Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die Morgenlandfahrt, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Eternities (2011)
Разпознаване и корекция
NomaD (2011)
Допълнителна корекция
NomaD (2013)

Издание:

 

Херман Хесе

Пътуване към Изтока

 

Съставител: Недялка Попова

Превод от немски: Недялка Попова, Любомир Илиев

Първо и второ издание

 

Рецензент: Красимира Михайлова

Литературна група — ХЛ. 04/9536612611/5557-121-90

Редактор: Красимира Михайлова

Художник Николай Пекарев

Художник-редактор Стефан Десподов

Технически редактор Езекил Лападатов

Коректори: Лили Александрова, Евгения Джамбазова

Дадена за набор януари 1990 г.

Подписана за печат април 1990 г.

Излязла от печат юни 1990 г.

Формат 84×108/32 Печатни коли 37.

Издателски коли 31,08. У ИК 31,79

 

Цена 3,95 лв.

 

ДИ „Народна култура“, София 1990

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от NomaD

4

Сега отново всичко изглежда по-различно, още не зная дали това тласна делото ми напред, или не, но преживях нещо, сполетя ме нещо, което никога не бях очаквал… или не, все пак не бях ли го очаквал, не бях ли го предчувствал, не се ли надявах и не се ли страхувах също толкова? Да, така го възприемах. И все пак то си остава достатъчно странно и невероятно.

Няколко пъти, двадесет или повече, в часове, които ми се струваха благоприятни, отивах на Зайлерграбен и многократно минавах бавно пред къщата с номер 69а, последните обиколки винаги с мисълта: „Сега ще опитам още един-единствен път и ако нищо не излезе, никога няма да се върна.“ И пак се връщах отново и едва преди две вечери желанието ми се изпълни. И още как се изпълни!

Когато се приближих до къщата, чиято сиво-зелена мазилка вече познавах до всяка пукнатина и всяко олющено място, откъм един от горните прозорци чух да се свири с уста мелодията на малка песен или танц, някакъв шлагер. Още не знаех нищо, но се заслушах, тоновете ме предупреждаваха и у мен почна да се събужда някакъв спомен. Беше обикновен напев, но чудно приятни, леки и прелестно издишани, тоновете излитаха от устните на свирача необикновено чисти, прости и естествени, както звучат птичите песни. Стоях и слушах омагьосан и в същото време странно притеснен, но без да мисля нещо. Или ако все пак мислех, то бе, че този, който свири, трябва да е много щастлив и много обичан човек, щом умее да свири така. Няколко минути стоях на улицата очарован и притихнал и слушах. Покрай мен мина стар човек с хлътнало болнаво лице, като ме видя да стоя там, също се вслуша само за миг, после ми се усмихна и продължи пътя си, но ме погледна с разбиране, красивият му прозорлив старчески поглед говореше: „Остани тук, човече, не всеки ден можеш да чуеш да се свири така.“

Взорът на стареца просветли душата ми, стана ми жал, че той се отдалечи. Едновременно обаче, в същата секунда, забелязах: това свирене е изпълнение на всички мои желания, а свирещият трябва да бе Лео.

Вече се здрачаваше, ала в никой прозорец не гореше светлина. Мелодията с нейните простички вариации завърши, настана тишина. Помислих си: „Сега той ще запали светлината горе“, но всичко, както и преди, беше тъмно. И тогава чух да се отваря врата, а наскоро след това и стъпки по стълбището, къщната порта бавно се открехна и някой излезе, походката му беше същата, каквато преди свиренето — лека, игрива, но стегната, здрава и младежка. Човекът, който вървеше, не беше едър, но много строен, гологлав, и едва сега по усет го познах със сигурност — това беше Лео, не само Лео от адресната книга, самият Лео, нашият мил спътник и слуга, който тогава, преди десет или повече години, с изчезването си ни бе хвърлил в толкова големи тъга и смут. Едва ли не още в мига на първата радост и изненада бих го позовал. Но вече си спомних, чак сега, че и тогава, по време на пътуването към Изтока, толкова много пъти го бях чувал да свири. Това бяха тоновете от някога, а колко странно различно звучаха, днес! Чувство на меланхолия като острие прониза сърцето ми. Колко се беше променило всичко оттогава: небето, въздухът, годишните времена, мечтите, сънят, денят и нощта! Колко дълбоко и колко ужасно се бе променило всичко за мен, щом звуците, свирени с уста, тактът на познатите стъпки само чрез спомена за изгубеното нявга ме засягаха до дън душа и можеха да ми се отразят толкова и благотворно, и болезнено! Мъжът мина близо край мен, гъвкав и бодър, държеше високо вдигната голата си глава, оголена, шията се подаваше от отворена синя риза, хубава и ведра, фигурата му се движеше по здрачната улица едва чуто, той носеше леки сандали или гимнастически обувки. Последвах го без определено намерение — как бих могъл да не го последвам. Той вървеше надолу по улицата и макар стъпката му да бе енергична, лека и младежка, все пак беше здрачна, тя имаше същото звучене, каквото и здрачът, беше сродена и единна с часа, с приглушените звуци, които идваха откъм градския център, с дрезгавината на първите улични лампи, които точно сега се запалваха.

В малкия парк при портата „Санкт Паул“ той сви и изчезна между високите окръглени храсти и аз забързах, за да не го загубя. Ето го, отново се показа, разхождаше се бавно под люляците и акациите. Пътят лъкатушеше в две ленти през ниските храсти, където в края на лехите имаше няколко пейки. Тук под дърветата беше вече истински тъмно. Лео отмина първата пейка, там седеше любовна двойка, следващата пейка беше празна, той приседна, облегна се, отпусна главата си назад и известно време гледа към зеленината и облаците, после от джоба на сакото си измъкна малка кръгла кутия от бял метал, постави я до себе си на пейката, отвинти капака и започна бавно да взема о пръсти от нея нещо, което слагаше в устата си и ядеше с удоволствие. В това време се разхождах насам-натам в началото на алеята, после се приближих до пейката и седнах на другия й край. Той вдигна поглед, обшари със светлите си очи лицето ми и продължи да яде. Това бяха сушени плодове, няколко сливи и половинки кайсии. Хващаше ги с два пръста, леко, натискаше и опипваше всеки плод, слагаше го в устата си и дъвчеше дълго, с наслаждение. Измина доста време, докато извади и последния плод и го погълне. Тогава отново затвори кутията и я прибра, пак се облегна назад и протегна крака; сега видях, че платнените му обувки бяха с въжени подметки.

— Тази нощ ще вали — каза Лео неочаквано, не знаех дали на мен или на себе си.

— Допустимо е — съгласих се някак стеснително, защото ако досега не ме бе познал по фигурата и походката, то беше възможно, нещо повече — аз го очаквах почти определено да ме познае по гласа.

Но не, в никакъв случай не ме позна, дори по гласа, и макар това да отговаряше на моето първоначално желание, все пак изпитах дълбоко разочарование. Не ме позна. Докато той самият в продължение на десет години бе останал все същият и по външност съвсем не бе остарял, то с мен, напротив, нещата стояла по-различно, тъжно различно.

— Така хубаво умеете да свирите — заговорих аз. — Чух ви там отвъд, на Зайлерграбен. Много ми хареса, тъй като по-рано аз самият бях музикант.

— Музикант? — попита ме приветливо. — Това е хубава професия. Отказахте ли се от нея?

— Да, временно, дори си продадох цигулката.

— Така ли? Жалко! Затруднен ли сте? Мисля дали в края на краищата не сте гладен, имам още ядене вкъщи, пък и няколко марки в джоба.

— О, не — казах аз бързо, — нещата не стоят така. Положението ми е съвсем добро, имам повече, отколкото ми е нужно. Но ви благодаря, много приятелско от ваша страна, че искахте да ме поканите. Човек не среща толкова често приятелски настроени хора.

— Смятате ли? Е, да, възможно е. Хората са различни, често те са направо странни. И вие сте странен.

— Аз ли? Че защо?

— Ами ето. Имате достатъчно пари и въпреки това сте си продали цигулката. Музиката не ви ли доставяше радост?

— О, да! Но е възможно от време на време човек на не изпитва радост от нещо, което по-рано е обичал. Случва се музикант да продаде цигулката си или да я запрати срещу стената или художник един ден да изгори всичките си картини. Никога ли не сте чували подобни неща?

— Да. Тогава е от отчаяние, и то ни сполетява. Познавах двама, които се самоубиха. Има глупави хора, на човек може да му стане жал за тях. На някои наистина е невъзможно да им се помогне. Но какво нравите сега, след като нямате цигулка?

— Ех, различни неща. Всъщност не правя много, вече не съм млад, пък и често боледувам. Защо все още говорите за тази цигулка? Това не е толкова важно.

— За цигулката? Понеже се сетих за цар Давид.

— Как? За цар Давид ли? Какво общо има той тук?

— Също е бил музикант. В ранната си младост създавал музика за цар Саул и понякога със свиренето си прогонвал лошото му настроение. А после той самият станал цар, такъв един велик и угрижен цар, с всякакви капризи и мъки. Носел корона и водел войни и всичко друго, което се подразбира, а извършил и някои истински подлости, ала и много се прославил. Но когато мисля за неговата история, виждам, че най-хубавото от всичко е бил младият Давид, който със своята арфа свирел на бедния Саул, и намирам за жалко, че след това го избрали за цар. Той е бил много по-щастлив и по-хубав, докато е бил музикант.

— Разбира се — извиках аз някак ревностно. — Разбира се, тогава е бил по-млад и по-хубав, и по-щастлив. Но човек не се съхранява вечно млад, и вашият Давид с времето би остарял и погрознял и биха му тежали повече грижи, дори да си бе останал музикант. Но в замяна се е превърнал във великия Давид, извършил е делата си и е съчинил своите псалми. Животът все пак не е просто игра.

Тогава Лео се изправи и се сбогува.

— Настъпва нощ — каза той — и скоро ще завали. Не зная много за делата, извършени от Давид, и дали те всъщност са били велики. Да си призная искрено, и за псалмите му не зная вече много. Не бих искал да кажа нищо срещу тях, но че животът не е просто игра, не е в състояние да ми докаже никакъв Давид. Тъкмо това е той, животът, когато е красив и щастлив — една игра. Естествено, от него може да се направи всичко друго — да се превърне в дълг или във война, или в затвор, но така няма да стане по-хубав. Довиждане, беше ми приятно.

Лео тръгна с лека, внимателна и благопристойна походка — чуден мил човек. Вече почти изчезваше от погледа ми, когато у мен рухнаха цялата предишна твърдост и самообладанието ми. Отчаян затичах подире му и от сърцето ми се изтръгна умолително: „Лео, Лео! Нима не сте Лео? Не ме ли познавате вече? Нали бяхме братя в един съюз, а и трябваше да бъдем още. Нали и двамата бяхме поели на път към Изтока. Наистина ли сте ме забравили, Лео? Действително ли не си спомняте нищо за пазителите на короната, за Клингзор и за Голдмунд, за празника в Бремгартен, за клисурата при Морбио Инфериоре? Лео, смилете се!“

Той не избяга, както се страхувах, ала и не се обърна назад; продължи да крачи спокойно, сякаш и дума не бе чул, но ми остави време да го настигна и, изглежда, нямаше нищо против да се присъединя към него.

— Вие сте толкова мрачен и толкова припрян — каза той успокояващо, — не е хубаво, това изкривява лицето и разболява човека. Би трябвало да вървим съвсем бавно, така се успокояваш чудесно. А няколкото дъждовни капки — прекрасни са, нали? Те идват от въздуха като благоухание.

— Лео — умолявах аз, — имайте милост! Кажете ми една-единствена дума, не ме ли познавате вече?

— И тъй — каза той умиротворително и продължи да ми говори като на болен или пиян, — сега отново проличава, че това е само вълнение. Вие питате дали ви познавам? Нали? Че кой човек някога всъщност е познавал когото и да било друг или просто себе си? А аз, видите ли, аз изобщо не съм никакъв познавач на хората. Те не ме интересуват. Кучетата да, виж, тях познавам изключително добре, също птиците, а и котките. А вас наистина не ви познавам, господине.

— Но вие все пак принадлежите към Съюза. И нали тогава бяхте с нас по време на пътуването?

— Аз винаги съм на път, господине, и винаги принадлежа към съюз. Там някои влизат и излизат, постъпват и се отказват, и ги познаваш, и не ги познаваш. С кучетата е много по-просто. Внимавайте, спрете се за миг!

Той вдигна предупредително показалец. Бяхме застанали в тъмната улица при градината, която все повече и повече се покриваше с лека ситна роса. Лео изостри устни и засвири протяжно, трепетливо и не високо, почака някое време, просвири още веднъж и аз малко се уплаших, когато неочаквано съвсем близо до нас зад решетъчната ограда, край която стояхме, от храстите изскочи голямо куче вълча порода и като скимтеше радостно, се притискаше до нея, за да бъде погалено през плетеницата от железа, и телове от пръстите на Лео. Очите на силното животно светеха яснозелени и колкото пъти погледът му попадаше на мен, дълбоко в гърлото му едва-едва се чуваше ръмжене като далечен грохот.

— Това е Некер, вълча порода — каза Лео, като ми представи кучето, — ние сме много добри приятели. Некер, този тук е някогашен цигулар, нищо не бива да му правиш, не бива и да го лаеш.

Стояхме, а през решетката Лео нежно почесваше влажната куча козина. В действителност сцената беше хубава и всъщност много ми харесваше как той се бе сприятелил с животното и каква радост му доставяше това нощно приветствие; но едновременно ми беше и жал и ми се струваше почти непоносимо, че тук Лео имаше за толкова близък приятел това куче от вълча порода и бе приятел с много, вероятно с всички кучета от околността, докато от мен го отделяше един свят на студенина. Приятелството и доверието, до които се домогвах с гореща молба и смирение, явно принадлежаха не само на кучето Некер, а и на всяко животно, на всяка дъждовна капка, на всяка педя земя, по която Лео стъпваше, той изглеждаше постоянно отдаден, непрестанно в едно леещо се свободно вълнисто отношение и общност със средата си, всичко да познава, от всички да бъде познавай и обичан, единствено към мен, който толкова, много го обичаше и изпитваше толкова силна потребност от близостта му, не го водеше никакъв път, единствено от мен той се отделяше, наблюдаваше ме отчуждено и хладно, не ме допускаше в сърцето си, бе ме изтрил от своята памет. Бавно продължихме пътя си, с тихи доброжелателни звуци, благосклонно и с радост от другата страна на оградата го придружаваше кучето, но без да забравя моето досадно присъствие, защото още много пъти в угода на Лео потискаше сърдития тон на отблъскване и враждебност, който се надигаше в гърлото му.

— Простете ми — започнах аз отново, — присъединих се към вас и ви отнех време, а вие, естествено, искате да се приберете вкъщи и да си легнете.

— Защо? — усмихна се той. — Нямам нищо против цяла нощ да се разхождам така, не ми липсва нито време, нито желание, ако за вас не е прекалено.

Лео каза това просто от учтивост, приветливо и видимо без всякакъв страничен умисъл. Но едва бяха произнесени тези думи, и аз изведнъж усетих в главата си и дълбоко във всички стави колко страшно уморен бях и колко трудна ми бе всяка крачка, от безполезното и за мен толкова унизително бродене в нощта.

— Истина е — казах аз сразен, — капнал съм от умора, едва сега го забелязах. Пък и няма смисъл така в нощта и дъжда човек да обикаля и да дотяга на другите хора.

— Както обичате — отвърна той вежливо.

— Ех, господин Лео, тогава, когато Съюзът бе предприел пътуването си към Изтока, вие не говорехте с мен така. Наистина ли сте забравили всичко?… Е, няма никаква полза, не се мъчете да ме понасяте повече. Лека нощ.

Лео бързо изчезна в тъмната нощ, стоях сам, глупав, зашеметен, излъган, бях загубил играта. Той не ме познаваше, не искаше да ме познае, подиграваше ми се.

Върнах се назад по същия път, зад решетъчната ограда кучето Некер лаеше бясно. Сред влажната топлина на лятната нощ зъзнех от умора, от мъка и самота.

И в изминалите години бях преживявал подобни часове. Тогава при всяко такова отчаяние ми се струваше, че бях заблуден странник, стигнал до края на света, и вече не ми оставаше нищо друго, освен да се поддам на сетния копнеж да политна и падна от брега на света в пустотата, в смъртта. Наистина с времето отчаянието се завръщаше често, настойчивият подтик към самоубийство обаче се бе преобразил и почти угаснал. За мен „смърт“ вече не значеше Нищо, не значеше празнота, не значеше отречение. И много други неща се бяха променили. Часовете на отчаяние сега възприемах така, както понякога се възприема силната физическа болка: човек я изтърпява, като се оплаква, или, напротив, упорства, чувства как тя се засилва и увеличава и изпитва ту бясно, ту присмехулно любопитство докъде ще стигне, доколко ще се повиши тази болезненост.

Цялата досада от моя пълен с разочарования живот, който след самотното ми завръщане от неуспешното пътуване към Изтока непрестанно бе губил от стойността и смелостта си, цялото неверие в мен самия и в собствените способности, целият слял завист и разкаяние копнеж по добрите и великите времена, които някога бях преживял, избуяваха у мен като болка, израстваха високи колкото дърво, колкото планина, разширяваха се и поглъщаха всички мои сегашни задачи и историята на пътуването към Изтока и на Съюза, която бях започнал. Сега вече самият успех не ми изглеждаше желателен или ценен. Струваше ми се, че още има стойност само една надежда; чрез моята работа, чрез моята служба в памет на онова възвишено време сам да се пречистя малко, да се избавя и отново да вляза във връзка със Съюза и с преживяното.

Вкъщи запалих лампата, седнах както бях във влажните дрехи и с шапка на главата до писалището и написах едно писмо, написах десет, дванадесет, двадесет страници на жалба, на разкаяние, на гореща молба към Лео. Обрисувах му нещастието си, заклевах го в името на преживяното заедно, на общите нявгашни приятели, оплаквах му се от безкрайните, сатанинските трудности, които осуетяваха моето благородно начинание. Умората отпреди час бе изчезнала, пламнал, седях и пишех. Въпреки всички трудности, пишех аз, бих изтърпял най-лошото, вместо да издам една-единствена съюзна тайна. И няма да се откажа въпреки всичко да завърша своето произведение в памет на пътуването към Изтока и за възхвала на Съюза. Като в треска изпълвах страница след страница с бързо написани букви, без колебание, без вяра; жалбите, обвиненията, самообвиненията избликваха от мен като вода от пропукваща се стомна — без надежда за отговор, само под напора да се разтоваря. Още през нощта пуснах конфузното дебело писмо в най-близката пощенска кутия. Тогава най-после, вече почти се разсъмваше, угасих светлината, влязох в малката мансарда, която ми служеше за спалня, редом с моята всекидневна, и се отпуснах в леглото. Заспах веднага, спах много тежко и дълго.