Херман Хесе
Пътуване към Изтока (1)

1

След като ми бе отредено да съпреживея нещо велико, след като имах щастието да принадлежа към Съюза и смелостта да бъда един от участниците в неповторимото пътуване, чието чудо тогава проблесна подобно на метеор, а после толкова необяснимо бързо потъна в забрава, дори доби лоша слава, реших да дръзна и се опитам да направя кратко описание на това нечувано пътуване, едно странстване, за каквото хората вече не се престрашават от дните на Юон^[1] и на бесния Орландо^[2] чак до нашето забележително време — мрачните, отчаяни и все пак толкова плодоносни години подир голямата война. Смятам, че не се заблуждавам за трудностите при моя опит; те са огромни и не само от субективно естество, макар че и единствено те да бяха, пак щяха да са предостатъчно. Защото днес вече не само не притежавам никакви реликви от времето на пътуването, никакви възпоминания, никакви документи, никакви дневници — не, изтеклите оттогава тежки години на злочестина, болест и дълбоко нещастие изличиха у мен и огромна част от спомените; поради ударите на съдбата и все новите обезсърчавания срамно отслабва както самата ми памет, така и моето доверие в тази толкова вярна някога памет. Но независимо от чисто личните беди ръцете ми бяха донякъде вързани чрез моя нявгашен обет, даден на Съюза; защото този обет наистина ми позволяваше неограничено да споделям личните си преживявания, но забраняваше каквото и да било разбулване на самата съюзна тайна. И въпреки че от много години, изглежда, Съюзът видимо не съществува и аз не съм срещнал ни един от членовете му, никакво изкушение и никаква заплаха на света не биха ме накарали да наруша обета си. Напротив, ако днес или утре бъда изправен пред военен съд и пред избора да се оставя да ме убият или да издам тайната на Съюза, с каква пламенна радост чрез смъртта си бих потвърдил моя съюзен обет.

Между другото тук трябва да се отбележи: от пътеписната книга на граф Кайзерлинг^[3] насам са излезли много произведения, чиито автори донякъде несъзнателно, но и малко или повече преднамерено създават впечатлението, че са принадлежали към Съюза и са вземали участие в пътуването към Изтока; дори над приключенските пътеписи на Осендовски^[4] понякога се разпростира това благородно подозрение. Ала всички те нямат ни най-слаба връзка със Съюза и с нашето пътуване към Изтока или в най-добрия случай не повече, отколкото проповедниците на немногочислените пиетистки секти с Месията, апостолите и със светия дух, на чието особено благоволение и „членство“ те се позовават. Нека граф Кайзерлинг действително да е обиколил света по море, с кораб, сред комфорт, нека и Осендовски действително да е кръстосал страните, които е описал, но техните странствания пак не са чудеса и не са открили нови области, докато известни етапи от нашето пътуване към Изтока, при които се отказвахме от всички банални помощни средства за модерните групови пътешествия, като железница, параход, телеграф, автомобил, самолет и тъй нататък, наистина правеха пробив към героичното и магическото. Нали тогава, наскоро след световната война, тъкмо мисловността на победените народи бе изпаднала в необикновено състояние на недействителност, на предразположение към свръхземното, макар и само в отделни точки фактически да се нарушаваха границите и стремително се нахлуваше в царството на бъдещата психокрация. Тогавашното ни пътуване под предводителството на Алберт Велики^[5] през лунното море към Фамагуста или примерно откриването на Острова на пеперудите, дванадесет мили отвъд Ципангу^[6], или възвишеният съюзен празник на гроба на Рюдигер^[7] останаха дела и преживявания, с които хората от нашето време и нашите земи бяха удостоени само веднъж — в този неповторим случай.

Още тук, както виждам, се сблъсквам с една от най-големите пречки за моя разказ. Ако ми бе позволено да въведа читателя до сърцевината на съюзните тайни, равнината, в която протичат нашите дела, пластът от душевни преживявания, където те се коренят, биха били за него сравнително лесни за разбиране. Ала така много, едва ли не всичко, ще му се вижда невероятно и ще остане необяснимо. Но за парадоксалното човек винаги трябва да има смелост, това, което само по себе си изглежда невъзможно, следва да се предприема отново и отново. Съгласен съм със Сидхарта, нашия мъдър приятел от Изтока, който веднъж каза: „Думите не действат благотворно на тайния смисъл, всичко изречено винаги малко го променя, малко го изопачава, прави го малко глупаво — да, но и това е хубаво, съгласен съм, че онова, което е скъпоценност и мъдрост за един, на друг всякога звучи като глупост.“

И преди столетия членовете и хронистите на нашия Съюз са познавали тази трудност и храбро са се възправяли срещу нея, а един от тях, един от великите, е изразил това в безсмъртен стих:

Далеч от родната си стряха който броди,

неща, които помни даже той едвам,

разказвайки ги после при различни сгоди,

не вярват и го вземат за лъжец голям;

защото трудно простият човек се води,

не е ли пипнал с пръст и неизпитал сам;

и затова аз знам, че ще повярват трудно

разказаното в тая песен слово чудно…^[8]

И тъкмо „неизпитаното“ доведе до това обществеността не само да забрави нашето пътуване, от което някога хиляди бяха развълнувани до екстаз, но и над спомена за него да бъде наложено истинско табу. Е, нали историята е толкова богата на примери от подобен род. Често цялата световна история не ми изглежда нищо друго освен книга с картини, която отразява най-буйния и най-слепия, копнеж на хората — копнеж по забрава. Нима всяко ново поколение не изтрива със средствата на забраната, на мълчанието до смърт, на присмеха винаги тъкмо онова, което се е струвало най-важно на неговите предци? И нима съвсем наскоро не преживяхме как една ужасна, предълга, страховита война за години беше забравена, представите за нея потискани, изтласквани чрез магия далеч от паметта на цели народи и как същите народи сега, когато малко си поотдъхнаха, с помощта на военни романи се опитват отново да си спомнят това, което сами предизвикаха и изстрадаха преди няколко години? Така и за делата и страданията на нашия Съюз, които днес са забравени или са за присмех на света, ще дойде ден да бъдат преоткрити и моите записки трябва поне малко да допринесат за това.

Особеностите на пътуването към Изтока между другото включват и обстоятелството, че с това пътешествие Съюзът наистина се стремеше към съвсем определени много високи цели (те спадат към кръга на тайните и следователно не бива да бъдат споменати), но и всеки отделен участник можеше, дори трябваше да има свои лични цели, не вземаха никой, който не бе подтикван от подобни стремежи, и всеки от нас, макар да изглеждаше, че следва общите идеали и дели и се бори под общото знаме, в сърцето си носеше като най-съкровена сила и последна утеха своята собствена глупава детска мечта. Що се отнася до личната ми пътешественическа цел, за която бях попитан от Високата катедра преди приемането ми в Съюза, то тя беше проста, докато някои други братя си бяха поставили цели, които действително зачитах, но не можех да разбера напълно. Един например беше търсач на скъпоценности и нямаше нищо друго наум освен сдобиването с голямо съкровище, което той наричаше „Тао“, друг си бе втълпил да улови някаква забележителна змия, на която приписваше магически сили и я наричаше Кундалини. Напротив, моята собствена пътешественическа и житейска цел, която още от юношеските години се мяркаше в сънищата ми, беше: да видя красивата принцеса Фатма и може би да спечеля нейната любов.

По времето, когато имах щастието и смелостта да постъпя в Съюза, именно непосредствено след голямата война, нашата страна гъмжеше от месии, пророци и апостолски братства с предчувствия за края на света или с надежди за зараждането на третия райх. Потресен от войната, отчаян от бедност и глад, дълбоко разочарован поради видимата безполезност на всички дадени жертви от кръв и богатство, тогава нашият народ беше възприемчив за някои химери, но и за истинската душевна извисеност, имаше вакхански танцови състави и анабаптистки борчески групи, съществуваха най-различни неща, които, изглежда, отпращаха към отвъдното и чудното; тогава беше широко разпространена и една склонност към индийските, староперсийските и другите източни тайни и култове и всичко това бе допринесло и нашият Съюз, прастарият, да се струва на мнозинството една от неизброимите, бързо избуяли модни издънки, а след няколко години заедно с тях отчасти да изпадне в забрава, отчасти да бъде презиран и обвеян от лоша слава. Последователите, които му бяха останали верни, не се поддадоха на това.

Колко добре си спомням часа, когато след изтичането на моята проверочна година се явих пред Високата катедра и бях посветен от говорителя в плана за пътуването към Изтока. И щом със сърце и душа се поставих на разположение на този план, веднага бях запитан приветливо какво очаквам от това пътуване в приказното царство. Наистина изчервявайки се, но откровено и без колебание признах пред събраните старейшини искреното си желание със собствени очи да видя принцеса Фатма. И говорителят, като ми разтълкува жестовете на забулените, добродушно положи ръка върху главата ми, благослови ме и изрече формулата, която потвърди моето приемане в братството на Съюза, „Anima pia“^[9], обърна се към мен той я ме призова да бъда неотстъпно верен, храбър при опасност и пълен с братска любов. Докато, добре подготвен през проверочната година, полагах клетвата, аз се отричах от света и неговите ереси и на пръста ми бе поставен съюзният пръстен с гравираните слова из една от най-хубавите глави на съюзната история.

Сред въздух, огън и вода, на суша

подвластни са му духовете вредом.

Най-диви зверове той с поглед укротява

и антихрист със страх го приближава.^[10]

За моя радост веднага след приемането ми бе отредено едно от просветленията, каквото се предвижда за нас, послушниците. Следвах указанията на Върховния и едва се бях присъединил към една от десетките, които тръгваха отвред из страната, за да се слеят за съюзния поход, когато изведнъж проникнах до недрата на една от тайните на нашия поход. Прозрях: навярно съм се свързал с поклонническо странстване към Изтока, което създава впечатление за определеност и неповторимост, но в действителност по възвишения си и същински смисъл пътуването към Изтока не беше просто моето и не просто настоящето, това шествие на вярващите и на преданите се стремеше към Изтока, към родината на светлината, непрестанно и навеки то беше на път през всички столетия, неотклонно по посока на светлината и чудото и всеки от нас, братята, всяка от нашите групи, да, цялата наша рат и нейният велик поход бяха само една вълна във вечния поток на душите, във вечната устременост на духовете към дома, към зората, към родината. Прозрението трепна в мен като лъч и веднага в сърцето ми се събуди едно слово, което бях научил в годината на своето послушничество и което винаги чудесно ми бе допадало, без всъщност да го разбирах, словото на поета Новалис — „Накъде ли вървим? Винаги към своя дом“.

Междувременно нашата група бе поела на път, скоро се срещнахме с други групи и все повече и повече ни изпълваше и ощастливяваше чувството за единство и общата цел. Верни на предписанията, живеехме като пилигрими и не си служехме с никой от уредите, които произлизат от един свят, оглупял от пари, числа и време и лишил живота от съдържанието му; към тях спадаха преди всичко машините, като железници, часовници и тям подобни. Друг, единодушно съблюдаван от нас принцип ни повеляваше да посещаваме и отдаваме почит на всички забележителни места, свързани с прастарата история на нашия Съюз и неговите вярвания. Всички свети места и паметници, църкви, достопочтени гробове, които се намираха някъде край пътя, биваха посещавани с преклонение, параклисите и олтарите — украсявани с цветя, на руините се отдаваше почит чрез песни или безмълвно съзерцание, на мъртвите — с музика и молитви. Нерядко при това бивахме осмивани и смущавани от невярващите, но и доста често се случваше пастори да ни благославят и канят на гости, деца с въодушевление да се присъединяват към нас, да учат песните ни и само през сълзи да гледат как продължаваме пътя си, някой стар мъж да ни покаже забравени паметници на миналото или да зареди сказание за своя край, младежи да поизминат заедно с нас част от пътя и да жадуват да бъдат приети в Съюза. На тях давахме съвети и им откривахме първите обичаи и упражнения на послушничеството. Случиха се първите чудеса, някои пред нашите виждащи очи, за други изведнъж възникнаха сказания и легенди. Един ден, бях още съвсем новак, най-неочаквано всички заговориха, че в шатрата на нашия предводител гостувал великанът Аграмант^[11] и се мъчел да го уговори да поеме пътя през Африка и там да освободи от мавританско робство неколцина братя от Съюза. Друг път били видели добрия домашен дух, джуджето катранджия^[12], утешителя, и предполагаха, че нашето странстване ще се насочи към Блаутопф. Но първото чудно явление, което видях със собствените си очи, бе следното: При почти срутена църквица в община Шпайхендорф се спряхме да отдъхнем и да отдадем почит на единствената запазена стена от параклис; там беше нарисуван огромен свети Христофор, а на раменете му седеше — малък и полуизличен от времето — Спасителя като дете. Предводителите, както постъпваха понякога, не тръгнаха направо по пътя, който щеше да ни отведе по-нататък, а подтикнаха всички нас да изкажем мнението си за това, тъй като параклисът се намираше на троен кръстопът и трябваше да избираме. Само малцина изразиха желание или дадоха съвет, един обаче сочеше наляво и настойчиво искаше да продължим по този път. Мълчахме и очаквахме решението на предводителя, тогава свети Христофор от стената вдигна ръката си с дългата груба тояга и посочи наляво, накъдето се стремеше и нашият брат. Всички мълком видяхме това, мълком и предводителите се обърнаха наляво и тръгнаха по този път, а ние ги последвахме с най-искрена радост.

Не бяхме вървели дълго по пътищата на Швабия, когато усетихме една сила, за която не бяхме мислили и чието мощно влияние долавяхме от доста време, но без да знаем дали тази сила е приятелска или враждебна. Това беше властта на „пазителите на короната“^[13], които от стародавни времена съхраняват паметта и наследството на Хохенщауф в онази страна. Не ми беше известно дали нашите предводители знаеха повече за това и имаха ли наставления. Зная само: чрез въздействието й до нас многократно стигаха насърчения или предупреждения; така на един хълм по пътя към Бопфинген насреща ни излезе беловлас воин в броня, със затворени очи поклати белокосата си глава и мигом изчезна без следа. Нашите предводители схванаха възвестеното, веднага се върнахме обратно и изобщо не видяхме Бопфинген. В околностите на Урах, напротив, стана тъй, че пратеник на пазителите на короната, сякаш изникна от земята, яви се посред предводителската шатра и с обещания и заплахи поиска от старейшините да поставят нашия поход в служба на Щауфер и по-точно да подготвят завладяването на Сицилия. Той трябва, още щом предводителите решително отказаха да последват предложението му, да е изрекъл някакво ужасно проклятие над Съюза и нашия поход. Но аз споделям единствено това, за което само се шепнеше помежду ни; предводителите лично не изрекоха нито дума. И все пак изглежда възможно в разклатените ни отношения с пазителите на короната да е причината, че тогава за известно време нашата общност имаше незаслуженото име на таен съюз за възстановяване на монархията.

Веднъж трябваше да съпреживея и как един от моите другари съжали за присъединяването си към нас, потъпка своя обет и се върна към безверието. Беше млад човек, когото наистина обичах. Личното основание, поради което беше тръгнал заедно с нас към Изтока, бе желанието му да види гроба на пророка Мохамед, за чийто саркофаг чувал да се разправя: бил омагьосан и се носел свободно из въздуха. В едно от ония швабски или алемански градчета, където отседнахме за няколко дни, защото противостоянието на Сатурн и на Луната възпрепятства по-нататъшния ни ход, нещастникът, който от известно време изглеждаше тъжен и угнетен, срещнал свой някогашен учител, към когото бил привързан още от ученическите си години; и преподавателят успял да накара младежа да види нашето дело отново в светлината, в която то се явява на невярващите. След посещението си при учителя бедният човек се върна в лагера ужасно възбуден, с разкривено лице, вдигна шум пред шатрата на предводителя и когато говорителят излезе, гневно му закрещя: бил се наситил да се влачи с този глупав поход, който никога нямало да ни отведе до Изтока, бил се наситил пътуването да се прекъсва за дни заради тъпи астрологически колебания, безделие, детински шествия, празници на цветята, от важничене с магии и смесване на живот и поезия; от всичко това се бил наситил и преситил; той запрати пръстена си пред краката на предводителите и се сбогува, за да се върне в своя роден край със сигурната железница и към полезната си работа. Беше жалка и грозна гледка, сърцата ни се свиваха от срам и едновременно от състрадание към заслепения. Говорителят го изслуша приветливо, с усмивка се наведе към захвърления пръстен и каза с глас, чието ведро спокойствие трябваше да засрами бунтаря:

— Ти си взе сбогом от нас и следователно ще се върнеш към железницата, към разума и полезната работа. Ти се сбогува със Съюза, сбогува се с похода към Изтока, сбогува се с магията, с празниците на цветята, с поезията. Ти си свободен и необвързан от обета.

— И от задължението да пазя тайната ли? — из; вика буйно отцепникът.

— И от задължението да пазиш тайната — беше отговорът. — Спомни си: заклел си се да мълчиш за тайната на Съюза пред невярващите. Но тъй като ти, както виждаме, си забравил тайната, не ще можеш да я споделиш с никого.

— Бил съм забравил? Нищо не съм забравил! — извика младежът, но вече беше разколебан и когато говорителят му обърна гръб и отново се оттегли в шатрата, той изведнъж бързо побягна.

Беше ни жал за него, но тогава дните бяха така богати на събития, че аз странно бързо го забравих. Ала след известно време, когато вече никой от нас не мислеше за него, се случи тъй, че в няколко села и градчета, през които минавахме, чувахме жителите им да разправят тъкмо за този младеж. Там се бил появил млад човек (те го описваха точно, казваха и името му), който навред ни търсел. Първо обяснявал, че принадлежал към нас, бил изостанал от похода и се заблудил, после обаче се разплаквал и говорел, че ни изменил и избягал, но сега виждал: вече не може да живее извън Съюза, искал и трябвало да ни намери, за да падне в краката на предводителите и да измоли прошка. Тук и там ни разказваха все същата история; където пристигнехме, нещастникът тъкмо бил потеглил оттам. Попитахме говорителя какво смята и какво ще излезе от това. „Не вярвам той да ни намери“ — отвърна говорителят немногословно. И наистина не ни намери, повече не го видяхме.

Веднъж, когато един от предводителите ме бе въвлякъл в доверителна беседа, събрах смелост и го попитах какво ще стане с този отстъпил от вярата си брат. Все пак той се разкайвал и ни търсел, добавих аз, би трябвало да му се помогне да поправи грешката си и положително в бъдеще ще бъде най-верният член на Съюза. Предводителят мислеше:

— Ще се радваме той да ни срещне отново. Но не бихме могли да облекчим пътя му. Сам си утежни повторното намиране на вярата, боя се, че няма да ни види и познае, дори да минем съвсем близо край него.

Ослепял е. Само разкаянието с нищо не помага, милостта не може да се откупи с покаяние, тя изобщо не се откупва. На мнозина вече се е случвало подобно нещо, велики и прославени мъже са били братя по съдба на този младеж. Веднъж в младостта си са били озарени от светлината, веднъж прогледнали, са следвали звездата, но са дошли разумът и присмехът на света, а с тях идва малодушие, идват привидни неуспехи, идват умора и разочарование и така те отново са се загубили, отново са ослепели. Някои цял живот не престават да търсят, но не могат да ни открият и тогава проповядват по света, че нашият Съюз бил само хубаво сказание и не бивало да се оставяш да бъдеш подведен от него. Други са станали упорити заклети врагове и са нанесли на Съюза всички оскърбления и щети, за които са имали възможност.

Всеки път, когато се срещахме с други части на съюзната рат, наставаха чудни празнични дни, понякога във войскови стан се разполагахме стотици, дори хиляди. Странстването не протичаше по непоклатим ред, така че всички участници не трябваше да вървят в повече или по-малко обособени походни колони и в една посока. Нещо повече, безбройни групи бяха на път едновременно, всяка следваше своята звезда и своя предводител, всяка винаги готова да се включи в една по-голяма общност и за известно време да принадлежи към нея, но и не по-малко готова винаги отново да продължи отделно. Някои вървяха по своя път съвсем сами и аз от време на време крачех уединен, когато някакъв знак или зов ме примамваше да тръгна по свой собствен път.

Спомням си една отбрана малка група, с която няколко дни вървяхме и лагерувахме заедно; тази група бе поела на плещите си изтръгването на пленените съюзни братя и на принцеса Исабела от ръцете на маврите в Африка. Говореше се, че членовете й притежавали рога на Юон, а сред тях бяха: поетът Лаушер^[14], с когото ме свързваше приятелство, художникът Клингзор^[15] и художникът Паул Клее^[16]; те не говореха за нищо друго освен за Африка и пленената принцеса и тяхна библия беше книгата за делата на Дон Кихот, в памет на когото мислеха да отклонят пътя си през. Испания.

Всякога беше хубаво да срещнеш такава приятелска група, да присъстваш на нейните тържества и часове на молитвена вдълбоченост, да каниш членовете й на нашите, да слушаш за действията и плановете им, а на прощаване да ги благославяш и да знаеш: те следват своя път, както ние нашия, всеки от тях има мечта, желание, потайна игра в сърцето си и все пак всички се вливат в голямото течение и си съпринадлежат, в душите си хранят същата почит, същата вяра, всички са дали един обет! Срещнах Юп Магьосника, който смяташе да пожъне върховното си щастие в Кашмир, срещнах и Колофино, заклинателя на сенките, който цитираше любимите си откъси от „Приключенията на Симплицисимус“^[17], срещнах Луис Жестокия, чиято мечта беше да посади маслинова горичка в светите места и да държи роби, вървеше ръка за ръка с Анселм, тръгнал да търси синята перуника от детството си. Срещнах и обичах Нинон, известна като Чужденката^[18], под черните коси очите й гледаха загадъчно, ревнуваше ме от Фатма, принцесата на моя блян, а може би тя самата беше Фатма, без да го знае. Така както ние вървяхме сега, някога са вървели поклонници, императори и рицари кръстоносци, за да освобождават божия гроб или да изучават арабската магия, по този път са странствали испански рицари и немски учени, ирландски монаси и френски поети.

На мен, всъщност по професия бях цигулар и четец на приказки, бе възложено да се грижа за музиката в нашата група и тогава разбрах как великото време издига и увеличава силите на малкия отделен човек. Не само свирех на цигулка и ръководех нашия хор, а събирах още стари песни и хорали, записвах шесто- и осемгласни мотети и мадригали и ги изучавах. Ала не за това искам да разкажа. Мнозина от моите другари и повелители ми бяха много скъпи. Но едва ли някой — тогава привидно удостояван с по-малко внимание — след това е занимавал паметта ми толкова, колкото Лео. Той беше един от нашите слуги (естествено, също доброволци, каквито бяхме и ние) и често, му отреждаха да бъде прислужник на говорителя. Този скромен човек имаше в себе си нещо особено привлекателно, което, без да е натрапливо, ни спечелваше и всички го обичахме. Работата си вършеше с радост, обикновено пееше или тихо свиреше с уста, никога не се изпречваше пред очите, ако не ти бе необходим — идеален слуга. Освен това и всички животни го обичаха, почти винаги имахме някакво куче, тръгнало подире ни заради Лео; той умееше да опитомява птици и да привлича пеперуди. Към Изтока го теглеше желанието му да се научи да разбира езика на птиците по Соломоновия ключ. В сравнение с някои хора от нашата общност, на които, независимо от тяхната стойност и вярност към Съюза, им беше присъщо нещо престорено, изолиращо, нещо тържествено и фантастично, слугата Лео създаваше впечатление на смирен и естествен, бе розовобузест и приветливо невзискателен.

Моят разказ е твърде затруднен поради голямата разноликост на отделните картини от спомените ми. Вече казах, че се движехме ту на малки групи, ту се насъбирахме дружина или дори рат, ала понякога в някоя област изоставах с един-единствен другар или съвсем сам, без шатра, без предводител, без говорител. По-нататък разказването се утежнява и от това, че странствахме не само из простори, а също така и из времена. Устремявахме се към Изтока, но вървяхме и из средновековието или Златния век, преброждахме Италия или Швейцария, но понякога нощувахме в десетия век, живеехме при патриарсите или при феите. По времето, когато оставах сам, често отново откривах местности и хора от собственото ми минало, с някогашната си годеница обикалях гористите брегове на Горен Рейн, с млади приятели гуляхме в Тюбинген, в Базел или Флоренция или бях момче и след учебните часове с другари излизахме да ловим пеперуди или да дебнем някоя видра; или моето общество се състоеше от любимите ми образи от книгите, редом с мен яздеха Алманзор^[19] и Парсифал^[20], Витико^[21] или Голдмунд^[22], или Санчо Панса, или ние гостувахме на Бармекидите^[23]. Ако в някоя долина отново попаднех на нашата група, чуех съюзните песни и станувах срещу предводителската шатра, веднага ми ставаше ясно, че моят път през детството или язденето със Санчо Панса неотменно принадлежат към това пътуване; защото нашата цел не беше просто Изтокът или по-скоро нашият Изток не бе само една страна, нещо географско беше родината и младостта на душата, беше навсякъде и никъде, беше единение на всички времена. Но съзнавах това само понякога и за миг, а тъкмо тук беше голямото щастие, на което се наслаждавах тогава. Защото по-късно, след като то отново изчезна за мен, видях тези връзки ясно, без да намирам ни най-малка полза или утеха. Ако нещо скъпо и невъзвратимо е изчезнало за нас, имаме усещането на едва разбудени от сън. В моя случай това усещане бе вярно до злокобност, тъй като щастието ми действително се заключаваше в същата тайна, в която и щастието на сънищата — изразяваше се в свободата едновременно да преживяваш всичко мислимо, като в игра да разменяш външно и вътрешно, да отместваш подобно на кулиси време и пространство, защото ние, съюзните братя, пропътувахме света без автомобил или кораб, защото както с нашата вяра надмогвахме разтърсвания от войни свят и го превръщахме в рай, така в миг от настоящето съзидателно призовавахме миналото, бъдещето и опоетизираното.

И отново и отново в Швабия, край Боденското езеро, в Швейцария и навред се срещаха хора, които ни разбираха или по някакъв начин ни бяха благодарни, че съществуваме — ние, нашият Съюз и нашето пътуване към Изтока. Посред трамваите и банките на Цюрих се натъкнахме на Ноевия ковчег, пазен от няколко стари кучета, всички те откликваха на едно и също име, и смело водени през плитчините на нашето трезво време от Ханс С, потомък на Ной, приятел на изкуствата, стигнахме и във Винтертур, един етаж под вълшебния магически кабинет на Щьоклин, посетихме китайския храм, където пред бронзовата Майя горяха ароматни пръчици и черният цар съпровождаше с нежни звуци на флейта тръпнещия тон на храмовия гонг. А в подножието на слънчевата планина намерихме Суон Мали, една колония на сиамския владетел, където ние, благодарни гости, направихме възлияние и кадихме пред каменните и железните изображения на Буда.

Едно от най-хубавите ни преживявания беше празникът на Съюза в Бремгартен, тогава магическият кръг бе плътно сключен около нас. Приети от господарите на замъка Макс и Тили, във високата зала чухме Отмар да свири на рояла Моцарт, видяхме парка, населен с папагали и други говорещи животни, край водоскока слушахме феята Армида да пее и с развети къдри ни кимна черната глава на звездоброеца Лонгус до милото лице на Хайнрих фон Офтердинген^[24], В градината пищяха пауните, а Луис говореше на испански с Котарака в чизми, докато Ханс Резом, хвърлил поглед към карнавала на живота, потресен, обещаваше, че ще отиде да се поклони на гроба на Карл Велики. Това бе едно от победните времена на нашето пътуване, с нас прииждаше вълшебната вълна, тя се разливаше навред, местните жители коленичили прославяха красотата, господарят на замъка издекламира стихотворение, в което се говореше за нашите вечерни подвизи, притиснати едно до друго, слушаха и стеклите се около стените на замъка горски животни, а в реката рибните пасажи минаваха в тържествено шествие и ние ги гощавахме със сладкиши и вино.

Всъщност тъкмо тези чудесии преживявания могат да бъдат разказвани единствено на оня, който сам е докоснат от техния дух; в моето изложение те звучат бедно и навярно глупаво, ала всеки, който е съпреживял и отпразнувал дните в Бремгартен, ще потвърди и най-малката подробност и ще я допълни със сто още по-хубави. В спомените ми ще остане завинаги как се преливаха блестящите багри по опашките на пауните, когато луната изгряваше над високите дървета, а на засенчения бряг между скалите изплуваха русалки в сладостно сребристо сияние и под кестеновото дърво при водоскока стоеше самотен слабият Дон Кихот, поел първата нощна стража, при което над кулата на замъка последните фойерверки сипеха искри и толкова леко се стопяваха в лунната нощ, а моят колега Пабло, увенчан с рози, свиреше пред момичетата на персийска тръстикова флейта. Ох, кой от нас би помислил, че толкова бързо ще бъде разчупен вълшебният пръстен, че почти всички ние, също и аз, и аз, отново ще трябва да блуждаем в безмълвната пустиня на заклеймената действителност, така както чиновниците и служителите в магазини след някой гуляй или неделен излет, отрезвени, отново се превиват във всекидневието на кантората!

В ония дни сред нас нямаше човек, способен на подобни мисли. В кулата на замъка Бремгартен в спалнята ми проникваше уханието на разцъфналия люляк, през дърветата чувах ромона на реката в дълбоката нощ, пиян от щастие и копнеж, се спуснах през прозореца, измъкнах се край рицарската стража и край заспалите гуляйджии отвъд, надолу към брега, към шумящите води, към сияйните в белотата си морски русалки и те ме взеха със себе си в глъбината, в луннохладния кристален свят на родината им, където, запленени, мечтателно играеха с короните и златните огърлици от своите съкровищници. Струваше ми се, че в искрящата глъбина преминават месеци, но когато се издигнах нагоре и пронизан от студ, заплувах към брега, бамбуковата флейта на Пабло ехтеше отдалеч, от градините, и луната все още беше високо в небето. Видях Лео да играе с два бели пудела, умното му момчешко лице сияеше от радост. Намерих Лонгус седнал сред храстите с пергаментна книга на коленете, в която нанасяше гръцки и ивритски писмена; думи, от чиито букви излитаха дракони и се виеха разноцветни змии. Той не ме виждаше, вглъбен, рисуваше своите пъстри змиевидни знаци; дълго гледах над превитите му рамене, от редовете на книгата виждах да изскачат змии и дракони, да се вият и безшумно да изчезват в тъмните храсти.

— Лонгус — казах аз тихо, — мили приятелю!

Той не ме чуваше, моят свят му беше далечен, той бе потънал. И встрани под лунните дървета усмихнат се разхождаше Анселм с една перуника в ръка, в унес, той се бе втренчил във виолетовата чашка на цвета.

През дните в Бремгартен отново ни направи впечатление нещо, което вече неведнъж бях наблюдавал по време на нашето пътуване, без истински да се замислям над това, нещо чудесно и малко болезнено. Сред нас имаше много хора на изкуството, много художници, музиканти, поети, тук бяха пламенният Клингзор, непостоянният Хуго Волф^[25], скъпият на думи Лаушер и блестящият Брентано^[26] — но макар тези творци или неколцина от същата среда да бяха много живи и обичливи, то сътворените от тях образи без изключение бяха несравнимо по-живи и по-красиви, по-радостни и дори по-истински и по-действителни от самите поети и творци. Пабло стоеше там със своята флейта в очарователна невинност и жизнелюбие, неговият поет обаче се прокрадваше като сянка, полуосветен от луната, край брега и търсеше самота.

Доста пиян, подобно на блуждаеща светлинка, Хофман се появяваше между гостите ту тук, ту там, дребен и дяволит, бъбреше непрестанно, и той както всички беше само полудействителна фигура, само полуприсъстваща, не съвсем плътна, не съвсем истинска, докато архиварят Линдхорст^[27], който за удоволствие играеше ролята на дракон, с всяко издишване бълваше огън и мощ като автомобил. Попитах слугата Лео защо става така, че понякога един творец на художествени произведения ни се струва само наполовина човек, а образите, създадени от него, изглеждат толкова необоримо живи. Учуден от въпроса ми, Лео ме измери с поглед, после пусна пудела, който носеше на ръце, и каза:

— Същото е и с майките. След като са родили децата, дали са им своето мляко, своята сила и красота, те самите повяхват и вече не привличат никого.

— Но това е тъжно — отвърнах аз, всъщност без особено да се замислям.

— Смятам, че не е по-тъжно от всичко останало — отвърна Лео, — то е може би тъжно, ала и красиво. Законът го налага.

— Законът? — попитах аз любопитен. — Що за закон е това, Лео?

— Законът за служенето. Онова, което иска да живее дълго, трябва да служи. А което иска да господства, не живее дълго.

— Защо тогава мнозина се стремят към господство?

— Защото не знаят закона. Малцината, родени за господство, властват весели и здрави. Другите обаче, които са станали господари просто поради домогване, до един завършват в нищото.

— В какво нищо, Лео?

— Например в санаториумите.

Не доразбрах мисълта, но все пак думите му се загнездиха в моята памет, а в сърцето ми се притаи чувството, че Лео знае най-различни неща, че навярно знае повече от нас, другите, които привидно му бяхме господари.