съдейки по лицето й, смятаха за сурова, зла и коравосърдечна. Но загрижеността и привързаността й към Рейчъл сякаш омекотяваха чертите й. За Рейчъл Лулу Ма беше едно от най-милите живи същества. Думите на възрастната жена и собствените й мисли я върнаха в миналото. Тя започна да търка масичката за сервиране, за да почисти следите от пръсти и петната от уиски, стекло се от съборените бутилки, като нареждаше:

— Така ми се иска да запазя смъртта му в тайна завинаги и да не преживявам отново целия този ужас. Но не мога да продам нищо от имуществото му, без да съобщя, че е умрял. Не бих могла просто да се махна и да зарежа всичко, което ми принадлежи по закон! Не бих могла да започна отначало някъде на друго място без никакви средства!

А какво би станало, ако избяга и след това всички тези невидими и неизвестни „врагове“ я открият?

— Мразя, когато неприятностите се струпат като гръм от ясно небе, но никога не им се давам — рече Лулу Ма. — Аз съм с вас.

— Винаги си била до мен, Лулу Ма, и аз съм ти много благодарна за това — отговори младата жена с усмивка.

Продължиха да чистят кухнята. Рейчъл отново потъна в мислите си. Нещо, което тя не можеше да си обясни, беше станало причина нейният мил и внимателен съпруг да се прибере много пиян след едно от посещенията си при своя делови партньор в Атина, Харисън Клементс. Тя не знаеше какво се бе случило между двамата мъже, но това със сигурност бе принудило Филип Маккандлис да прекрачи оттатък ръба на черната пропаст. Зачуди се какво ли означаваха странните, несвързани думи, изречени в последните минути на живота му. Говореше неясно за живота й, за това, че всичко, което й принадлежи, е изложено на опасност, за някакви врагове, които щели да я открият навсякъде и по всяко време. Които нямало да се спрат пред нищо, докато не получат това, което искат. Убеждаваше я, че трябва да продаде всичко, за да издължи някакъв заем, за който не знаела. Това било единственият начин да остане жива и да бъде в безопасност. Какъв беше този загадъчен дълг, който тя трябваше да върне, и къде бяха парите, с които трябваше да направи това? И защо са били скрити? Знаеше, че е нещо, свързано с пушки, амуниции и неразбираеми изрази като „не можеш да се обърнеш към закона“ и „те ще те обвинят“…

Не искаше да я обвиняват. Спомни си за ужасните инциденти през последните седмици и си помисли, че с думите „всички предупреждения, които получихме“, той имаше предвид именно тях. Тя мислеше, че всичко е било едно редуване на случайности — кораб се запали и потъна, опустошиха един склад, пребиха двама моряци и заклаха един докер… „Недей да играеш двойна игра с Хари и…“ Отново си спомни несвързаните му, изпълнени със страх думи.

Какво от това, ако Хари е направил нещо лошо на Филип снощи? — помисли си изплашена тя. — Ако разберат, че е било умишлено убийство, ще обвинят мен, не него. Законът ще се отнесе с по-голямо доверие към него, не към мен.

Каквото и да ставаше, то бе нещо действително и опасно. Един работник вече бе мъртъв. Тя обаче не можеше да застане пред властите с някаква безумна, мистериозна история и да им позволи да я обвинят във всичко. Ако не успееше да разкрие сама тайната, щеше да се окаже в много по-лошо положение. За трети път щяха да я обвинят в убийство на съпруг. И мълвата за Черната Вдовица отново щеше да избухне.

— Готово, мис Рейчъл — рече Лулу Ма. — Ще хвърля тез парцали в огъня. Вие се изкъпете и починете малко. Ще приготвя вечерята навреме.

Рейчъл реши да попита Лулу Ма, дали е открила някакви следи, които да й подскажат нещо, но се отказа. Има неща, които са толкова лични, че е опасно да ги довериш даже на приятел или верен служител.

Рейчъл не познаваше друга жена, която да е овдовявала три пъти, дори и след войната със Севера. Да, разсъждаваше тя, холерата води до смърт за няколко часа, най-много няколко дни. И смъртта настъпва в резултат на рязко обезводняване на организма. Но и при отравяне с арсеник има същите симптоми, както при Филип. Тя познаваше добре различните болести, защото почти целия си живот беше прекарала в плантация, а там нещастните случаи и болестите бяха ежедневие. Разбираше и от отрови, защото в плантациите използваха смъртоносни съставки за най-различни работи. И тези факти бяха известни както на закона, така и на хората в града. Вече се бяха опитали да ги използват срещу нея, когато умря Уилям.

Рейчъл огледа блестящата от чистота стая. Филип си бе отишъл завинаги. Не можеше до го повярва, въпреки че помогна да завият тялото му в чаршафи и да го завлекат до мястото, където Бърк бе изкопал тайния гроб. Почувства се виновна, че не беше го изкъпала и облякла, както се полагаше за мъртвец, но никой от тях се искаше да се докосва до нещо, което можеше да е заразено от холера. Филип дори не лежеше в ковчег. Нямаше плоча на гроба му, заровиха го без опело. Нищо не можех да направя, каза си тя и затвори вратата, за да не гледа повече стаята.

Рейчъл се измъчваше от мислите си, докато се къпеше, и след това — когато се обличаше. Не плака при смъртта на съпруга си, защото му беше страшно ядосана. И защото се страхуваше от бъдещето. Страхуваше се, че остава сама, наследила тайната, която Филип й откри за първи път на смъртното си ложе. Филип беше единствения човек, на когото можеше да се довери. Той бе човекът, освободил я от страха, който изпитваше към мъжете. Сега вярата й в него рухна. Той я беше измамил, беше я изложил на опасност, беше я изоставил. Да, призна с раздразнение тя, имаше право да му се сърди и да е обидена.

Докато Рейчъл разресваше тъмнокестенявата си коса, мислите й се върнаха назад, към пътя, който беше извървяла до този момент в живота си. Никакъв късмет с мъжете. От деня, в който развратният граф Старджър прекрачи прага на нейния живот, почти всички мъже се оказаха егоисти, на които не можеше да вярва.

Рейчъл пропъди мисълта за графа. Може би, разсъждаваше тя, войната бе изтласкала на повърхността най-лошите инстинкти на мъжете. Бяха участвали в борбата за оцеляване с всички средства. Искаха да завоюват всичко, което пожелаят. Така доказваха своята сила. Не знаеше какво точно им се бе случило на тези мъже, но добре познаваше баща си, братята си и приятелите си, които съвсем не бяха такива преди години. Може би един ден, когато ще са изминали години от този миг, тя щеше да открие това, надяваше се тя.

Мислите на Рейчъл бяха прекъснати от почукване на вратата. Беше Лулу Ма. Тя гледаше господарката си смутено.

— Някакъв проблем ли има? — попита Рейчъл.

— Имате посещение. Един непознат мъж. Иска да се срещне с мистър Филип. Да го отпратя ли?

Рейчъл въздъхна ядосана. Не искаше да я безпокоят тази вечер, защото това означаваше да поднесе лъжливата си версия за този ужасен ден преди още да е подредила мислите си.

— Непознат? — повтори думите на Лулу Ма.

— Да. Казва, че имал важна работа с мистър Филип.

— Работа? — тя се оживи. Сърцето й лудо заблъска от безпокойство.

— Да, мис Рейчъл. Какво да правя?

Срещна разтревожения поглед на икономката и отвърна:

— Кажи му, че след малко ще сляза. Не трябва да възбуждаме подозрение в никого. Ще разговарям с него.

— Кафе ли да поднеса, или нещо за пиене?

Рейчъл държеше на южняшкото гостоприемство, така че каза:

— Кафето е достатъчно.

Възрастната жена кимна и излезе.

Рейчъл провери вида си в огледалото. Събра мислите си и смело тръгна срещу първото предизвикателство след смъртта на Филип. Докато вървеше по дългия коридор към непознатия, тя забеляза, че Лулу Ма го бе оставила да чака във вестибюла. Въобще не се е съмнявала, че господарката й ще го отпрати бързо. На Рейчъл й направи впечатление едрата фигура, която запълваше рамката на вратата. Този факт не можеше да се отмине безразлично.

Тя спря на няколко крачки от мъжа, за да избегне непосредствената близост, която би наложила да извие силно назад врата си, за да го гледа в лицето. Погледът й срещна неговия, когато каза:

— Аз съм Рейчъл Маккандлис, съпругата на Филип. С какво можа да ви бъда полезна, господине?

Дан бе срещал много красиви жени през живота си. Тази обаче беше далеч по-съблазнителна, отколкото му се бе сторило тази сутрин, докато я наблюдаваше отдалече. Зачуди се защо ли е избрала Филип за третата си жертва. Със сигурност в града имаше доста по-състоятелни мъже от него. Но за да сложи начало на играта, която започваше, протегна ръката си и каза:

— Аз съм капитан Даниел Слейд, мисис Маккандлис. Тук съм, за да се срещна с Филип. Ще слезе ли скоро?

Рейчъл пое силната му ръка и отговори на ръкостискането му. Направи й впечатление особения му поглед. Наложи си любезно да се усмихне и да отговори със спокоен глас:

— Съжалявам, капитан Слейд, но съпругът ми е извън града. Не го очаквам да се върне близките няколко седмици. Мога ли да ви помогна аз с нещо? Грижа се за сделките му, когато отсъства.

Дан разигра неприятна изненада.

— Не разбирам. Филип ме очакваше. За Атина или Огаста е заминал? Ще мога ли да се срещна с него там?

Рейчъл изтръпна, но овладя израза на лицето си и гласа си.

— Той е в Балтимор, за да разбере как вървят работите е няколко нови инвестиции. Не очаквам да се върне преди края на април, дори средата на май.

Дан въздъхна дълбоко и свъси вежди, за да скрие мислите си. Отвърна:

— Доста дълъг период от време, за да чакам. Къде мога да го намеря? Сделката, за която съм дошъл, не търпи отлагане.

Безпокойството й прерасна в страх от този красив непознат, който усложняваше нещата преди заминаването й. Въпреки това запази спокойствие. Беше се научила на това през годините, когато хората бяха жестоки с нея.

— Страхувам се, че отново не мога да ви помогна. Филип каза, че ще бъде постоянно в движение и той ще ме търси, но все още не се е обаждал. Какъв е проблемът? Може би аз мога да го реша или пък да ви посъветвам към кого да се обърнете?

Дан я наблюдаваше и внимателно слушаше, за да улови и най-малкия знак, който можеше да му даде по-ясна представа за личността и характера й. Изглеждаше толкова спокойна, сякаш говореше самата истина. Нищо в поведението й — изражение, говор и маниери — не подсказваше, че току-що е овдовяла, че е вдовицата на неговия брат. Убийцата на Филип. Преодоля мъката си, за да доведе докрай задачата, която си бе поставил.

— Тази сделка е само между мен и Филип. Предложи на един добър стар приятел изгодна оферта за оръжие и договор за продажба на амуниции. Писах му, че приемам и съобщих точната дата на пристигането си. Не разбирам защо е заминал. Той знаеше, че непременно ще пристигна. Корабът ми акостира вчера. Идвам направо тук с парите.

Рейчъл погледна към голямата пътна чанта на пода и попита:

— Пари? За оръжия и амуниции? — някакво подозрение се зароди в нея.

Дан забеляза, че тя се изненада на лъжливите му твърдения. Сякаш съмнението й по-скоро бе продиктувано от логически съображения. Стори му се, че страхът и паниката се появиха за миг в странните й пъстри очи, но тя успя да се овладее. Реагира по странен и неочакван начин. Дан й кимна вместо отговор.

— Защо не седнем, докато разговаряме? — покани го тя и посочи с ръка към салона. Искаше да спечели време, за да прецени фактите и да опресни мисълта си. Когато влязоха в просторното помещение, тя го покани да седне на канапето, тапицирано с дамаска на цветя. Рейчъл седна във фотьойла срещу него. Тази позиция й позволяваше да го наблюдава, докато разговаряха.

— Специалните поръчки обикновено минават през Хари в Атина, а не от тук през Филип. За какво точно сте се разбрали? Оръжие по поръчка и снаряжение със специални размери ли? — попита тя, въпреки че бе забелязала множественото число, с което той си послужи при споменаването на предмета на сделката.

За да не й дава повод за съмнение относно сделката, Дан се поправи:

— Не, за три хиляди пушки и достатъчно амуниции за всяка от тях, необходими за месеци стрелба. Назрява конфликт в Средиземноморието и аз се заех да купя и доставя необходимото оръжие.

Рейчъл реши да продължи разговора, за да научи колкото е възможно повече за него. И за странния му бизнес.

— Но тази сделка не е ли незаконна? — попита тя.

Дан сякаш се изненада на въпроса й, но след малко се засмя.

— Не, за Бога. Американците помагат в боевете срещу Турция, макар и неофициално, разбира се. Там имат страшна нужда от пушки и боеприпаси. Аз съм частен вносител, който ги доставя срещу чиста печалба. Филип каза, че може да изпълни поръчката. Защо решихте, че съпругът ви би се замесил в нещо незаконно?

Рейчъл изпитателно го изгледа. В съзнанието й отекнаха предупрежденията на Филип за „война, свобода, страшна нужда от пушки“. Но някои неща не се връзваха. Думите му за парите, които трябваше „да върне“ и които бяха „скрити“ противоречаха на факта, че капитанът носеше парите със себе си. А и „Куба“ беше доста далеч от Турция. Ако Даниел Слейд говореше истината, тогава съществуваха явни несъответствия.

— Не съм казвала, че мисля, че Филип може да извърши нещо незаконно — каза тя. — Но все още времето, когато зли и алчни хора лъжат, мамят и убиват, за да постигнат своите цели, не е останало в миналото. Сигурен ли сте, че пратката ще послужи за победата на една справедлива кауза?

Бързата й мисъл изненада Дан.

— След като ги предавам в американски ръце, предполагам, че да. В противен случай намесата на нашата страна в този конфликт би била несправедлива. Аз не се бъркам в политиката нито тук, нито в чужбина. Но винаги се опитвам да бъда на страната на справедливостта — той отново се засмя. — Разбира се, някои неща никога не са такива, за каквито се представят. Ще замина за Огаста и Атина. Може би партньорите на Филип знаят нещо за нашето споразумение и са приготвили поръчката за транспортиране до Савана. В Атина е Харисън Клементс, нали?

Икономката поднесе кафето. Рейчъл усмихнато й благодари. Двамата с госта сложиха захар в чашите си, но нито един не си добави мляко. Тя изчака Лулу Ма да се прибере в кухнята, преди да продължи разговора. Заинтригува я фактът, че той спомена само името на Хари. Без да прибави името на Джордж. Реши да действа смело.

— Да. Той е там. Ако можете да изчакате до понеделник сутринта, капитан Слейд, можем да заминем заедно и да посетим и двете компании. Филип ме помоли да се грижа за сделките му, докато отсъства. Моля, чувствайте се поканен да дойдете с мен. Искам да разбера дали Хари знае за тази ваша любопитна сделка, за която Филип не ми е споменал. Освен това, искам да се уверя, че не е опасна за нашата фирма. Не бих желала Филип да бъде подведен от един „стар и верен приятел“.

— Не се опасявайте, мисис Маккандлис. Никога не бих направил нещо, което да навреди на Филип или на неговия бизнес. Освен това, и най-доброто парично възнаграждение не би ме съблазнило да направя нещо, което да ме въвлече в разгневеното море от неприятности. За мен ще бъде удоволствие да пътувам заедно с вас. Оценявам високо помощта ви, както и приятната компания. Какъв щастливец е Филип с такава чаровна, красива и умна съпруга.

— Добре ли познавахте съпруга ми? — попита, без да се усети, че използва минало време, защото капитан Даниел Слейд я смути и обърка. Отпи от подсладеното кафе без мляко и погледна госта си.

Дан забеляза грешката й, но премълча. Тя беше направила предложение, което идеално пасваше на намеренията му и сега той отпи от кафето си, за да оправдае малко закъснелия си отговор. Нейната покана криеше потенциална опасност. Кадифената й кожа беше маслинена, златиста на цвят, а чертите на лицето й — фини и изваяно чисти. Изглеждаше му крехка като ангел, независимо че знаеше, че е точно обратното. Веждите и миглите й бяха тъмнокафяви, почти черни. Същият цвят имаха и разкошните, копринени вълни на косите й, които се спускаха по раменете. Очите й пъстрееха — светло жълтеникавокафяви с едва забележими сиво-зелени точици, оградени с тъмнокафява ивица. Беше облечена в обикновена ежедневна рокля в сиво-зелени тонове. Цветът на роклята се отразяваше в очите й и от това погледът й придобиваше почти хипнотична сила. Той се смая и подразни от спокойното й овладяно поведение на Рейчъл след всичко, което бе направила през този ден. Беше идеалът на префинена аристократична дама! Остави празната чаша от кафе на масичката и отговори:

— Преди много време с Филип се познавахме много добре и бяхме много близки. С нетърпение очаквам да го видя отново. Имаме много неща да си кажем.

— Били сте близки приятели? — опитваше се да разбере истината тя. Във влажните му сини очи бяха проблеснали искрици обич при спомена за Филип.

Дан реши, че тя би му се доверила повече, ако повярва, че са близки приятели с Филип, а не само делови познати.

— Да, преди години, в Чарлстон. И двамата сме от там. Знаете това, нали?

— Да, зная, че Филип е от Чарлстон, но той не обичаше да говори за живота си там. Всички в семейството му са починали и за него беше болезнено да говори за миналото си. Но се изненадвам, че никога не ми е споменавал, че има толкова близък приятел.

Дан забеляза, че тя отново използва минало време.

— Напуснах Чарлстон през седемдесет и първа година — каза истината той. — И оттогава, не съм го виждал. Той се свърза с мен по пощата. Изглежда, гореше от желание да осъществим тази сделка. Трябва да е била някаква неотложна и наистина неочаквана работата, заради която е заминал. Иначе не мога да си представя, че не би могъл да ме дочака.

И двамата мълчаха, когато Рейчъл стана, за да сипе още кафе на Дан. Добави две лъжички захар, както го бе забелязала да прави по-рано. След това върна сребърния кафеник на масичката за сервиране, седна на мястото си и придърпа полата си. Сипа кафе и за себе си. Отпи спокойно, все едно смяташе — разговора за приключен.

Докато тя сервираше, Дан се увери, че Рейчъл не знае нищо за него. Това не го изненада, след като бяха казали на Филип, че отдавна е мъртъв. За щастие, тя не можеше да се досети за истината, съдейки само по външния им вид. Филип приличаше повече на баща им, а той — на майка им. Неговите родители… Но това беше тягостното минало. В този момент трябваше да се занимава с един човек, който му причиняваше мъчителна болка. Трябваше да използва уменията си, за да изплете от своя страна паяжина около тази смъртно опасна красавица. Никога нямаше да й се размине убийството на брат му.

Рейчъл наблюдаваше Дан, докато той пиеше кафето си и явно се бе пренесъл в миналото. Забеляза някакво вътрешно противоречие да проблясва в яростните му сини очи. Излъчваше някаква странна загадъчност. Може би останали следи от преживяна трагедия или мъчителна тайна в личния живот. Не й бе трудно да разпознае тези чувства, защото самата тя ги изпитваше. Бе смаяна от откритието си. Един силен мъж да чувства и страда дълбоко. Той я привличаше, независимо от намеренията й да бъде нащрек, защото той беше неин евентуален враг. Може би бе твърде изморена и опечалена, за да прецени трезво.

Замисли се върху последните думи на Филип. „Той скоро ще дойде и ще ми помогне.“ Дан можеше наистина да е стар и верен приятел. Ако не е, сигурно беше свързан с опасната тайна. С намерение да разсее настъпилото напрежение и да отхвърли противоречивите си чувства, Рейчъл отбеляза скептично:

— Не мога да си спомня за някаква кореспонденция до или от вас, капитан Слейд. Ако вие действително сте толкова близки с Филип и той е очаквал с нетърпение пристигането ви и възобновяването на приятелството ви, защо тогава не ми е споменал нищо за това?

— Моля, наричайте ме Дан. Скоро ще пътуваме заедно и се надявам, че ще станем добри приятели. А що се отнася до… потайността на Филип, ако е точно да се нарече така, не мога да я обясня. Доколкото го познавам, мисля, че може би е искал да се видим, преди да ви разкаже за нашите стари истории, за нашите… — спря нарочно, изкашля се и продължи: — За нашите дяволити злополуки. Ние израснахме заедно, така че имаме дълго и богато на приключения минало.

На Рейчъл й се искаше да забрави за момент да бъде бдителна, което я сковаваше. Нервите и бяха опънати… Тя не откриваше злоба и коварство в поведението на този очарователен мъж. След като Филип беше в оръжейния бизнес, нямаше нищо нередно в това да сключва сделки не само чрез компаниите си. Пристигането на Даниел Слейд и договорът можеха да бъдат едно случайно съвпадение. И все пак, инстинктът й за самосъхранение я държеше нащрек. Внимаваше, да не би да сгреши в преценката си и той да я измами. Нямаше да й бъде за първи път мъж да я прави на глупачка.

— Да не би нещо от това, което казах, да ви подразни, мисис Маккандлис? — попита я той, след като тя за миг сърдито се смръщи.

Рейчъл се овладя и се усмихна.

— Не, просто мислех за нещо друго. За нещо неприятно, страхувам се. Извинете ме. Трудно е… — тя замълча и се изчерви. Не се отпускай, Рейчъл. — Винаги се чувствам особено, когато Филип го няма и възникнат проблеми с работата. Притеснявам се да не направя някоя грешка, която да се окаже много сериозна.

Дан видя погледа и усмивката й, които можеха да накарат един мъж да забрави всичко, ако не внимава. Но тя излъчваше някаква предпазливост, която не му позволяваше да се отпусне.

— Не мога да си представя, че една толкова умна жена като вас може някога да греши. Ако не бяхте омъжена за скъп стар приятел, щях да се изкуша… — остави думите си да отзвучат недвусмислено, след това се престори на смутен и объркан. — Съжалявам, Рейчъл… — обърна се към нея с малкото й име. Изрече го дрезгаво, за да предизвика интереса й. Жените го смятаха за красив и очарователен. Никога не беше използвал своята привлекателност като оръжие. Сега обаче той трябваше да направи всичко възможно. Трябваше да използва всички средства, за да постави на тясно убийцата на брат си. Рейчъл Флеминг притежаваше в изобилие подобни качества и ги използваше най-безсъвестно.

— Извинете, че си позволих такава волност. Не съм бил чак толкова продължително време в морето, та да не мога да се овладея, когато става въпрос за съпругата на приятеля ми, но вие наистина сте най-красивото същество, което съм срещал и… и аз се държах непристойно преди малко. Това няма да се повтори. Моля ви, да не се притеснявате от мен.

Когато той се усмихна, тя видя ослепително белите му зъби, които се открояваха върху тъмния тен на красивото му лице. От широката усмивка то грейваше, а тъмносините очи блестяха с момчешка закачливост. Притежаваше някаква сила, магия, енергия, които наелектризираха въздуха около него. Движенията му бяха леки и плавни. Имаше маниери, отлично възпитание и развит интелект. Беше мъжествен и самоуверен, но не и безочлив — поне не това, което беше помислила преди малко.

Тази сутрин беше погребала третия си съпруг. Как можеше толкова скоро един непознат да я развълнува по този начин. „Защото не приемаш все още смъртта на Филип за нещо реално, отговори й нейният вътрешен глас, и защото присъствието на капитана засилва твоето объркване. Внимавай с него, Рейчъл.“

— Извинен сте, капитан Слейд, и ви благодаря за комплимента. Веднага прецених, че сте джентълмен от Юга, така че съм напълно спокойна във вашата компания.

След като той отново я насърчи да го нарича Дан, тя попита:

— Кога пристигнахте и къде сте отседнал?

Дан се забави с отговора. За няколко мига се бе загубил във вихрените дълбини на очите й. Сякаш проникваха направо в него. Само да беше искрена… Но не беше. Осъзна, че като гледа това изящно лице, страстно се вълнува. Това го раздразни. Ако не беше сигурно, той никога не би допуснал, че това пълно с живот създание може да бъде хладнокръвна убийца.

Дан се намести по-удобно на канапето и излъга:

— Току-що акостирах и дойдох направо у вас — посочи пътната си чанта. — Донесох и багажа си, защото Филип ме покани да му гостувам. След като не е тук, ще се върна на кораба и ще изчакам там, докато тръгнем.

Рейчъл трябваше да остане сама, за да търси скритите пари. Тя се надяваше, че след като той беше току-що пристигнал и не беше местен човек, да не е чул злонамерените слухове и да не си състави погрешно мнение за нея.

— Сигурна съм, че Филип би очаквал от мен да предложа нашето гостоприемство на скъпия му приятел, но не мисля, че е удобно да останете тук, след като него го няма. Клюките са нещо лошо и съсипващо. Можем да се срещнем в понеделник след закуска на централната гара на „Броуд Стрийт“ около осем и половина. Купете си билет за Огаста. След като свършим работа там, можем да продължим за Атина.

— Това е идеално. Благодаря ви за помощта, Рейчъл. Ще оставя на първия си помощник и екипажа да се грижат за кораба. Ще се видим на гарата. Не мисля, че трябва да споменаваме за съвместното ни пътуване пред някого — предложи Дан и стана, за да си тръгне. — Както казахте, не е желателно да даваме повод за злонамерени клюки. Филип не би простил даже и на най-най-добрия си приятел, че е опетнил името на съпругата му. Ще говорим отново във влака.

На Рейчъл й допадна тази предпазливост. Тя се усмихна и каза:

— Благодаря ви, Дан. Ценя вашата любезност и разбиране. Ще ви изпратя.

Дан вдигна пътната си чанта и я последва. Усети погледа й, когато яхна взетия под наем кон и препусна в тъмнината. Обърна се и я видя да затваря входната врата. След това спря. Нямаше намерение да бъде пленен от неудържимия й чар, но не беше трудно да се досети как е примамвала и оплитала в мрежите си своите жертви, преди те да разберат какво става.

Не се безпокой, Филип. Няма да й се размине това, че те уби, закле се тихо Дан. Проклета да е Черната Съдба, че не ме доведе навреме тук, за да спася живота на брат си. Имах нужда да се срещнем, скъпи братко. Много време мина. И двамата с татко си отидохте, преди да успеем да си изясним миналото. Той умря, изпълнен с омраза и недоверие към мен, но ти, Филип, ми отправи отчаян зов за помощ в часа, в който имаше нужда. Отново не оправдах надеждите ти. Съжалявам.

Потънал в мисли, слезе от коня. Смятах, че никога повече няма да позволя на лъжи и измами да ме увлекат. За тях се плаща прекалено скъпо. Но ще доведа този театър докрай, дори ако трябва, ще примамя малката чаровница с брак, за да науча истината. Няма значение колко време, ще ми отнеме това. Ще изпълня тази задача, преди да се върна в морето. Заклевам се в гроба ти, Филип, а ти знаеш, че аз съм винаги верен на думата си.

Дан погледна към вечнозелените дъбове, под които брат му лежеше без ковчег, без паметна плоча и без последна молитва. Пръстта беше в убит сиво-кафеникав цвят. Испанският мъх^[1] се спускаше от величествените дървета призрачно сив на светлината на пълната луна. По земята танцуваха сенките на „обраслите старци“ и на безмълвните пролетни листа на дърветата, раздвижени от лекия полъх на вятъра. Жабите квакаха и това му напомни, че недалеч от тук текат тъмните води на река Огичи, чиито брегове бяха набраздени от корени на дървета, блатни треви, кипариси и мъх. Дочу свирнята на щурци и долови вика на някаква непозната птица, която търсеше нещо в нощта.

Обзет от мъка, мъжът погледна на запад от къщата по посока на реката. Ето от тук се бе промъкнал, за да стане свидетел на тайното погребение тази сутрин. Беше взел под наем кон от една конюшня в града и тръгна за имението на брат си. Преди да стигне до къщата, слезе от коня. Върза поводите за едно дърво и се придвижи покрай реката по-близо до разкошната сграда. Искаше да се вмъкне в къщата, без да го забележат, за да изненада Филип и да види отблизо първата реакция на брат си. Вместо това забеляза един едър чернокож мъж, една възрастна бяла жена и едно невероятно красиво младо създание, които влачеха обвито в чаршафи тяло към гъстата горичка. След това го пуснаха в земята, зад една прясно изкопана купчина мръсен пясък. Застина прав. Успокои дъха си и продължи да ги наблюдава тайно.

Не забеляза никой друг наоколо. Сърцето му лудо затупа. Примъкваше се от дърво на дърво, без да го забележат. Успя да чуе какво си говорят. Чу достатъчно, за да го заболи сърцето, да го залее ярост и да се закълне да отмъсти.

Когато пристигна в пристанището на Чарлстон преди няколко дни, разбра, че баща му е мъртъв, а брат му се е преместил да живее в Савана и се намира в голямо затруднение. „Те може да ме убият, ако не направя това, което искат от мен“, беше написал Филип в писмото си до Дан.

Те? Защо не съобщи повече факти, в своето неясно писмо, Филип? Пазя в тайна смъртта ти засега, за да науча истината. Трябва да разбера защо и как си умрял. Чуй ме, мой по-голям братко, ще го направя или ще умра, докато го правя.

Студени тръпки полазиха Дан при тази страшна мисъл. Той се загледа в красивата къща и кимна с глава. Не, моя малка красавице, мен няма да убиеш. Ще се настаня наблизо и ще следя всяка твоя стъпка, преди да заминеш. Направи само една погрешна стъпка тази нощ или утре и със сигурност ще те поставя натясно.