Серия
Патрулите (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Дневной дозор, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 69 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2006)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

Нощен патрул, ИК „ИнфоДАР“, София, 2006, ISBN 954-761-203-4


По-долу е показана статията за Дневен патрул от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Дневен патрул
Дневной дозор
Автор Сергей Лукяненко и Владимир Василев
Първо издание 2004 г.
Русия
Оригинален език руски
Жанр фентъзи
Вид роман
Поредица Нощен патрул
Предходна Нощен патрул
Следваща Сумрачен патрул
ISBN ISBN 954-761-203-4

„Дневен патрул“ (на руски: Дневной дозор) е фантастичен роман на руския писател Сергей Лукяненко (в съавторство с Владимир Василев). Това е втората книга от тетралогията след „Нощен патрул“ и преди „Сумрачен патрул“ и „Последен патрул“.

Необходимо е да се отбележи, че руският филм на Тимур Бекмамбетов, озаглавен „Дневной дозор“ („Дневен патрул“, но „Дневна стража“ в българския превод), няма нищо общо с този роман, а е по-скоро адаптация на части от първата книга „Нощен патрул“.

Както и в „Нощен патрул“, тази книга е разделена на 3 части:

  • Вход за външни лица - разрешен
  • Чужд за различните
  • Различна сила

Резюме

Вход за външни лица - разрешен

Из улиците на Москва се разхождат Различните, неразличими от останалото население. Притежаващи свръхестествени сили и способни да влизат в Сумрака, сенчест свят, който съществува паралелно на нашия, всеки се е заклел във вярност към Тъмните (Дневната стража) или Светлите (нощната стража).

В „Дневен патрул“, втората книга от тетралогията, Алиса - млада и красива тъмна Различна напуска къщата си с намерение да се срещне с другарите си в Нощната стража. Екипът е на мисия да задържи неиницииран Различен, практикувайки тъмно вещерство, който досега се е изплъзвал на бюрото, отговорно за намирането и инициализирането на нелицензирани различни, практикуващи магия. Изглежда като рутинна операция. Но когато пристигат, Нощната стража вече е извършила арест. Провежда се жестока битка, в която Алиса едва не умира. С източени сили, тя е пратена да се възстанови в младежки лагер край Черно море. Там тя среща Игор, химията между тях се проявява мигновено и е неустоима, и Алиса открива, че е влюбена. Но тогава идва разтърсващото откритие: Игор е Светъл маг. Алиса си спомня, че той е един от участвалите в битката, която я осакатява. Знаейки истината един за друг, идеята, че между тях може да има нещо става абсурдна. Сега за тях няма друга алтернатива, освен магически дуел - битка, която никой от тях не иска да спечели...

Чужд за различните

От европейското бюро на Инквизицията е откраднат "Нокътят на Фафнер" - артефакт с огромна сила, който е в пиковият си тъмен период и ще достигне максимална мощност в Москва. Виновни са "Братството на Фафнер" - секта тъмни магове, незачитащи Договора и чиято крайна цел е да ревъплатят Сумрачният Дракон - Фафнер - Тъмен Маг извън категорията.

Междувременно Виталий Рогоза се опомня насред влака - Не знае кой е той, нито защо куфарчето му е натъпкано с пари, нито защо отпъди върколака в парка с думите: "Да не искаш да се обадя на Нощния Патрул? Само това остана - различни да нападат различни." Кои са тези различни и защо каза това? От Украйна пристига в Москва тъмния маг Виталий Рогоза - слаб тъмен маг, който впоследствие се оказва огледало - рожба на Сумрака, чиято сила се изкачва в зависимост силата на противника, с когото се бие. Огледалото се появява, когато някой патрул рязко придобие надмощие над другия - В случая това става, когато Хесер прекалено бързо издига нивото на Светлана. Мисията на огледалото е да изравни силите, което означава да бъде елиминирана Светлана...

Различна сила

Тъмният маг Едгар е изпратен в Прага, където е преместено Европейското бюро на Инквизицията, за да защитава маговете от Братството на Регин, които са хванати от Хесер, когато пристигат в Москва с откраднатия от тях могъщ артефакт "Нокътя на Фафнер". Те трябва да бъдат изправени пред трибунала на Инквизицията и се очаква, че ще бъдат развъплътени. Там ще бъде разгледано и делото, заведено от Нощния патрул, по повод убийството на вещицата Алиса от светлия маг Игор и загиналия в същия инцидент не-различен Макар. Нощният патрул обвинява Дневния патрул, че смъртта на Алиса е провокация измислена от Завулон и изпращат Антон Городецки като обвинител и защитник на Игор. Докато е в Прага, Едгар посещава библиотека по некромантия и разбира, че събитията отпреди няколко месеца - убийството на Алиса, събирането на четирима Тъмни сектанти с различен цвят на кожата (четирите конника на Апокалипсиса), поръчаните от Завулон две картини и неговото собствено присъствие в Прага са внимателно замислени от шефа на московския Дневен патрул и имат една цел - ре-въплътяването от Сумрака на Фафнер - Сумрачния Дракон. И Различният, който е подходящ за "разменна монета" е именно той - Едгар. Той уведомява Инквизицията за плановете на Завулон и от страх става техен член.

Герои

Светли

  • Антон Городецки - главният герой и разказвач - светъл маг от второ равнище, който вече е оперативен работник. С напредването на сюжета той разкрива циничността на светлината и мрака и тяхната относителност.
  • Борис Игнатиевич (Хесер) - ръководител на московския Нощен патрул, маг извън категорията. Той държи на своите подчинени, но не се притеснява да ги излага на опасност, за да осъществят целите на светлината
  • Светлана - висша вълшебница, която ще роди Мисията на светлите - най-силната различна. Тя се разделя за кратко с Антон, но го обича много и е много се грижи и притеснява за него.
  • Олга - висша светла вълшебница, приятелка и любовница на Хесер, наскоро въстановена като висша и освободена от наказанието си.
  • Семьон - светъл маг от второ равнище. Циничен, с огромен опит, който му позволява да чете мислите на хората без да ползва магия.
  • Тигърче - Тясно специализиран Боен маг, трансформиращ се в Тигър. Добър оперативен работник, но позволява на емоциите и да вземат връх и бива убита от Огледалото при самозащита.
  • Мечок - тясно специализиран боен маг, трансформиращ се в Мечка. Приятел на Тигърчето, не говорещ почти с никого.
  • Игнат - Плейбоят на нощния патрул - много красив, способен да вкара в леглото си всяка жена.
  • Гарик - срамежлив светъл маг
  • Игор - светъл маг от средно ниво. Идеалист. Единственият способен да обучи мисията на хората - дъщерята на Светлана.

Тъмни

  • Завулон - ръководител на Дневния Патрул на Москва, тъмен маг извън категорията. Не се стеснява да жертва подчинени в името на интересите на тъмнината.
  • Алиса - вещица средно ниво, влюбена в Завулон и използвана от него за отстраняването на Игор. Убита е от Игор след като и двамата разбират в кого са се влюбили.
  • Едгар - тъмен маг трето равнище, заместник на Завулон като ръководител на Дневния Патрул. Силен маг, на когото му писват интригите в дневния патрул, последната от които заплашва неговия живот и решава да се присъедини към инквизицията.

Неприсъединени

  • Максим - инквизитор.
  • Виталий - огледалото, чиято цел е да въстанови Баланса на силите.
  • Витезслав Грубин - инквизитор, висш Вампир и най-силният "жив" (доколкото един вампир може да бъде жив) вампир.
Предишна: Поредица:
Следваща:
Нощен патрул Нощен патрул Сумрачен патрул

Настоящият текст е забранен за разпространение, като опорочаващ делото на Светлината.

Нощен Патрул

Настоящият текст е забранен за разпространение, като опорочаващ делото на Мрака.

Дневен Патрул

Всяко съвпадение на имена, названия и събития е случайно и няма никакви аналогии с човешката действителност.

ЧАСТ ПЪРВА
ВХОД ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА — РАЗРЕШЕН

ПРОЛОГ

Входът на блока беше под всяка критика. Кодовата брава беше счупена и не работеше, по пода се търкаляха угарки от евтини цигари. Стените на асансьора бяха покрити с неграмотно надраскани графити, в които думата „Спартак“ и мръсните псувни се срещаха еднакво често. Бутоните бяха прогорени с цигари и грижливо залепени с втвърдена дъвка.

И вратата на апартамента на четвъртия етаж беше същата тъжна картинка: някаква останала още от съветски времена тапицерия и евтини алуминиеви цифри, едва крепящи се на криво завитите винтове.

Наташа се подвоуми за миг, преди да натисне звънеца. Би било смешно да се надява на каквото и да е при идването си тук. Щом си толкова оглупяла, че си решила да прибегнеш до магии — отвори вестника, включи телевизора, послушай радиото. Сериозни фирми, опитни екстрасенси с чужбински дипломи… Пак си е мошеничество, то се знае. Но поне ще си сред сериозни хора и в приятна обстановка… а не в този приют за неудачници.

Въпреки това тя натисна звънеца. Дожаля й за времето, изгубено в градския транспорт.

Няколко минути апартаментът не даде признаци на живот. После се дочу шумът на припрени стъпки — характерната походка на бързащ човек, чиито стари размъкнати пантофи падат от нозете му на всяка крачка. За миг евтината миниатюрна шпионка притъмня, после изтрака металната брава и вратата зейна.

— О, Наташа? Заповядай, влез…

Никога не си беше падала по хората, които моментално минават на „ти“. Не че тя самата не предпочиташе този стил на общуване, но си беше редно първо да се иска разрешение, нали така?

А жената, която й отвори вратата, вече я дърпаше безцеремонно за ръката да влезе вътре, при това с изражение на толкова искрено гостоприемство върху застаряващото й, покрито с крещящ грим лице, че Наташа дори нямаше сили да протестира.

— Една приятелка ми каза, че вие… — поде тя.

— Да, знам, знам, мило — заръкомаха домакинята. — О, ама не се събувай, моля те, тъкмо се канех да чистя… или не, сега ще ти намеря едни чехли.

Наташа се огледа, с мъка прикривайки отвращението си.

Антрето не че беше тясно, а по-скоро адски задръстено с боклуци. Малката, най-много трийсетватова крушка горе на тавана едва мъждукаше, но и това не прикриваше общата разруха. Закачалката беше затрупана с дрехи, имаше дори палто от ондатра — за радост на молците. Разлепеният линолеум на пода беше в безличен сив цвят. Сигурно домакинята отдавна се канеше да почисти.

— На тебе Наташа ли ти викат, дъще? Аз пък съм Даша.

Даша беше по-възрастна от нея с около петнайсет-двайсет години. Поне. Тази жена можеше да й бъде майка, макар че да не дава Господ… Разплута, с мръсна коса без блясък, олющен, набиващ се на очи лак на ноктите, избелял пеньоар, разпадащи се чехли, обути на бос крак. По ноктите на краката също блещукаше лак — ама че вулгарно изглеждаше. Боже Господи!

— Вие врачка ли сте? — попита Наташа. И възкликна наум: „Каква съм глупачка!“

Даша кимна няколко пъти в знак на съгласие. Наведе се и измъкна от купчината струпани в безредие обувки гумени чехли. Най-идиотската от човешките приумици — с безброй стърчащи навътре гумени бодли. Мечтата на йогата. Една част от тези гумени гвоздеи отдавна бяха изпопадали, което, впрочем, не беше повод човек да се чувства по-комфортно.

— Обуй се! — радостно предложи Даша.

Наташа като хипнотизирана изу сандалите си и обу чехлите. Сбогом, чорапогащник. Сигурно ще се сдобие с чифт бримки. Какво от това, че марката е не каква да е, а „Омса“, при това с ликра. Всичко на този свят е менте, измислено от хитри глупаци. А умните хора кой знае защо се хващат на въдицата.

— Да, врачка съм — уведоми я Даша, която бдително контролираше процеса на обуването. — На баба си съм се метнала. И на майка си. Те гледаха, за да помагат на хората, такива сме си ние от нашето семейство… Да отидем в кухнята, Наташа, че в стаите е разхвърляно…

Като се проклинаше наум за пореден път, Наташа тръгна след домакинята. Кухнята оправда очакванията й. Камара немити чинии в мивката, зацапана кухненска маса, от която при появата им някъде под плота мързеливо се скри хлебарка. Лепкав под. Прозорците, то се знае, не бяха видели парцал от пролетта, плафониерата бе омазана от мухите.

— Сядай. — Даша ловко измъкна под масата табуретката и я издърпа на почетното място — между масата и хладилника, конвулсивно потреперващ „Саратов“.

— Благодаря, предпочитам да постоя права. — Наташа твърдо реши да не сяда. Табуретката й се видя още по-несигурна от масата или пода. — Даша… Дария?

— Дария.

— Дария, всъщност, аз само исках да разбера…

Жената сви рамене. Щракна копчето на електрическия чайник — може би единствения предмет в кухнята, който не изглеждаше така, сякаш е изровен от някоя боклукчийска кофа. Погледна Наташа.

— Да разбереш? А какво толкова има да се разбира, мило? То и така и така всичко си се вижда, като на длан…

За миг Наташа изпита неприятното, мъчително усещане, че светлината в кухнята не е достатъчна. Всичко посивя, болезненото роптаене на хладилника и шумът от преминаващите по близката широка улица утихнаха. Тя избърса челото си, покрито с ледени капчици пот. Всичко е от горещината. От лятото, жегата, дългото пътуване в метрото, тъпканицата в тролея… Защо не взе такси? Хубаво, освободи шофьора, отпрати го да си върви с колата — беше те срам дори да намекнеш накъде и защо си се запътила. Но какво ти пречеше да си хванеш такси?

— Мъжът ти те е зарязал, Наташенка — изгука Дария. — Преди две седмици. Изведнъж — събрал си е багажа в куфарчето и си е тръгнал. Без кавги и разправии. Оставил ти е апартамента и колата. За да иде при една млада пачавра с черни вежди, дето си пада по чужди мъже… ама и ти не си престаряла, дъще.

Този път Наташа дори не реагира на обръщението „дъще“. Трескаво се мъчеше да се сети какво е казала и какво е премълчала пред приятелката си. За „черните вежди“ май не беше споменала нито дума. Макар че оная наистина е мургава и чернокоса… Наташа усети как отново я обзема безумен, заслепяващ гняв.

— Знам и защо си е тръгнал, Наташенка… Извинявай, че ти викам „дъще“, ти си силна жена, свикнала си да си изкарваш прехраната с ума си, но всички вие сте като родни дъщери за мен… Нямахте деца, Наташенка. Нали?

— Да — прошепна Наташа.

— И защо така, мила? — Врачката поклати глава с упрек. — Той иска дъщеря, нали?

— Да, дъщеря…

— Да му беше родила — сви рамене Дария. — Ето, аз имам пет. Двете големи започнаха работа за военните. Едната се ожени, гледа си детето, другата учи. И малкия калпазанин… — Тя махна с ръка. — Седни, седни…

Наташа неохотно се настани върху табуретката, здраво стискайки чантата върху коленете си. Каза, опитвайки се да вземе инициативата:

— Така се стекоха обстоятелствата. Бих му родила дете, но не бива да си провалям кариерата заради това.

— Правилно. — Врачката не понечи да спори. Потри лицето си с длани. — Твоя воля… И сега, какво, искаш да си го върнеш? А той точно затова си е тръгнал. Онази другата вече е заченала от него… а и много усилия е положила. Изслушала го е, съжалила го е, и в леглото добре се е представила… Мъжът ти е бил свестен, всяка ще пожелае такъв. Искаш ли да си го върнеш? Наистина ли искаш?

Наташа стисна устни:

— Да.

Врачката въздъхна.

— Може и да си го върнеш… може.

Тонът й изведнъж се промени, стана тежък, потискащ:

— Само че ще бъде трудно. Да си го върнеш е лесно, по-трудното ще е да го задържиш!

— Въпреки това го искам!

— Всеки от нас си има своя магия, дъще. — Дария се наведе през масата. Очите й сякаш пронизваха Наташа. — Простичка, отколешна, женска. Ти със своите амбиции съвсем си я забравила, а не е трябвало! Нищо. Ще ти помогна. Само че ще се наложи да свършим всичко на три етапа.

Тя лекичко почука с юмрук по масата.

— Първо, ще ти дам любовно биле. Това не е голям грях… Билето ще върне мъжа ти вкъщи. Че ще го върне — ще го върне, но няма да го задържи.

Наташа кимна неуверено. Разделянето на врачуването на „три етапа“ изглеждаше неуместно — особено от тази жена в този апартамент…

— Второ… Детето на съперницата ти не трябва да се ражда. Ако се роди — няма да задържиш мъжа си. Ще се наложи да се върши голям грях, да се трови невинен плод…

— Какви ги говорите! — потрепна Наташа. — Нямам намерение да ходя в затвора!

— Не става въпрос за отрова, Наташенка. Просто ще разперя ръце — врачката наистина разпери ръцете си, — а после ще плесна с длани… Ето я цялата работа, ето го и целият грях. Какъв затвор?

Наташа мълчеше.

— Само че аз нямам намерение да поемам този грях. — Дария ревностно се прекръсти. — Ако искаш, ще ти помогна, но тогава ти ще отговаряш пред Бог!

Очевидно изтълкувала мълчанието като съгласие, тя продължи:

— Трето… Самата ти ще родиш дете. И за това ще ти помогна. Ще бъде дъщеря, красавица и умна, подкрепа за теб, радост за мъжа ти. Тогава всичките ти беди ще свършат.

— Сериозно ли говорите? — попита тихо Наташа. — Вие ще направите всичко това?

— Ето какво ще ти кажа. — Дария се изправи. — Кажеш ли „да“ — така и ще стане. Утре мъжът ти ще се върне, а вдругиден съперницата ти ще пометне. И няма да ти взимам пари, докато сама не ми донесеш. Но после ще ти взема, и то много. Кълна се в Бога Христа.

Наташа се усмихна накриво.

— А ако ви излъжа и не донеса парите? Нали вече всичко ще бъде сторено…

Тя се сепна. Врачката я гледаше безмълвно и строго. С леко съчувствие, като майка недосетливата си дъщеря…

— Няма да ме излъжеш, Наташенка. Помисли сама и ще разбереш, че не си заслужава да ме лъжеш.

Наташа преглътна заседналата в гърлото й буца. Опита се да се пошегува:

— Значи плащане за свършена работа?

— Каква си ми бизнесдама! — изрече с ирония Дария. — Кой ще те хареса такава, делова и умна? В жените винаги трябва да има някаква наивност… ех… Да, плащаш за свършената работа. По трите точки.

— Колко.

— Пет.

— Какво пет? — подзе Наташа и си прехапа езика. — Мислех, че ще ми излезе доста по-евтино!

— Ако искаш само да си върнеш мъжа — ще ти излезе по-евтино. Само че като мине известно време, той пак ще те зареже. А аз ти предлагам истинска помощ, средството е изпитано.

— Съгласна съм — кимна Наташа. Обзе я усещането за лека нереалност на случващото се. Значи е достатъчно да се плесне с ръце — и няма да го има още нероденото дете? А като се плесне с ръце още веднъж — ще роди на любимия си идиот дъщеричка?

— Ще поемеш ли този грях върху себе си? — властно попита врачката.

— Какъв ти грях — вече с неприкрито раздразнение отвърна Наташа. — Че този грях всяка жена поне веднъж го е правила! Там може изобщо нищо да няма!

Врачката се замисли, сякаш се ослушваше. Поклати глава.

— Има… Май наистина ще е дъщеря.

— Поемам го — с все същото раздразнение в гласа отвърна Наташа. — Поемам всички грехове, които поискаш. Споразумяхме ли се?

Врачката й хвърли строг и осъдителен поглед.

— Не бива така, дъще… За всичките грехове. Знае ли се каква тежест мога да ти стоваря върху раменете? И своя, и чужда… после ще отговаряш пред Бога.

— Ще се разберем.

Даря въздъхна:

— Ох, че сте глупави младите. Това ли му е работата — да се рови в чуждите грехове? Всеки грях оставя своя собствена диря, каквато е дирята — такова ще бъде отсъдено… Добре де, не се бой. Няма да ти припиша нищо чуждо.

— Че аз не се боя.

Врачката май вече не я чуваше. Седеше и напрегнато се вслушваше в нещо. После сви рамене и отсече:

— Хубаво… Хайде да се залавяме за работа. Дай си ръката!

Наташа колебливо протегна десница, без да изпуска от притеснения си поглед скъпия пръстен с брилянти. Макар че едва го сваляше от пръста си, ама знае ли се…

— Ох!

Врачката убоде кутрето й с такава сръчност и лекота, че Наташа не усети нищо. Вкамени се, загледана в набъбващата червена капка. Сякаш нищо не се е случило, Дария хвърли в мръсната чиния със засъхващи остатъци от борш миниатюрната медицинска игла — плоска, с остър връх. С такива вземат кръв в лабораториите.

— Не се страхувай, при мен всичко е стерилно, иглите са за еднократна употреба.

— Ама какво си позволявате вие! — Наташа опита да издърпа ръката си, ала Дария й попречи с неочаквано силно и точно движение.

— Чакай, глупаво момиче! Ще се наложи пак да се бодеш!

Тя извади от джоба тумбесто аптекарско шишенце от тъмнокафяво стъкло. Етикетът беше отмит, но небрежно: четяха се първите букви: „Ниша…“ Тя ловко отви капачката, постави шишенцето под кутрето на Наташа, раздруса го. Капката падна вътре.

— Някои смятат — каза доволно врачката, — че колкото повече кръв има в билето, толкова по-силно ще е въздействието върху онзи, когото омайваш. Не е така. Кръвта е необходима заради качеството, обаче количеството й няма никакво значение…

Врачката отвори хладилника. Извади петдесетграмово шишенце от водка „Привет“. Наташа се сети, че нейният шофьор наричаше тези шишенца „реаниматори“…

Няколко капки водка напоиха памучето, което тя послушно лепна на пръста си. Гледачката протегна бутилчицата към нея.

— Ще си пийнеш ли?

Кой знае защо, Наташа си представи как се буди на следващата сутрин, някъде в другия край на града, изнасилена, без спомен за случилото се. Тя енергично поклати глава в знак на отрицание.

— Тогава аз ще си пийна. — Дария поднесе „реаниматора“ към устните си и изсмука водката на една глътка. — Така се работи… по-ефикасно. А ти… напразно се страхуваш от мен. Не се издържам от пладнешки обири.

Няколкото останали на дъното капки също отпътуваха в шишенцето с омайната смес. После, без да се стеснява от любопитния поглед на Наташа, врачката поръси вътре сол, захар, вряла вода от чайника и някакво прахче, което силно ухаеше на ванилия.

— Това какво е? — попита Наташа.

— Хрема ли имаш? Ванилия.

Гледачката й подаде шишенцето:

— Дръж.

— И това е всичко, така ли?

— Да. Ще дадеш на мъжа ти да го изпие. Ще се справиш ли? Може да го сипеш в чая или във водката — но това не е желателно.

— Ами къде е… магията?

— Каква магия?

Наташа отново се почувства като пълна глупачка. Изрече истерично:

— Тук има капка моя кръв, капка водка, захар, сол и ванилия!

— И вода — допълни Дария и демонстративно сложи ръце на хълбоците си. Иронично погледна Наташа: — А ти какво искаше? Да ти дам изсушено жабешко око? Яйца на авлига? Или да се изсекна в шишенцето? От съставките ли имаш нужда, или те интересува ефектът?

Наташа мълчеше, сащисана от тази атака. А Дария с вече неприкрит присмех продължи монолога си:

— Миличка моя… че аз ако исках да те шашна — щях да го направя. Бъди сигурна. Важно е не какво има в шишенцето, а кой е забъркал сместа. Не се страхувай, прибери се у дома и дай на мъжа ти да изпие това. Той ще се отбие ли пак при тебе?

— Да, довечера, обади се, че ще мине да си вземе някои неща… — избъбри Наташа.

— Нека си ги вземе, само му направи едно чайче. Утре ще си донесе обратно парцалките. Ако го пуснеш да влезе, разбира се… — Дария се подсмихна. — Е, какво пък… остана още едно нещо, за да приключим работата. Ще си туриш ли оня грях на душата?

— Да. — Наташа внезапно разбра, че вече не може напълно обосновано да се присмее над чутото. Имаше нещо, което не беше никак смешно. Обещанието на врачката бе прозвучало прекалено сериозно. И ако утре мъжът й наистина се върнеше…

— Думата е от теб, а работата — от мен… — Дария бавно разпери ръце. Заговори като в скоропоговорка: — Червена вода, чужда беда, мъртво семе, хилаво племе… Каквото е било, го няма, каквото не е било — няма да бъде… Върни се в нищото, разтвори се без следа, това е волята ми, това е думата ми…

Гласът й спадна до нечленоразделен шепот. Една минута врачката мърдаше беззвучно устни. После с все сила плесна с ръце.

Изглежда въображението на Наташа се беше развихрило — тя изпита чувството, че през кухнята профуча порив на леденостуден вятър. Сърцето й се разтуптя, а кожата й настръхна.

Дария тръсна глава, погледна Наташа, кимна:

— Това беше. Върви си, миличка. Върви си вкъщи, дъще, да чакаш мъжа си.

Наташа стана. Попита:

— А какво… кога ще се…

— Когато забременееш, сама ще се сетиш за мене. Ще те чакам три месеца… а ако не те дочакам — сама си си виновна.

Наташа кимна. Преглътна заседналата в гърлото й буца. Кой знае защо сега тя твърдо вярваше във всичко, което й беше обещала врачката… при това разбираше ясно, до болка, че след три месеца, ако наистина всичко се сбъдне, страшно ще й се свиди да даде парите си. Ще се изкуши да изкара всичко съвпадение… Как да даде пет хиляди долара на тази шарлатанка?

И в същото време разбираше, че ще ги даде. Може би щеше да отлага до последния ден, но ще й донесе парите.

Защото щеше да помни това леко изпляскване на захабените длани и студената вълна, която внезапно беше префучала през кухнята.

— Върви — леко заповеднически повтори врачката. — Тепърва ще приготвям вечеря и ще почиствам апартамента. Хайде, хайде…

Наташа излезе в тъмното антре, с облекчение изу чехлите и нахлузи обувките си. Чорапогащникът май не се беше скъсал… да му се не надява човек…

Погледна врачката, като се опитваше да намери някакви думи — да благодари, да уточни, може би дори да се пошегува, ако се получи, разбира се…

Но Дария явно си имаше други грижи. Очите й бяха станали кръгли, тя бе забила поглед право в заключената врата, леко мърдаше протегнатите си напред ръце и шепнеше:

— Кой… кой… кой?

А в следващия момент вратата зад гърба на Наташа се отвори с гръм и трясък. Антрето за миг се напълни с хора: двама мъже здраво държаха врачката за ръце, друг с бърза крачка тръгна към кухнята — без да се озърта, очевидно добре познаваше разположението на стаите в апартамента. До Наташа се озова младо чернокосо девойче. Всички мъже бяха облечени най-обикновено и с някак показна безличност: шорти, каквито поради невижданите горещини носеха почти деветдесет процента от мъжете в Москва, и тениски. Наташа изведнъж си помисли с уплаха, че тези дрехи са нещо като ненабиващите се на очи сиви костюми на хората от специалните служби.

— Колко лошо — с упрек в гласа каза девойката, гледайки Наташа и клатейки глава. — Колко гнусно, Наталия Алексеевна.

За разлика от мъжете, тя носеше тъмни дънки и дънково яке. На врата й проблясваше медальон, окачен на сребърна верижка, а на пръстите й имаше няколко масивни пръстена от същия метал: префърцунени, с различни украси, глави на дракони и тигри, усукани змии, някакви странни шарки, подобни на букви на неизвестна азбука.

— Какво имате предвид… — със спаднал от притеснение глас попита Наташа.

Вместо отговор, девойката безмълвно разкопча чантичката й, извади шишенцето. Поднесе го към очите на Наташа и отново с укор поклати глава.

— Да! — извика от кухнята момъкът, който се бе усамотил там. — Всичко е налице, момчета.

Единият от мъжете, които държаха врачката, въздъхна и с някак отегчен глас промълви:

— Дария Леонидовна Ромашова! В името на Нощния патрул, вие сте арестувана.

— Какъв пък е тоя патрул? — В гласа на врачката звучеше явно недоумение, примесено с паника. — Кои сте вие?

— Имате право да не отговаряте на нашите въпроси — продължи момъкът. — Всяко магическо действие от ваша страна ще се разглежда като враждебно и ще се наказва без предупреждение. Имате право да помолите да бъдат уредени човешките ви задължения. Обвинена сте в следното… Гарик?

Мъжът, който беше отишъл в кухнята, се върна. Наташа отбеляза за себе си като насън, че той има много интелигентно, замислено-тъжно лице. Винаги беше харесвала такива мъже…

— Предполагам, че комплектът е стандартен — каза Гарик. — Незаконно упражняване на черна магия. Намеса в човешкото съзнание на ниво трета-четвърта степен. Убийство. Неплатени данъци… Впрочем, това вече не засяга нас, а Тъмните.

— Обвинена сте в следното: незаконно упражняване на черна магия, намеса в човешкото съзнание и убийство — повтори мъжът, който държеше Дария. — Ще дойдете с нас.

Врачката започна да крещи — пронизващо и страшно. Наташа неволно погледна зейналата врата — разбира се, беше наивно да се очаква, че съседите ще дотичат да я спасяват, но нали можеха да извикат полиция, все пак?

Странните посетители изобщо не реагираха на крясъка. Само девойката леко се намръщи и попита, като кимна към Наташа:

— Какво ще правим с нея?

— Да се конфискува любовното биле и да се изтрият спомените й. — Гарик погледна Наташа без капка съчувствие. — Нека си мисли, че не е заварила никого в апартамента.

— Това ли е всичко? — Девойката извади от джоба си пакет цигари и запали, без изобщо да бърза.

— А какви са другите варианти, Катя? Тя е човек, какво искаш от нея?

Това вече дори не беше плашещо. Сън, само лош сън… и Наташа действаше като насън. Издърпа с рязко движение скъпоценното шишенце от ръцете на девойката и скочи към вратата.

Нещо я отхвърли назад. Сякаш бе връхлетяла върху невидима стена. Наташа с вик падна до краката на врачката, а шишенцето изхвърча от ръката й и се счупи неочаквано лесно при удара си в стената. Върху линолеума се образува мъничка локва от лепкавата безцветна течност.

— Тигърче, събери останките за отчета — спокойно каза Гарик.

Наташа се разплака.

Не, не от страх, макар че тонът на Гарик не будеше съмнение — спомените й ще бъдат изтрити. Ще плеснат с ръце или ще направят нещо друго — и ще ги изтрият. И тя ще се озове на улицата с твърдата увереност, че вратата на врачката не се е отворила пред нея.

Тя плачеше, гледайки как голямата й любов изтича в дупките на пода.

Някой нахлу откъм стълбището през зеещата врата: „Момчета, имаме гости!“ — чу Наташа нечий тревожен глас, но дори не се обърна. Не беше нужно. Така или иначе щеше да забрави всичко. Всичко щеше да се разбие, да се пръсне на парчета, да се излее в мръсотията.

Завинаги.